Изкуството да бъдеш майка
А дали е изкуство? Дали се учи или някой се раждат научени? Аз не ставам за майка, няма да мога да се справя, аз съм егоист, не мога да давам любов на някого ей така просто защото е мое дете. Няма да се справя, не искам да бъда майка, не искам дете, нямааааааааа. Който иска дете да си го ражда!!! Години наред. Не исках и да чуя, а мъжа ми казваш: "Когато си готова"
Аз никога няма да бъда. Не съм имала мил и любящ родител, не съм слънцето на никого вече. Баба я няма, тя единствена даваше сърцето си за мен.
И един ден чух страшна диагноза. Майка ми е в болница с рак. Каквато и да е, тя е моя майка. Плаках, не знаех къде се намирам. Бях на работа, а не можех да спря да плача. И тогава бог се яви в образа на един непознат, клиент, познат само по лице. Защо плачеш, какво става? Казах му. И той ми даде телефон на едно листче. Стиснах листчето в ръка, хванах надеждата и се обадих на майка. Напусни болницата, подай ръка, ела при мен. И тя дойде... Настанихме я в болница в София. Оперираха я, махнаха гърдата, оживя. Всички други в предишната болница които лежаха с нея си отидоха бог да ги прости.
След 3 години аз напипах бучка. Не може да се случва с мен, не може да става пак, няма да го преживея. НЕЕЕЕЕЕ. Та аз проспах живота си, какво ще оставя след мен? Защо не родих едно дете на таткото, той толкова го искаше, а сега? Химиотерапии, лекарства, операции, шанса е изгубен. Свърши се. И тогава пак срещнах бог в лицето на един лекар. Подаде ми ръка, написа ми телефона си, прегъна ме, мен непознатата, една нещастна жена. Отново стиснах листчето в ръката си и понесох надеждата. И бог се смили над мен. Оказа се киста, махнаха я, но аз се промених. Да същия егоист съм си, но искам дете. Искам да доставя тази радост на съпруга си, искам живота си отново, искам нещо повече. Но вече е късно. Години наред пазене, години наред нежелание, а сега не става. Уж за пролетта да родя, а вече лятото идва, а аз не забременявам. Вече второ лято идва, а няма новини. Решавам, че няма смисъл, не ми е било писано, аз сама си го изпросих щото съм егоист. Отиваме на море. По пътя спираме на гроба на баба. Тази моя баба, любовта на детството ми, щастието в моя живот тогава. Тя не е до мен, но е в мен, винаги до сърцето ми. Бабо, моля те, помогни ми както винаги си ми помагала!
След 3 дена се събудих гладна. Това не съм аз, та аз не закусвам преди 13 часа. Бременна съм. Мъжа ми се смее. Та на теб преди 2 дена ти свърши. Бременна съм!
Връщаме се в София. 10 дена преди очакваната менструация аз направих тест. 2 бледи черти.
2 часа през нощта е, мъжа ми спи. Отивам при него: Виж. отговор "добре и заспива". Сутринта обяснява, че дори не е разбрал какво му показвам, ама то това не е вярно, нали ми била овулацията в момента как така 2 черти. Да, ама е така след 3 теста, 2 лекарки, той вече почва да ми вярва. Видя дори бъдещето наследство и пак се съмнява.
И макар и да имаше проблеми през бременността, макар и да лежах в болница, това бяха най-щастливите дни в живота ми до тогава. Ще ставам мама! И всичко ще е наред! Сигурна съм!
И точно преди Великден, точно в петъка преди него аз отидох на консултация, А в къщи пред огледало казах, мами, тази вечер ще се видим. И лекарката каза, още 2 седмици и планираме операцията. Аз я попитах, а няма ли на Великден да съм в болницата. Не, рано ми било. След 10 минути ми изтекоха водите и всичко тръгна по вода. Видя ме лекарката, върнах се в къщи, взех си багажа, изкъпах се и отидохме в болницата. Приеха ме, биха ми упойката, намазаха ми корема и вдигнаха един чаршаф пред погледа ми. И в този момент лекарката каза, честото МОМИЧЕ. Моята мечта, моето дете. Проплака и го отнесоха. След малко го донесоха, а то плачеше. Поднесоха го до главата ми и аз протегнах ръка. Докоснах малката буза и казах: "Няма мамо" И то млъкна, на секундата. Позна ме! Целия екип спря работа и ни погледна. Не беше се случвало така. Не бяха виждали такова нещо. Моята принцеса позна гласа и допира ми! И тогава си мислех, че я обичам. Но не е било така. Всеки изминал ден ме учи как да я обичам, всеки ден с горда усмивка наблюдавам постиженията й. Всеки ден с всяка нова дума, с всеки нов жест, тя внася в сърцето ми само любов. Тя е любовта. Тя е най-прекрастното нещо в живота ми! Всеки ден ме учи как да ставам по-добър човек.
И аз отново съм егоист, отново съм си аз, но тя е нещо друго. Тя е нещото, което вади най-доброто в мен. И макар че, почти всяка нощ съм на работа, а денем я гледам, и макар че не си доспивам, и макар че понякога не знам къде се намирам, една сладка прегръдка, една целувка, когато чуя едно тихо ШШШ, мама спи когато аз съм заспала седнала на дивана след безсънната нощ ме карат да се усмихна, да отворя ръце и да прегърна съкровището си. И аз егоиста не спя дни заради съкровището си, аз егоиста съм се прибирала при -5 градуса без яке за да завия нея, защото се е намокрила, аз егоистът дадох сърцето си безнадеждно! И получих още едно подарък. Защото нашето момиче се отплаща със същата любов към нас каквато получава.
И те моля господи, запази ни такива каквито сме сега. Нека винаги така се обичаме, нека винаги сме здрави и винаги бъдем така щастливи заедно. И се моля след години, когато тя прегърне своето дете, да се обърне към мен и аз да видя същото щастие в очите й, да ми го подаде с усмивка да го гушна и да каже "Обичам ви мамо" Това би бил най-щастливия ден в живота ми. А дотогава, надявам се тя да ме е научила на изкуството да бъдеш майка
А дали е изкуство? Дали се учи или някой се раждат научени? Аз не ставам за майка, няма да мога да се справя, аз съм егоист, не мога да давам любов на някого ей така просто защото е мое дете. Няма да се справя, не искам да бъда майка, не искам дете, нямааааааааа. Който иска дете да си го ражда!!! Години наред. Не исках и да чуя, а мъжа ми казваш: "Когато си готова"
Аз никога няма да бъда. Не съм имала мил и любящ родител, не съм слънцето на никого вече. Баба я няма, тя единствена даваше сърцето си за мен.
И един ден чух страшна диагноза. Майка ми е в болница с рак. Каквато и да е, тя е моя майка. Плаках, не знаех къде се намирам. Бях на работа, а не можех да спря да плача. И тогава бог се яви в образа на един непознат, клиент, познат само по лице. Защо плачеш, какво става? Казах му. И той ми даде телефон на едно листче. Стиснах листчето в ръка, хванах надеждата и се обадих на майка. Напусни болницата, подай ръка, ела при мен. И тя дойде... Настанихме я в болница в София. Оперираха я, махнаха гърдата, оживя. Всички други в предишната болница които лежаха с нея си отидоха бог да ги прости.
След 3 години аз напипах бучка. Не може да се случва с мен, не може да става пак, няма да го преживея. НЕЕЕЕЕЕ. Та аз проспах живота си, какво ще оставя след мен? Защо не родих едно дете на таткото, той толкова го искаше, а сега? Химиотерапии, лекарства, операции, шанса е изгубен. Свърши се. И тогава пак срещнах бог в лицето на един лекар. Подаде ми ръка, написа ми телефона си, прегъна ме, мен непознатата, една нещастна жена. Отново стиснах листчето в ръката си и понесох надеждата. И бог се смили над мен. Оказа се киста, махнаха я, но аз се промених. Да същия егоист съм си, но искам дете. Искам да доставя тази радост на съпруга си, искам живота си отново, искам нещо повече. Но вече е късно. Години наред пазене, години наред нежелание, а сега не става. Уж за пролетта да родя, а вече лятото идва, а аз не забременявам. Вече второ лято идва, а няма новини. Решавам, че няма смисъл, не ми е било писано, аз сама си го изпросих щото съм егоист. Отиваме на море. По пътя спираме на гроба на баба. Тази моя баба, любовта на детството ми, щастието в моя живот тогава. Тя не е до мен, но е в мен, винаги до сърцето ми. Бабо, моля те, помогни ми както винаги си ми помагала!
След 3 дена се събудих гладна. Това не съм аз, та аз не закусвам преди 13 часа. Бременна съм. Мъжа ми се смее. Та на теб преди 2 дена ти свърши. Бременна съм!
Връщаме се в София. 10 дена преди очакваната менструация аз направих тест. 2 бледи черти.
2 часа през нощта е, мъжа ми спи. Отивам при него: Виж. отговор "добре и заспива". Сутринта обяснява, че дори не е разбрал какво му показвам, ама то това не е вярно, нали ми била овулацията в момента как така 2 черти. Да, ама е така след 3 теста, 2 лекарки, той вече почва да ми вярва. Видя дори бъдещето наследство и пак се съмнява.И макар и да имаше проблеми през бременността, макар и да лежах в болница, това бяха най-щастливите дни в живота ми до тогава. Ще ставам мама! И всичко ще е наред! Сигурна съм!
И точно преди Великден, точно в петъка преди него аз отидох на консултация, А в къщи пред огледало казах, мами, тази вечер ще се видим. И лекарката каза, още 2 седмици и планираме операцията. Аз я попитах, а няма ли на Великден да съм в болницата. Не, рано ми било. След 10 минути ми изтекоха водите и всичко тръгна по вода. Видя ме лекарката, върнах се в къщи, взех си багажа, изкъпах се и отидохме в болницата. Приеха ме, биха ми упойката, намазаха ми корема и вдигнаха един чаршаф пред погледа ми. И в този момент лекарката каза, честото МОМИЧЕ. Моята мечта, моето дете. Проплака и го отнесоха. След малко го донесоха, а то плачеше. Поднесоха го до главата ми и аз протегнах ръка. Докоснах малката буза и казах: "Няма мамо" И то млъкна, на секундата. Позна ме! Целия екип спря работа и ни погледна. Не беше се случвало така. Не бяха виждали такова нещо. Моята принцеса позна гласа и допира ми! И тогава си мислех, че я обичам. Но не е било така. Всеки изминал ден ме учи как да я обичам, всеки ден с горда усмивка наблюдавам постиженията й. Всеки ден с всяка нова дума, с всеки нов жест, тя внася в сърцето ми само любов. Тя е любовта. Тя е най-прекрастното нещо в живота ми! Всеки ден ме учи как да ставам по-добър човек.
И аз отново съм егоист, отново съм си аз, но тя е нещо друго. Тя е нещото, което вади най-доброто в мен. И макар че, почти всяка нощ съм на работа, а денем я гледам, и макар че не си доспивам, и макар че понякога не знам къде се намирам, една сладка прегръдка, една целувка, когато чуя едно тихо ШШШ, мама спи когато аз съм заспала седнала на дивана след безсънната нощ ме карат да се усмихна, да отворя ръце и да прегърна съкровището си. И аз егоиста не спя дни заради съкровището си, аз егоиста съм се прибирала при -5 градуса без яке за да завия нея, защото се е намокрила, аз егоистът дадох сърцето си безнадеждно! И получих още едно подарък. Защото нашето момиче се отплаща със същата любов към нас каквато получава.
И те моля господи, запази ни такива каквито сме сега. Нека винаги така се обичаме, нека винаги сме здрави и винаги бъдем така щастливи заедно. И се моля след години, когато тя прегърне своето дете, да се обърне към мен и аз да видя същото щастие в очите й, да ми го подаде с усмивка да го гушна и да каже "Обичам ви мамо" Това би бил най-щастливия ден в живота ми. А дотогава, надявам се тя да ме е научила на изкуството да бъдеш майка
Ти си бащата, нали.
Мъка!Колко съм се свила,колко не-2 упойки не ме хващат!Казват ми да броя до 10,стигам до 3 и вече нищо не помня.Събуждам се не знам след колко време,и питам какво става,къде е детето ми,защо са ме приспали....изпадам в ужас.Всички ми честитят 3,650 момиченце-живо и здраво,смеят се,а аз само едно и също питам-има ли си всичко,добре ли е??След което пак съм заспала.Изнасят ме с носилка от херургия,в просъница виждам разплаканият ми мъж пред вратата с куп рози,искам да го прегърна,но пак съм заспала.Събуждам се отново в една бяла стая,с две легла.До мен мъжа ми.Боли.Всичко боли,и ми е адски студено!Треперя,чак зъбите ми тракат.Влиза лекарката ми и ми носи едно малко овито момиченце с мътни очички и накривена шапица.Света спря.Забравих за болката,забравих за студа!От там нататък всичко се промени.Дори когато съм болна,дори когато ми е тъжно,когато видя тези две вече определено кафеви очички,всичко ми минава.Мисля че това е изкуството да бъдеш майка.Да се учиш от детето си,то от теб,и така цял живот.По голямо изкуство от това,няма.