Официално и ние се завърнахме.

Здравейте, момичета, и от нас!
Както казваше баба ми, сега да си починем от почивката. 
Вие долу-горе бяхте в течение на премеждията ми с падането и гипсирания крак, та точно тази част ще я спестя с подробности и ще се опитам да наблегна на по-веселото.
Тръгването от тук беше белязано с някакви неприятности в Лутън, та минавахме по страничните пътеки за да избегнем трафика и недай си боже други олелии. Мария се държа сравнително добре на отиване в самолета, като изключим, че почти не спа, но се кокореше в тъмното и мигаше на парцали без почти да гъкне, което беше добър вариант след като се бяхме простили с всички надежди да спим по време на летенето.
Кацнахме и последва моят рожден ден.. много приятели и положителни емоции, докато се наприказваме с мама и тате и той денят литна и трябваше да пътуваме при свеки в Добрич. Там последва една неприятна част. Не съм очаквала от нея, ама жената нещо откачи.  Развика ни се, че сме били деца, а сме тръгнали дете да гледаме и то само защото й бях оставила да приспи Мария, а ние излязохме до магазина и детето през това време се разплакало и повърнало. На мен ми стана много криво, защото се почувствах в едно от тези душевни състояния, когато правиш всичко с идеята да няма дразги и кавги, а действията и думите ти се тълкуват точно обратното. С мъжът ми се обидихме доста от това изказване и си взехме детето, та се простих с надеждите да оставам Мимката на баба й, а ние да се миткаме насам-натам по морето. Ходиме, къде ходим детето си беше неотлъчно с нас. И така до 10-тия ден когато се случи това с падането и гипса. От този ден съм много благодарна на половинката, който пое домашното цунами и ме водеше насам натам, щото аз бях нефелна за нищо.
Пътувахме едни 8 часа до Ловеч и там вече моята майка се погрижи за детето, мен и всичко останало (Благодаря ти, мамо!). В общи линии си отлежах и отспах за две седмици.
Когато наближи да си тръгваме беше точно времето на най-големите бедствия и наводнения. Ето малко снимки от 5 часовото ни пътуване по маршрута Ловеч-Соф … скърското дефиле. Душата ми кънтеше от потрес и болка като гледах водната стихия на какво е способна. Всичко беше под водата, къщите на хората, градините с реколктата, любимите места, целият им живот! Ядосваха се обеззверени на местната управа за нехайното отношение и невзетите мерки да изпускат по малко водата от язовирите за да предотвратят потопа, който ги беше залял. Защото само и единствено една река придошла от дъждове не е способна да причини това. Нови Искър приличаше на Амазонка. Влаковите линии потъваха на места под водата и пак се показваха, цели автобуси Икарус се носеха завлечени по Искъра, а стадиона в град Своге приличаше на плувна база. Дълго време след това се чувствах като, че ли бях прочела цялото творчество на Йовков на един дъх. Стана ми мъчно, болно и безпомощно.
В София всичко мина набързо, ден-два... последни срещи с приятели, кино, багаж. Аз пътувах сама с Мария, защото татето си замина на втората седмица призован от дълга, а ние двете останахме още две. Гордея се много с човечето, че направи пътуването ми на връщане прекрасно. Заспа още с заключването й за колана ми облегната на възглавницата (Тук да отбележа, че Бритиш дават много топли и тънки одеала и възглавнички по време на сутрешния полет) и стана едва след като бяхме кацнали. Минахме лесно и бързо през емиграционните, взехме си багажа и се отправихме към изхода. Там изтръпнах, щото един митничар се беше засилил към мен и аз изстинах (рекох си "Оле, майко, отиде ми ракийчицата и луканката") - да, ама нищо подобно! Той, просто любезно ми предложи да ми бута количката до колата, защото бях много натоварена и с дете.
Това е в общо линии. Няма да редактирам, че горе нещо се тропа;))))