Творби, участващи в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт Аристон

anubhis

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ

Стая1 Бебе номер 18 s.c.

Стаята е малка, боядисана в жълто-кремав цвят... води се вип... а аз се чувствам толкова малка в огромното ортопедично легло... и толкова ме боли... сякаш някой е разкъсал вътрешностите ми на хиляди малки парченца и забива нажежени шишове във всяко едно от тях... Господи,така ли трябва да те боли, когато създаваш нов живот? Наказание ли е или благословия? Единственото нещо, което не чувствам от тялото си, са краката ми... изтръпнали са... дали ще мога да ходя отново? Кой ден е днес? Колко ли е часа? И какво, по дяволите, са направили с мен? С лек ужас поглеждам надолу към тялото си, но не виждам кой знае колко много... от единия край на синята ми болнична нощница се подава тръбичката на катетъра, по който бавно се плъзва жълтеникава течност... някъде много дълбоко вътре в тялото си усешам леко парене... опитвам се да се размърдам, но ужасно боли... навсякъде... дочувам леко шумолене под мен... ръката ми бавно се плъзва под ношницата... да, точно това е, което си мислех... освен болката, ще трябва да търпя и унижението да нося памперс... а си мислех, че само бебетата носят... Изведнъж вратата се отвори с трясък:
- А, събудила си се вече... я виж кого ти водя...
Синя метална количка и в нея... най-красивото бебе на света, най-красивото... смуче си пръста... и се криви наляво и надясно.
- Голяма мома, четири килограмова...
На количката залепен лейкопласт и на него пише стая 1 бебе номер 18 s.c...
На ръчичката и розова панделка с пластмасово кръгче... пише 18... на моята ръка също... по това да се познаваме... да не ни объркат или изгубят... не мога да и се нагледам... чакам да отвори очи... най-после... погледна ме... очите и са тъмно сини... теменужено сини... очите на баща й... все едно той ме гледа и ми говори: спокойно, мамче, всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, хайде, усмихни се... усмихнах се... дори не усетих иглата, която се заби в дупето ми...
- Ето, видя ли, че не боли...
Боли, ама си заслужава


Не съм

Изкуството да бъдеш майка

  Всичко започва с 3 напъна и истеричен плач. До тогава нещата бяха  едни, после всичко се промени. Някакъв си миниатюрен вързоп, състоящ се основно от 2 почти равни топки, едната от които с ревяща уста, по някакъв необясним начин промениха мен и всичко около мен. Изведнъж целият ми свят се завъртя около този вързоп и всичко останало остана някак-си на заден план. И тъй като това се случи изведнъж и не го очаквах, се наложи да се учим с вързопа, да живеем заедно.
 Оказа се, че от това малко нещо, аз – все още почти дете, трябва да направя човек! А как се прави човек? Какъв вид изкуство е това - от нещо толкова малко и крехко да сътвориш истински, мислещ и в същото време способен да оцелее в този лош свят човек? Държа в ръце бъдещето, а дори не знам какво да го правя и как точно да го държа. А то ме гледа с все още мътните си очи и мръщи малки устни. Разглеждам го, докосвам миниатюрните му пръстчета и се чудя как това съвършенство е излязло от мен. Страхувам се от бъдещето, иска ми се да го върна обратно в мен, на сигурно място, но знам, че е невъзможно. Твърде крехко ми се струва, пък аз не вярвам в способността си да го опазя. После малкото същество се разплаква с мяукащ глас и оглася съзнанието ми. Идва някаква акушерка и започва да ми обяснява, че детето ми е гладно, праща ме да се измия, кара ме да седна и слага бебето в ръцете ми. То мърда плахо с главичка, завира муцунка в гърдите ми, аз му помагам и то засуква. Сега сякаш отново сме едно цяло, свързани, неразделни.Всичко се нарежда някак от самосебе си – разбирам,  че не само да си майка е изкуство, изкуство е и да си дете – да покажеш с малкото, което имаш от раждането от какво имаш нужда. Разбирам, че страховете ми, че няма да се справя са излишни, защото за това съм създадена, но ще трябва да живея с тях, защото така съм устроена, като всички нас. Разбирам, че не само аз ще трябва да се уча на изкуството да бъда майка, но и малкият човек на гърдите ми ще трябва да се учи на изкуството да бъде човек.
  Малко е страшно, но и толкова прекрасно да вървим двамата по един нов и напълно непознат за нас път. Все още го вървим, срещаме своите препятствия, но и изкачваме своите малки върхове, и с всеки един ден виждам как малкото, ревящо вързопче все повече и повече прилича на човек, което ме прави щастлива.


червенокоса вещица...припряна

Изкуството да бъдеш майка
Ражда се бебе,ражда се и майка...На 28.03.2007 се родих отново и аз самата и станах майка.Полу събудена,все още под упойка,ми донесоха едно малко пакетче и времето спря.Най красивият "подарък"който някога съм получавала.Едни мътни очички,който ме гледат и сякаш питат:"Коя си ти?""Какво ще преживеем заедно?"...Една голяма вълнуваща промяна в живота ми.Едно вълнуващо приключение,и в същото време една нелека и доста отговорна задача....да бъдеш майка.Няма нищо по хубаво от това да създадеш дете,да дадеш живот,да обичаш и да показваш света от хубавата му страна.
Ново начало изпълнено с енергия и любопитство,понякога страх от началото....Безсънни нощи,и вие ли ставате като мен,да проверите дали спи,дали не му е студено или не го боли коремчето?Ставате отново,и отново за да видите дали диша?Това се повтаря и още.Макар и малко по уверена от колкото в началото,все още си задавам хилядите въпроси.Дали ще се справя,дали ще мога да дам всичко от себе си и от това малко човече да направя достоен човек,дали го правя както трябва....Надявам се!А кога ще разбера дали съм успяла?...... Confused
Изкуство е да бъдеш майка!Учиш се от детето си,а в същото време трябва да учиш него!И това продължава цял живот.


Не съм

Изкуството да бъдеш майка, или какво прави една майка за една пералня

Както обикновено се дзверя в монитора, опитвайки се да разбера дълбокомислените изяви (и не чак толкова дълбокомислените) на потребителите в бг-мамма, когато очите ми почти избожда розаво-червено-лилав надпис: конкурс с награда пералня!
Ха, тамън като за мен. Пералня и то със сушилня! Екстра ще ми дойде! Запретвам доволно ръкави и поради липса на друго захапвам собствения си език (или по-добре да стана да си взема нещо по-така?). Вдигам прекрасни сини очи и се опитвам да мисля. Да де, точно така – опитвам се. И не ми се отдава, а не ми се отдава, не само защото съм руса, а и защото едни малки ръце навират овъргаляна, космата и мръсна топка пластилин право м/у очите ми, а писклив гласец врещи с все сила в ухото ми: „мамо, мамо , виж – хляб!”. Отблъсвам атаката с думите „много хубав хляб, слънце”, отново захапвам език (ще ми се нещо по-така, ама ме мързи да стана, а и освен моркови друго няма, а морковът не би стърчал достатъчно естетично-поетично от устата ми, както ми се иска) и отново се опитвам да мисля. И отново не ми се отдава. Този път просто защото съм руса (или поне с това се оправдавам, може би просто имам друг талант). Все пак в главата ми се върти картинката на една пералня, която кой знае защо ми се струва, че много ми подхожда. Решавам да си задам въпроса какво всъщност изкуство е да си майка (а пералня)? Тъй като, както разбрахте, мисленето не е по моята част, стигам до извода, че изкуството да си майка по някакъв начин е свързано с пералните! Въпросът е как? След известно сериозно мислене и не дотолкова естетично-поетичното изгризване на един морков стигам до извода , че си е живо изкуство да сготвиш, нахраниш, измиеш, играеш и нацелуваш едно дете докато усилено мислиш как да спечелиш една пералня!


eli1974

Изкуството да си майка
Всичко започна още когато усетих лекото погъделичкване в корема .Вие мами, ме разбирате нали?Да,да,точно онова лекичко докосване,когато за първи път малкото нещо в теб все едно се събужда,протяга или може би се бунтува.Тогава именно ,тогава сякъш ставаме майки без дори да осъзнаваме какво означава това.
Ден след ден,времето някакси не минава в трепетно очакване да дойде ДЕНЯ.
И той идва.Поднася ни най-желания подарък,който така сме чакали,но и сме толкова неподготвени за него.И изплашени...Спокойно,милички млади,спокойно неподготвено момиче с детенце в ръце!Ти си вече жена!Неусетно между храненето на малкото бебче,сменяне на пелени и непрекъснатите тревоги ти си порасла.Ти си озряла.Ценностната ти система се е променила.Вече твоето егоистично АЗ е заменено от всеотдайното ТО.ТО вече е всичко.ТО е ти,ТО е станало за теб всичко,още онзи първият път когато го усети,после когато те накара да пророниш сълзи на радост и умиление след изтощителното раждане...или може би когато направи първите си стъпки – несигурно в себе си,но уверено че ТИ,именно ти си срещу него и ще го поeмеш ако тази важна задача се окаже непосилна.А когато се усмихне... или те прегърне...както казва един човек когото много обичам:”Като се гушне сякъш си има местенце”.Всичко това те стопля.Ти вече не се страхуваш.До мига.....
До момента когато то е болно,когато гори с висока темперетура.И сякъш те полива леден душ.Тогава си казваш:”Господи,накъсай ме на парченца,но нека ТО да е добре...”Отправяш най-горещата молитва.Тогава вече сте станали едно. А ти,ти вече си МАЙКА и го ЗНАЕШ!!!


ellinna

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА


Талант да имаш, казват, е вродено.
Да си артист, художник, или пък певец –
това са все заложби, отредени
преди да сме поели глътката „живот”.

Най-ценното изкуство, според мене,
Е да си майка, да дариш живот,
Да го осмислиш и да го развиваш,
А после да береш и плод.

С любов, със ласка и със грижи
Да го даряваш всеки божи ден,
да слушаш нежни, мили думи,
отправени към теб след труден ден.

Да чуваш „мамо”, „моля те”, „обичам” –
Това е смисъла на този зов.
Да бъдеш майка – туй не е призвание,
А жажда да дариш любов!


kremi_go

Изкуството да бъдеш майка

И днес е ден обикновен,
но за мама Креми всеки е свещен.
Протягат се към мен ръчички,
и гледат ме усмихнати очички.
Въпросите текат от сутринта,
а с тях се слива нежно песента.
Със колко трепет Ви очаквах аз,
и ето гледам Ви замислено в захлас,
и търся отговор какъв късмет безкраен,
получих аз в живота краткотраен.
Момченце и момиченце пракрасни,
погълнати понякога от мислички опасни,
изпълват с радост дните устремени,
и сбъдват ми мечтите съкровени...
А аз забързана в свойто ежедневие,
очаквам всяка вечер с нетърпение,
и пак в прегръдките си силни да Ви гушна,
и в малките ушенца тихо да прошушна:
ОБИЧАМ ВИ СЪКРОВИЩА ЛЮБИМИ,
ЕДИНСТВЕНИ И С НИЩО НА СВЕТА НЕЗАМЕНИМИ!



ZLATNA

Изкуството да бъдеш майка

Най-хубавото, най-вълнуващото и най-неописуемото нещо на света е да си майка.
За мен това е най-неповторимото чувство, което съм изпитвала някога.
Родих първото си детенце Златина на 19.11.2006 година. Прегърнах го и веднага го обикнах.
Още в болницата се чудех какви промени ще донесе то в живота ни.
Прибрахме се вкъщи, сложихме бебенцето в розовото легълце, то заспа спокойно, ние седнахме и просто го гледахме. Беше съвършено – най-сладкото и най-ценното нещо на този свят. Най-голямото ни богатство.
Изкуството да бъдеш майка е дълъг процес – започва още от раждането, минава през грижите и кърменето, продължава през първата сричка, първото „мамо”, първата думичка, първото зъбче, първата стъпка, първата усмивка.
Да съм майка, за мен означава непрекъснато да се уча, да съм търпелива, забавна, весела и естествена.
Детето ми растеше, растяха и грижите, забавите, игрите, променяха се навиците, изучаваше света, всеки ден се появяваше нещо ново, с което да ни изненада.
Празнувахме заедно първият и рожден ден, празнувахме и първата си Коледа.
В навечерието на светлите Коледни празници с много любов заченахме второто си детенце. Мария се роди на 5 септември 2008 година. А ние отново бяхме щастливи и горди родители.
Моите цели за бъдещето на децата ми са детството им да бъде щастливо и безопасно, искам да ги науча да обичат и да ценят това, което имат, да бъдат отговорни, честни, добри, да уважават и да бъдат уважавани и ценени.
Аз съм една наистина щастлива майка. Горда съм от това, което съм успяла да постигна. Майчинството ме промени изцяло - станах отговорна, уравновесена, търпелива, борбена, грижовна,  по-мъдра и по-състрадателна.
 Да бъдеш майка е изкуство, а когато имаш и верен помощник в грижите за децата – таткото, тогава вече това е една наистина сбъдната мечта.
Пожелавам на всички, които искат да станат родители – мечтата им да се сбъдне!


ivonska

Чудото да създадеш живот



Ефирно и леко е тук... С повече от три сетива се усеща Безкрая... Един такъв, светъл и уютен за летлива материя, каквато сега съм...

Добре, време е. Разбирам. Трябва да поема по нов път. Моят процес не е приключил. Усещам, че момента е дошъл и ми предстои нов избор.

Всичко изглежда като една голяма игра със строги правила и причинно-следствени връзки. Сега ми е ясно, но знам, че след раждането ми това знание ще избледнява с всеки изминал ден и когато започна да говоря с думи, ще остане само смътно усещане за всичко. Избирам мама. Избирам и татко. Време е да призова те да се срещнат.
Забавно е, когато хората смятат, че иманно те самите контролират ситуациите. Все пак често признават в душата си, че нищо не е случайно на този свят.
Ето, чудесно начало – той я забелязва, а тя усеща, че всичко, което предстои е като приказна магия и никой не може да попречи. Всичко около тях грее със златиста светлина, успяват да слеят всички нива на това свое съществуване и май скоро ще ме призоват...

Така...
Успяхме. Аз вече съм, но те още не знаят.

Топло и приятно е. Усещам маминото сърце. Тя вече знае за мен и ме обича. И с татко е така. Чудесно начало. Това е висша благословия и аз изпитвам благодарност. Всичко, което се случва тук, е много важно за мен, за пътя, който избрах. Аз имам нужда от любов и подкрепа на всички нива. Всяка тревога тревожи и мен, малкото сърце в развиващото ми се тяло бие учестено, когато мама страда. Веднага, щом се успокои, ме залива отново с ярка, златиста светлина и аз се отдавам на хармонията да бъдем цяло. Тя ме гали. Знам го. Това ме изпълва с радост...
Вече и аз мога да пращам сигнали – жизнерадостните ми ритничета я карат да се усмихва. Мога да ритна и на татко ръката – Боже, той се просълзява!...

Ужасно е! Някакъв тътен тревожи хармоничната ми среда! Какво става?! Уплахата ме кара да се въртя и да търся място, защитено от всичко това! О, Небеса! Те ме виждат!!! Някаква жена ме нарича „момче”! Дано всичко свърши скоро и с мама си починем насаме...

Цялото ми бъдещо семейство се суети с приготовления за моето посрещане. Ходим по магазините, мама е като пролетна буря – нищо не може да я спре да се опита да ги опустоши! Татко е търпелив, леко уплашен, но мил и разбиращ. Ето – вече не бих могъл да ги изненадам, казват. Имам си и име. Мама е решила то да бъде победоносно. Пък и свекър и се казвал така...

Не за първи път става така, вече усещам, че пак е дощло време. Няма да е лесно, но зареден с толкова много любов, ще се справя.

Не мога да те успокоя, както ти мен, мамо, но няма да се предаваме! Ти имаш мен, аз имам теб – всичко, което ни трябва сега!

Добре... време e да се разделим, за да се прегърнем!...


Stanella

На моят син....

В ужаса на болката,
в плена на страха, бях по-силна от умората,
по-слаба бях от любовта,
защото вече те обичах,
жадувах те преди да се родиш
.....
Аз знам, че моя свят ще промениш.
.....
Не бих била по смела от сега,
да бъда твой най-яростен бранител.
И в слабост сгърчена е моята душа
да те опазя искам...от света
и от мен самата - твой пазител.
.......
Не ще изпитам щастие такова,
тебе да те има на земята
и в този час вовеки ще заровя
и егоизма си и себе си и суетата,
защото веч не съм сама, самодостатъчна, самотна,
аз раздвоих съцето си - то бие в две тела
и няма друга обич на моята подобна.
.....
Благословена е жената, да е майка,
благословен е всеки миг с нейното дете
и трижди тя е прокълната
със страх до лудост, всеки миг, в който с нея то не е.


Тарталета

Изкуството да бъдеш майка

   Смея да твърдя, че станах майка, още докато видях двете чертички на първия положителен тест за бременност. 9 месеца бях майка на плода в утробата си. После бях майка на чудесно момченце. Но само 2 години и 9 месеца...
   През това време се учих да бъда майка. Усвоявах това изкуство толкова задълбочено, че нищо друго не съществуваше на света за мен. Две очи, две детски ръце, една усмивка. Това беше всичко, което имах и за което живеех.
   Ударът беше гигантски. Разтърсващ. Ужасяващ. Кошмарен. Една болест ми отне света. Едни очи се затвориха. Една усмивка угасна.
   Но аз все още бях майка. Все още се учех да бъда. Облечена в черно, прегърбена от непосилния товар, ридаеща и непрегръщана... Все още се учех.
   Бог обаче реши да се смили над мен и да върне искрицата в сърцето ми. Отново видях двете четички на теста. Отново прегръщах новороденото си дете.
   Всеки ден продължавам да се уча да бъда майка. Моята дъщеря е търпелив учител. Живея за усмивките, за дяволчетата в очите й, за пискливия й глас, за мокрите й целувки, за неспестяването на истините. Живея, за да бъда майка. Молейки се този път двете заедно с дъщеря ми да видим поредните две чертички на тест за бременност.


valentina47

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА

   Майка. С какво вълнение произнасям тази дума. Тя означава толкова много за мен! Тя е любов, грижа, всеотдейност. Тя е всичко за мен. Тя е целият свят за едно дете. Тя е светлина, топлина, утеха. Щастлив е този, който има майка, този, който има любящо рамо, на което да поплаче. Майката дава любов, а любовта е опора. Майката дава увереност, а увереността дава сили. Сили, за да преодоляваш трудностите и ударите на съдбата, да превземаш нови светове, да откриваш нови хоризонти. Мила майко, ти си най-хубавото нещо на този свят!
   Дали ще мога да бъда като теб? . Любовта със сигурност я имам. Но дали ще бъде достатъчна? Толкова е трудно да бъдеш майка! Това наистина е изкуство. Сигурна съм, че няма правила за добра майка, няма наръчници, които да те учат кога как трябва да постъпваш. Вярно, че има много книги за родителството и доброто възпитание. Но нима можеш да заповядваш на сърцето си. Разум и сърце! Разумът ти казва - постъпвай правилно, сърцето се раздира от любов и болка. Трябва да бъдеш акробат, трябва да жонглираш, трябва да лавираш. Колко е трудно!
   Обичаш детето си до полуда. Посрещаш го на този свят със сълзи на очи, сълзи на щастие! Плачеш, когато то е болно и нещастно, щастлива си, когато го гледаш как расте! Горда си, със неговите постижения, скърбиш за неговите неуспехи. Такъв е животът - радост и болка, възход и падение! Колко е хубаво да имаш майка! Колко е велико - ДА БЪДЕШ МАЙКА!


Бижy

Чудото да създадеш живот

Вече имам едно дете. Толкова сме щастливи, толкова се обичаме. И двамата със съпруга ми сме осиновени и сме израснали сами. Решихме, че никога няма да останем с едно дете.
Искам второ.
Имам проблем. Нарекоха го "вторичен инфертилитет". Аз съм само на 22, не знам какво е това. Обяснете, моля! Никой ли няма да ми каже? Никой... По добре това, отколкото предишната диагноза - аденом на хипофизата. Звучи страшно, значи е страшна. Институт по ендокринология. Д-р Георги Кирилов.
Компютърна томография. Получих резултата и сме двамата в двора на Медицинска академия. А сега на къде!? Не искам и не мога да прочета какво е заключението след томографията. От една стая излиза жена в бяла престилка и сигурно е медицинско лице, което ще ми каже какво пише на листа. Не, не и изглеждам неграмотна и тя е учудена, защо не го прочитам сама. Страх ме е! Страх ме е, че може да пише там нещо, което е страшно. Тя го прочете и се усмихна. Аз полетях, още преди да е казала какво пише там. Знаех, че съм добре.
Започнахме да търсим друга причина. Никой отново не казва нищо и не дава обяснение... Само инжекции и трупане на килограми, а бебе няма.
Пак Д-р Кирилов - изпраща ме в Майчин дом при Д-р Йоско Димитров. "Кажи момиче, бебе ли искаш?". Искам, искам, искам! Ще помогнем. Април е. Пролет. Всичко около мен се ражда за живот. И в мен се роди. За сега само надежда. Започвам терапията. Ще ходим на море. За първи път, откакто сме семейство. Тримата. Толкова е хубаво на морето през август. Но, защо тогава целият свят ми е крив?  Не съм добре, не ми е комфортно, не ми е приятно, всичко ме дразни. Тръгваме си дори три дни по-рано преди да е изтекла картата за почивка. Това направо не съм аз!
Прибираме се в София и някак нещата се поуспокояват. Като че ли имам някакви признаци за бременност. Цикъл така или иначе имам от време на време, та липсата на такъв хич даже не ми дава надежда, че ще имаме още едно бебе. Утре е 7.09.1992 година. Ще ида на доктор. При единственият доктор, който каза, че ще помогне. В 8 ще ида с приятелка. Нещо звъни. Телефонът звъни! Да не съм закъсняла за доктор? Защо е тъмно навън? Да, телефонът звъни, навън е тъмно и това не е добре. Confused  Ставам и вдигам. Някой плаче и не разбирам какво казва. Бавно започвам да разбирам. Леля е починала преди час. Сега е 5,30. Любимата ми леля, моята скъпа добричка леля. Да, но аз трябва да отида на доктор. Как да отида!? Отивам. Важно е.
Доктор Димитров ме преглежда и се усмихва. Бях сигурна! Почти сигурна. Той казва" Да, има бременност! Честито, майче!". Разплаквам се. Не знам за какво по-напред да плача. За бебето, за леля, за това че днес си отиде един живот и веднага мястото му зае друг. И всичко това се случва на мен!? Но, докторът се обръща към сестрата и казва: "Аз обаче виждам тук два плодни сака!" Какво!?!? Какво означава това? Ами - близнаци! Боже мой, на мен ли се случва това? Лошо ми е. Не знам къде съм. "Не, не, не пишете. Май са три." Някой ме пръска с вода. Да. Тук съм вече. Ами това е. Три. 12 гистационнна седмица. Как така три, защо на мен?
Прибрах се. Майка ми се свила в кухнята и страда за леля. Не ми обърна внимание като казах, че ще имам няколко бебета. Шантав ден. Уморена съм и изтощена от емоции. Реших, че трябва да поспя. Той се прибра от рабата, събужда ме и пита какво става. Отвръщам, че са ми открили няколко неща. Той посърна. "Какви неща, какво ти откриха?" Вероятно три бебета, отговарям. Той ме моли да не се шегувам с такива работи. Днес е особен ден и един скъп човек ни е напуснал, не трябва да се шегувам с живота. Не се шегувам, истина е! Ще имаме три бебета. Какво ще правим сега? Ще се справим ли? Започвам да плача, уплаших се, та аз съм само на 22... Не ги искам! Няма да се справя, нямаме дом, нямаме нищо! Как ще оцелеем? Той ме погледна със стоманено син поглед и ми каза, че ако не искам бебетата и ги махна, ще ме напусне. Добре. Толкова го обичам! Заради него и това, че обеща да е до мен, ще родя тези бебета, колкото и да са.
Изпратиха леля. Не отидох да си взема сбогом с нея. Не я видях никога повече. Така трябвало.
Мина месец Ники знае, че ще има братчета или сестричета, или и двете. Много е важен и горд и разказва на всички. Не пропуска да добави, че едното ще се казва Лидка. Като леля. От къде му е хрумнало подобно нещо!? Нещо ме жегва и решаваме, че ако има момиченце, то наистина ще се казва Лидия. Започвам да мечтая... и да дебелея! Минава месец. Пак съм на видеозон. Доктора гледа, мълчи... казва "Ами две са, не са три!". Как така? Синдром на изчезващият близнак. За първи път чувам за такова нещо. Как пък все на мен ще се случи!? Освен това сме с различни Rh. Дано всичко е наред. Минават още няколко месеца. Вече съм в седмия и нещата не вървят на добре. Високо кръвно, отоци, прилошаване.

Пак смърт. Бащата на кумата ми почина. Аз съм в болница заради кръвното, а тя има рожден ден. 28.12.1992 година е. Кой ти гледа вечер дали си в стаята в Майчин дом в отделението за задържане, след визитация! Той дойде с колата аз се измъкнах по нощница и с палто отгоре. В колата обух ботушите и отидохме в кумовете. Трябваше да съм до Вени в този момент! Тя имаше нужда от мен. Какво ще обяснявам утре в болницата, ще измисля после. Седнахме, поговорихме, спомнихме си за Кики. Беше разкошен човек!
Има филм, "Ла бамба". Не съм го гледала. Обичам латино музика. Баща ми сигурно е бил кубинец, дошъл на Спартакиадата или както там се е казвало онова нещо през '68-ма и после съм се родила аз. Той може и да не знае. Тази музика ми е в кръвта. С корем до носа, в осмия месец едвам издържах да не стана на "Ламбада", която чух за първи път в ресторанта, където бяхме с приятели, когато бях бременна първия път. Всъщност не издържах и станах, но той ме спря. Ами да, щях да съм смешна! Извинете, отклоних се. Гледам "Ла бамба", прекрасно! Никой не ме закача, говорят си тихо. Надписите текат вече. Хубав филм! Но защо сърцето ми е в гърлото? Ръцете ми посиняха. Нещо не е наред! Казвам им. Те се шашват. Какво да правим!? На гости съм срещу МА, и най-близката болница, подходяща за моето състояние е Майчин дом. Но аз избягах от там, където съм лежаща за задържане, преди 5 чАса! Как да се върна и какво да кажа? Ами бебетата? Военна болница е на 100 метра пеша. Какво да правим. Отиваме там. Къде точно? В кабинета за спешен прием. Но в коридора пред спешния прием има само няколко войничета, които ме гледат странно с моя корем, голям колкото глобус! Излиза лекар и ме гледа с още по-голямо учудване. "Госпожо, вие сте за Майчин дом!" Как да обясня, че не мога да ида там?! Ами аз познавам Д-р Генов, вашият шеф, завеждащият спешното отделение. Така може вече, "Добре, елате". Пристигат още лекари. Слагат ми апарат за електрокардиограма, но нещо не се получава. Кръвното ми е 160/100, а пулсът 220 удара в минута. Има го на документ. И аз дълго време не вярвах, че е възможно. Те се суетят около мен и не говорят много. Но чувам откъслечни думи: бързо Изоптин венозно, горе, операция, кардиолог.. или тя или децата... спада, май ще го овладеем... Тъмна стая, завита съм с пет одеяла до отворения прозорец, от където влиза свеж нощен, декемврийски въздух, а аз се върнах! Браво деца, оцеляхме и тримата.
Измъквам се някак на другия ден. Даже май в Майчин дом никой не разбра, че през нощта съм имала намерение да умирам.  Изписват ме с куп наставления и малко лекарства, защото идва Нова година и няма за какво да стоя в болницата.

Началото на март е, терминът ми е на 7 април 1993 г., но вече едвам се издържа. Коремът ми е огромен и аз самата съм огромна. Не мога да изляза навън, защото няма какво да обуя. Толкова са ми отекли краката... Мина осми март, денят на мама, на тройно дебелата мама, каквато съм аз ей в този момент. Утре съм на консултация. Отивам. Ами... не е добре. "Малко ви остава, корема е смъкнат, о, и разкритие има... пък едното бебе е в напречно, а другото в седалищно предлежание. Кръвното пак е високо 150/90. Трябва да постъпите в болница до довечера". Ами не искам, ама май е по-добре да слушам този път. Постъпвам, в 17.30 след обяд на 10.03.1993 година. На другия ден - визитация.. дрън-дрън, отивам на очен лекар, защото съм с 6 диоптъра. Как не раждам в тази линейка през устата, не е ясно! Раздрънкват ме добре. Нищичко не казват докторите. Не е ясно секцио ли ще е, нормално ли ще е. В стаята сме три момичета. Нещо, към 23 часа, май пак не е наред с мен. Тези ръце, пак са сини! Да, и другите майчета казват, че са сини. Отивам при дежурните. Празнуват рожден ден. Зарязват празник и всичко, и се скупчват над мен. Бързо, система... Хайде, започва се пак! Цяла нощ на система, цяла нощ по гръб и вече не си усещам тялото. Абоката е във вена в лакътната свивка, не мога да си свия ръката и нея не усещам вече... Но цяла нощ някой ми държи ръката и ми дава по малко вода. На сутринта ме пращат в стаята. Какво беше това? Легнах и не ме интересува нито визитация нито нищо! Но, няма спасение. "Майче, ставай! Не ти ли казаха, че ще ти правим секцио? Дечицата се мъчат, а и ти не си добре, ще ги вадим." Готово, идвам, чудесно! Сестрата ме гледа шашната и казва, че за първи път някой е щастлив, че ще го оперират след по-малко от час.
Приготвиха ме. Операционната е на втория етаж, а ние сме на третия. Асансьора се мотае някъде и тръгваме по стълбите. Ама какво е това?  С този катетър, ще направя някоя беля! Акушерката се смее, нямало страшно, нормално било да го чувствам така. Колко е смешна операционната и е много студено тук. О, доктор Духовников лично ще ме среже! И ми посочва една дъска за гладене, на която трябвало да легна. Този човек се шегува! Това било операционна маса 35 Но тя е широка на 1/3 от мен! Как ще успея да легна на нея, без да пльосна на плочките. Трябвало да успея! Ами добре, аз съм упорита и изпълнителна. Легнах. Обаче анестезиолога е още по-голям шегаджия, каза да се обърна на една страна и да си опра главата в коленете, че щял да ме боде в гръбнака и било важно. Чудесно, док, но ще ми подържите ли корема, за да мога да изпълня точно указанията ви да опра глава в коленете, а той някак си е между тези две неща. Целият екип се смее. Убоде ме! Но се извини, че не било където трябва и ще ме боде пак. Успокоих го, че той с неговото бодене няма защо да ми се извинява, при положение, че другият след малко ще ме реже.
Започна се! Овързаха ми ръцете и ми сложиха един зелен параван под носа. На подхвърлената от мен молба да не го слагат, за да гледам, получих твърд отказ и учудени погледи.
Кръъъц. Странен звук, а нищо не усещам. Защо не започнах да уча за лекар!?
Честито, майче, първото е момченце. Само да сте извадили още едно момче, вие ще си ги гледате! Тези хора ще вадят деца и ще ме шият, или ще се смеят през цялото време?!  Crossing Arms Ето го, майче, дойде и второто, още едно здраво момченце. Сърдита съм ви! Трябваше да има едно момиченце! Трябваше да е Лидка. Почти нищо не видях освен две розови мърдащи неща в някакви зелени парцали. И котета да бяха, щях да повярвам, че са синовете ми! Ами това са шест диоптъра, нищичко не виждам без лещите. Заспах.
Реанимация, кога се озовах тук, къде са ми краката, какво е това, което ми бият в ръката на всеки час, пие ми се вода, кога ще ми махнат системата. Утре. Всичко щяло да се оправи утре. Не, нищо няма да се оправи утре, защото нито едно от двете бебета утре няма да стане момиче.
Вече не съм в реанимация и вече минаха три дни откакто се появиха близнаците, а аз още не съм ги виждала. Защото съм им сърдита, че нито един от тях не пожела да е момиче. Срамота е и трябва да се стегна да ида в бебешкото отделение да ги видя, защото единия е дребничък 2,350 и е в ковьоз.
Звъня на звънеца и ми отваря една акушерка. Ами аз, такова за близнаците... "Охо, най-после реши да си видиш дечицата! Ама, че майка! Мрън-мрън..."
О, този ми се повтаря! Същият като батко си. С огромни бузи и още от сега изглежда сърдито бебе. Спи доволно в количката, повит до брадата  и
прилича на кегла. Количката е поставена до един аквариум, в който е другото бебе. Той е различен! Колко е интересен и е толкова мъничък! Ама той е на три дни, защо не спи, като другия и е с толкова умен поглед и големи ококорени очи? Боже, а спринцовката с плазма, която му е забита във веничка в главичката е дебела почти колкото крачето му! Милото ми детенце! Обичам го вече, а то ме гледа и все едно ми казва "Здравей, мамо!". Пък другият спи и хич не му пука, че братчето му е със забодена в главата игла и вързана ръчичка, за да не я измъкне. Ще бъде наказан за това безхаберие! Ами да, вече са на три дни и остават още четири решаващи дни до седемте, в които възпитанието е решаващо. Казват ми, че трябва да излизам вече. Отивам да мисля наказание.
На другия ден идва жената с документите. Трябвало да им запиша имената. Ама ние не сме се уточнили, защото баткото на близнаците носи името на баща ми и свекърва ми се нацупи. Сега съм родила двама и все един трябвало да е на нея. Глупости! Ама аз съм само на 23, още не знам как да се боря срещу подобни неправди. Но съм твърдоглава де и обясних, че и 100 деца да имам , нито едно няма да е Иван. Компромис е да бъде Ивайло. Нека влязат тук в болницата и да сменят името. Ха, няма да могат, разбира се. Въпросът е, че бебетата са номерирани и аз трябва да избера съответното име на съответният номер бебе и така да ги запишат. Ами сега!? Как да избера и как ще се казва този, който няма да е Ивайло?  Thinking Сетих се! Този, който спи доволен и хич не му пука, че брат му е в аквариум, пекат го с някаква лампа, вързан е и е със игла в главата, за наказание ще бъде кръстен на баба си, свекърва ми - т.е. добре дошъл Ивайло. Нека ти е! А другият, мъничкото ококорено, но толкова жизнено човеченце, толкова смел, толкова необикновен... ти ще се казваш... Марио, защото аз съм ти майка и това име блесна някъде в главата ми, защото изборът е мой и аз така реших за теб! (и до днес той е моето "специално" дете Love ) Решено. Записаха ги. Няма сърдити, всички са доволни. Смешни хора.
И така престоят ни в болницата приключи на 19-тия ден. Време е да се приберем у дома. Сестрата идва с две вързопчета и два комплекта дрешки, и пита жълтото на кого да облече, а оранжевото на кого. Ами на вечно киселият Ивайло, жълтото, естествено. И тя така смятала. Ами защо ме пита тогава?
Готови сме. Татко им и батко им ще видят близнаците за първи път отблизо. Много са смешни, изглеждат по-скоро уплашени! Татко им ги взе, и двамата. Ау, колко е горд! И аз съм горда и се надувам. Леле, имам трима сина! Така каза и онази циганка в Плевен преди 10 години, че ще имам три деца и синеок висок и добър мъж. И мъжът е синеок, висок и добър. Щастлива съм! Всичко съвпада. Ами, да тръгваме. Животът ни чака. Hug



zarko

Изкуството да бъдеш майка                               Когато разбрах,че съм бременна,изпитах страх.Но не защото носех дете в утробата си.Страхувах се,че това малко същество ще е напълно зависимо от мен.Аз ще съм тази,която ще трябва да отгледа и възпита един достоен човек.Ще се справя ли?Ще му дам ли обичта,която заслужава и която аз така и непознах?Ами ако съм като моята майка?Дали и аз някой ден ще му кажа:"Нали съм те родила,дала съм ти живот,какво повече искаш,остави ме намира"......                                      .....Родих най-прекрасното момченце на света.Това малко човече един ден ще ми каже"Мамо".Толкова го обичам...С трепет чаках първия поглед,първата усмивка,първия смях-толкова е хубаво.Изкуството да си майка-щял живот ще се уча да съм майка.Ще раста със него.Ще се смея със него.Ще плача със него.ЩЕ СЪМ ДО НЕГО.Той е част от мен. Завинаги.


Бижy

Изкуството да бъдеш майка.


Майка съм!  От днес съм у дома с трите си деца. Господи, аз имам три деца! Какво ще правя от тук на сетне? Ще се справя, как иначе. Аз съм онази, която се справяше с всичко до сега и няма да се изложа, нищо, че това не е шега, като повечето неща до сега. Трябва да се справя.
Близнаците са на три месеца вече. Защо единият плаче постоянно и е толкова по-дребен от другия? А пък другия е направо разкошно щастливо бебе. Само яде и кротува. Интересното е, че не спи много, но пък е кротък като ангел.
Днес станаха на седем месеца. Ама Ивайло е в пъти по-дребен от Марио, спи по корем от раждането си. Никой не обяснява защо. Обаче като плаче и посинява около устата. Ще го заведа на доктор да им покажа.
Докторката каза да направим снимка на сърцето. Каза, че прави цианоза. Направихме снимка. Заключението е, че детето е с вроден сърдечен порок.  Какво следва? Аз съм вцепенена, но незнайно защо се владея в такива ситуации. Питам, задавам безброй въпроси, искам отговор на всичките. Тя обяснява: „Операция. Отварят сърцето! Да зашият дупката между двете камери.” Господи! Защо? Мъжът ми побеля за една седмица. Да, не е легенда. И аз не знаех, че е възможно. Косата му е наполовината бяла. Съсипан е. Той не го понася като мен. Каква съм аз, студена ли съм, от желязо ли съм… та това е моето дете! Не мога да обясня.
Трета градска. Кабинет за сърдечно болни деца от цяла България. Моето дете се държи прелестно днес! Толкова е кротък, сладък и послушен. А другите дечица… мъка. Сиви, бледи, седят на място и не лудуват като здравите деца. Разплаквам се.
Влизаме, насреща ми е доктор… , жена. Ох, ще ме разбере. Вдигам изненадано глава когато от посоката, в която седи симпатичната стройна жена, се чува почти мъжки глас. Да, на докторката е. Обясних, изслуша ме. Преглед. „Няма такова нещо! Нищо му няма на детето ви. Напълно здраво е.” Господи, разбрал си колко съм била искрена като те помолих. Благодаря!
Всичкият този рев бил от херния! Как пък никой не я видя до сега. Днес е мачът за трето място на световното в САЩ ‘94. Играят България и Италия. Нещо става с детето. Хернията е заклещена. Тичаме в Пирогов. Оправиха нещата, но утре ще приемат Ивайло за операция. Готово, ремонтиран, изписан с малки неприятности, заради човешка некоректност, но детето е добре и проблема е забравен завинаги. Ивайло расте и настига Марио. Не са от еднаквите близнаци, но си приличат достатъчно.
……
Август е. През миналия декември си купихме жилище. Правим ремонт. Бавно е, но така е без пари. Той се обажда, че му е зле, а на вън е 38 градуса. От жегата е, казвам. Отпочини и си ела. Да ама това зле продължава седмица. Лекуват го с антибиотици за ОКГДП. Глупости, посред лято, без никакви признаци за това. Но той се влошава. Чета, чета, чета. Нали исках медицина да уча. „Докторе, ами той май е направил емболия.” Пренебрежение, каква съм аз, фантазирам си, че знам… Но се оказвам права, за съжаление. Sad Линейка, спешно постъпване в болница, реанимация. Малък процент оживяват от белодробна емболия. Той оживя защото го обичам, защото вярвах, защото трябваше. Беше едва на 37, не би трябвало да се случва нищо различно от възстановяване. Той е млад, голям, силен и има здрав организъм. Справя се с изпитанието. Забравих. Така трябва, за да продължим напред.

Вече сме в новото жилище. Ще сменим и градината. Нещо не чувам прекрасни неща за директорката, но пък градината е прекрасна! И обстановката и играчките и всичко, всичко останало. Катя Димитрова е странна жена. Защо не ме харесва? Това влиза ли и в задълженията, да не харесва родителите и съответно да напада децата заради това? Ама нали е директор!? Хм… След години загина единствената и дъщеря в пътен инцидент. Съжалявам, искрено! Нямам отдавна контакти с нея, но хора които имат, казват, че това не я е направило по-добър човек. Жалко. Но тази жена промени живота на детето ми и то не беше за добро.

Обажда ми се мъжът ми. Вече трябваше да се е прибрал, защо се обажда!?  Ники паднал от черешата в двора при свекърва ми. Счупен крак, уплашен е. Пирогов. Гипс. Сряда е.
Мина седмица. Пак е сряда. Обаждат ми се в работата. Ивайло паднал. Нещо… ръката му била подута и има температура. Пирогов. Счупена е. Гипс. Спокойна съм. Деца… През седмица – гипс. Да не ме заподозрат в Пирогов че ги малтретирам? Как ще докажа, че ги обичам и съм добра майка?
Близнаците са първи клас. Марио е щуро дете. Закача се. Стават бели в училище. Родителите на децата от целия клас застават срещу мен и ми казват „Вземете си Марио, той е лош и различен, и ние не го искаме. Ивайло е най-умен и вдига рейтинга на класа, добре е да остане”. Изумена, бясна, онемяла съм. Нещастници! Вие луди ли сте!? Госпожо Мария Георгиева, вие не сте никакъв учител и педагог не сте, и човек не сте! Йотова и вие.
Детска извънболнична психиатрична клиника към Фондация „Св.Никола” .Едноседмично посещение всеки ден, за определяне на поведението. Заключение, ХАДВ. Не съм убедена, но имам нагласата да им вярвам. Марио е прекрасно дете всъщност! Баща му не вярва на нито дума за този „измислен”, според него, проблем. Както винаги той е моята сила и опора. Благодаря на Бога, че го има и е до мен.

Следващата година, лято е. Имаме гости. Децата се прибират необичайно рано и са твърде тихи. Отивам в тяхната стая да видя защо. Ивайло лежи на леглото и държи в шепичка палеца на лявата ръка, а той пише с нея. Какво е това!? Смачкан на люлката в двора. Зарязваме трапезата и сме в Пирогов. Игли, шина, три дена престои в Детска травматология… мина седмица, Ники падна от въжена люлка и си счупи ръката Пак Пирогов. Боже, ако действаха социалните, 100% ще ни вземат децата. Нямам грам вина. Мина месец. Свалят шината на Ивайло. Пръста е крив като кука! Ми нищо му нямало. Вие луди ли сте бе!? Този пръст е неизползваем. Окръжна болница. Операция с пълна упойка, трошене, наместване и нова шина на пръста. Зараства бавно, а децата са втори клас в ново училище. Заради онези, лудите родители, които ми спретнаха другарски съд и „осъдиха” детето ми да напусне класа на „съвършените” им деца. Учителката – мила, разбрана, възрастна жена – г-жа Кристалина Милчева. Толкова съм и благодарна за търпението! Марио е трудно дете. Всички го обиждат, присмиват му се, наричат го луд. Страдам, страдам и ми иде да вия… Защо правят така с детето ми!? Сандра Лазарова е добър психолог, макар, че изглежда леко шантаво. Добра жена е и се опитва да помогне. Логопедката Яна Петкова, също. Добри хора срещнах. Ивайло трудно понася това, че вечно тормозят брат му. Защитава го, пази го, но това не е товар за плещите на дете. Толкова ми е трудно. Искам да се разкрещя пред света: Той е малко по-различен, приемете го, не му се подигравайте, не го обиждайте, не го гонете, не го мразете… Няма да ме разберат, та те са просто обикновени хора. А той е необикновен – мил, нежен, любвеобилен, добродушен, прекрасен! Срещам Професор Ваня Матанова, прекрасна жена. Мила, разбрана, умна, кадърна и красива. Не и влиза в задълженията, но идва в училище, говори с всички наред. Защото има огромно сърце. Благодаря, че я срещнах в живота си, макар и за миг.
Нямам сили вече да се боря и да обяснявам на хората да не са зли с детето ми. Той не е болен, не е заразен. Те не разбират. Вече не ходя по родителски срещи. Няма смисъл и няма да издържа. Превръщам се в хищник, в звяр. Само някой да каже нещо за Марио. Ще бъде смачкан, с думи. Защо хората са такива, защо не разбират!?
Близнаците са седми клас. Кандидатстват. Ивайло ще изнесе Марио на гърба си за пореден път. Разбира се, че ще изкара много по-добри оценки. Само Марио да не изкара двойки, иначе всичко е загубено. Изненада! Марио, лошият, некадърният, смешният в очите на всички в онова училище, има почти същите оценки като Ивайло. Сам самичък се справя с двата изпита! Накарах го да повярва в себе си, като му показах, че аз вярвам в него.
Ново училище. За сега е добре. Има инциденти, но баща им се справя. Той е роден хищник. Не му беше нужно да се превръща в такъв, както ми се наложи на мен. Няма да позволи на тези хора да постъпват като всички други до сега. Това е неговото прекрасно дете. От къде има толкова сила този човек, та дава и на мен непрекъснато?! Ще се справим, ще оцелеем, ще направим достоен човек от това дете, от всичките си деца!
Пораснаха. Преди седмица навършиха 16, а батко им 19. Остарях ли!? Не съм, само на 39 съм. Животът е прекрасен, децата ми се прекрасни! Толкова са големи вече, че са ми повече приятели, отколкото деца. Много се гордея. Много!
През май имаме абитуриент. Ники ще е най-красивият млад мъж в този ден!  След три години още двама.
Вече е пролет. Пролет е в душата ми. Имаме най-голямото щастие на тази Земя. Толкова е много, че ме е страх да не го урочасам. Но искам да го изкрещя на всички, да го споделя. Не за да се фукам с това, а защото искам и другите хора да са щастливи поне колкото нас.
Имаме децата си! Пази ни ги, Боже.


450

Изкуството да бъдеш майка

А дали е изкуство? Дали се учи или някой се раждат научени? Аз не ставам за майка, няма да мога да се справя, аз съм егоист, не мога да давам любов на някого ей така просто защото е мое дете. Няма да се справя, не искам да бъда майка, не искам дете, нямааааааааа. Който иска дете да си го ражда!!! Години наред. Не исках и да чуя, а мъжа ми казваш: "Когато си готова"
Аз никога няма да бъда. Не съм имала мил и любящ родител, не съм слънцето на никого вече. Баба я няма, тя единствена даваше сърцето си за мен.
И един ден чух страшна диагноза. Майка ми е в болница с рак. Каквато и да е, тя е моя майка. Плаках, не знаех къде се намирам. Бях на работа, а не можех да спря да плача. И тогава бог се яви в образа на един непознат, клиент, познат само по лице. Защо плачеш, какво става? Казах му. И той ми даде телефон на едно листче. Стиснах листчето в ръка, хванах надеждата и се обадих на майка. Напусни болницата, подай ръка, ела при мен. И тя дойде... Настанихме я в болница в София. Оперираха я, махнаха гърдата, оживя. Всички други в предишната болница които лежаха с нея си отидоха бог да ги прости.
След 3 години аз напипах бучка. Не може да се случва с мен, не може да става пак, няма да го преживея. НЕЕЕЕЕЕ. Та аз проспах живота си, какво ще оставя след мен? Защо не родих едно дете на таткото, той толкова го искаше, а сега? Химиотерапии, лекарства, операции, шанса е изгубен. Свърши се. И тогава пак срещнах бог в лицето на един лекар. Подаде ми ръка, написа ми телефона си, прегъна ме, мен непознатата, една нещастна жена. Отново стиснах листчето в ръката си и понесох надеждата. И бог се смили над мен. Оказа се киста, махнаха я, но аз се промених. Да същия егоист съм си, но искам дете. Искам да доставя тази радост на съпруга си, искам живота си отново, искам нещо повече. Но вече е късно. Години наред пазене, години наред нежелание, а сега не става. Уж за пролетта да родя, а вече лятото идва, а аз не забременявам. Вече второ лято идва, а няма новини. Решавам, че няма смисъл, не ми е било писано, аз сама си го изпросих щото съм егоист. Отиваме на море. По пътя спираме на гроба на баба. Тази моя баба, любовта на детството ми, щастието в моя живот тогава. Тя не е до мен, но е в мен, винаги до сърцето ми. Бабо, моля те, помогни ми както винаги си ми помагала!  Praynig
След 3 дена се събудих гладна. Това не съм аз, та аз не закусвам преди 13 часа. Бременна съм. Мъжа ми се смее. Та на теб преди 2 дена ти свърши. Бременна съм!
Връщаме се в София. 10 дена преди очакваната менструация аз направих тест. 2 бледи черти.  Hug 2 часа през нощта е, мъжа ми спи. Отивам при него: Виж. отговор "добре и заспива". Сутринта обяснява, че дори не е разбрал какво му показвам, ама то това не е вярно, нали ми била овулацията в момента как така 2 черти.  Да, ама е така след 3 теста, 2 лекарки, той вече почва да ми вярва. Видя дори бъдещето наследство и пак се съмнява.
И макар и да имаше проблеми през бременността, макар и да лежах в болница, това бяха най-щастливите дни в живота ми до тогава. Ще ставам мама! И всичко ще е наред! Сигурна съм!
И точно преди Великден, точно в петъка преди него аз отидох на консултация, А в къщи пред огледало казах, мами, тази вечер ще се видим. И лекарката каза, още 2 седмици и планираме операцията. Аз я попитах, а няма ли на Великден да съм в болницата. Не, рано ми било. След 10 минути ми изтекоха водите и всичко тръгна по вода. Видя ме лекарката, върнах се в къщи, взех си багажа, изкъпах се и отидохме в болницата. Приеха ме, биха ми упойката, намазаха ми корема и вдигнаха един чаршаф пред погледа ми. И в този момент лекарката каза, честото МОМИЧЕ. Моята мечта, моето дете. Проплака и го отнесоха. След малко го донесоха, а то плачеше. Поднесоха го до главата ми и аз протегнах ръка. Докоснах малката буза и казах: "Няма мамо" И то млъкна, на секундата. Позна ме! Целия екип спря работа и ни погледна. Не беше се случвало така. Не бяха виждали такова нещо. Моята принцеса позна гласа и допира ми! И тогава си мислех, че я обичам. Но не е било така. Всеки изминал ден ме учи как да я обичам, всеки ден с горда усмивка наблюдавам постиженията й. Всеки ден с всяка нова дума, с всеки нов жест, тя внася в сърцето ми само любов. Тя е любовта. Тя е най-прекрастното нещо в живота ми! Всеки ден ме учи как да ставам по-добър човек.
И аз отново съм егоист, отново съм си аз, но тя е нещо друго. Тя е нещото, което вади най-доброто в мен. И макар че, почти всяка нощ съм на работа, а денем я гледам, и макар че не си доспивам, и макар че понякога не знам къде се намирам, една сладка прегръдка, една целувка, когато чуя едно тихо ШШШ, мама спи когато аз съм заспала седнала на дивана след безсънната нощ ме карат да се усмихна, да отворя ръце и да прегърна съкровището си. И аз егоиста не спя дни заради съкровището си, аз егоиста съм се прибирала при -5 градуса без яке за да завия нея, защото се е намокрила, аз егоистът дадох сърцето си безнадеждно! И получих още едно подарък. Защото нашето момиче се отплаща със същата любов към нас каквато получава.
И те моля господи, запази ни такива каквито сме сега. Нека винаги така се обичаме, нека винаги сме здрави и винаги бъдем така щастливи заедно. И се моля след години, когато тя прегърне своето дете, да се обърне към мен и аз да видя същото щастие в очите й, да ми го подаде с усмивка да го гушна и да каже "Обичам ви мамо" Това би бил най-щастливия ден в живота ми. А дотогава, надявам се тя да ме е научила на изкуството да бъдеш майка.

ftall

КИРИЛ - владетел (от гръцкoто kyrios - владетел). Денят на св. равноапостоли Кирил и Методий е 11 май.
Кирил и неговия брат – Методий са от онези случаи, когато историята несправедливо ти изсипва 100 кила слава и не казва какво да ги правиш. Кирилицата е написана от Климент Охридски, а глаголицата на Кирил и Методий се оказала неприложима. Надявам се поне честно да са спечелили обществената поръчка за това.
Тук всъщност става въпрос за друг Кирил.

Кирил е чисто новото ни бебе. Скорпионче. Роди се на 18-и ноември 2008-а. А историите и героите около него са тези, за които ще ви разкажа. След като майката биде споходена от тревожната мисъл, че и се бави нещо се появи първият ни герой.
Д-р Веселин Пенков. Той се появи относително случайно, при цялото осъзнаване, че случайни неща няма. Звъннах на познати, „Кой е на работа?”, „Д-р Пенков.”, Дали ще е възможно да установи бременност?”, „Няма проблем, каза да дойдете!”
Д-р Пенков е млад напорист в медицината гинеколог. Някои го хвалят, някои – не. Ние го хвалим. Още при първия преглед каза къде вижда рискове, какви са му прогнозите за протичане на бременността и че АКО потърсим мнение на друг специалист, а после решим да се върнем пак при него не би трябвало да имаме притеснения или скрупули. Здравето, бебето и разумът са си наши.
Лекарите и жените са сходно ревниви и докачливи на чест. Нашият доктор каза, че няма да бъде…
Доверието и уважението между лекаря и пациента е от най-важните фактори за успех. Майката каза „Това е моят доктор!” и приключихме с въпроса. През дългите 9 месеца (които все ми се виждаха безкрайни) той беше нашият герой. Понякога пресоляваше с плашенето, но знам, че ако доктор каже на пациент „Добре е да откажеш цигарите.” Това няма да се случи, но ако му каже „Ако не откажеш цигарите ще умреш!” е много вероятно да се случи.
9-те месеца минаха и дойде времето за раждане.
 
-Секцио! - каза доктора. По предписание, не заради страха от раждане. Бременноста е рискова и секциото е единствения начин за благоприятен край.
-Така да бъде!
-Обадете се петъка да видим как са операционните, уточняваме и влизаш!
Идва Петък. Майката междувременно стигна до прозрението, че е съгласна да бременее още 2 години, пред страха от секциото. Бебе обаче останало  майка си няма.
-Последно в понеделник влизаш и Вторник вадим бебето…- ))) най-накрая…
-Обаче…(тези обаче-та никога не са ми се нравили ) поради това, че не съм акушер ще се наложи да минем през процедурата „Избор на лекуващ екип” защото иначе колегите се сърдят. В противен случай секциото трябва да прави който е дежурен. Избора е регламентиран със заповед, струва 200 лв. и се плаща на касата на болницата.
Баси, все пак е нещо. Държавата те ебава, някак си е по-величествено.
-Аз да питам, нали секциото е по медицинско предписание? Защо избор на екип?
-Не знам човек, така са го намислили. Нямам нищо против да си уговориш среща с директора на болницата. Ако той се съгласи, нека да отпадне този „избор”. Това трябва да го свършиш преди раждането, щото иначе може да попаднеш на всеки колега, а при толкова следене и грижи за тази бременност да се пуснете на случайността…

Врътката с избора е много тънка. Внимавайте как питате минаващия по коридора доктор може ли да вземете аспирин, защото би могло да се тълкува като избор и неусетно да се окажете до касата на Н-ската болница Wink
Раждане струва 400 лв., поети от здравната каса. Изборът на екип е надграждане на тази сума, като в крайна сметка раждането става 600 лв., разпределени по някаква схема – за болницата, за лекарите и сестрите. Регламентиран рушвет. В нашият случай разбрах, че инициативата била на педиатрите. Така твърди мълвата. Педиатрите са лекарите в отделенията по неонатология. Те били сърдити, че оставайки на втори план не виждат нищо от благодарността на пациентите. Е, вземат заплати, ама екстраприходите са си екстраприходи. А и екипа в операционната… Благородност, благородност ама…

-ОК докторе, бебето ни е важно, твоето мнение също. Не искам да попадам на случайни (които със сигурност щяха да бъдат избрани такива, за назидание), пък срещата с директора ще я отложим за по-натам.
-Тогава в понеделник с наръч дрехи, аксесоари и пелени да сте на входа на АГ-то. Рапорт даден!
-Рапорт приет.

Такааа. Списъкът, чехлите, лъжиците, взе ли си зарядното, монети за телевизора, спокойно, всичко ще мине добре (да, ама аз ще съм пред залата, а тя вътре)…
Отиваме. Приемане – 1 час. Процедурата е сложна. Комплект документи за информирано съгласие за поставяне на упойка, за това, че поради университетския тип на болницата могат да те ръгат студенти, че раждането е свързано с…
Питам тези дни дали е прочела какво подписва? Нямало време. Дава се последната страница, писалка и подписваш. Добре бе, може за донор да си се цанила! Никой не те оставя да четеш, ми вика… Упс! Мой приятел ми разказваше за Германия, болниците, законите и адвокатските кантори около болниците. Излиза мистър Щурц и от входа го подхваща служител на кантората:

-Добър ден хер Пациент!
-Добър ден хер Досадник!
-Аз представлявам хер Адвокат и желая да ви запозная с правата ви на Пациент…
-Ооо, нема нужда хер Досадник!
-Хер пациент, би трябвало да са Ви дали наръч бланки, уведомяващи ви за правата, задълженията и рисковете…
-Да, довиждане…
-Трябва да са Ви оставили време да се запознаете с тях преди да ги подпишете..
-Е, нямаше много…
-Защото хер ако не са го направили бихте могли да ги осъдите за 20 000 ЕU!!!
Хер-ът се забавя и заслушва…
Да оставим настрани хер Щурц дами и господа и да се върнем на българска земя. И тук това ще се случи, но не става изведнъж…
Подготовка за секциото в 5.30 сутринта, за да сме първи.
12 часа…1…2:30…зъррр…
6.30 часа.
-Отивам към залата. Казвам ти номера, да не ни го разменят )))
-А бе ще го разменят…
-Ти гледай там и не спори!
-Добре. Тръгвам.
…
Пред АГ-то съм. Болницата е още празна в 7.30 сутринта.  Отивам във фоайето пред залата и сядам. Минава една акушерка, която познавам.
-Ти?
-Чакам си бебето!
-Сега ли? Браво, радвам се…
-Трябва да са я почнали. Секцио.
-Искаш ли да отида да видя?
-Ама разбира се…
Минават тягостните 10 минути докато се върне. 8 без 5.
-Всичко е нормално за сега, тъкмо са започнали. Спокойно, всичко ще е наред. Искаш ли да изчакаш в моята стая? Те ще минат по същия коридор.
-Да, благодаря ти.
Ст. акушерка Веселка Петрова е добър човек. Вниманието и ще го запомня завинаги.
И пак се заточиха едни минути…
8.10 се отваря и затваря някаква врата и де чуват стъпки… идват насам… Конвой акушерки носят едно бебче.
-Вие къде отивате?
-Носим бебето?
-Къде?
-Ясно… Ела си го виж Smile Ти си бащата, нали.
-Мдаа…

Чуството донякъде е още неосъзнато, но който го е изпитвал ще ме разбере, който не е, пожелавам му го.
Ст. акушерка Ваня Захариева е човекът, показал ми пръв моето момче.  Това не се забравя. Тя беше добра и внимателна и през целият престой на майката и бебето, за което сме и признателни. Както и на останалите акушерки, но всичко с времето си.
…алодядочеститтивнук…бабочеститоинатебе…честитотаткокакемайката…честитотибратче…честитсин…честитплеменник…майкатаизлезеливече…всекимомент…вечеизлезе…всичкоенаредчакамеупойката…бебетоедобре…
Мдааа.
Така до тук. Братовчедът от Бургас дойде специално до Плевен само за да ми честити и сподели радостта ни. Това също ще го запомня. Дългите постове не са от най-четените, надявам се да сте още тук.
Ден втори. Всичко е спокойно и в рамките на нормалното охкане. Приятно съм изненадан от акушерките.  От всичките само една дръпната, но не злобно дръпната, а просто дръпната. Но добра. Наистина съм приятно изненадан. Благодаря ви.
Ден трети. Най-накрая бебето беше представено на майката. Всички останали вече го бяхме видели. Бебетата, родени със секцио стоят през първите дни отделно от майките, за да се щадят и възстановят по-добре последните.

-Виж, като минават докторките по коридора правят много грозни подмятания. Моля те, говори с доктора. Сигурно става въпрос за плащането.
-Какви подмятания?
-Минават от тук и на висок глас говорят „Вескооо, тия твойте протежета няма ли да си платят най-накрая?”.
-Кои са те?
-Моля те, не се занимавай. Говори с него.
По случайност в този момент д-р Пенков влиза.
-Направиха ме на луд. Моля те, дай да ги внесем тези пари на касата. Всичко е с документи и бележки, пък ти после ако искаш говори с директора.
-Съжалявам, че съм те поставил в това положение. Ще го оправим, пък по-натам си е моя грижа.
Внесох парите. Подготвил съм писмо до директора, за да разбера за кое точно плащам. За правото да се роди дете? Ако не бях платил дали щяха да върнат бебето от където е излязло или по скоро тяхното място е там, в съответния отвор на съответните им майки? Ако директора не ме убеди, ще питам касата. Ако и там не ми се получи, макар да съм убеден, че ще, има телевизии. Ще ги популяризирам.
Клиниката има VIP стаи, за които се заплаща при секретарката.
-Дадоха ли ти касов бон за това? – питам една девойка.
-Обясниха ми, че било дарение.

Ден четвърти. Бебето саботира сукането. Глупаче, като порасне ще се бори за това, а сега… Бебешки му работи.

Ден пети.
-Ало.
-Да.
-А бе нещо с изследванията не е наред!
-Кой ти каза?
-Глюкозата му била ниска. Една сестра от неонатологията беше тук…
-И?
-Сега му взеха пак кръв и чакаме. Моля ти се звънни и питай!
-Ще ти звънна по късно…Кой лекар е в неонатологията?
-Мисля, че се казваше Росманова.
-Добре.
А сега. Паля колата и пътувам. Глюкозата падала от недохранване, а нашият юнак не ще да суче като хората. Да му пернеш един зад врата, ама то един врат няма къде…
-Добър ден, д-р Росманова разбрах е на работа?
-Да, в едикояси стая.
-Добър ден.
-Добър да е, какво те води насам?
-Моят юнак е подопечен на Вашето отделение, нещо не искал да суче, глюкозата му била паднала. Дали ще може малко яснота относно ситуацията, рисковете, сериозността?
-Трябва да яде. Като се събуди на цица и ще се оправи. Няма опасности, но е гладен и за това му пада захарта. Давали са му вода, а не трябва!
-Кой му е давал, не знам за такова нещо!
-Майка му.
-Нее, тя не би го направила. До тоалетна да отиде първом пита може ли!
-Не би, ама го е направила.
-Не, не вярвам. Имало е там, по нейните думи много приятна и добра докторка и с общи усилия са се мъчили да го накарат да суче, но той се е бунтувал.
-Да, казаха ми, но му е давала вода.
Уфффф. Защо не ме чува.
-Добре де, ако не му е давала, а захарта пак е ниска какво ще рече?
-Ами недохранен е, няма други проблеми. Всичко ще е наред, няма място за паника, но да не му дава повече вода.
-Тя не може да спре да му дава защото просто не е започвала. Sad
-Но аз знам, че му е давала.
-ОК.
-Тогава и кажи да не му дава повече.
-Ще. Довиждане.

Божеее. Ужас. Важното е, че няма страхотии. Ще засуче и ще се наредят нещата…

Ден шести.

-Искате ли да ви изписваме?
-…що за въпрос!

Колата, жената, бебето, каката, бабата, сестрата с вързопчето в ръце, усмихни се, щрак, благодаря, заповядайте, мерси, благодаря ви, довиждане.
Наистина благодаря за вниманието на персонала на АГ-то, докоснал се със грижите си до момчето ни. Те са добри хора, акушерките, сестрите, лекарите, санитарките…
…

Посрещането у дома, питата, черпенето и първите трепети ще ги спестя.
…

Контролен преглед в неонатологията след 5 дни. Заради теглото. Така екипираме бебока, че в одеалата, дрешките и шапката се изгуби )  Контрол на теглото и ужас? Уж суче, не суче!!!

-Я да те видим как кърмиш! Ще го храниш..
-Ама аз го храня!
-Ще го кърмиш! През 3 часа!
-О Боже! Не съм отказвала да го кърмя! Не знам защо се получава.
-Кърмиш ли го правилно?
-Както сте ми показали!
-Какво сме ти показали!
Явно нищо…
-Вървете си, да го кърмиш и след един месец на контрола при педиатъра му. И да го кърмиш!
Тази жена глуха ли е, че го кърми... УНГ е на няколко метра…
Нова…паника. Какво да правим?
Ще се цеди, за да виждаме колко яде, ще купим кантар и ще го теглим. Точка. Ще му купим адаптирано мляко и ще го дохранваме… Дали е правилно… Колко да му даваме… Я да си ходим, пък ще му мислим.
Събота. Дали да потърся пак д-р Росманова…
-Знаеш ли, д-р Пенков ме запозна с д-р Йонов. Той е много внимателен. Даде ми телефона си и ми каза ако имам притеснения да му звънна.
-В теб ли е?
-Май да… Ето го, набирай..
…
…
-Не се обажда. Почивен ден е, не ни е длъжен човекът да ни се обажда. Да вземем някакво мляко, пък в понеделник ще го потърсим…
-Ами…
Зрррр
-Доктора звъни. Ще говориш ли?
-Да… Здравейте доктор Йонов, аз съм….
Д-р Йонов се обади и спокойно обясняваше и разсейваше страховете ни около 20 минути. Аз не го познавам, а любимата го е виждала само няколко пъти. Благодарностти на д-р Максим Йонов.  Задължени сме му, макар и за единствения телефонен разговор, защото той беше в важен за нас момент.
-Елате във вторник да ви претеглим и прегледаме.
Отидохме. Нямахме щастието да го срещнем, по телефона предложи да го почакаме, но ако желаем да помолим някой от колегите му. Те нямало да ни откажат. Попаднахме на д-р Атанасова от неонатологията.  Д-р Атанасова е в групата на нашите герои. Спокойният тон и внимание са параметри все по-малко намираеми в здравеопазването ни. Докторката ги притежава. Бебето ни е пораснало с цели 100 грама за 3 дни J Щастието е в детайлите.
-Продължавайте така, не се притеснявайте. Детето е добре. Всичко ще е наред.
…
8 декември. От последния преглед момчето е порастнало с 350 гр. За седмица. Дали да не звънна в неонатологията и да попитам дали и колко да му увеличим дозата?
-Добър ден, бих желал да…
-Да, звъннете на д-р Росманова на --- и говорете. Тя ще ви отговори.
-Благодаря.
…
-Добър ден.
-Добър да е.
-Бих искал да попитам за онова дете, дето не щеше да суче..
-Какво за него?
-Ами дали…
-Кърми ли го майката ?
-Да, но го дохранваме..
-Как го дохранвате?
-Ами понеже е проблемен…
-Кой ви каза, че е проблемен?
-Вие, нали на системи искахте..
-И какво?
-Додаваме му за да сме сигурни…
-Ама защо ще му додавате!!! Я да ми звънне майката, че си на работа през деня и пропускаш.
-ОК.
…
-Докторката иска да говори с теб.
-Нали щеше да я питаш с колко да увеличим.
-Да, ама взе да пита неща, дето не ги знам.
-Чакай, че тъкмо се храним… Айде ще говоря…
…
-Здравейте д-р Росманова.
-?
-Аз съм майката на…
-Ти кърмиш ли детето?
-Да.
-А какво му додаваш тогава?
-Понеже не сме сигурни колко суче, му додавам цедената кърма..
-Кой ти каза да го правиш!
-Нали трябваше да разбирам колко суче..
-Я ми кажи как го храниш?
-През 3 часа по 75мл..
-Ма кви са тия глупости! Буди ли се и да иска да суче?
-Ами понякога то…
-Какво е това по някога! Буди ли се или не? Какви са тези 3 часа! Колкото пъти се събуди толкова пъти да суче?
-Но на мен вашите колеги ми казаха…
-Какво са ви казали? Ти чуваш ли ме какво ти говоря?
-Да, чувам ви и ви казвам, че суче и след това му додавам кърма, а когато няма с адаптирано…
-Какво му даваш!!! Кой ти каза!!!
-Бях на контролен преглед…
-Кой ти ги прави тези прегледи!!!
-В неонатологията преди седмица и…
-Слушай, престани да се държиш неадекватно и като не можеш да говориш ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш!
-Не се държа неадекватно, просто не ме оставяте да ви обясня нищо, само ме прекъсвате. Обяснявах ви, че…
-Абе госпожо, приказваш ми глупост след глупост, как няма да те прекъсвам!!! Колко е наддало?
-Госпожо, за това ви се обаждам, за да ви обясня, че за една седмица и наддало към 300…
-Какви са тези 300!!! За месец трябва да наддаде поне 800 грама!!!
-Аз ви казвам, че ако ме изслушате, ще разберете, че теглото което ви цитирам е за седмица!
-Слушай, говориш ми несвързано и глупости. Я си запиши телефона ми, ще ми звъннеш утре за да ти кажа кога съм на работа и ще дойдеш да видя какво правиш!!! Пишеш ли?
-Пиша.

 Доверието и уважението е важен фактор. Няма да звъннем.
Отидохме при личната педиатърка, там претеглиха и премериха пикльото, порадваха му се и ни изпратиха по живо по здраво. Доброволно при светила повече не щем. Да си светят на друго място…
Това е. Бебето реве, пръцка, суче, прави гримаси на усмивки, които приемаме лично, пълни памперсите и расте. Това се иска от него.
Героите и антигероите са ясни.

PS – В патологичната бременност, не в неонатологията, а в патологичната бременност има една друга д-р Атанасова. Много тревожна тази жена. Упражнява непрекъснато някакъв сарказъм и ирония към всички околни. Няма ли начин да бъде поуспокоена? Или уволнена?

PS2 - Вече сме на четири месеца. 6 500 с боднати днес поредни ваксини на смело бебе, непроронило и сълза. Или почти...



Danayka

Изкуството да си майка... Трудна работа. Детето не е изпит, да мине и след това да се наспиш... Толкова исках бебе, а се уплаших от промяната, която щеше да ни донесе малкото човече. Дали съм готова, дали ще се справя? Той, таткото преливаше от щастие. Заобича „Фъстъка” още преди да знаем дали ще е малък принц или принцеса. А аз?

То просто идва, малко и безпомощно, и нямаш избор, трябва да се справиш...и се справяш. Заложено ни е. Но това го зная днес, след осем щастливи месеца. Как лети времето... Изкуството да си майка като че се проявява в това да няма „аз” – да бъде на първо място „то” – а на мен ми се падна едно „то”, което напълно заслужава... За това мисля, че откакто имам моят малък син станах по-добър човек, или поне се надявам да съм, старая се. Дано успеем да направим от малкото човече един истински достоен човек. И колкото пъти се запитам дали съм добра майка, си казвам, че за моето дете няма по-добра. Така ме научи една друга майка в родилния дом. А за награда получавам мокри целувки. И когато две малки ръчички ме гушнат, ей така, без причина, ми се иска да кресна „обичам те, детенце”. А той ми се пули неразбиращ и се хили насреща ми с беззъба уста. Тогава ми е най – лесно да съм майка!


Sorella

Между беззъбата усмивка,
необяснимата сълза
и чувството за смисъл-
естествено и нежно,
тревожно и безсънно,
неопитно и смешно-
изкуството да бъда майка
се побра.


dare

Кръв

на сина ми

Спорно е дали за теб ще го направя,
или разговарям пак сама със себе си,
но много ми се искаше да ти покажа
това, което е било у мен във времето.

Не само за нормалните ни сблъсъци,
и материалното, и любимите закуски;
и извън интелектуалните ни спорове,
изолацията ни в интимните моменти;

да, не ме е срам да ти поискам извинение,
когато ме обземе дивата природа,
а също и не се страхувам от последици
да бъда с теб до крайност откровена;

и колко ми е смешно как си дърпаш дрехите,
които усмихнато "крада" от гардероба ти,
но пък обожаваш да ти подарявам точно моето,
дори и музика, за мен която са създавали;

и толкова обичам погледа ти с възхищение -
критично ме обсъждаш как изглеждам,
и си горд със всичко - и отвън, и вътрешно
(с една идея промъкваща се ревност).

...А когато ме проклинаха,
не допуснах да намразиш;
предпазих те от скудоумия
(поне дълбоко се надявам);
и бранех именно душата ти
от безсърдечната проказа,
разтрошените ни ценности,
и гранясалата оскотялост...

Да, определено всичко си е струвало -
от мен си вече в пъти по-прекрасен,
до степен вместо аз да давам прошките,
ти да го правиш истински достойно.

Не съм ти собственост, а ти на мен - изключено!,
и да бъдеш основание за моя си житейски път
е обсебващ егоизъм, и товарене със отговорност,
но във времето евентуално каквото и да ни се случи,
с когото и да бъда, и както, и където и да съм,
ще ти тека във вените - без аналог, и твоя изначално.


mimena

Имам си едно мишленце,
малко, мъничко детенце!
Беше бебенце ревливо,
крехко, нежно и красиво!
Ето, че порасна малчо,
стана шугав калпазанчо!
Прави той бели на вред
и не признава ничий ред!
Да си майка е прекрасно,
но също и доста опасно!
Много трябва да внимаваш
как детето възпитаваш!
Усмивка  да грее на лицето
и много, много топлина в сърцето
да вдъхновява малкото момченце,
за да стане то добро детенце!!!!




imunobor

Обичам те,и винаги ще те обичам!
Понякога по цели нощи аз не спя.
Обичам те,с такава обич,
която не познавах до сега!

Обичам с тебе да играя,
обичам с тебе да чета,
обичам даже с тебе да се карам,
обичам те с цялата душа!

Обичам малките ръчички,
обичам палавите ти усмивки,
обичам пръсчета в косата ми
да сплиташ,
обичам да ме учиш,как да стана  по добра!

Не зная ако ти не си до мен,
какво бих правила сама!
Навярно бих била различна,
навярно бих била самотницата на света!

И ако трябва пак да ме боли,за да те имам,
и ако трябва пак под ножа ще лежа,
и ако трябва 100 пъти ще го направя,
да мога живот да ти даря!



stanil4o29

Аз искам да те пазя,
и искам винаги да съм до теб.
Да чувам думичката мамо,
да знам че всичко е наред.

Аз искам с радост да си спомня
че те дарих с живот,
аз искам винаги да помня
как се запознахме.

Аз искам да съм ти приятел,
аз искам да съм всичко.
Аз искам да те опазя от
предател,
защото ти си моито пилеце мъничко.

Аз искам само да си здрава,
да ме поправиш когато сгреша.
Да бъда винаги с тебе,
за да се чувствам истинска жена!


Не съм

Чудото да създадеш живот


Тишина, тъмнина, празнота
- малка точица светва във мрака,
невидима, туптяща звезда
носеща светлината.
Сила, смелост, любов
се зараждат в душата,
нечуваем зов
разчупва тишината.
В невидими дълбини
се образува вселена,
пълна с предстоящи дни
и с обич обградена.
Тя расте с всеки миг,
чудо пълно с любов,
появява се с вик
 - готово за  живот!



ger4o9088

Историята, която ще ви напиша, започна много много тъжно, но с времето се развива все по-добре. Как ще завърши никой не знае....
Имало едно време едно малко... да го наречем човече, защото определенията звездичка, душица или пухче са съвсем неподходящи и непълни. То се реело в инобитието, огрявало с приказната си усмивка всичко наоколо и очаквало да бъде повикано на земята, за да бъде възможно най-обичано от своите родители. И дошъл този ден - 19.02.08г, с нежен плач, по-скоро недоволно мрънкане, че е събудено от сладката си дрямка, човечето се появило в този свят. От мига, в който го видях разбрах, че то ще е голямата ми любов и никой друг. Оказах се несъвършен родител, защото не му избрах най-подходящия баща когато е трябвало, а ще трябва тепърва да търся достоен мъж, който да обича моето слънчице толкова, колкото то заслужава.  Но по-важното, и всъщност най-същественото, е, че с появата на сина ми аз разбрах какво е било моето предназначение на този свят - аз съм тук, за да дам цялата си обич на едно прекрасно същество.



medunka

ревога,
              бяла сграда,
                                 кръст червен....
Очи в очи,
               сърцето бие,
                                 чакаш син!
Боли,
       но стискаш зъби,
                             няма връщане назад...
Проплаква,
                    ето го...
                                 потъваш в сън...
Малък,
          беззащитен,
                              уязвим...

“Честито, мамче!”
                              – чуваш,
                                              “имаш син!”

Цветя,
        усмивки,
                     биберон,
                                 безсънни нощи,
                                                       месеци,                                                                                       
                                                                  сезон...
Нов свят,
              детски,
                       чист,
                              необясним...
                                          Видян веднъж –
                                                               незабравим!                                                                 
Обич,
         свята,
                 майчина сълза...
                                         Дом,
                                               свиден,
                                                          милваща ръка...       
Светът,
            събран
                        в детски две ръце.
Живот,
           дарен
                      с надежда
                                        за ДОБРО!


Sesana

Изкуството да бъдеш майка
Понякога, когато малкото мишле заспи го гледам. Така направих и днес. Седнах до кошарата и погледнах малките ръчички. Ах тези палавници. Колко ли белички са направили? Само те си знаят. А той, толкова е хубав и как сладко спи. Дали бях добра майка днес? Мисля, че му се скарах повечко. Спомням си, че беше направил пакост. Ах как ме ядоса.
Гледам го и се чудя, как това малко ангелче може да прави такива големи поразии. Но се радвам. Радвам се, че спи в тази кошарка. Кошарката до моето легло. Радвам се когато ме погледне и каже мамо. Тази дума, тя ме кара да летя от щастие. Всеки път когато го погледна се чувствам горда. Горда съм и с беличките на малките ръчички. Горда съм с всичко. Той е малкото слънчице в нашият дом.
И ето, той се събужда. Да така е. Отваря сънени очички. Колко бързо мина времето. О, вече е готов за нови подвизи. Малките ръчички се протягат към мен. Но този път за прегръдка. Как обичам тези сънени прегръдки. Мамо. Да тази думичка, за нея бих дала всичко. Искам да я чувам всеки ден.
Дали е изкуство да бъдеш майка? Не знам. Трудно е. Всеки път когато седна до тази кошарка се чудя - права ли бях, не бях ли лоша, а той дали не беше по - буен днес. Но едно знам, да си майка е чудо. Това ми го казва сърцето. На него имам най - голямо доверие.


Дидка

 Изкуството да бъдеш майка
Винаги съм искала да имам три деца,съдбата ме дари с четири.Първото раждане беше така жадувано и трепетно,както и  първите крачки като осъзнат родител!След второто раждане вече започна и вглеждането в самата мен, да несбъркам, да неповторя грешките на моите родители...или това, което аз смятах за грешки.Мисля, че се справих до някъде. Изпитанието и прилагането на това велико изкуство...да си майка дойде обаче с осиновяването на 5 годишно момиченце- ами сега?! Стъпвах в минирано поле, налучквах, изпадах в безпомощност от многото въпроси освен за това как се гледа момиче,защото аз имах вече две момчета, но и за това как да подходя към това наплашено и затворено в себе си детенце.Нежност,търпение,много скрити сълзи,много обич това са част от  стъпките към изкуството да си добра майка. ДА съумееш да дадеш на всяко дете толкова обич и внимание, че тя да е достатъчна , но и да не е прекалена. Да съумееш да накараш всички да се чувстват наистина от един отбор, да разберат, че макар и малки техният глас се чува в семейният съвет, че не са безгласни букви...защото безгласни от малки...ще пораснат безгласни и за големият живот! Съдбата ме дари и с четвърто дете,отново момче....нещата вече бяха много по-лесни и ясни,а щастието от обвитите около шията ми малки ръчички...още по-голямо. Като се замисля, наистина е трудно да бъдеш родител, за някои това е призвание, за други - наказание.Тези, за които майчинството е като наказание ги съжалявам, те просто незнаят от какво щастие са лишени...и няма как да го изпитат.....горките!
 Мисля, че досегашният ми опит ми помага да се справям и като приемен родител на три деца,останали без майка-тука леда е крехък, премерена е всяка стъпка, да се поддържа спомена за мама, но непрекалено често за да неболи! Да се правят неща, които са правени с мама, но не все пак по същият начин...защото пак ще боли! Да давам, но и да показвам обич...Да заслужа доверие...мисля че съм го получила! Живота ще покаже дали съм успяла да съм добра майка....дали съм се справила и дали съм овладяла това изкуство на сцената наречена живот- много научих, но и много още имам да уча!


mila71

Изкуството да бъдеш майка


Детство. Игра с кукли, игра на мама и на татко. Едно усещане как думата мама вълнува душата ти.  Разхождаш количката по тихата улица, вътре грижливо си завила малкото бебе и знаеш, че не бива да му е студено. Сякаш винаги си го знаела, нищо, че си само на пет.
Сякаш от много отдавна познаваш тази наслада, да полагаш грижи за някого, който е малък и беззащитен. Дълбоко скрита, ще преминеш с нея през годините. Ще преминеш през любовта и прилива на много непознати за теб вълнения, докато отново не прегърнеш милата си рожба, част от теб и  от един мъж, близък до сърцето ти. И сякаш пълнота ще те обгърне. Една цялост, една завършеност, усещане за добре изпълнена задача, за вкусен плод, за почивка след усилен труд. И едно ново, непознато напрежение. Денем и нощем. Починала или уморена, една сила, една мисъл, едно ново усещане няма да ти дават покой. Мисъл за този друг, бил част от твоето собствено тяло, а сега се отдалечава бавно, въпреки грижите, въпреки безсънието и въпреки любовта. Защо си отива, нали беше толкова близо, беше  толкова желано и чакано....?
Има толкова опасности там, далече.....А тук при теб е сигурно, тук е защитено....Не може ли винаги да е близо до гръдта ти? Да е част от теб?  Едни мъжки очи и едни силни мъжки думи те привличат към себе си, но ти се съпротивляваш, търсиш онова блаженно единство с това малко същество. Плът от плътта ти и кръв от кръвта ти.
Докато една сутрин разбираш, че то не ти принадлежи. Че ти е дадено, за да положиш грижата, за да изразиш онази любов, за която си създадена и да пуснеш накрая ръката, която копнее да тръгне сама.....Да наблюдаваш тихо. Да помагаш в нужда.  И да  погледнеш отново към онези мъжки очи, завръщайки се към онези мъжки ръце, които те бяха избрали.


evita72


Беше есентоска на две илядо и шеста година , кога айдуците си пресметаа грубо печалбите от лятоска . Тогава реши да се яви по-рано на белио свет и малкия войвода. Събудих се като гладна тигрица.Таман започнах да се тъпча с диня и сирене , и ..опааа . Ясно  почнува се , ясно ми е оти не ми е за пръв пат и не съм първескиня значи съм второскиня. Набрах по джи си ема татката . " Айде Митре , ле Митре сиво гълъбче изтекоха ми водите , водите още реките . Доваждай си либе ле и да не забравиш да запалиш свещ и да се помолиш на Света Богородица да ми помага ." След това се обадих и на акушер-доки-израждачката, и тръгнах с маршова стъпка към болницата . Приеха ме , прегледаха ме и седнах на дивана да чакм моята израждачка ,  С една първескиня обменихме клюкини за родилките , коя е родила днес и какво си има .  И нали ми бушуват хормоните така ми се припуши трева . Толкова неспокоино ми беше , досега не съм пушила таквиз лайна , ама на бременелка . Фърлих джигарите отдавна , отпреди шес лета и ей ме на повтенлива гъзица . Ама като дойде татката и звбравих за тез неща . Помилвахме се , поцелувахме се и ги изгоних с батката да се разхождат и да пазат тайната . Тамън си отидоха и доиде и моита израждачка .Включиха ми "букет от люкарства" потъркалях се , попъшках , охках и ахках и доиде момента една магарица да се метне на друга измислена магарица. Дишаи вика една , не дишаи сега, напъваи не не спри почивка . Ама слушаите невести не се занасяите , да дишам ли , да напъвам ли  айде разберете се , че войводата не чака дава зор да излиза .
И ето ето това е той юнака на мама излезе с такъв боен вик и толкова силен рев, че си помислих че са дошли тримата тенори да ми правят серенада. Дадоха ми да го видя и целуна  и  а а ...какво виждат очите ми . Ама ти приличаш на китаиски воевода бе сине , уж те правихме по схема и система , а от страсти бурни сме омотали конците . А така ми се привижда   може би . Съобщих новината . Имаме си братче от провинция Дрън Дрън и тате и бате и отидоха  да черпят мало и големо послучаи случката .
И така мина деня , а после и ноща дойде и заранта а никои не ми донася войводата .Рекох си , я да видя какво става поразшетах се до детцката стая , гледам а нема никои . Ония пеперуди дето пърхат в стомаха като се влюбиш се размърдаха , ама по друг начи .Влезнах в другата стая първо гледам един бебок с каска от системи по сладката главичка , трепна ми душата но не това не войводата.До тоя пич си нанкаше сладко моя елемент . В този момент доиде и педи-атърката на въпроса-Защо не ми донасят чавето ? Не чух отговор , пак попитах . Проблем ли има , голяма съм вече и мога да разбера и сама , а и май се досещам но искам да чуя от вас ." Незнам нищо казва тя , ке требва до генетика в столицата да отидеде . " Знах си Тризомия 21 или по популярно като Синдром на Даун ."Кой ти каза? Никои от вас Сърцето ми го каза . Взех си сладкиша при мен и кото ревнах , ревах , ревах та събудих войводата и той ме гледа с най-влюбения поглед на цялата вселена Сякаш ме пита -Защо ревеш мила мамо? Не плачи , обичаи ме такъв какъвто съм , И аз те обичам такава - кога като краставица вкиснала , кога като цвете цъфнала с усмивка като слънце грейнала
Доиде третия ден ,  тогава идват орисиците затегавих се нема да заспивам ке ги чекам . Имам една голема молба само една молба  - Не искам да е пръв красавец на света , искам да е като другите деца ,Искам да съм майка най-добра , а незнам как да съм такава умна и разумна към моите две деца .  Но заспах не ги дочаках , за сметка на това Господ сънувах и той ми каза така-" Стига си ревала сега , я се виж ти какво искаш сега - Да си истинска майка , или безотговорна фръцла със слънчеви очила аааама ха .Ако не се стегнеш ти сега взимам го при мен начаса , и да не ревеш пък после че си искаш дятето пак . Избрах те измежду другите на мъдрост да те учи и с радост да ви дарява . А я се виж лигла таква ''
Събудих се и марш в банята да отмия черните си мисли .Погледнах в коша да видя как спи блаженно ангела-войвода . Гушнах го и му казах -" СИНЕ незнам дали ке съм майка добра , но ти обещавам тук и сега да те обичаме до свършека на света . Тейко ти казва така- Щом сме двама страшно няма , станахме трима добре , после четирима още по- добре .(Извод по детски - значи че ще се печем на което си искаме море .)Страшно нема слънце мое ,не бой се сине .  А на вас хромозоми , дето сте се лепнали там дето не ви е мястото . Вашта Хромозома недна , на надцакване ли ке си играем а . нещо много яко сте се объркали вашта хрома недна"

Да си майка неозначава че трябва да си бременна девет месеца , за да имаш запомнящо се раждане което да е тема на всеки втори разговор . Да си майка е призвание , което трявба да се доказва всеки ден .А дали все пак успявам да овладея това висше изкуство- Изкуството да бъдеш поне малко добра жена и майка? Това времето ще покаже .

Исками се бъдещите създатели на перални и всякакви други машини , а това са нашите деца и внуци -  Да успея да създадат по - висок и по- добър клас перални и сушилни , на които от време на време да си изпираме лошите мисли и настроения . Но това пак зависи и от нашето отношение . Но аз вярвам че ще успеем да сътворим едно по-висшо и по-разумно поколение.


sirena

Чудото да създадеш живот


На света чувство по-прекрасно няма,
когато знаеш, че ще ставаш мама.

Девет месеца са чудо голямо
в очакване какво е това същество, което ще ти вика мамо.

Дали момиченце или момченце
то ще си е на мама любимото детенце.

Когато бебчо се роди
времето започва бързо да лети.

Първата усмивка, зъбче .... думата мама
всичко за мама и тати е чудна награда.

Няма време за развлечения,
То си иска своите забавления.

И така с много търпение и любов за двама,
мама на всички постижения на малчо се радва.

В добри и лоши дни е наистина чудо голямо
някой да ти вика мамо.

Затова всяко чудо заслужава
да си има най-добрата мама.

Да сладко чуденце,
Мама е твоето слънчице.

И винаги ще ти се радва и обича
дори и „лошо” понякога да те нарича.


shoshkata

Чудото да създадеш живот


Вяра, Надежда, Любов. Три думи, които изпълват живота ни със смисъл и без които съществуванието ни би било невъзможно.

Преди много време имах любимо цвете -  кактус, чийто цветове бяха  изключително красиви. Те цъфтят само един ден, бледорозови и с много нежен аромат. Обичах да сядам пред кактуса точно преди да се разтворят цветовете и да наблюдавам как лека-полека, едно по едно листчетата се разтварят и сякаш пред очите ми се раждаше един нов живот. Тогава бях все още ученичка. Омъжих се и разбира се взех кактуса със себе си. Само че той спря да цъфти. Грижех се за него и продължавах да го обичам, надявайки се, че един ден отново ще цъфне, както се  надявах също, че и ние като повечето семейства ще имаме деца, внуци и т.н. Но Господ имаше други планове за нас. Кактусът изсъхна, остана една малка издънка, която все пак запазих, но вече не вярвах, че ще видя прелестния цвят.

Съпругът ми се разболя от онкологично заболяване много скоро след сватбата ни. Последва лечение, благодарение на което, слава Богу, той е жив и здрав, но трябваше да отложим плановете си за детенце. След 5-6 години лекарят ни каза, че трябва да се откажем от надеждата да имаме свое дете. Отидохме при втори, трети лекар... И продължавахме да се надяваме. А годините вече ставаха много и часовника тиктакаше застрашително. Трябваше да приемем съдбата си, а не можехме.

И тогава в живота ни се появи един Човек – д-р Стаменов. За пръв път от толкова години можех сякаш да пипна Надеждата и да повярвам, че чудото може да се случи. Видях огромната Любов, която този Човек носи в сърцето си. Неговата вяра, че може да ни помогне. Видях блясъка в очите на съпруга си. И отново повярвах. Прибрахме се в къщи, съпругът ми взе китарата и написа най-прекрасната песен, която някога съм чувала. Това беше НАШАТА песен.

Последваха 3 опита инвитро (икси). След еуфорията следваше депресия. Една-едничка мисъл се въртеше в главата ми денонощно – Искам дете! Искам дете! Искам дете! Дори сънищата ми бяха изпълнени само с тази мисъл. И тогава решихме, че трябва направим това, което отлагахме вече толкова години. Само още един последен опит.
Срещнах се отново с Доктора. Винаги ще помня първата ни среща с него и тази. Казах му за решението ни. Явно обаче не можех да скрия отчаянието и болката, обзели сърцето ми. Бях загубила вярата си. Той стана, отиде в другия край на кабинета и ми каза: “Ако ти вече не ми вярваш, ако не вярваш, че можем да успеем заедно, тогава нека се откажем още сега!“  Това бяха магически думи! Те ми дадоха силата, от която толкова много се нуждаех!
Реших да се прибера пеша до вкъщи, макар че не живеем близо до клиниката. Добре че беше вече тъмно и хората не можеха да видят сълзите, които се стичаха от очите ми. Вървях и се молех на Господ, на Богородица, на всички светии да бъдат с нас и да ни помогнат. По едно време усетих, че тежестта в сърцето ми изчезна, сълзите спряха и не разбрах кога съм започнала да се усмихвам. Усмивка, която идваше дълбоко от сърцето. Искаше ми се да пея и да тичам от радост, исках да прегърна целия свят!

Последва четвъртият опит. На 03 август, същата вечер след трансфера, когато ми върнаха моите малки ембриончета, заедно със съпруга ми седяхме един до друг и наблюдавахме как  много бавно се разпуква цвета на нашия кактус. След 17 години. На 9-ти септември за пръв път чух сърчицето на моето малко-голямо Щастие, на живота, който вече растеше в мен!


ralim

Изкуството да бъдеш майка
След месеци опити видях двете черти.Усещането беше неописуемо -страх,радост ,гордост,желания,мечти.молитви.Вече имах
всичко,което исках за да бъда щастлива и не ми трябваше нищо друго.Месеците се нижеха бавно бавно,всяка сутрин ставах с
молитва ТО да е добре,да се роди здраво.Не мислех за нищо друго.Исках само едно да е жива и здрава.Бях сигурна,че мога да и
осигуря всичко останало.Дойде и денят,след много напъни тя се появи.Малка,синя и толкова красива.В този момент разбрах,че това е най-красивото и смислено нещо,което съм направила в този живот.От този ден тя стана моят живот.Толкова ме е страх че няма да мога да я предпазя от всичко лошо,което съществува на този свят.Няма да мога да я предпазя от болката-физическата или душевната няма значение.Иска ми се да мога да и спестя много неща като порастне,но знам,че на всеки са му отредени изпитания ,през които трябва да премине.Аз вече съм на заден план,сега всичко е за нея.Сега съм по-силна от всякога,сега мога да се боря със всичко и срещу всеки.
От едно безгрижно момиче аз се превърнах в Жена,в домакиня,в съпруга,в майка.Това е моето призвание.За мен това е смисълът на живота-ДА ДАДЕШ ЖИВОТ!Да го гледаш как расте и става голям и отговорен човек.Незнам дали това е изкуство,това би трябвало да е заложено във всяка една жена-да бъде майка.Но напоследък се убеждавам че май не е така,за голямо съжаление.Изкуство е да го създадеш,да го родиш и да го възпиташ да бъде Човек.Истински човек.Сега мечтите ми са свързани с нея,бих дала живота си за нея,бих направила невъзможното за нея.Сега знам че няма по-голяма обич от майчина.Всеки ден благодаря на Бог за това което ми е дал.Научих се да се радвам на малките неща в живота.Изкуство е да можеш да обичаш по този начин.Да знаеш че дори и да те нарани някой ден,да знаеш че каквото и да направи ти няма да ГО изоставиш,няма да спреш да го обичаш.Децата са изкуството на живота ни....



анаморф

Да чудото да създадеш живот е велико,но по-великото беше,че и на мен ми се случи.
Няколко теста и все отрицателни,няколко тъжни въздишки от душата ми,но и волята да не се откажа от така желаното щастие да имам детенце.
На сватба съм,приятели се женят а аз изпиитвам ужасен глад,ям,ям,ям ех не спирам,нещо отвътре ме гъделичка,някакво чувство,странна съм,не съм аз това,нос е чувствам весела,щастлива и много гладна.О да стана ми лошо,не от голямото плюскане,о нееее,най сладкото прилошаване,най приятното гадене и разбира се повръщане.И душата ми се напълни,защото сърцето ми знаеше,че съм бременна,ама наистина бременна и така щастлива от всичко това.Прекрасни 6 месеца,ставах все по-женствена и огромна,но знаех,че вътре в мен едно семенце растеше и с всеки ден се превръщаше все повече и повече в дете.
Буреносен облак изведнъж застана на пътя ми,ах как смееше да ми препречва пътя и да ме прави тъжна,да разваля щастието ми,да мъжът ми ме напусна и потъна някъде,аз останах сама със семенцето,което беше вече човече.Мрачни 3 месеца,душата ми се луташе от тъга и самота,но и изгряваше слънцето,то ми напомняше за радостта която носих в себе си,която беше най важна,която беше чудо и винаги щеше да бъде до  мен и да ме обича.
Денят дойде,толкова топъл и притеснителен за мен,отидох сама в болницата,чувствах нетърпението в мен да се срещна с този нов живот,който вече 9 месеца носих в себе си и двамата с него минахме през лошо и добро,през тревоги и радости.Само след часове щяхме да сме заедно гушнати лице в лице с тази малка душичка ритаща в мен  Loveа аз се чувствах самотна,колко глупава съм била.
После дойде болката,изпадах  в транс от силните контракции,не бях на себе си,за пръв път изпитвах толкова силна физическа болка,чувах виковете на акушерката,на доктора да напъвам силно,като на сън се озовах всякаш на родилната маса.Изведнъж всичко притихна,всякаш умрях и се преродих,болката се изпари мигновенно и се отпуснах в едно блажено и олекотено състояние,от което силен рев на малко сладко бяло бебе ме изкара и ме ококори право в него.Сина ми Александър се роди,мъничък,безащитен с голяма черна коса и дръпнати очета,толкова красив,страхотен миг,очите ми се насълзиха,бях толкова горда и щастлива.
Сега вече нищо нямаше значение,исках само да ми е здрав,другото се забравяше и прощаваше.
Сега имам едно страхотно дете,моето чудо и един разкаял се добър татко,получих семейството,което толкова исках....
Странен е моят изказ,моят разказ,като самата мен.


Вероника-

Изкуството да бъдеш майка
/етюди на психолога/

Не знаех кое е в основата на това изкуство,кое ни прави добри майки,въпреки внушителната лавица от книги по детска психология.В писмата и срещите си с майките се питах-кое поражда тези тревоги,страхове,безкрайното чувство на вина.
Да бъдеш майка не е изкуство,не се учи от книгите.Каква майка ще бъда е определено много отдавна,когато прабаба ми се е омъжила и е родила детото си,което ще стане моя баба и ще отгледа моята майка.Моето изкуство всъщност не е мое и не мога да избягам от това,което нося от тях,от моите родители.Нямам право на изкуство,но имам право на самопознание,на търсене и лутане.
Една страничка от книга ми даде малко светлина по въпроса,кое е майсторския клас в майчиното изкуство-майките не могат да израстват ако следват онова,което ми се казва,че трябва да правят,ако не се обърнат към чувствата си ,към собствените си страхове и суеверия и да приемат,че "една майка трябва да е способна да понася това,че мрази бебето си...сантименталността е болезнена за родителите,тъй като съдържа отричане на омразата и сантименталонста у една майка изобщо не е добра от гледна точка на бебето"/Уиникът/
Изкуството да бъдеш майка е смелостта да стигнеш до дълбините на собствените си преживявания,да намериш и любовта и омразата.Страшна е подтисната омраза,изтласканата-която излиза под формата на сантименталност,на тревожност и на вина.
Изкуството да бъдеш майка е изкуството да мразиш подходящо,без да нараняваш,да признаеш на теб и на децата си,че имаш право на всякакви чувства и страхове и не тяхното признаване,а отричането им наранява.Пътят към любовта на майката минава през подредената омраза.

Бижy

Как исках да узная тайнството
Да можеш да създадеш живот,
Да събереш две молекули във пространството,
Да им дадеш от себе си любов.

И бях целуната от Бога по челото,
И посветена бях от любовта,
Да затупти във мене сърчице защото,
Аз бях щастлива влюбена жена.

Растеше мъничък живот обичан
И чакаше да стане готов той за света.
С най-нежни думички наричан
Живот, създаден в името на любовта.

Порасна, готов бе, искаше да се покаже
Да поздрави жовота с вик,
Да тръгне по пътя свой и важен,
Избра това да бъде в този миг!

Поех го, прегърнах го, нарекох го с любов
И изумена бях, най-сетне зърнах го
Най-сетне го целунах,
извърших чудото,
Велико Чудо – да създадеш живот!



Mindi


Чудото да създадеш живот

Ето я и нашата история , може би сравнима с приказка . Оженихме се щастливо преди две години и половина и спонтано започнахме да правим опити за бебе , минаваха месеци , аз си мислех че просто не е дошъл подходящия момент , ето че празнуваме вече нашата първа годишнина откакто сме семейство , нещо в мен започна да ми подсказва че има проблем , периода е голям , защо не се получава , Започнахме с изследванията , всяко следващо изглеждаше по-зле . Насочихме се към София . Мъжът ми не каза и думичка , беше до мен непрестанно , отсъстваше от работа и влизаше с мен в кабинетите . След изследвания и посещение на клиника по стерилитет се сблъскахме с думата стерилитет , неизвестна ни до този момент, смразяваща диагноза , бяхме като попарени , особено аз , всяка жена се страхува от тази присъда , всяка мисъл при мен беше свързана със страха от това че може би никога няма да имам мое детенце . После дойде отчаянието и самосъжалението , въпросите "защо на мен "постоянно ме спохождаха , болката беше неописуема , несравнима със нито една физическа болежка , сълзите през нощите бяха безпирни ... но в един момент се появи лъч надежда . Започнахме подготовка за АРТ процедура , нашето първо ин витро , много бях щастлива , все едно вече бях бременна , чаках с нетърпение всяка инжекция и всеки преглед за да видя резултата от нашите надежди .  След тези няколко седмици на надежда и представи за това как ще изглежда нашето бебче , дали ще е момченце или момиченце, колко ще са , дали няма да са близнаци , дойде и момента на теста , отрицателния резултат беше голям удар за мен . Паднах от доста високо с неуспеха от първия ни опит Ин витро  и тогава мъката ме заля , отново бях в този кръг на чувства , отчаяние , самосъжаление , ядосвах се че сме безсилни и най-вече се страхувах от съдбата ми . Предадох се , успокоих се , предстоеше лято и реших да загърбя цялата тази горчилка , въпреки че ми беше доста трудно да стискам зъби и да преглътна тази болка  , докато гледам децата на нашите приятели как растат пред очите ми и да си представям как ли щеше да изглежда и нашето детенце . Пътувахме доста , посетихме рилския манастир два пъти, молих се пред иконата на Света Богородичка и и се молих за най-значимото за нашето семейство , а именно да създадем живот , който да е частица от нас двамата и да е резултат от нашата любов .
И така дойде есента , с нови сили и средства се запътихме към София , към друг доктор и друга клиника . Чакахме часове докато влезем и се срещнем с доктора , но аз вече се бях научила на търпение , бях по смирена , защото виждах болката на другите чакащи жени около мен , болка толкова позната и изпитана  . Пред кабинета докато чакахме ми минаваха какви ли не мисли , имах едно странно предчувстие , представях си прекрасни неща . Извикаха ни , влязохме със съпруга ми и доктора след като погледна направените изследвания започна да предлага различни методи , операции и лечения , всяка дума сякаш ме разрязваше с нож . Доктора започна и прегледа ... и в един момент се сепна , замълча ... това мълчание ми се стори вечно ... след около минута пауза го чух да казва думите за които бях мечтала толкова много време . " Бременна сте " , съпругът ми се обърна към мен и ме погледна , така както никога досега , всичко ми беше като на филм , сестрата която присъстваше на прегледа се разплака , но аз не успях , стига толкова сълзи , аз се усмихнах , не можах да повярвам ... всички доктори не ни даваха шанс за естествено забременяване и тогава осъзнах какво ЧУДО расте в мен . Бяхме благодарни на докторите които посетихме , бяхме благодарни един на друг , но най-вече бяхме благодарни за чудото което ни прати света Богородичка . През цялата бременност досега каквито и болежки и неразположения да съм имала ги приемам с усмивка , защото знам че всичко си струва , защото знам че в мен расте нов живот , живот който ние сме създали , противно на медицината . Страховете по време на бременността ми не са ме напускали , но силно вярвам и се надявам че моето малко чудо ще ме зарадва живо и здраво през май месец .
Това са моите мисли , незнам дали са по темата , но исках да ги споделя с повече хора и да вдъхна кураж на всички , които се борят , да продължат в борбата си и да знаят че си заслужава всяка болка . Успех и смело напред .


kipronka_82

В тези думи се крият толкова много неща.Да създадеш живот и да бъдеш майка е най-ценното качество на една жена.Мечтата на всяка жена е да си има детенце.
На мен Господ ми даде възможността да бъда майка на две момченца,който много си ги обичам( и баща им също) и те са смисълът на живота ми.Надявам се да сме живи и здрави да ги отгледаме  и възпитаме,да им помагаме с каквото можем и да ги направим добри и отговорни ХОРА.Три неща дават смисъл на този живот-дом,семейство и обич.
Защото ако имаш дом никога няма да се изгубиш,когато имаш семейство няма да бъдеш сам,а когато обичаш винаги ще си щастлив.Да отгледаш дете,което е твоя плът и кръв не означава просто да го направиш и поставиш в пространството като факт.
Отглеждането на това малко човече е труден и дълъг процес.Крайната ни цел е да видим децата си вече пораснали-да вървят сами по своя път,който път е отрупан с много трудности,но който трудности могат да се преодолеят ако ние техните родители им подадем ръка,когато имат нужда от нас.
Отговорно е да си жена- Бъдещето да носиш в утроба .Всяка детска усмивка-със бръчка да заплатиш и в косите си със скреж.
Искам вечер като си лягам да заспивам с усмивка ,че децата ми са добре,че са здрави,нахранени и след време като се обърнеш назад да си кажеш-"За това живях и имаше смисъл".
Мисля,че в това се крие смисълът на Изкуството да си майка-да даваш всичко от себе си в името на децата и винаги да си до тях в беди и хубави моменти.
Да създадеш живот-едно от най-прекрастните неща-усещането,че частица от теб ще остане да живее дори когато тебе вече няма да те има.
Искам някой ден децата ми да ми кажат"Благодаря ти мамо" за всичко което си направила и продължаваш да правиш за нас!
Гордея се ,че съм Жена!


Ember

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ

Цяла година опити и…нищо.Няма да се отказваме, само да минат празниците, ще решим какво да правим.
Декември е.Прибирам се от офиса.Имаме ужасно много работа.
Студено ми е. Не ми е добре, гади ми се.
„Май се разболявам.Ще мина през аптеката да си взема нещо и си отивам в къщи.Колко дни има още до Коледа?Коя дата сме?21-ви, 22-ри?…Боже!!!Този месец не ми дойде!Бременна съм!!!”

***
-Кажете.
-Мм, тест за бременност моля.

***
-Аз…направих си тест…ще го видиш ли ти пръв?
Подавам теста и го гледам…ръцете ми треперят…ще позная по лицето му.Поглежда и… мълчи.”Жалко!Ама какво?!?Защо викаш?Викаш…защо?Смееш се!?!Ама това…”Грабвам теста.Две черти.”Боже!Ще имаме бебе!”Ще имаме бебе!ЩЕ ИМАМЕ БЕБЕ!!!
Толкова ще те обичаме.

***
Май е.Ще имаме бебе.
„Колко е хубаво.Усещам те, малко човече.”
Усмихвам се на хората.По-добра съм.Някак доволна и щастлива.
Толкова ще те обичаме!

***
Юли е.Ще имаме бебе.
„Ужас!Как ще родя?Не мога.Страх ме е…не…Няма да мога.Аз…няма да раждам…така ми е добре.Да, ето вече реших – няма да раждам.”
И на нея й е хубаво.Да, на НЕЯ!Момиче.Вече е сигурно.
Толкова ще те обичаме!

***
Август е.Ще имаме бебе.
„Уф!!!
Хайде вече…повече не ми се чака.Жега е.Не ме е страх.Да минава.Само ТИ да си добре.”
Толкова ще те обичаме!!!

***
20-ти август.12:35 часа.ИМАМЕ БЕБЕ!
Той ме гали по косата.Усмихва се, целува ме и не смее да говори.
„Имаме си бебе!Момиченце!Толкова си малка…така красива…и ...Истинска ли си?”
Гледам те безмълвно.Галя малките ръчички свити на юмруче.Отваряш очи, истинска си.
Толкова те обичаме!!!


sirena

Чудото да създадеш живот и изкуството да бъдеш майка

Чудо на чудесата.
Дар от небесата.
Дойде ми новина така неочаквана
колкото и дълго да беше бленувана.
Вързопче щъркелът ми донесе
и в света на чудесата ме отнесе:
Девет месеца в прекрасното тайнство на новото усещане - нов живот и ритъм на сърчице,
а след това с още по-прекрасно бебе на ръце .
Преди да се появи незнаех даже как да го държа и въобще какво ще правя,
а се оказа че то с тайни команди и мили жестове и звуци започна да ми помага.
И научи ме малчо на ново изкуство -
да съм търпелива, понякога строга - с една дума най-добрата мама чисто и просто.
С "Обичам те" и много целувки 
са изпълнени нашите всекидневни милувки.
Сега наградата ми най-голяма
е думичката "мама".


dddodi

Изкуството да бъдеш майка

И така…откъде да започна….
На 32 г., вдовица от 11 г. с 11 г. син , работеща и бъдеща майка, с осъществената мечта да има семейство.

Когато имаш втори шанс /може би от Бога даден/ да бъдеш обичан и да обичаш, но тогава си готов на всичко, да минеш пътя отново, да създадеш семейство, да бъдеш любяща съпруга, да бъдеш майка на доведените синове, 20 г.студент и 16 г. ученик /много трудно/, твоят син да открие таткото, когото никога е нямал и още много неща.
Всеки ден е различен, всеки ден е пълен с изненади /къде приятни, къде неприятни/, но това е нашият живот, а децата са нашето богатство. А най-важното е, че ние се обичаме.

Няма схема, няма и рецепта да бъдеш майка. Да бъдеш майка означава да бъдеш различна, внимателна и толерантна към всеки поотделно, но същевременно респектираща и уважителна. Да усещаш и знаеш всичко /невъзможно/, да прощаваш грешките / и лъжите, само ако не са прекалени/, да ги подкрепяш винаги пред другите, да изискваш /понякога натоварващо за децата/, но да бъдеш майка. И това е нищо от всичко, което се очаква да правиш. Да бъдеш на ниво, да не си изпускаш нервите, да си готов да отговориш на очакванията им, да бъдеш гордост за тях, да им дадеш пример /не винаги добър-пушачи сме/, да готвиш и да не се сърдиш, когато не им се яде сготвеното /независимо от усилията, които си положил – примерно цял предиобед/.  И още куп неща……

Точно така. С мъжа ми си имаме трима синове и през август очакваме нашето момиченце /такова сме си го поръчали Smile /. И сме готови да извървим пътя заедно. И ако чудото да създадеш живот е дадено от Природата /дай боже всички жени да го изпитат/, то изкуството да бъдеш майка е нещо велико, защото само децата са истинското доказателство за положените усилия /да се изградят предимно като човеци/.
Единственото, което мога да споделя със сигурност е, че за да е пълноценно изпълнена тази мисия,  необходимо условие са грижите и любовта на баща им и мой любим.
А дали ще успеем, времето ще покаже. Но ние сме щастливи и се гордеем с нашите деца.
И накрая нека благодарим на децата си, защото само те ни правят майки и бащи !


fiesta

Детето спи...

Затворила е мъничките си очички
и спи юнашки детски сън,
а под главичката и малка две ръчички
вместо възглавничка от пух...

Стоя и гледам спящо съвършенство.
Дали сънува нещо или просто спи???
Потънало във приказно блаженство
детето си почива... от игри.

Отвори ли очички - две искрички,
а бузките и - пламъци горят,
протяга мъничките си ръчички
устенцата и тихичко шептят.

Разказва , че сънувала поляна.
На нея Зайко , Ежко си играли,
сънувала и татко, мама
и слонове,маймуни ,папагали.

Разказва бързо и не спира,
за миг дори тя дъх да си поеме
и тези детски думички разкриват
пред мама цялата Вселена...

valja

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ
Живеехме с мъжа ми  двамата безгрижни и щастливи. Роднини ни питаха постоянно „Какво става, ще има ли бебе?”. Беше ми дошло до гуша от този въпрос.  Докато дойде моментът в който разбрах, че съм бременна.Бях щастлива, исках да полетя. Но за съжаление загубих бебето в третия месец. Бях изпаднала в депресия, плачех постоянно. Хората ме успокояваха, но аз не вярвах, че скоро ще се усмихна. Но чудото стана – след 6 месеца. Този път не смеех да се радвам, не казвах на никой. На рожденния си ден най-накрая не изтърпях и казах хубавата новина на всеослушание (бях в 3-тия месец). Баща ми се разплака, майка ми също. Да, но съдбата беше решила да ми поднесе още изпитания през оставащите 6 месеца. Всеки месец бях на тръни, бодяха ме с игли, изследваха разни антитела и така до края. Много исках това бебе, беше така желано. Но не смеех да се радвам. Реших, че ако това бебе оцелее ще го нарека Виктор или Виктория (victory=победа). По време на прегледите ми казваха, че ще имам момиче. Влязох да раждам. Винаги си съм си представяла, че ще родя нормално, ще чуя първия плач на детето ми, как ще го положат на гърдите ми. Да, ама не. Оперираха ме по смешност с пълна упойка. Още замаяна акушерката ми подаде едно вързопче и ми каза: „Имаш син”. Аз онемяла гледам с премрежен поглед и не вярвам. Казвам „Аз чакам момиче”. Акушерката ме погледна усмихнато и ми даде да го погаля по бузката. Това беше най-нежното докосване, най-нежната кожа, най-сладкото нещо, което съм виждала. Изпълних се със щастие. Не можех да си намеря място от радост, а не можех да стана, защото много ме болеше. Забравих за болката, вече нищо не усещах. Просто лежах и се усмихвах. О, чудо - бях станала майка, имах дете!  На 13.01.2004г. аз и моето бебе победихме. Няма по-голямо щастие от това. Не може да се опише с думи, по-велико чувство е дори от любовта.
И сега, когато пиша, извежнъж усетих миризмата на бебе, въпреки, че съм на работа, сама в стаята. Който е гушкал бебе знае как ухаят те. Това е мирис, който никога не се забравя. Пожелавам това щастие на всяка жена.



анабел

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА   
             Майка да не си!Така казват старите хора...и поклащат глава.Имаш този избор само докато решиш да станеш майка.От момента ,когато разбереш,че си бременна,този избор изчезва.Детето ти автоматично става част от теб,от твоята плът и кръв.Каква ти част,то е всичко,то е изпълва цялото ти същество по всеки възможен начин.Не спираш да го обичаш,защото е било непослушно,защото те е обидило,наранило,ядосало,защото то е част от теб,то е всичко за теб.Не го обичаш само когато е донесло отлична оценка,когато е слушало и е било добро,защото вече нямаш този избор.Моята майка не ме обичаше,защото според нея бях всичко най-лошо на този свят и постоянно ми сочеше за пример другите колко били добри и как майките им се гордеели с тях.Никога не ме е милвала,гушкала и не ми е казвала,че ме обича.На въпроса ми ,,защо?,, отговаряше ,,да не ти давам лице,, което ще рече да не ме глези.Бях се зарекла да не бъда като нея.Много дълго не исках да имам дете,просто не чувсвах такова желание.Сега съм майка на две.Не станах най-добрата майка както си бях обещала,напротив може би съм по лоша и от моята.Незная как така се получи,че в стремежа си да не повтарям нейните грешки,аз даже я задминах.Прекалено строга съм,а след това обсипвам с целувки и прегръдки,цялата обляна в сълзи...Майка да не си!Майчината любов е най-силната,най-преданната,най-святата!Тя прощава всичко,абсолютно всичко!Боли и пак обичаш,сърцето ти се къса ,тресеш се от нерви ,но обичаш,защото си майка,а това е обич без право и желание на избор.Няма идеална майка,няма добра майка,всички ние майките ставаме донякъде такива  след много време през което се учим от грешките си,време през което децата ни учат как да бъдем майки.Аз не успях да се поуча нито от грешките на майка ми,нито от своите.Няма безплатен обяд,тъжното е че децата ми плащат обяда,а причините....кучета ги яли....   



анабел

          ...
           Душата ми е пепел от огнища,
           които изгоряха,без да са запалвани.
           Сърцето ми е дълга писта,
           всичките надежди заминаха нанякъде...
           Но още имам една любов и топлина,
           която скътана в душата ми дълбоко
           би могла да се събуди от една мечта
           запечатвайки завинаги във мен доброто.
           Две ръчички мънички да ме прегръщат
           две очички наивни в мене да се взират
           Едно гласче като звън на камбана
           мене да вика с думите,,мама,,
           И аз единствено за нея да живея,
           с чувството,че на някого съм нужна
           докато не минат години и се пробудя,
           че това е илюзия тъжна....



ladybebi


ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ

Всяко начало има край.Всеки край има начало.Моят разказ започва с края на мечтата да създадеш живот...
Звучи прекрасно да създадеш живот, всеки си мечтае...или може би почти всеки.Когато започва една толкова красива мечта не си даваш сметка че може би през ада трябва да минеш и да не се откажеш за да създадеш този живот.
Прекрасно, наистина прекрасно е всяко нещо което е свързано с твоето все още неродено и развиващо се бебче , което по всякакъв начин напомня за себе си.Дали ще ти прималее , дали ще ти стане лошо или ще "върнеш" все още недовършената закуска...Ох, ако знаех че тези ужасни за мен начални седмици сега ще ми се струват, като най милото нещо.Започваш в тези трудни хормонални моменти да се питаш, защо трябва да е така , защо трябва да усетиш всички неразположения които са съпътстващи с чудото да създадеш нов живот.Толкова е хубаво когато започне това малко чудо да расте и да играе в своя воден свят, да потупва леко по стените на матката ти.Подсказвайки за себе си когато си решил да се отпуснеш в топлото легло и сякаш притеснило се че може би си го забравил, започва да протяга ръчички и крачета които създават леки "подутини" върху корема.Галиш го, говориш му, мислиш постоянно за него.Нима това чудо може да бъде наранено...?Нима можеш да си представиш че може да изчезне...?Никога! От сега на татък то е част от теб, както и ти от него.Свързани сте завинаги, свързани не само с пъпната връв от която то живее.Свързани както никой не може да си представи, от връзка по силна от най силната, от чувства по нежни от всичко на този свят.
Малкото човече расте с всеки изминал ден а с него и твоите мечти, твоята обич и желания да се срещнете скоро, очи в очи.Да можеш да го докоснеш , да го прегърнеш, целунеш и най- вече да му кажеш как си го чакал толкова дълго и как винаги ще го закриляш и обичаш, дори когато живота поднесе от своите горчилки.Имаш нуждата да се грижиш да обичаш да създаваш...Нима е способен някой или нещо да ти отнеме това щастие, което расте в теб.Не си представяш, че може да угасне още в теб...Не си го и помисляш докато не те връхлети със всичка сила , когато най- малко го очакваш.Случи се...Случи се най - тежкото, най- ужасното, най- трудното..Трябва да му кажеш сбогом, точно когато е трябвало да го прегърнеш и помилваш, когато е трябвало да видиш че това е най- красивото нещо което си виждал някога.Толкова нежност и красота не си виждал никога...и никога няма повече да го видиш.Нима може твоето тяло да причини толкова жестоко нещо на прекрасно създание като това бебе?Не си ли създаден за да създаваш, а не да отнемаш?Никога няма да забравя тези очи , очи които така и не се отвориха никога.Не можеш да забравиш, но се опитваш и въпреки всичко ти самия май не искаш.Въпреки всичко успяваш да се изправиш и да продължиш, но с една огромна дупка, празнина в сърцето ти.Никога няма да си същия , никога няма да забравиш какво е могло да бъде, какво е трябвало да стане и въпреки всичко как беше откъснат този крехък живот.
Продължаваш да се бориш със себе си и страховете си.И въпреки всичко успяваш.Успяваш да създадеш живот.Живот който променя твоя живот, който връща усмивката на лицето ти.Който дава смисъл на твоя живот.Виждаш колко е чудесно да станеш родител.Виждаш какво значи чудо.Да прегърнеш това малко чудо е най истинското нещо на този свят.Да създадеш този живот е истинско чудо!


mimeto_mss

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ
   Денят е 18.112008г.Ставам сутринта-ден като всеки друг. Остава една седмица до термина, а аз още като чели не мога да осъзная какво се случва. Днес съм на редовната консултация.
 Със съпругът ми тръгваме за Шейново, но преди това се отбиваме да пием по едно кафе.
- На къде така?-срещат ни приятели.
-Към болницата.-отговарям им.
-Да не раждаш!
-А-не!Още има време. А и аз се чувствам супер.

Часът е 10-вече сме пред любимия ми 25-ти кабинет, готови за поредната среща с малкото същество вътре в мен. Обаждам се на докторката, за да й кажа че сме тук.
-Нямаш болки нали?-пита тя.
Какви болки, та аз не усещах даже дали имам така наречените подготвителни контракции.
Влизаме в кабинета с видеозона двамата с таткото и само след минути го виждаме-там на екрана!Пораснал е от последния път!
-Все още е момче.-смее се докторката.
Според апарата всичко е наред-води си имам, плацента, бебе-нищо не дава признаци че ще се ражда след една седмица.
Хайде сега таткото да отиде да изпие едно кафе, а ние се качваме да мерим тонове. Обичайната и вече досадна процедура. Лекарката ме оставя в ръцете на друга акушерка- тя ще се върне след 30 минути, когато записа е готов. Както винаги! Слагат ме на апарата и аз започвам да се унасям от не толкова ритмичните звуци.
Изведнъж дочувам разговор:
-Докторе, може ли за съвет?-акушерката се е надвесила над бялото листче, което излиза от апарата, а някакъв мъж (явно друг доктор) до нея следи какво му показва. Сърцето ми се сви-явно нещо не беше наред!
-А няма страшно!-отговаря й доктора-Я се завъртете госпожо!Ето сега вече е добре.
Да обаче на мен сърцето ми показва, че не е така...........
Ето я и моята докторка, най-накрая идва, поглежда листчето:
-Мдаааааа!Обличай се!
Оказва се че имам подготвителни контракции, по време на записите съм получила няколко и тогава сърдечната дейност на бебчето ми се е влошила. Решаваме че ще ме приеме за няколко изследвания в болницата. Викаме таткото, обясняваме му ситуацията и го изпращаме за багажа.
-Обади се на мен-казва му докторката-защото тя ше си изключи телефона. Сега карай спокойно-това са само изследвания.
Таткото тръгна.
А мен като ме грабна докторката-все едно бяхме на състезание-хайде бързо в стаята за приемане, бързо тук кръв да ти вземат, хайде ето тук да мерим пак тоновете. Само след 10 минути аз бях вече в дтуга стая с повече апарати, включиха ми някаква система и ме оставиха. Няма и една минута както излезнаха и изведнъж нещо над мен писна-в стаята влезнаха поне 5 човека-една жена ме завъртя на страни и ми хвана корема, втора се надвеси над апарата, трета ми спря системата, ето ги и моята докторка и шефката на отделението-бързо при бялото листче дето излиза от апарата:
-Сега какво ще кажете Ковачева?
-Ами операция.
-Свободна ли е операционната?Кой екип е на смяна? Подгответе ми я чакам я долу.
И като ме грабнаха, след още 5 мин лежах на масата и още не можех да осъзная какво стана......
Изведнъж се чува силен плач.......ето го момче е......искате ли да го целунете.........добре е.......лелееее мъжът ви ми е звънял много пъти, ние го забравихме......
Представям си картинката- докторката го среща и му казва - Честито!Имате хубаво здраво момче!
А той милия-Ама тя само за изследвания нали......
Събуждам се в реанимация- една сестра ми подава телефона-съобщавайте добрата новина......
а мен ме болиииииии.........
това беше най-дългата и безсънна нощ в живота ми, а на другата сутрин имах чувството че се учех да ходя отново.....всичко беше само болка и гадна болница-много мразя болниците.
Стана 13:00.
-Мамчета-един глас отваря вратата-ето ги и тях.
Вкарват две колички в стаята. В едната има малко същество със синя гривна на ръката. Чета номера-същия като моя...
Ето те и теб!Толкова си малък!Толкова беззащитен!Но спокойно!Аз съм тук!А ти си моето чудо!
И болката изчезна!


nevidimata

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА

Един януарски ден, беше точно преди 12 години, влязох в стаята на болната си майка. Вече цяла година рака я изпиваше и беше съвсем изтощена.
Помня как ми каза, че ще продължава да живее чрез мен, чрез моите деца и децата на моите деца. Тогава й отговорих, че не желая да имам деца, НИКОГА.
Глупостта и бунта на тийнейджърските години, страха, че скоро ще я загубя и болката в сърцето ми от това да я гледам как страда и чезне,
всичко това ми даде сили да извикам „НИКОГА”. Два месеца по-късно майка ми почина. От тогава често си спомням за нашия разговор.

Сега, когато моята малка дъщеря ме вика с плач, за да я взема на ръце, виждам в очите й себе си и разбирам какво ми каза тогава моята майка.
Още от мига, в който за пръв път погледнах в тях, нямаше как да не се влюбя завинаги в това малко, крехко същество. И сега всеки път, когато я кърмя,
тя протяга своята малка ръчичка към лицето ми, за да ме погали и въпреки, че несъзнателно ме дере, за мене това са най-прекрасните ласки на света.
А в очите й виждам, че аз съм целият й свят и надявам се тя вижда в моите същото. Вероятно някой ден и от нейната уста ще се отрони с неподозирана
твърдост онази думичка „НИКОГА” и тогава сърцето ми ще се свие.
Такава е съдбата на майката – да обича и раздава себе си, без да очаква да бъде разбрана.


В твоите маслинени очи

В твоите маслинени очи
Целият ми свят се отразява.
В твоите маслинени очи
Блестят звезди и слънцето изгрява.

В твоята прегръдка малка
С протегнати напред ръце,
Съзирам аз надежда
За своето сърце.

В твойте малки нежни шепи
Побираш моето лице
И ми говориш сладко,
Мое малко слънчице.

В твоята усмивка нежна
Намирам аз безкрайна сила.
Света ще преобърна,
Та щастие за теб да има, мила!


бебешор

Чакаме те неродена наша,
малка слънчева звезда,
И в сърцата носим пазена,
за теб отдавна любовта.
Всеки миг те искаме
да дойдеш,
да проплачеш в сладкия ни сън
и живота ни да преобърнеш
без да имаш нищичко наум!
Да ни стоплиш без да ни завиваш,
Да ни учиш без урок дори,
И ни давай сили,мила наша
колкото и крехка да си ти!
Искаме те неродена наша,
малка слънчева звезда!



Mickey Mouse


Изкуството да бъдеш майка

 Когато прошепна на децата си „извинявай”, когато съумея  да се издигна до технния  ръст, тогава чувам  и тяхното  искрено „извинявай, мамо”.  Когато им благодаря,  виждам и тяхната благодарност.  Не им казвам, че са лоши, казвам им да бъдат добри.  Колко прекрасен е техният свят, където нарисуван часовник на ръката ги забавлява повече от истински. Скъпите играчки не заменят кулата, направена от касети. Внезапният дъжд навън не ги кара да бягат, а да подскачат от радост. А бонбоните...колко ги обичат!
 Първите си стъпки направиха в сърцето ми. Следвам ги по техния път  и се тревожа като всяка майка – дали ще са здрави, дали ще успеят, дали... Не мога да определя мечтите им, но мога да им помогна да имат такива. Не искам да ги правя чудесни хора, искам да бъдат щастливи деца. Ако се забавлявам заедно с тях  на омазаните с боя дрехи и на шляпането в локвите, значи съм успяла.  Безкрайно ги обичам и не се сърдя, когато „скрила се” за малко под душа, вратата се отворя с: „Мамо, почва Мики Маус".


marina_1

Изкуството да бъдеш майка Бях объркано младо момиче, живота ме отведе в големия град ,  , но въпреки това се справях добре  сама.станах певица пред мен за пръв път имаше бъдеще и кариера  сбъдна се мечтата ми....     Докато не го срещнах ,влубих се от пръв поглед и докато се усетя вече бях бременна.Не знаех какво да правя бях страшно объркана ,не познавах добре мъжът до мен    ,той се уплаши и ми каза да махна    бебето.Тръгнах към болницата да направя аборт,но не открих никой там нямаше доктори не знам защо.И тогава осъзнах ,че това е знак ,обичах безумно мъжът си ,този живот в мен , не трябва да се убива....И реших ще го задържа въпреки всичко,,, Край с кариерата ми като певица,край с мечтите ми ....И тогава ........Когато го сложиха на гърдите ми толкова малко и сияйно като слънце , разбрах че това е мойто бебе, това е истинското щастие за мен . това е смисъла на моят живот . То е над всичко. ....И ето че след 4 год,съм най щастливата майка и сега чакам още едно сленце да озари дните ми , защото съм бременна , въпреки трудностите знам че ще се справя ,защото това е да си силна и да се бориш, това е        изкуството да бъдеш майка.                                                                                                                                                     



Dazy

Изкуството да бъдеш майка

Ако трябва да определя себе си с няколко любими чуждици - аз съм хард про-арт.
До скоро отдадеността ми  към няколко видове изкуства беше пословична. В едно от тях – да бъда център на собствената си его-вселена, достигнах бленувани висоти.
Дотолкова погълната от усъвършенстването си, изгубих нишката на потребности извън комфортното битуване и допустимото само в редки случаи само-критикуване.
Годините се търкулваха угодно-леко-неусетно, а точката в житейския ми план “дете” от мираж се превръщаше в пропуснат шанс.
Всяко едно ново утро се промъкваше между завесите в спалнята ми като неканен гост. Цветът му, коалиран с този на отстъпващия неохотно здрач, напомняше на 3-та цедка еспресо. Почувствах се нелепо завряна в утайката в моята си чаша живот.
Замислих се за всички утра, които Бог ми е отредил на този свят.
И разбрах – имах нужда от изгрев по пътя ми към залеза.
Днес ме буди ново слънце. Усмивката на малкия ми син. Тя превръща пустинята на самотата ми в градина на надеждите.
Тя ме кара да започна нова книга и в използваната литература няма да присъства “Изкуството да бъдеш егоист”, а всяка  една секунда, изпълнена с любов и всеотдайност. Всеки допир до малкото му телце, всяка беззъба усмивка, всяка целувка, всяка споделена милувка, всяко откровение, всяко едно прозрение, че това е щастието.
Истинското, ненагласеното, само от нас сътвореното.
Ще се уча всеки миг от живота си да бъда добър родител. Знам, че няма да постигна съвършенство, но ще бъда прилежен ученик.
Вместо елегии за неразбраното ми “аз”, ще редя оди на радостта върху белия лист. Вместо опити за модернистични шедьоври, ще рисувам цветя и зайчета върху зелени тревички.
Вместо нови методи за медитация, ще изуча всички детски песнички.
Вместо автобиографията си (за собствена консумация-), ще издам Книжка с приказки, разказани от малкото ми съкровище.
Вместо егоист, ще бъда майка.


miki0008

Чудото да създадеш живот


Животът си като цяло мога да опиша като спокоен, хубав и понякога изпълнен с леки тревоги и борби. Две са събитията в него, които са ме разтърсили и са ме накарали да се чувствам значима, единствена и щастлива – това са ражданията на двете ми деца.
И двете ми бременности бяха планувани, желани и безпроблемни. Благодарна съм на природата, че ми позволи с пълни шепи да грабя от удоволствието да носиш живот в себе си. Най-точното описание на чувството, което изпитваш е, че то е НЕОПИСУЕМО. Задаваш си въпроси, как може природата да е толкова съвършена, че да ти позволи да създадеш живот, който да осмисли твоя. Пазиш се през цялото време, внимаваш с какво се храниш, къде ходиш и колко си почиваш, но истината е, че според мен организма така е създаден че сам се пази. Спираш да се разболяваш и дори изглеждаш по-добре, сияеш. Всяка част от твоето тяло ти казва „аз ще създам живот”. Всичко това е толкова велико, че то запълва мислите, ума ти и ти се чувстваш най-значимият човек на света. Ти си човекът с главно Ч, който ще създаде нов живот. В този момент важният си Ти, но знаеш че след като се появи малкото беззащитно човече на бял свят, ще отстъпиш това място на него и цял живот ще поставяш него пред себе си. Ще те боли, когато него го боли, ще си щастлива, когато то е – ти ще живееш вече чрез някой друг и той ще е най-важната част от теб завинаги.
То, мъничкото създание, расте в теб и с времето ти наедряваш, ставаш по-неподвижна, трудно ти е да се наведеш дори, но всичко това  няма значение, когато усетиш как мърда в теб, рита те, хълца и се закача.Чудото е в теб и ти си на път да направиш най-съвършеното на този свят – да родиш дете. Всеки месец чакаш с нетърпение да отидеш на лекар и дъхът ти спира докато не чуеш чаканите думи „всичко е наред”. Като го видиш как се върти, маха ти с ръчичка или си смуче палеца, цялата се изпълваш с толкова щастие, че чак очите ти се насълзяват от радост. Усмивката ти не слиза от лицето ти. Отстрани сигурно изглеждаш малко глупаво, но това са твоите емоции и чувства и никой не може да ги разбере напълно или да ти ги отнеме.
Раждането наближава и освен очакването на малкото съкровище се появява и лека тревога от самият акт, но си казваш „каквото и да е ще го изтърпя и после ще си гушкам едно малко невинно детенце”. Спомням си няколко дни преди термина обзета от лека паника си казвах „каквото и да става след една седмица, живот и здраве, ще съм отново в къщи, но нищо няма да е същото, ще гледам едно малко сладко момченце как спи в това креватче”. Не позволих на никого или на нищо да развали оптимизма, с който бях заредена и така изцяло се радвах на всичко, което се случваше.
Никога не съм имала съмнения, че искам да родя нормално. Да, боли и то много боли, даже в някакъв момент не знам къде се намирам, но когато То се появи и изплаче, всяка болка изчезва. Ти си най-щастливият човек на света. Ти го направи. Ти успя. Сълзи от радост бликат от очите ти и искаш да го видиш, да го прегърнеш и да го целунеш. То е толкова съвършено. О, това наистина е Чудо. Това е твоето дете и ти си готов да дадеш всичко за него.
Щастието става още по-голямо, когато видиш сълзи в очите на таткото, когато те целуне и ти каже „Браво” и ти благодари за прекрасното дете. И всички се гордеят с теб.
Чувството е неописуемо. Изпитах го два пъти и беше еднакво силно. Дори понякога, когато си помисля, че няма да имам повече деца, малко съжаление се прокрадва в мен, че тези така силни и вълнуващи емоции са зад гърба ми.
Гордея се че съм жена и пожелавам на всяко момиче да очаква появата на своето дете с нетърпение, като мен. Дори малко им завиждам, че им предстои да изживеят този прекрасен момент.
Сега голямото ми чудо е на училище, а малкото спи, а аз съм най-щастливата майка на света. Благодаря на Господ, че ни дарява с такива моменти. Благодаря и на Вас, че ме накарахте да разкажа за тези моменти и чрез моят разказ да усетя тръпката отново.


slance6

 "Изкуството да бъдеш майка" - каква хубава и необятна тема - ще пиша по нея! А така ми се иска да разкажа за "Чудото да създадеш живот!"..., но за съжаление нямам опит за това, а май вече и мечти ...Уморих се, но ще си почина и Пак ще почна! Та нали 19 години правя все това, дано съм се научила вече да умирам и да се изправям отново и отново с онази странна, неразбрана, но ГОЛЯМА моя женска, човешка Надежда...



     Студентска любов, романтика и мечти за четири деца. И едно ще си вземем, за да дарим с всичката любов на света. Да. Успяхме само с последното. Години наред ходене по мъките: изследвания, лечения-традиционни, не традиционни, шантави, всякакви, санаториуми, билки, баби, църкви, манастири, всичко! Безкрайни опити, неуспешни опити, трудни битки, тежка война! Нечовешка мъка, нереална болка, много тъга...и още надежда..., и ... вяра! Странно нещо е човекът, откъде тази сила в надиграването със съдбата?



    Но ето че ми се случи  и на мен - да стана майка, /макар и по нетрадиционен начин/ и  то точно на Осми март, ирония ли е това? Не ме интересува. Всъщност нищо вече не ме интересува, освен това, че имам най-прекрасното дете на света! Не случайно дойде в дома ни с името БожиДар. Това малко сладко човече, стопи и обезсмисли всичките тежки години преди, то без да знае как и без да подозира дори, ме направи нов човек - силна, уверена, горда, добра! Благодаря ти, Господи, че мe дари да позная щастието!  Никога няма да забравя първия път, когато моето дете  ме гушна - аз го приспивам, а той стана от кошарката, хвана с две ръце лицето ми и ме целуна...защо плаках?... Първият път, когато ми каза "Мамо"- тези четири звука, за които мечтаех цяла вечност... Това ангелче ми показа романтиката на майчинството, удовлетвореността от  грижите и сладката умора вечер. Показа ми, че да си майка е най-хубавото и истинско нещо, което може и ТРЯБВА да се случи на всяка жена! То няма нищо общо с останалите възприятия, усещания и чувства! То изпълва душата до безтегловност от щастие- и в това е смисълът ни - на нас, и на живота ни.. Всъщност майчинството е всичко, то ме прави Жива! И силна-изправям се и почвам  отначало - в момента се готвя за нов опит, в който да претворя чудото да създадеш живот! Аз вярвам в чудеса. Толкова го искам, че цялата Вселена ще ми помогне да се случи! СКОРО!

ДАЙ БОЖЕ!



мариса

Ние успяхме, пожелавам го на всички!!!

Омъжих се късно- семейството не беше дотогава след приоритетите ми. Пък и мислех, че  най-лесното на света е  да създадеш дете. Забременях бързо. Месец след това, обаче, направих спонтанен аборт. Успокоиха ме, че често се случва, че съм здрава и пак почнахме да правим опити за бебе.
На втория месец отново бях бременна. Всичко вървеше добре и изведнъж- в третия месец се оказа, че бебето няма пулс. Отново кюртаж, душевна болка, самота.
Затворих се в себе си- не ядях, не спях. Регистрирах се във всички форуми в Интернет, запознах се с момичета с подобни проблеми. Колкото и да ме уверяваха лекарите, че съм здрава, сама тръгнах по изследвания. Обикаляхме- градове, лекари, лаборатории...
Няма да говоря за некоректните специалисти, които като “чакали, надушили мършата”, ни изцеждаха до стотинка.
Накрая попаднахме на хора, които ни посъветваха и си направихме необходимите изследвания. Оказа се, че съм генетично предразположена към тромбофилия. Насочиха ни към КИРМ- Плевен. Още изследвания, но вече се заговори и за адекватно лечение.
Двете чертички видяхме на втория месец, след като започнахме опитите. Не знаех да се радвам или да плача. Веднаха почнах инжекции фраксипарин. Всеки Божи ден- по една в корема. Отделно хапчета прогестерон, витамини и аспирин протект вечер. Нещата потръгнаха. И изведнъж в 6г.с. прокървих. Отново се върнаха кошмарите от предишните неуспехи. Отидох при гинеколожката си. Изписа ми куп лекарства и ме прати да лежа. Стоях си у дома, плачех и не смеех да отида до тоалетната и да погледна бельото си. Само се молех. Този път Господ да е милостив. Молитвата ми бе чута. Кървенето спря. Тръгнахме за Плевен- за вливане на имуновенин, етап от лечението. Пак страхове, пак притеснения. И така- първите три месеца. Отделно пътувахме и до София, за да ме наблюдава една от най-добрите специалисти рискова бременност.
Не мога да ви опиша щастието си на първия преглед в 13 г.с. Лекарката ме гледаше на видеозон. И мълчеше. Помислих си: “Отново ще чуя присъдата.”. Едва-едва попитах: “Само ми кажете има ли бебчето пулс?” Тя нищо не каза. Изведнъж в залата се чу отчетливо туптене. “Това е сърчицето на вашето бебе, чувате ли колко силно бие?”. Плачехме- аз и съпругът ми.
В притеснения и страхове минаваха седмиците, после месеците. Непрекъснато четях и се информирах. Търсех по няколко мнения на специалисти при всеки възникнал проблем. Станах спец, знаех кое изследване кога и къде се прави. Направих всичко необходимо, макар да ме уверяваха, че е излишно.
Един ден усетих леко пърхане, като присвиване в корема си. Не смеех да помисля дори. Веднага се обадих на гинеколожката си. Отидох на преглед. Оказа се, че бебчо вече мърда и това са първите му опити да ми каже, че е там. С всеки ден мърдането ставаше все по-осезаемо. От страх не смеехме да се радваме. У дома не се споменаваше думата бременна, съпругът ми не докосна корема ми. Една сутрин само ме попита дали бебчо рита, защото през нощта е усетил корема ми, опрян о гърба му.
Най-човешки като всички семейства, чакащи дете, се чувствахме на прегледите в София. Когато започнахме да виждаме движенията на големия екран на видеозона. А как се смяхме, когато бебка /вече знаехме, че ще е девойка/, махаше с ръчичка и се прозяваше!
Нашите познати, чакащи деца,  крояха планове за обзавеждане на детски стая и умуваха за имена, ние се молехме всичко да приключи успешно.
И пак притеснения. В 7 месец възникнаха опасения у лекарите, че може би съм развила гестационен диабет. Пак страхове, изследвания, докато се разбере, че всичко е нормално.
Влязох в 9-ти месец. Знаеше се от самото начало, че ще раждам със секцио. Избрахме клиниката, насрочихме дата за секциото.
Денят беше слънчев и горещ. Влязох в операционната, шегувахме се с лекарите. В ума ми само бяха тоновете на бебока, които чувах преди това в предродилна зала. Поставиха ми упойка. Попитах колко е часа и това беше последната ми мисъл. Очите ми се затвориха.
Събудих се в стаята. Акушерката държеше в ръце детенцето ми и каза :”Запознайте се- това е дъщеричката ти. Можеш да я целунеш.” Погледнах я- малка, бяла, съвършена. Превъзмогнах болките, надигнах се  и целунах най-нежната бузка на света. Подадох й пръста си- тя го стисна силно...
Ето- вече 9 месеца оттогава. Девет от най-щастливите месеци в живота ни. Маги е нашето слънчице, тя огрява дните ни. И макар често да се връщам в мислите си към пътя, който извървяхме, към безсънните нощи  и кошмарите, към лечението- синините по корема и бучиците, към страховете дали изследванията ще са наред, ще ви кажа- ако днес, знаейки какво ми предстои, трябва да мина отново през всичко това, само и само, за да имам Маги, не бих се замислила и за миг! Пак бих се подложила, защото детенцето ми е целия ми свят, моята радост и любов!
Не чух първия плач на рожбата си, не успях да я гушна веднага, щом се роди. Но помъдрях и разбрах, че животът на човек става пълен, когато Господ го дари с дете.



silviacv


 ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА
 
  Като дете по Татово време живеех безгрижно в китно градче. Заедно с комшиите споделяхме делници и празници, като едно голямо семейство.
  Пораснах и отидох да се до изуча в близкия град, живописно разположен на брега на морето. Комбинацията от морски бриз и младостта на годините ми, помогнаха да изпитам истинска романтична любов.
  Обичах безразсъдно приятеля си и решихме да се оженим, защото завършвахме обучението си, пък и детето в утробата ми трябваше да си има майка и татко. Напълно законно и пълноценно влязохме в нашето общество, като семейна двойка с очакване да се превърнем съвсем скоро в семейна тройка. Така и стана.
  Обичах мъжа си, но давах безрезервно всичко за бебето. То се смееше със синьозелените си очи през деня и безутешно ревеше през нощта. Явно и то ме обичаше и искаше да бъдем денонощно заедно.
  Между другото успявахме някак си да съществуваме на материално ниво. Знаете обаче, че жената обича както да получава, така и да дарява любов. И ето, че още едно красиво същество, също от мъжки пол, украси семейното огнище. То беше тихо и кротко. Пиеше спокойно сухото си мляко и се подготвяше за голямата сцена на живота. Само дрезгавият му гласец издаваше скритите му намерения. Може да се каже, че обичах мъжа си, но давах всичко за тези две мили, малки същества.
  Не знам дали майчинското чувство е вродено или се придобива.  Не знам дали да бъдеш майка е изкуство или е съвкупност от постоянен труд, страшно търпение, мечти и безрезервна вяра.
  Все още не бях напълно удовлетворена в себе си. Всичко изглеждаше прекалено стандартно и от там малко скучно. Мъжът ми с последни сили ( умствени) се опитваше да ме вразуми. Предлагаше да спрем с размножаването и да се заемем само с отглеждането на децата в семейството. Избрахме компромисен вариант. Взехме си дете на приемна грижа. С него дойде и благословията - купихме си апартамент. Злите езици говорят, че той е повече собственост на банката отколкото наш, но аз не им вярвам.
  Сега трите ни децата учат в елитно, основно училище. Но от време на време, когато
домакинствам  или ги подготвям за училище ми става някак пусто в душата. Затова и помагам на млади, неопитни майки в отглеждането на децата им. Когато те са на работа, пият поредното си кафе или се разхождат на воля, аз сменят памперси, храня и разхождам бъдещите им наследници.
  Това не е изкуство, това е просто съдба!




libra_alx

Изкуството да бъдеш майка
от Александра Борисова

  Само тази страничка да дочета и заспивам. С върховно усилие стигам до края, очите ми се затварят, почти се унасям вече.....стоп- не съм си взела “наркотика” днес. Време е. Татко ни е на работа и “лечителките” спят при мен. Изправям се и е време за терапия- просто си седя притихнала и ги гледам. “Няма по- красиво нещо от спящите ти деца”- така ми каза някой някъде. “Малчо” се усмихва насън- отново й е хрумнала идейка, която да ни изправи косите. “Професорката” е малко неспокойна и се върти- поредният сложен житейски въпрос се върти в малката й главица и се чудя кога ли ще го зададе- всъщност знам- когато стигне в размислите си до “задънена улица” и й трябва “помощ от приятел”(мама или татко за предпочитане). Мои мънички сбъднати мечти, няма думи на земята които да опишат чувствата и преклонението ми към вас. Знам, че не е далече времето когато, щом тати е на работа аз ще спя сама, затова сега “грабя” с пълни шепи от тези вълшебни моменти. Изкуство ли е това да бъдеш майка? За да си добър в едно изкуство трябва да имаш добър учител и много да се упражняваш. За първото се погрижи моята мама, а за второто се грижите вие ежедневно- сигурно затова се справям. А щом има изкуство, трябва да има конкурси и награди. Рафта ми с наградите е препълнен- чакайте да им хвърля един поглед: това ми е снимката от видеозона на Янчето (както обикновено тя е обърнала гръб на света осъществявайки някакви собствени изследвания)- само гръбчето й се вижда- съвършенно наредени перлички, като герданче; а ето я и Райчето- маха ни с ръчичка и прави поредното салто в корема на мама; а това пък са ми много мили наградки- първите думи и на двете – “МАМА”; тук ми е и любимата поза за сън на Яна- върху мен; ей щях да пропусна първият Осми март в детската градина с онова сладко “Благодаря ти, мамо!” и картичките с детска ръчичка..........рафта продължава да се пълни всеки ден. Един ден ще ми остане достатъчно време да си го гледам и подреждам. Днес не- днес продължавам да трупам. Хей, вие двете обещайте ми че няма да бързате да пораствате! А аз ще обещая, че винаги, ама абсолютно винаги ще имам време да подредим отново (за 40 път) онези пъзели, да се крием под одеалото като в къща, да бъркаме заедно сладкиши и да облизваме “вилките” на миксера, да отговарям търпеливо на всички “защо?”, да ви обичам безкрайно.......всички онези неща, заради които един ден след години, държейки на свой ред в обятията си малкото “вързопче” да кажете “Благодаря ти и те обичам мамо!”
  Обичам ви мои малки прелестни феи, държателки на сърцето и мечтите ми, мои учителки и ученици, най- висш шедьовър на изкуството да бъдеш ЖЕНА!     


кльомба

На дъщеря ми

Влезе в живота ми и той се преобърна,
сърцето ми прескача, когато те прегърна.
За такова щастие дори не съм мечтала,
за усмивката ти всичко на света бих дала.
Благодаря на Господ всеки ден,
че изпрати точно теб при мен.
Благодаря за всичко, заради което
аз съм Майката, а ти Детето.


Viki i mama

Чудо е да усетя онова чувство ,когато вътре в мен расте живот.
Чудо е да усетя малките ритничета.
Чудо е да чуя първия плач на рожбата си,въпреки болката в онзи момент.
Чудо ,защото болката мога да опиша с думи,знам че я имаше,но нея забравих точно в онзи момент,когато видях лицето и.
После животът ми се преобърна.
Забравих чудото на раждането и.
Мечтаех за чудо,за да оживее.
Дни наред се молех да стане чудото,но то все не ставаше.
Бях сама вкъщи,далеч от детето си и отново чаках чудо.
Тя оцеля,но аз пак се молех за чудо-тя да оздравее.
Години наред се борех.
Молех се,търсех и се надявах все някога да стане чудо.
Сега знам.
Чудо е ,че тя е до мен.
Не е здрава.
Дори не е като другите.
Но тя е моето дете и е чудо ,колко много любов има в очите и,в усмивката и.
Изкуството да бъда нейна майка е моето чудо.
Изкуство е да зная и да мога да се грижа за нея.
Изкуство е да мога да понасям ударите на съдбата.
Изкуство ,което още уча и ще уча цял живот.
Но тя е моя,тя е до мен,всъщност тя е моето чудо.
Взаимната ни обич е безкрайна ,а нея не бих нарекла нито чудо,нито изкуство.
Това е нещо много повече.
Нещо,което само една истинска майка може да усети.


dobro_nastroenie

Чудото да създадеш живот

Пулсиращата частица живот в мен ... размисли на една бъдеща майка!

“В очакване на раждането на частицата от мен” -

"Чудото на моя живот”

    От мрака и пустотата обзели дните ми изгря светлината на щастието. Светлината извираща от малкото зрънце поникнало в утробата ми. То е част от мен, едно цяло с моята същност, продължение на всичките ми мечти, копнежи, на живота ми, основание и надежда за безсмъртието на душата ми.

      Обичам го още преди да се е родило, още от вечността, и изпълнена с любов, очакване, нетърпение, страх, в плен на бушуващата буря от страсти в тялото ми броя секундите, миговете, минутите до нашата среща. Срещата закодирана в битието на съдбата ми.

     Целият ми живот до сега сякаш е бил подготовка за срещата с моето неродено все още дете. В този момент усещам, че няма нищо по-важно, по-ценно и истинско от чудото, което ще ми се случи - “ чудото на моя живот”- да докосна малкото беззащитно същество сгушило се в мен.

    Гледам снимките от ехографа и наблюдавам как от мъничка точица детето ми еволюира, расте, започва да пулсира със свое собствено сърчице, лудия растеж на клетките му жадни за живот ме удивлява и оставя без дъх. Вече виждам очертанията на главичката му, оченце, краче, ръчички, сладко малко закръглено коремче, то играе, лудува, дори веднъж бе застанало на главата си. Да, бяхме отишли на доктор да го разгледат дали всичко е наред и то да застане на главата си, докторката казва: - “Вашето дете си стои на главата”, а аз уплашено - “Това нормално ли е”? Баща му се засмя и каза “- Ще става цирков артист”, а аз си помислих - “започва се с маймунджeлъците”... Сладки, мили спомени, които съзнавам са само началото от хилядите незабравими мигове с детето ни.

      Напоследък чета за “пренаталното възпитание” на детето още преди да се е родило, в утробата на майката и колко важно е за бъдещия живот на детето според учените. Реших заедно с малкото вътре в мен да слушаме най-хубавата музика, да четем най-красивите приказки, стихове, да мечтаем... за шума на морските вълни, крясъка на чайките, слънцето, залеза, величието на планините, кристално чистите извори...да му разказвам за света преди да го е видяло още, да го подготвя за красотата на нашия свят, и да го уверя, че на вън го очакват безброй красиви неща, които му предстои да опознае само.

      Вярвам, че е много важно да му покажа още сега красототата макар и през моите очи, спомени, образи, да му вдъхна вяра в доброто, умение да открива красотата, да му покажа, че света, който го очаква е преди всичко красив, добронамерен и, че му предстои най-голямото приключение наречено “живот” в което аз винаги ще бъда до него и ще му помагам да открива светлината и красотата дори и в най-дълбокия мрак...


Тонито

Изкуството да бъдеш майка

На Диана

Ти си толкова мъничка,
нямаш метър дори.
Имаш нежни пръстенца
и зелени очи.
Викаш толкова силно,
че ушите ми писват.
Лееш сълзи обилно,
ако нещо поискаш
и в уплаха и шемет
аз за миг не разбирам
точно в кой ли предмет
тез очички се взират.
Исках да съм перфектна,
най-добрата от всички.
Мислех, че ще е лесно
да ми даваш ръчичка,
да си много послушна
да спортуваш, да учиш.
Но сега щом те гушна,
щом пръстенце засмучеш
въобще не е важно
дали с всичко се справяш,
дали ползваш гърнето,
дали думички казваш.
Има само значение,
че в този миг, в този ден,
мое чудно творение,
аз имам теб, а ти имаш мен. 


Ljuboznatelna

Чудото да създадеш живот

Мечти, желания, фантазии. Всички умножени по пет. Всъщност оцеляха само три. Три чудеса. Трудни, изстрадани. Дълго чакани, много желани. Страхове, умножени по три. Лекарства, умножени по три. Монотонни, безкрайни дни, прекарани в леглото. Изпълнени с надежда, с очакване. Три сърчица, тупкали под моето. Научиха ме да съм търпелива и да не прекалявам с очакванията. Изместваха егото ми на второ, на трето и четвърто място. И това ме правеше само по-щастлива.Най-голямото чудо, което се случи е, че ми дадоха привилегията да се чувствам Майка.

Изкуството да бъдеш майка

 - Мамо, какво ще закусваме?
 - Първо се казва добро утро.
Щом не са го научили, може и да не съм много талантлива в това изкуство.
Да сложа закуската, да вдигна масата, да оправя леглата, и това след като съм облякла,обула, закопчала... Списъкът е безкраен. И никак не прилича на изкуство.
Няма определение за това изкуство. То е скрито в думите, в отношението, в себеотдаването. Иска се любов, огромна любов, която  измества раздразнението, досадата, личните желания. И нищо не дотежава. Не очаквам признание. Но когато щастливите пламъчета засветят в детските очи, тогава аз съм най-големия Творец в най-трудното Изкуство - да бъда Майка.


V_N_D

-Мамооо...
-Да.
-Мамооооооо...
-Да.
Така десетина пъти. Разговорът приключва с широка усмивка.
Обичам те.
Повтарям ти го всеки ден.
Не съм добра в изкуствата. И това няма да го овладея сигурно.
Не знам как да бъда майка. Кое е правилното? Постоянно правя грешки.
Плача.
Не искам да съм лоша, а трябва.
А дали трябва?
Не знам.
Пак плача.
После те целувам и казвам, че те обичам.
Не го забравяй.


Кari

Прегръщам на Рила високия хребет,
примамливо вика ме - всъщност мълчи.
Ухае на ягоди утрото синьо
езерата отварят сънливи очи.

Нося във себе си два истински свята
скоро ще гукат във мойте ръце
с мене се радва, ликува земята -
"обичай ги с цялото си сърце!"

Прегръщам морето, соления пясък
и стъпки на шарени хора в нощта
любовните трепети, на гларуси крясък,
на кораби скитницата - душа.

Два чифта крачета се гонят безспирно,
вълните ги грабват в зелено хорце
морето се смее - "ах, тези немирници..!
обичай ги с цялото си сърце!"

Прегръщам небето в сияйни обятия.
Избухват във мен милиони слънца!
И Бог се усмихва - "благослявам децата ти"...
Всъщност мойте големи деца.

Вече девойки красиви и дръзки -
най-ароматния пролетен цвят!
Оставам на прага ..с ръце разпръснати.
Но знам. Всъщност имам целия свят.


крем

Чудото да създадеш живот ...
           

Роди се ти и слънцето изгря
И заблещукаха звездичките в небето
Като капка бистра, утринна роса ...
Живот мой, мое чисто цвете!

С теб по-бодър е денят!
По-силно тупка ми сърцето!
Щом зърна те - откривам твоя свят,
където всичко е по-истинско и светло!

По-хубава е есента
И птиците по-силно пеят!
По-усмихната е и нощта,
По-вкусни са и плодовете!

Растеш пред мен и аз със теб
Света наново изучавам ...
Аз уча теб, а ти - мен
Как всичко малко е и ценно, и голямо!

Как усмивчица, дори и лека
Силно стопля и сплотява
И колко важно за човек е да се смее,
обич да дарява!

И ето пее ни луната
нежна песен, лека, мелодична ...
За да заспиме сладко, сладко
и посрещнем утрешния ден с усмивка!


sirena

Чудото да създадеш живот

„Мамо, мамо!” -
Първите думички на моето любимо детенце.
Сутрин събужда ме рано
и се провиква „Ставай да пиеш кафенце!”

Преди 3 години не си и представях
какво е това същество, което ще ме накара
колкото и навреме да си лягах
с усмивка на лице да се събуждам сутринта.

Ето това се нарича чудото на живота
някой да ти промени устрема и мирогледа на деня.
А вечер Дечко с пръстче да ти показва  луната
и да ти напомня за дребните, но така съществени неща в света.


marti08

Всяка малка госпожица се ражда с него то се проявява още с първата кукла,грижата и обичта към нея!Всяка госпожица се радва на мъничето в количката дори и тази,която от радост едвам не отскубна бузата на сина ми и тази,която го удари на пътя,за да си отмъсти на по-големите дечица,които са я удряли!Всички те се подготвят за майки,но изкуството започва да се проявява,тогава когато почувстваш бебока за пръв път в корема си и се появява,когато вземеш мъничето в ръцете си!Доскоро си виждал другите деца в друга светлина,но вземеш ли твоето другите някак вече са ти чужди!Както се казва от моето гардже по хубаво няма.
Всяка майка обича детето си и най често въпроса,който задава сама на себе си е "Аз добра майка ли съм?",но не може да си отговори!Отговаря мъника,който се усмихва срещу нея,казва най-сладкото мама,плаче за нея,излезе ли от стаята независимо че е с тати или баба.
Изкуството е и в тревогите когато е болно детето,защото него го боли,но теб те боли поне два пъти повече!Не помня болката от раждането,защото е най сладката болка в живота ми,е засега не искам да се повтаря,но това е друг въпрос,не помня и болката когато татко му ни изостави,тогава Марти беше на 40 дни,въпреки че много боли,но винаги ще помня първия миг в който го видях тогава плачеше и го заплаших,че ще го сменя за по кротко бебе,но сърцето ми бе изпълнено с радост от първата ни среща!
ОБИЧАМ СИ МОЯ БЕБОК!ТОЙ Е НАЙ-КРАСИВОТО И ЖЕЛАНО СЪЩЕСТВО В ЖИВОТА МИ!
Това е изкуството да бъдеш майка-да обичаш безусловно цял живот,въпреки болката,разочарованията и нищетата,защото само една майка знае какво е да дадеш живот,да го направиш човек и да си до детето си в радостните и тъжните моменти!На нея не и трябва нищо друго освен да чуе първото и най-сладко мама и види първата и най-красива усмивка!
Изкуство е,защото една майка рисува чрез детето си човек,черта по черна,цвят по цвят!Няма съвършени хора,но ние майките се стараем да създадем почти съвършени човеци!
Така си представям изкуството да бъдеш майка и се страрая да го практикувам от година и един месец!Надявам се да го владея,но времето ще покаже когато порастне детето и стане надявам се човек с огромно Ч!!!


chibka

Завръщане
Днес ходихме до Созопол, разкошно е през пролетта там, когато няма навалица и са цъфнали дръвчетата. Качих се по извитите тесни улички до носа на полуострова. Поех дълбоки глътки солен въздух и душата ми сякаш се разтвори молекула по молекула. Вятърът над вълните я пое и отнесе зад хоризонта. Назъбените скали под сгушените къщички ми припомниха красиви и влюбени звездни нощи, грохот на разбити вълни, тихи стъпки на момичешките ми нозе и силна момчешка прегръдка, впримчила ми раменете. Чух шепот от заклинание във вечна любов, после като на каданс се завъртяха епизодите- белотата на изгубеното щастие, болката, разбитите късове на душата след поредната загуба на нашето дете, годините на усилено търсене и отново губене, губене, губене.. Докато душата ми заприлича на изровена яма, която е трябвало да стане гнездо за основи на жилище.
Вдигнах поглед към хоризонта, над мен изписка гларус  ...Обърнах се и видях спящото бебе в количката зад мен. Усетих някаква навероятна сила, която сякаш ме поде и от очите ми заваля...


valena42

Чудото да създадеш живот....

Най - голямата болка

Слънцето изгрява...
Съзерцавам гледката през олющения прозорец на болницата.
Опитвам се да съзерцавам.
Болката ми пречи, пронизва цялото ми тяло, изгаря ме, но аз продължавам да гледам.
Моето слънце изгрява...Както преди броени часове, едно малко слънце изгря в живота ми...
Все още треперя...Боли...Идва ми да изляза от кожата си...
Само преди няколко часа. А все едно целият ми живот се преобърна.
Агонията на раждането, болките, притеснените лекари, внезапната подготовка за операция и категоричната мисъл в главата ми: аз мога да го направя, аз трябва да помогна на моето малко бебе, безсъзнанието, черната пелена, която отнася целият ти свят и отново светлина,...мога да го направя, мога...,отново черна пелена и светлина и...ето го на гърдите ми...нещото, което изведнъж събира целият ти живот в един миг - миналото, настоящето, бъдещето... Всичко е ето тук, в това малко съкровище, което ти вече гушкаш, целуваш, гледаш смешните физиономийки, а сълзите ти си текат просто така, и те изпълва нещо велико, нещо неописуемо, нещо...
Няма думи.
Все още гледам слънцето. Треперя...
Чувствам се, като герой от някоя си война, цялата в кръв и рани...
И мисълта - докъде стигат човешките възможности?
Там в онази зала...моето неподозирано "аз", което проведе най - голямата битка в живота си - да роди детето си, като забрави за себе си.
Сега боли.
Но, ето я в кошчето, мигновена усмивка пробягва по малките устенца, Богородица я докосва казват...
И аз се усмихвам, а сълзите тръгват отново...
Боли.
Боли ме, когато я боцкат с първата ваксина, все едно в мен влиза иглата...
Боли ме, когато си изкълчи ръчичката...да можеше мен да намества този лекар...
Боли ме , когато падана от люлката, и я шиха...а аз я държах,  да можех аз да легна под тази страшна игла...
Боли.
Болката на майката.
Най - голямата болка.
Не бих я сменила за нищо на света.

MMH

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ.......

  Вярваща християнка съм, но не с онази фанатична вяра, която фиксира човека към даден образ или действие.Просто винаги съм усещала, че съм част от божественото творение и в мигове на молитва, макар и не винаги, сякаш съм се докосвала до нещо наистина висше и неземно....
 А молитвите ми бяха почти неспирни....толкова много се молех за щастието да имам дете. И за да бъда напълно откровена, ще споделя, че сякаш по-близо до сърцето ми винаги съм усещала Св. Богородица, може би защото самата аз съм била бебе, измолено от баща ми от нея и в нощта преди да се родя майка ми именно нея сънувала, че и подава в ръката малко момиченце с дълга руса косичка, с каквато коса бях през цялото си детство, че дори и сега.
 Няколкото безплодни години не погубиха вярата ми, че един ден молитвите ми ще бъдат чути. И въпреки, че започнахме да говорим за осиновяване, аз продължавах да вярвам, сякаш убедена, че след като си вземем детенце, аз ще забременея...а сега се замислям, че и за миг не сме се замисляли за инвитро.
 На пръв поглед шанса да забременея стана още по-малък след като приятелят ми - не мислехме да се женим тогава- отиде да работи в друг град. Виждахме се само събота и неделя...
 Един ден преди Голяма Богородица той дойде през седмицата, за да уважи имения ден на майка му. И тук започва началото на Чудото, защото въпросната нощ преди празника Богородица, след любовното ни единство, аз сънувах сън - бях с много малко коремче, виждайки се в профил. Не виждах друг образ, освен своя, но чух глас - незнайно мъжки или женски, който ми каза думите, които никога няма да забравя: "Сега успя да захванеш".
 Сутринта някаква част от съзнанието ми, сякаш искаше да скрие този сън нейде в мислите ми, за да не се загуби вълшебството... в същото време, друга част от мен искаше да крещи на целия свят: " ИМА НОВ ЖИВОТ В МЕН! Тази същата част нямаше нужда от тестове за бременост, тази същата част, без да беше потвърдено от доктор, започна да черпява с някакви шоколадови бонбони колегите, казвайки "Просто за здраве!"
 Малко по-късно се сетих за Мерил Стрийп, която играеше в някакъв филм ролята на чувствителна жена от Средновековието, която също "усети" момента на зачеването, а всички я мислеха за луда...
 Сигурно аз също съм била луда! Не ме интересуваше суеверието да не се казва за бремеността до третия месец- разгласих го на всички няколко дни след забременяването ми, дори датата на цикъла ми не беше дошла...
 Невероятна, очаквана, жадувана бременост, без усложнения и страхове. Фигурата ми на бивша манекенка почти не се промени, продължавах с високите токчета, стилни панталони и филцови шапки дори. Странна беше и увереността ми, че естественото раждане, което исках ще бъде безболезнено и безпроблемно въпреки моите 30 години, защото всичко е в психическата нагласа, а аз имах невероятната такава...
 Следващият момент на това чудо на зачеването се случи няколко дни преди термина ми, определен за 10 май.....
 Отново сън......Някакво празненство с много маси на открито, аз раздавах храна. В един момент хлябът свърши. Отидох до взема оттам, откъдето се взимаше храната- нещо като дървена къща.... На верандата излезе жена с дълги черни дрехи. Поисках още филийки хляб. И думите и..... Невероятни думи:" Сега филийки хляб няма да ти дам, но след 40 дни ще ти дам цял хляб!"
 Да, съзнавам, че това може би граничи с невероятното, но търсейки символа "хляб" в съновниците, аз вече знаех и кога точно ще родя....
 Интересното е, че според този сън, датата трябваше да бъде не на 10 май, както ми беше термина, а на 17 или 18 май, просто не знаех дали да броя 40-ия или 41-ия ден от съня ми.
 Естествено 10 май отмина и при поредния преглед като на майтап попитах доктора ми дали ще е дежурен на 17 или 18 май, защото "смятам тогава да раждам".
 Работех до последно като луда- шиех сама пердетата  за детската стая, подреждах,  и на притеснението на близките ми, че трябва всеки ден да съм с телефон до мен, отговарях: " Ама, нали ви казах кога ще раждам!"
 Нощта преди 17 май беше също вълшебна; след любовното в случая триединство, започна да вали лек пролетен дъждец. Приятелят ми заспа, всички в къщата спяха.... Усетих леко изтичане на течност от мен. Тогава осъзнах, че явно  детето ще се роди точно на 17 май.
 Във всички книги, които бях чела пишеше, че контракциите трябва да станат през 15-20 минути и тогава да се отправим към родилното....Контракции още нямах. А и защо трябваше да будя спящите хора...времето още не беше дошло...
 Няколко часа по-късно родилната одисея започна. Нямаше как, събудих бъдещия татко... Незнайно защо бях спокойна, исках да изчакам в дома си допоследно.
 На стълбите на родилното ме посрещна като на уговорена среща най-добрият гинеколог в града, с когото до този момент изобщо не бях говорила, нито виждала през бремеността ми....
 Сама в огромната родилна зала.  Заслушана в сърдечните тонове на детето ми, не исках да нарушавам тази чудна мелодия с някакви пъшканици и охканици. Знаех, че ако изместя центъра на болката си с друга такава, ще успея да не наруша тази мелодия... Нокти, забити в кожата на ръцете ми, няколко проскубани косъма от косата ми, какво значение има това, исках в залата да звучат само тоновете на сърцето му... Исках всичко да бъде естествено, без упойки и обезболяващи, исках всичко да усетя докрай...
 Неочаквано за фигурата ми и големината на коремчето, се появи той- Калоян, когото докторът посрещна с думите: "Какво голямо и хубаво бебе!"
 А аз бих казала: "Какво голямо приключение беше цялото това чудо за мен!" ....Как да не вярва човек в чудеса!....
 

iliana_81

Изкуството да бъдеш майка


Да бъдеш майка е все едно да се роди един нов човек - всеотдаен,любящ,борбен,отговорен и най  вече по -щастлив от всякога. Smile
От зачеването до раждането сме минали през какви ли не трудности ,които в един момент  ни превръщат в Майки.
Не вярвах досега,че може една усмивка ,една прегръдка да ме направят толкова щастлива.С появата на малката ми принцеса света и всичко около мен придоби съвсем друго значение.Ако досега се въртеше около мен ,то сега за мен света е едно малко създание,което има невероятната способност да те накара с един поглед,усмивка да сториш и невъзможното.
  Винаги съм се чудела дали е така и с второто ,третото...дете Smile Дали изпитваш същата еуфория от чувства ,трепети,но това надявам се да разбера малко по -нататък.В момента съм  щастлива,че съм майка на прекрасно малко момиченце, и че аз съм единствената за нея.Прекрасно е да знам ,че винаги ще има едно създание ,което ще ме гледа винаги с любящи и търсещи ме очи.
Е това е невероятното чувство за мен да съм майка ,и колкото и голяма да порасне ,аз ще си остана  винаги майка, а тя моето малко момиченце
   

katka72

Изкуството да бъдеш майка                                                                                                                                                Аз съм само на 22 и вече със сбъдната мечта в ръцете. Държа малкото стегнато вързопче и не мога да повярвам,че това се случва на мен. Страхувам се,че може би сънувам и като отворя очи всичко ще си отиде. Но не,аз държа в ръце моя син и всичко това не е мираж. Девет месеца вървях към щастието,молих се за чудото и то се случи. Аз съм майка на най-хубавото бебе на този свят.Никога преди не съм виждала такова прелестно създание. А сега това чудо на природата е в ръцете ми. Благодаря ти господи,че чу молбите ми и ме благослови с това малко ревливче.Вече тридесет минути сме заедно,а аз не мога да се нагледам на прелестното човече. Идва акушерката и ми го взема,поставая го редом с другите бебета на една голяма количка.А аз съм толкова горда,гледам наредените малки човечета и съм убедена,че по-хубаво от моето няма.Искам да искрещя на целия свят какво чудо ми се случи днес. Дните прекарани в болницата са към края си. Трябва да отведа малкото човече в нашия дом. Само двамата сме засега,но татко скоро ще се върне от тежък  гурбет. Поне сега вечерите няма да бъдат толкова самотни. И си обещавам повече да не плача от самота и болка. Кроя смели планове за нашето бъдеще,очакват ни радостни и безгрижни дни. Незнам защо съм си представяла ежедневието като сцена от реклама. Аз хубава,усмихната мама с сияещо,пухкаво,хрисимо бебе в ръце. Действителноста обаче не е такава. Мисля си,че по скоро приличам на дъщерята на баба Яга.  Недоспала,подпухнала,несресана и адски изнервена. А мъника непрекъснато плаче,нищо не му се угажда.Нито спи,нито яде,нито може да ми каже какво го мъчи. Но аз трябва да се науча да го разбирам. Колкото и да е лош,той си има само мен. Аз съм едничката в света,която ще бъде винаги до него. Трябва да премина през това и да продължа напред. А там ни очакат нови предизвикателства. През първия месец от живота си синът ми премина през много препятствия. Обриви,гъбички,колики,тревожни повръщания,загуба на тегло.Толкова проблеми,а той е толкова мъничък и беззащитен. Но именно те ме амбицираха да се боря. През тези трудни дни безгрижното момиче стана майка. Вкопчена в трудностите станах по-силна от всякога. Заради това малко създание бях готова да премина през ада ако се наложи. Но живота си върви,понякога динамичен,друг път по-монотонен.Ден след ден,месец след месец. И така неусетно пред очите ми се изтъркулиха първите две години. През този период почти не сме се разделяли с моя син. Но дойде време да го оставя в детска градина. Никога няма да забравя първия ден. Ръчичката,която все повече се вкопчва в моята,предусещаща раздялата.  Запознанството с госпожата,която пое моето съкровище.Помня я като ангел,в спомените ми тази жена ще си остане с някакъв ореол.Сега в нея бяха всичките ми надежди. И плачът-неговия и моя.Да си призная, май моя беше много повече.Едвам прекрачила прага и вече се чувствах празна. Майка!Сега ми е странно,смешно дори,но тогава...Живота ме научи да бъда майка.Незнам дали е изкуство,но май е страдание.Трябва да го изстрадаш и после да му се радваш. Вече петнадесет години от тогава,аз продължавам да бдя над моето малко-голямо момче. Втория път,въоръжена с житейски опит,уверено поех една малка хубава принцеса.Пак беше като в сън,но аз бях друга.Не казвам,че не беше хубаво,просто вече гледах по-трезво на нещата. И всичко беше по-лесно. И бог реши да ми даде компенсация. Бебе като от рекламата. И аз станах мамата от рекламата. Уверена и спокойна,вдъхваща кураж на малкото човече. Сега са тийнейджъри. Старая се да бъдем приятели. Предразполагам ги често да разговаряме, да споделят с мен трудностите. Радвам се на техните успехи,ходим заедно по стадионите и печелим медали. Плачем и се радваме,радваме се и плачем. Но важното за мен е да бъда до тях и в радостните и в тъжните моменти. Да споделям техните емоций.  Да знаят,че две очи бдят над тях. Едно сърце тупти за тях. Две ръце винаги ще ги прегърнат и утешат.Това е! Обичам живота, защото те са в него.А тях ги обичам,защото те са моя живот!             


xrisi_markova

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА

Нима всяка жена не иска да бъде най – добрата майка на света? Нима има жена, която не иска да даде всичко за своето малко съкровище? Отговорът е ясен и категоричен!
Няма думи, които да опишат изцяло какво е това да си майка,  какво ти дава и какво ти отнема майчинството.  Майчинството осмисля живота, това е светлината, която озарява дните ни,  прави ги много по стойностни и изпълнени със съдържание.
Защото смисълът на живота са именно децата.
В момента, в който видиш толкоз желаните две чертички, в момента, в който узнаеш че ще ставаш майка и че в теб тупти още едно сърце, света ти се преобръща, но едно е ясно, чудото да създадеш живот се случи и на теб.Ти ще можеш да се докоснеш до тайнството на майчинството.Всичко е толкоз различно. Най- прекрасната промяна.Едва ли има друг момент от живота ти, в който да бушуват толкоз различни и силни емоции в теб. Щастие, страх, вълнение, прилив на толкова много любов и всичко това, защото носиш в себе си нов живот.Това върховно чувство те обзема и ти си изпълнена с много очакване и вълнения.
Да си майка е жертвоготовност, да си майка е призвание Чувството да си майка е толкоз необятно. То е най- великото чувство на света и най- голямото богатство.
Майчинството е изпълнено както с най- красивите моменти от твоя живот, така и с най- големите ти страхове и всичко е свързано с твоето малко човече.Да бъдеш майка е най- голямото изпитание за една жена. Изпитание, на което си подложена цял живот, веднъж гушнала телцето на своето малко бебче и поглеждайки в  детските очи знаеш, че ти си всичко за него.
Няма идеална майка, всяка майка се стреми да даде най- доброто на детето си.
Майчинството те учи да обичаш безусловно, учи те да даваш, но без да очакваш да ти се върне. Даряваш искрена любов, а благодарността  я четеш в очите на твоето малко и безценно детенце. Без думи, без всякакви слова, просто тези малки очички казват всичко.
Най – голямата радост и отговорност, която може да съществува това е да си родител.
Изкуство да бъдеш майка е различно от всички останали, поради една единствена причина - влезнеш ли веднъж в тази роля, ти ставаш майка за цял живот.


elina.71

Очакване
Години чаках малко сърчице,да тупне в мен ,
сълза от щастие да ме опари
и толкова исках едно малко дете
МАМО да каже........
Години ,болка ,мъка , трепет,
очакване ,безмълвни дни
за кратко щастие ,а после тежест
сърцето ми дълбоко изгори.
След много години едно сърчице затуптяло
и чудото стана - родиха се две-
аз- майка ,тя -дъщеричка прекрасна
слънчице в днешния и във всеки нов ден!
От детския дом си тръгнахме трима
щастие,радост,сълзи и мечти
и днес детенцето м а м а   си има,
а мама забрави тежките дни!



alex99

Чудото да създадеш живот (или моята любовна история)

Бях на 27 години, когато се случи това. Жена, в разцвета на силите си, знаеща какво иска от живота и как да го постигне. И тогава се случи, нещо, което промени живота ми. Не съм и предполагала, че мога да обичам толкова силно и всеотдайно. Дори като го срещнах не вярвах, че така ще стане. Беше доста неочаквано за мен, дойде ми като гръм от ясно небе. Но после си казах, че сигурно така е трябвало да стане, така е било писано и полека, лека приех нещата. Имаше хора около мен, които не одобрявяха връзката ни и ми натякваха постоянно, но аз не им обръщах внимание. Знаех, че това е верния път и ще го следвам.

Отначало се виждахме доста рядко, един път в месеца, просто нямахме възможност по-често. Но усещах присъствието му всеки миг, всяка секунда. Той беше станал част от мен, от сърцето, тялото и душата ми. Превърна се в мое второ аз и аз споделях всичко с него, дори когато го нямаше. След това срещите ни станаха всяка седмица и аз бях повече от щастлива. И без да се усетя, по-рано от колкото очаквах дойде моментът да сме заедно. Ей така спонтанно и непринудено. И когато това се случи разбрах, че съм взела правилното решение, че го обичам повече от всичко на света и искам да сме заедно завинаги. Когато се вглеждам в сините му очи, разбирам, че нищо друго няма значение. Той е идеалният и неповторим и се радвам, че той ме намери или пък аз него, не е сигурно кой кого.

Всъщност, не, не го намерих, родих го...


VESЕLU6A

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА или ДА ГЛЕДАШ СВЕТА  ПРЕЗ ДЕТСКИТЕ ОЧИ


Първо "мама" и крачка,преди това  имаше смях,
как искам много от тях.
Дори мухата досадна,не е вече муха,
а самолетче с краченца и вълшебни крилца.
Ти какво си намери?Тревички,е да,
но за мравката малка, това е гора.
Аз те поглеждам,усмихвам и знам,
че и за тебе света е чудно голям.
В тези мигове детски с безброй цветни неща
и аз преоткривам всекидневно света.


merita7

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    Винаги съм знаела,че Бог е с мен и в този случай бе така.


 Силна и всепоглъщаща любов,съжителство три години и после равносметка и желание за развитие на тази прекрасна връзка.Без планове за нещо конкретно,чувство ,че е време.А дали е време?Дали сме готови за бебе? Та ние сме последна година студенти ще се справим ли с подобна отговорност?И тогава разбрах,че го нося в себе си ,знаех си още от самото начало,но някак ме беше страх да повярвам.И после тест и трепет и почуда,и сълзии-две чертички -чудото се е случило!Невероятно е ,прекрасно и щастливо събитие!И после докторката"ами да,сърчицето му тупти".После всеки ден се вслушвам в себе и се изумявам,че нося живот,че той расте в мен и  вече го обичам.Усещам движенията на своето бебе и се усмихвам,сякаш съм открила най-съкровените тайни на битието.Това ми дава сила,нов смисъл,но и неподозирана тревога,защото  съм вече две същества аз решавам и отговарям за още един живот,който след време ще държа в ръцете си.Този нов живот е мой,но и не е мой,този нов живот ние създаваме ,но има своя съдба и тази съдба е в нашите ръце ,но и не е в тях.Чудо е да усещам,че създавам нов човек,че този живот расте в мен и се ражда.Чудото е и после,когато разбирам,че  колкото и добре да се познавам,съм вече друг човек,превръщам се в майка.Невероятно е да открия,че мога да обичам толкова силно,че мога да съм толкова самоотвержена и отдадена,но също и толкова да се тревожа.Ние имаме прекрасен,здрав и красив син,които въплащава в себе си всичките ни тревоги и любов.Сега се радваме на смеха му и на сълзите му,на въпросите и на очите му,на всичко!И като го гледам този малък разбойник,понякога се чудя,как е бил малка молекула,а после бебенце и как ни промени по толкова чудесен начин.Разбира се,че се случват чудеса и то не само на Коледа,а винаги при всяко зачеване и при всяко раждане.     


Аурора

Като жена мислех, че ще съм най-добра в това да бъда майка. Но грешах... Появи се и моето слънчице. Вече бях майка, но не знаех какво да правя. Не усещах нищо. Гледах го, но не можех да кажа, че го обичам безкрайно. Току що беше нахлул в живота ми и се готвеше да го преобърне. Егоизмът ми трябваше да изчезне. А колко е трудно, след като цял живот е подхранван. Вселената се въртеше около мен, а изведнъж спря и се завъртя около това сбръчкано личице.
 И започнаха грешките ми... Смятах, че жената се ражда майка, че знае всичко, а се наложи да чета. Търсех отговори в книгите, а не трябваше ли да идват отвътре?  Гледах другите майки около мен, виждах, че се справят, а при мен нещо все куцаше. Само аз ли не бях родена за това ?! Детето растеше, откриваше света, а аз все се чудех дали не трябва да направя още нещо. Защото исках да съм добра майка, защото в книгата пише едно, но при мен (нас) не се получаваше. И се обвинявах, и ми тежеше. Правех това, което ми е казал педиатърът , а не това, което ми е казало сърцето. Светът пак са въртеше около мен - аз и моето его. Отчаяно се нуждаех от одобрение.  Трябваше да видя в очите му благодарност, за да знам, че се справям... Но не видях благодарност. Там имаше обожание... Тогава нещо се пречупи...
 Един ден чух: "мамо, обичам те" и разбрах, че животът ми е пълноценен.  Когато ми е тежко, поглеждам в две детски очи и намирам всичко, което търся - намирам любов ...
Ден след ден се уча да бъда майка, уча се да обичам...


dessist

ДВЕ СЛЪНЦА     
  Беше пролет,на Благовещение точно дори
  в църквата малка се молехме с тъжни очи
 притихнали,с тайна надежда в горящи свещи
 стискахме свити в молитва и с вяра ръцете си.

 Който е бил тук- с радостна вест се завръща-
 глас на свещеника моята майчинска жажда обгръща.
 Ще ви чакам- догодина сред лято
 да ме спомните,унесени в грижи,когато
 детски плач и усмивки ще топлят гърдите
 от вълнуващи трепети сгушени сладко ще спите.
 
 Неусетно,в забрава прехвърлили дните,
 но с безкрайна любов,с топлината в гърдите
 толкоз сила в мойта крехка осанка как събрала съм?!
 ЧУДО ТОВА Е - не един на Света- ДВА ЖИВОТА АЗ ДАЛА СЪМ!
 

sleepy

Изкуството да бъдеш майка или
Искам наш’та кола!

Недля.Най-сетне слънцето се показа. Калоян си взе тричасовата следобедна дрямка и решихме да излезем на разходка. Качихме се на колата, но се оказа, че е развалена и се наложи да я оставим в сервиз. Пак се разходихме.
Понеделник сутрин.
На Калоян му се спи, много му се спи, но трябва да го събудя, за да имаме време да го закараме на ясли и да отидем на работа, а без кола това отнема повече време или поне така си мисля. Събуждането трябва да е мнооого внимателно, защото ако се събуди с рев, обличането и излизането е „мисия невъзможна”.
- Хайде мамо да ставаме, че днес ще се возим на такси.- прошепнах тихичко и пак целувка по гушката (там има гъдел). О, чудо! Калоян стана въодушевен и се стегнахме набързо.
Понеделник следобед.
Вземаме го от ясли. След кратка разходка следва прибиране вкъщи с някакъв вид транспорт. Отиваме на спирката и виждаме такси. Запътваме се към него като смятаме, че Калоян ще е също толкова въодушевен както сутринта, но... нееееее!!!
- Искам наш’та кола.
- Тя е счупена, мамо. Хайде да се качим на таксито. – подканям го внимателно аз.
- Не! Не искам. Искам наш’та кола. – Хуква в обратната посока с плач.
- Хайде, тате, да се качим на големия рейс. Виж колко е хубав.
- Не! Искам наш’та кола.
- Искаш ли на бусчето? Виж маршрутка!
- Не! Искам наш’та кола.
Вече се стъмва. Спира поредния автобус. Грабвам го и влизаме. Калоян надава неистов писък. После втори, трети. Започва да ма ме удря. Баща му се опитва да приглуши звука като слега ръка пред устата му. Щях да го убия с поглед. (Не детето, баща му, разбира се.)
Кондукторът прави опити да залиса Калоян, носи бонбонче, но бива удостоен с още по-пронизителен писък.
Интересно, само аз оставам спокойна. Гушкам Калоян и се опитвам да го разсеям.
След три спирки слизаме. Отиваме да купим бонбони.


Сисито74

Аз имам две слънца,две деца
те радват ме със своите усмивки
и своите белички безобидни.
Живея с тази  радост всеки ден
и всекичуди се на мен,
защо съм толкова щастлива?
Защото радостта ми е голяма,
защото чудото се казва мама.
Незная друга радост на Земята
освен от чудото децата
и тази радост всеки ден
все по-голяма става ден след ден.



zoivka

Добрите решения идват внезапно. Може би защото човек дълбоко в себе си се е готвил за тях. Един мислител беше казал, че случайността помага на подготвения ум, но в света няма нищо случайно. Знам това от позицията на човек, който в навечерието на 51-та си годишнина решава да промени коренно живота си. Всичко се подрежда така, както си го искал и предначертал, въпреки превратностите на съдбата. Дълги години се боря за моя син, който е прекрасно момче, но така и не успя да проходи. Мъка, горест и тъга- може би с тези думи ще определя съществуването си години наред. И най-вече- безсилието, че не мога да помогна. През всичките тези години-непрестанно - и в дните , и в нощите си аз виждах двете очички на моя син, които въпреки всичко питат:   "Мамо, защо съм сам?". Така, стъпка по стъпка, в мен узряваше едно решение- да имам здраво дете. Дете, което ще допълни моя и неговия свят... Дете, на което да дадем дом , любов и радост. Знаех , че ще бъди трудно, аз съм сама и в дългото лутане из болниците пропуснах да намеря другар в живота, който би приел детето ми. Но в края на краищата човек сам прави избора си. Аз го направих и никак не съжалявам затова. Винаги съм искала да имам ощи едно дете, защото съм израснала без брат и сестра и знам, колко тежко е да бъдеш сам. Винаги съм гледала със благородна завист хората, които имат голямо семейство и ни исках детето ми да остане само. След дълги размишления реших да се подложа на ин витро процедура, защото страхът от ново нещастие ме възпираше от забременяване по естествен път. След кратко проучване на клиниките по репродуктивно здраве се спрях на клиника "Надежда". Никога няма да забравя първото си посещение там. Бях заобиколена от млади жени, повечето от които можеха да ми бъдат дъщери. Дори това не ме спря- аз вече бях решила да родя. Беше тихо, всяка се беше затворила в себе си, по-късно разбрах, че тези момичета таят в себе си огромна болка, болката, че не могат да заченат по естествен път. Как ми се искаше да им кажа нешо, но не смеех да ровя в душата им, не ги познавах, а и те мълчаха. Това е едно от онези мълчания, които те карат да викнеш "Защо?". С влизането ми в кабинета на д-р Стаменов , напрежението, което ме беше обзело остана някъде вън. Видях един спокоен и ведър млад мъж, които търпеливо ме изслуша, прегледа ме и пое проблема ми. След изследвания и хормонална терапия беше намерен подходящият донор. Всичко вървеше спокойно и аз бях убедена, че ще успеем. Пациентът трябва да има пълно доверие в своя лекар, а аз го имах. От д-р Стаменов лъха спокойствие и сигурност, които той предава на пациентите си. Неговата харизма е да помага и затова пациентите му го обичат. Дойде денят на трансфера, разбирасе, че се вълнувах, но бях спокойна- бях в сигурни ръце. И чудото стана, след 17 дни видях двете черти на теста. Идваше ми да изкрещя на целия свят, че сме успели. При прегледа се видя, че бебетата са две. В такъв случай е възможно да се отстрани единият ембрион, за по-лека бременност. Розбира се, че не приех. Бог ми прави подарък и аз трябва да го приема с благодарност. Оттук нататък животът ми се промени, аз вече не бях същата. Всичко стана по-различно, светът за мен стана друг. Аз много исках тези деца, а и те мен, затова взаимно се пазехме. Всяка седмица бях на преглед, всичко вървеше гладко и безпроблемно въпреки 52-годишната ми възраст. Ходех  навсякъде, срещах се с много хора. Много ми се радваха, но имаще някои, макар и малко, които се чудеха как съм си оставила рахатлъка и съм се захванала с това. Жалко за тези хора! Те може би никога не са били щастливи, затова не могат да оценят моето щастие. Едва в края на бременността разбрар, че това което сме направили с любимия ми лекар д-р Стаменов е уникално за България. Не исках да вдигам шум около себе си. Не съм създала тези деца, за да ни показват в медиите. Родила съм ги, защото съм ги искала, а не за показ и реклама. Това не ми пречи да си гордия със себе си и с тях. Те са вече на 1г.8м., ходят и ми прегръщат, прекрасни момиченца са, кръстих ги Ива и Калина, за да празнуват Цветница с батко си Цветелин, който много ги обича. За моето щастие и пълната ми с радост къща, съм благодарна на д-р Стаменов и екипа му, които се интересуват от мен и децата ми сега. Благодарение на тях аз живея нов живот.



anelia 10

Най-хубавата година,и наи-вълнуващата за мен беше 2007г.Сбъдване на една голяма мечта,една мечта и една радост която се казва Стефан-моето малко съкровище.Чувството е уникално най-хубавото което може да се случи на една жена.Да бъдеш майка-това е смисълът на нас и на живота ни.Наясно сме че не е лесно да си родител .Голяма отговорност съпътствана от много нови трудности.Но пък по-хубаво има ли от това да вземеш в ръце своето дете-частта от теб.Не напразно хората са казали ражда се дете ражда се и майка.Много добре си спомням какво чувствах и как мислех един ден преди раждането и как една минута след раждането.Все едно бях в друг свят,а когато ми подадоха детето все едно държах живота си-един живот върху дланите ми.Чувството е страхотно и неможе да се опише с думи.Минутите когато моито бебче беше при лекарите ми се сториха цяла вечност,не можех да откъсна очи от него.Цялото ми същество беше насочено към моето момченце, не исках да изпусна абсолютно нищо ,първия плач,мигане с очички,движения с ръчички-това си бяха нашите моменти ,най -прекрасните и най -нежните.Има ли нещо по-хубаво от това да чуеш първата дума ''мамо'' и да виждаш как детето ти расте и става един достоен човек.Най-голямата награда на една жена в живота е да бъде МАЙКА!!!!!!



mynito

Най-големият шок в моя живот беше, когато видях двете чертички на теста. Уплаших се невероятно много. Не знаех какво да правя,та аз бях едва на деветнадесет. Измъчваха ме хиляди въпроси, а дори не бях сигурна дали съм готова да чуя отговорите. Ами ако Ивайло не иска дете? Как да постъпя? Вече знаех че никога няма да направя аборт, но не знаех какви последици ще има взетото решение.Трябваше да попитам Иво дали остава да се бори заедно с мен или ще си продължи по пътя. Беше свободен да си отиде. Докато чаках да направи своя избор, мислех че сърцето ми ще се пръсне от страх.Толкова силно биеше, че се опасявах да не го чуе и да си отиде, но той остана, прие да сподели с мен отговорността, както и цялото щастие, с което обещаваше да ни дари мъника, който растеше  вътре в мен.
Това беше началото. Последва сватба, преместване и най-трудното - да свикваме че вече сме женени. В началото всичко беше като в приказка - неимоверно много внимание, нежност и мечти за общото ни бъдеще, но нещо лека - полека се променяше. Не можех да разбера какво точно, но ме плашеше и изнервяше.Търсех причината в Ивайло... не беше той. После огледах от всички възможни ъгли живота, който водехме - не беше лесен, но не беше и лош. Живеехме в стая, която имаше коридор и собствени баня и тоалет. Малко тясно, и все пак ми харесваше. Значи не беше и това. Изведнъж истината ме порази с цялата си яснота. Аз се променях. Понадебелявах, изнервях се без видима причина, смеех се на глупости, на които преди дори не бих се усмихнала. Също така леех безброй сълзи,  които не бих могла да обясня, дори от това да зависеше спасението на душата ми. Сега разбирам колко глупави са били страховете ми, но в него момент не мислех, просто чувствах. Откритието,което направих промени вижданията ми. Сега вече знаех, че промяната е за добро. Единственото, което мислех беше:''Господи, ще ставам майка!'', и забравях всякакви неволи. После всичко вървеше като по вода. Е имахме с Ивчо доста спорове, които понякога завършваха с мрънкане и цупене, но това е нормално.Все пак тепърва щяхме да свикваме с привичките си. Не напълнях много - 20 килограма, от 45 кг. станах 65 кг., но пък имах направо вълчи апетит. Вечер тършувах в хладилника за нещо, което бих могла да хапна, без да ми е тежко цяла нощ. При всички тези странности (защото си бяха точно такива - една година преди това стадах от болимия), единственото, което ме успокояваше, беше момиченцето (в болницата ни казаха,че ще е такова). Така минаха девет месеца. Вече едва изкачвах 130 - те стълби, през които се минаваше на път за вкъщи. Понеже не иках да се излежавам, продължавах да работя. Правех рибарски мрежи, защото съпругът ми и аз сме рибари. Точно това правех цяла нощ на 4.10.2008г., тъй като предния ден имах контракции. Свърших работа към 8:00 часа сутринта и реших да поспя. Не беше лесно - на всеки 5 минути получавах силни болки. Накрая не издържах и събудих Иво да отиваме в болницата. До термина ми оставаха едва няколо дни и предпочитах да не рискувам. По време на прегледа установиха, че имам близо 4 см. разкритие и веднага ме приеха. След няколко часа родих здраво момиченце. Тежеше 2 кг. и 350 г., което ми обясниха с преждевременното раждане. Изглежда личният ми гинеколог беше объркал датата на раждане. Вместо на 6.10 е трябвало да родя на 20-25.10. Сложиха мъничката ми дъщеричка в кувьоз, и ми казаха че било стандартна процедура. Всеки божи ден, се появявах рано сутринта пред кабинета да питам как е. Получавах все по хубави новини. На третата сутрин ми позволиха да я нахраня. Щях да литна от щастие, когато я видях отново - изглеждаше доста по-добре от колкото при раждането - толкова невинна в бебешкия си сън. И тогава видях нещо, което никога няма да забравя - тя се усмихваше, сладко и наивно. Кръстихме я Никол. На свекърът ми и на брат ми. Също  и на дядо ми, който почина десет дена преди раждането. Злощастна случайност. Надявам се да може да я види от мястото, на което се намира в момента. Сега знае, че и аз преживях чудото да даря живот. Сега следва да поведа детето си по собственият й път, и дано да е правилният.



miika

Чудото да създадеш живот

Глътка въздух под замиращо сърце,
едно до болка сбъднато дихание.
И има смисъл в моите ръце,
и в моето измъчено съзнание.
Не съм те раждала,
очаквам този миг,
но вече знам какво си ти на допир,
на аромат, на нож в плътта, на вик,
но вече знам, че си животът ми.
Очаквам те, представям си очи,
които бащините ще повторят точно,
и цялата вселена ще мълчи
с вълнение, когато ти започнеш
да си пробиваш бавно път през мен
и с болка да вървиш към светлината.
Разбрах какво е да си споделен!
Разбрах какво е радост на земята!!!...


ani.lucky

Пулс....
Мъничък пулс , вече си на четири и половина, изумяваща с искренните си въпроси за живота, които по неведом начин са в малката ти главица...
Нека ти разкажа защо те наричам пулс
Първия ден когато разбрах че си тук, беше рано сутринта отново приготвяйки се за работа.
Усетих те като пулс там в гръбнака, там близо до мястото където щеше да се закрепиш и да растеш в следващите месеци до идването ти в прегръдките ми
Няма по силна увереност в теб , Пулс.
Ти потропваш сякаш чукаш на заключена врата.
Влез , Пулс влез там в твоя дом , в мен, вземи си всичко каквото и колкото ти е нужно за да дойдеш в обятията ми,  за да се смееш с онзи смях с звук на плъзгащ се лък по  струна на цигулка, но струна караща ме да преливам от щастие че аз съм тук за да те обгърна с нежност, за да те закрилям, за да катализирам цялата любов събирана с годините в сърцето ми.
Охооо...
Били сте двама значи...
Ще трябва да си представя как ще ви прегръщам двамата, ще трябва да умножа цалата обич по две.
Дали ще успея да не лиша нито единия от вас от нежност , закрила и внимание за  да ви направя хора умеещи да се борят с действителноста.
Така беше , Пулс, замислях се от началото до сега и продължавам да мисля кой начин е най добрия за теб,  кой начин е най достъпния за теб, за да не ти спестявам възможността да виждаш света в цялата му многоспектърност , с всичките му цветове: с ярките- да дишаш и да се учиш , с тъмните- да страдаш и помъдряваш.
Не...
Нямала съм късмет да сте двама.
Явихте се прегърнах ви за миг, само за миг,  сетне съдбата ми остави само теб, Пулс.Малък сладък къдравичък с дяволити очички пулс.
чудех се как да те кърмя, чудех се как да те къпя, Сами с татко ти и трябваше на собствените си инстинкти да разчитам за това.
Минаха месеци трябва да те захранвам,
как , Боже Господи кой е най правилния начин
кога да започна с яйце с месце, как да разбера със сърцето си без да чакам лекарите и нета да ме учат
Разбрах, Пулс, ти някак, показа ми.
Ти някак бемълвно ме караше да усещам кога си гладна, кога си жадна кога плачеш от болка, кога ти се спи.
Време е Пулс
Време е да идеш при другите като тебе, невинни красиви слънчеви създания умеещи да отваряте сетивата ни и за това което не е видимо около нас.
Умеещи да ни учите на тайната Майчинство.
Време е да идеш при тях в детската градинка.
Нова фаза, нови въпроси в душата ми, но...
Кажи не е ли така?
Не си ли ти най добрия ми справочник бебешори, но само след като си отворил сетивата ми, да те чувствам без да говориш, да те усещам и предугаждам, да се страхувам и да съм смела да виждам как проучваш риска да направиш първата крачка, да искаш, да пипнеш, да  докоснеш котлона да видиш какво е "Уф", да се плаша да не го сториш, да тичаш хем сигурно хем с надежда и вяра че съм до теб и няма да позволя да пострадаш...
Така , Пулс, ти си пулса от първата секунда в която те усетих че идваш в живота ми, ти си първия ден в който си казах вече не съм аз Ани, вече е то, и аз му принадлежа,
Продължаваш да си Пулс и когато си там в градинката при другите такива като теб вълшебства, а аз те чувствам,
Когато чуя гласа ти по телефона от далече, ме топли, когато живота ме отделя от теб за часове, гали душата ми като лък по струни....
Благодаря ти , Пулс,  че те има...
Благодаря ти,  че ме учиш на мъдрост в живота учейки се ти.
Благодаря ти, че ми показваш мен когато аз съм била аз , Пулс за моята майка...
Не аз съм велика че съм ти майка , Пулс
Ти си велика, че си вълшебна, моя малка Кари.
Чувството е сигурност.
Чувството е знание че всичко което правя е в името ти, че няма как да си позволя да ти навредя, дори и през призмата на моите житейски неудачи и празнини човешки....
Обичам те Кари,
нека ти разказвам, ще ти разказвам цял живот...
До сетния си дъх
Това си ти за мен Кари,
Пулс, показващ посоката, водещ път към смисъла наричайки ме МАМО и галейки душата ми като лък по струните... на цигулка......



gery77

Чудото да създадеш живот

     Нормален зимен ден. Снежинки, студ, който пронизва кожата ти, заледени улици. Вече закъснявам за работа, а въздуха в мен не достига. Сядам и си почивам преди да вляза в час /учителка съм/, а директорката ме пита какво има. Сигурно съм настинала. Вече се уморявам, а все още не предполагам, че в мен расте едно малко човече. Чудо на природата, което чакахме толкова години. Въпреки умората, която чувствах напоследък не си представях, че Бог вече ме е благословил да стана майка. Че как, като толкова други неща ми се въртяха в главата. Предстоеше операция на мъжа ми. Не чак толкова сложна /рутинна казват докторите/, но за мен си беше операция. Тъкмо ми бяха казали, че трябва да стана класен ръководител, защото предстоят структурни промени. Нов предмет трябваше да водя и куп уж несъществени неща, които ме напрягаха. Отмина и това напрежение. Закъснява ми няколко дена. Малко обезкуражена от предишните месеци, когато с нетърпение си купувах тест за бременност. Този месец изчаках. Бях уморена от негативни емоции. Съпругът ми беше в болнични. Реших да пробвам. Нямах смелостта да го направя сама. Пак страдание. Нека да има поне кой да ме прегърне като се покаже само една чертичка. Не смея да погледна теста. Съпругът ми остана без думи, а аз не знаех къде се намирам......... да Ще ставам майка. Ами сега. Знам, че трябва да си почивам, да не се притеснявам и какво ли още не. Но как ще се изпълни всичко това.
     Началото на 4-я месец и аз съм в болница. Неуютна обстановка, която се преглъща като знаеш, че само това е начина. Вече съм в болнични. Лежане по цял ден. Дори една супа не ми дават да направя. Стискам зъби. Кръста боли от лежане, всичко ми е като натъртено.
      Изминаха няколко месеца. Остава една седмица до термин. От мен изтича количество течност, която ме кара да тръгна за болницата. И нищо. Няма ни най-малък признак за родова дейност. Видеозон, измерване тоновете на бебето. И пак няколко дена в болница, а след това вкъщи. Чакане......... Вече обстановката се нажежава. Притесненията се засилват. Толкова много месеци притеснения, защо сега не стане по лесния начин. Ден, два, три..... Посещение на болницата през ден. Мерене на тоновете на бебчо. А той започва все по малко и по малко да рита. Не знам къде се намирам от тревога. Дали е добре. Толкова беше активен, а сега ......... Термина мина. Докторите трябва да решат какво да ме правят. Системи ........ Нищо. Бебчо е високо и не се наглася да излиза.
      Решение за операция. Само съпругат ми и сестра ми знаят деня и часа. Контракции преди операцията, болки от грешно сложен катетар преди нея, повторно слагане, ...... Студено е. Вече съм на операционната маса. Анестезиолога ми обяснява, че 3 часа след упойката няма да чувстваш  краката си. След като видиш детето, ако искаш ще ти бия инжекция и ще заспиш. Но не. Как мога да изпусна нещо.....
     Бебчо прорева. Очите ми се напълниха със сълзи. Само чаках да кажат, че всичко е наред. Голямо здраво момче. 4,300кг, 52 см. Отгледано дете – пошегуваха се докторите. На косъм ........ всичко да се обърка. 3 пъти увъртяна пъпна връв около шийката на детето, нагълтване на околоплодна течност, но всичко вече е наред. Или поне така си мисля... Защо не поисках инжекция? Тези 3 часа ми се сториха цяла вечност. Не усещам нищо. Ще почувствам ли пак краката си?
      В реанимация съм. Постепено започвам да чувствам пръстите на краката си. Натискам ги към таблата на леглото. С ръце масажирам бедрата си. Леко успокоение. Деня минава, а аз не мога да затворя очи. Има и други пациенти. Пристигат още. Пищят машини .................. Няма почивка. Бебчо не е при мен и само питам как е. С нетърпение чакам да го гушна. Да го погледна и да му кажа колко много го обичам. Моето слънчице.
     Дойде момента. Вече го държа. И не мога да спра сълзите си. Вече нищо няма да ни раздели. Мама е тук...... След няколко дни престой в неоуютна обстановка, акушерка, която не си е на място и ти създава допълнително напрежение и други, които те окуражават, че всичко е наред, дойде момента да ни изпишат. Вече съм си вкъщи. Всичко е зад гърба ми. Усмивката на слънчицето ми заличи всички неволи, тревоги и напрежение само за миг. Вече съм майка. Благословена съм!



Дея`

Изкуството да бъдеш майка

Изкуство,какво ли е това...В дебелите книги в превод е Изкуството в най-общ смисъл е претворяване на действителността в художествени образи.Изкуството е за онези,които са творци,а дали всеки мъж и жена са такива,спрямо създаването на един човешки живот?Мисля,че да...Изкуство е да умееш да сътворяваш,да създаваш творби,в който влагаш част от себе си,а именно едно дете е точно такова вид изкуство.
Изкуството да бъдеш майка?Не изкуство,цяла философия е.Появява се на бял свят едно творение на природата,което е твоята кръв и плът,но едва ли съм осъзнавала до тогава какво означава това,как това безценно създание е всъщност един бял лист хартия,в/у който трябва да творя,но и трябва да внимавам,защото каквото нарисувам,напиша,с който цвят оцветя живота му,то ще бъде такова.Не мога с лека ръка да хвана гумичката и да изтрия това,което не ми харесва.В началото бялото листче попива,а в последствие трябва и да се моделира,ето затова наистина си е изкуство едно отглеждане на най невинното,мило и беззащитно създание,а именно детето.
Изкуство е да поднесеш живота разбираемо,да предпазиш от лошо влияние и в същото време да моделираш малкото съвършенство към несъвършеният свят.Изкуство е за мен да си майка,едни го могат,други не,трети се опитват,а четвърти въобще.Не сме родени със знанието за създаване на такава важна творба,но само старанието ни,желанието да допринесем за един качествен човек ,биха могли да ни напътстват.
Аз умея да рисувам,е не всичко,но най вече детски картинки,дали съм художник,о не .Не и в двете посоки и за дъщеря си и за творбите си.Дъщеря ми е онези цветчета в моите детски рисунки,със постоянните усмивки ,лъхащи ведрина и много топлина.Но не съм аз тази,която е допринесла за това.Една творба или с раждането си е шедьовър или не.
Изкуство е да представиш на едно дете живота,да го научиш да общува,да бъде добро,да споделя,изкуство е защото не всички творци искат да виждат точно тези качества в детето си,те не виждат ,че тяхната творба се превръща в тъмна тяхна сянка ,готова да смрази всяко настроение,защото именно липсва погалването на четката от нежната ръка на творителя или на майката спрямо детето си.
Искам винаги да съм част от изкуството да бъдеш майка,искам но не винаги умея да го правя,не винаги съм го това,не винаги мога.Благородно завиждам на тези,които умеят,тези на които им се отдава,на тези които като мен искат да се научат.
Грешна съм пред моето създание,не винаги съм рисувала с усмивка,с разбиране,не винаги съм била когато и където трябва,но винаги сърцето ми ще остане извън мен,мислите ми ще са винаги там ,където е и моето творение,идеално или не за света,за мен тя винаги ще е съвършена,с онази дяволита усмивка,с неизчерпаемата доброта,с невинните очи,с опитите си да покаже колко самостоятелна може да бъде.
Изкуство или не,но със сигурност майка!


VIVKA

Изкуството да бъдеш майка

На тебе майчице  любима ,с обич  пиша тези редове
На тебе ,…в косата на която…..децата ти посяхме снегове …

Сега, когато съм вече голяма , по твоите стъпки вървя .
И искам като тебе мамо да постъпвам със моите деца                                             

Като теб ………………………
…………Ръката ми да гали нежно,
без грешките наивни   да осъждам.

……… Погледа ми е да е мил и кротък ,
когато раните житейски им превързвам.

………Сърцето ми да не боли жестоко,
от чуствата им в любовта несподелени .     

………Съдбата  зла да не осъждам ,
 когато са от чужди думи наранени .

………….
Ако успея като тебе мамо …..
………да ги  вдигам  със сълзи в очите спотаени ,
Когато паднали са, обидени и уморени ..

…………Ако  им дам и свободата   и крилата
Знаейки , че за това ще си платят цената …


Тогава...
........... като се  обърна след години, и видя пътят извървян,
В сърцето си ще зная, майко мила , живота не напразно е живян

И оглеждайки се в погледа доволен на моя син и  дъщеря
Сигурна съм, че и за таз  награда на тебе трябва да БЛАГОДАРЯ.

janito-niki

Изкуството да бъдеш майка и Чудото да създадеш живот

Аз не мога да се разгранича само с едната тема, защото в момента изпитвам и двете: Изкуството да бъдеш майка и Чудото да създадеш живот.
И двете ми бременности бяха напълно планирани и желани. Родих дъщеря си преди три години и това разбира се беше най-щастливият ден в живота ми (както и на всяка майка предполагам).
Тези три години бяха изпълнени с много безсънни нощи и тревоги, заради вдигане на температура, никнене на зъбче или просто защото на моята принцеса не и се спеше, както и с още повече щастливи мигове, заради първото зъбче, първата дума, първата стъпка и другите безброй първи неща, които едно толкова малко човече може да постигне. Но нито една безсънна нощ не може да се сравни с думите, които Никол казва, когато се прибера от работа, а именно " Мамо много те обичам " и започват едни безброй целувки и прегръдки. И как след тези думи и тези прекрасни неща да не искаш пак да изпиташ чувството в теб да расте живот, да усещаш всяко ритниче, всяко хълцане и всяко обръщане на човечето в теб, да преминеш през всички неразположения на една бременна жена, през родилните болки, които изчезват и забравяш с появата на малкото човече, да стоиш будна отново по-цели нощи, да плачеш заедно с бебето, когато не знаеш, защо плаче в този момент, да се радваш и на най-малкият успех на твоето дете и отново да плачеш, но от щастие, защото и детенцето ти е щастливо и да чуеш пак онези прекрасни думи, но този път удвоени, защото вече две малки създания ще тичат към теб, ще те прегръщат, целуват и казват " МАМО МНОГО ТЕ ОБИЧАМ !!! "



sweetkids_mama

Изкуството да бъдеш майка, умножено по......три

 Отиваме да вземем дъщеря ни от детската градина. Денят е хубав и децата играят в двора. Хем са  улисани в игрите, хем не забравят да хвърлят по едно око към оградата, за да видят първи своите родители или родителите на приятелчетата си от групата. Още с първите крачки сме забелязани и приятелките на дъщеря ни бързат да й викнат „ Зори, за тебе-е-е-е!”.
Тя се втурва да си вземе якето и тича към нас с разтворени ръце: „Мамо-о-о, тати-и-и!”.
 „Е, ще изживеем това още веднъж” казва с усмивка мъжът ми, докато я прегръща.

Бъдещото „яслениче” кротко си играе в кошарата. Тя е третото ни дете.
С годините установихме, че да имаш повече деца е прекрасен лек срещу носталгията от порастването им.  На всеки родител е познато чувството на леко пристягане в сърцето при преминаването от един етап към следващия.
Когато синът ми завършваше предучилищната група, ни беше много мъчно за годините, прекарани в градината. Притеснявахме се от всичко, свързано с тръгването му на училище. Това беше първата му, макар и далечна стъпка към самостоятелен живот. В същото време се успокоявахме, че ще повторим всичко наново със сестра му. Заедно с проблемите и успехите на първите му училищни години изживявахме  градинските тържества и приятелства на Зорница. Лека-полека се изтърколиха четири години и на нея също й предстои да бъде ученичка. Със сигурност нервното напрежение наесен няма да е същото, както първия път със сина ми. Вместо с тъга за отминалото време, аз поглеждам с радост към бебе Галина и си казвам „ Е, с нея ще преживеем всичко това още веднъж”.

С всяко следващо дете пътят на родителството е някак по-утъпкан, по-спокоен, изпълнен с повече радост. Позициите ти стават по-умерени, възприемаш по-лесно промените в ежедневието на семейството. Когато имаш повече деца, получаваш страхотния шанс да прилагаш придобития опит от първия ден, да поправяш грешките, допуснати с по-големите. Научаваш се да отлагаш задоволяването на собствените ти нужди и интереси и да бъдеш по-отзивчив към нуждите на децата. Избягваш крайностите и търсиш равновесие между личния/професионалния живот и ежедневието си на родител. Заедно с това постоянно учиш нещо ново. Всяко дете те променя по специфичен начин и ти помага да бъдеш по-добър родител.

Много родители се притесняват, че с появата на брат или сестра  лишават от нещо по-голямото дете.  Когато бях бременна с второто ни дете, се чувствах странно как ще поделя обичта си между сина ми и бебето. Толкова много го обичах, че ми се струваше, че не мога да обичам друго дете така силно. После разбрах, че любовта не се дели, а се умножава. Сърцето на майката и бащата става по-просторно и подслонява новия член на семейството, отреждайки му абсолютното първенство на обичта, по същия начин, както на по-голямото дете.

За по-големите деца присъствието на братя и сестри също е уникален шанс да бъдат до тях от първия им ден и по свой начин да съпреживеят трудностите и радостите по отглеждането им. Сигурна съм, че това ги подготвя за момента, в който те самите ще станат родители. Синът ми преживя по един начин появата на сестра си, когато беше на четири години, и по съвсем различен начин раждането на втората си сестра сега, на десет години. Той самият ми казва „Мамо, много се вълнувам да преживея с Галето всичко отначало сега, когато съм по-голям и мога повече да помагам. Защото аз много-много не си спомням как е било от времето, когато Зори беше малка, а това сега ще го помня винаги”.

Може още много да се напише за разпределянето на позициите между децата (големият батко става „двоен” батко, „малката” сестра става кака) и за поделянето на отговорностите. Бих писала и за облекчението да гледаш бебе при наличието на толкова много ентусиазирани помощници в къщи. Но най-вече ми се иска да предам едно послание на колебаещите се родители- ако имате желание, раждайте повече деца! Това е най-милата, най-прекрасната „инвестиция” в бъдещето. Това е радост, която не може да се сравни с никоя друга, и умножавайки я по две, по три, по четири, вие я преживявате отново и отново,  и ставате богати- богати на прегръдки, на усмихнати очички, на детски рисунки, на детско доверие, на най-скъпото „Обичам те, мамо, обичам те, тати!”.



Teara

ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ!!!!!!

      Беше 24. 11. 2007 г. На нея, както винаги, месечният цикъл й дойде като по часовник с обичайните неразположения – подуване на корема, болки в гърдите, болки в корема, нервно поведение. Минаха два, три дни, но нещо беше по-различно, кървенето не беше толкова обилно и по-различно на цвят. Тя не обърна особено внимание, тъй като ежедневието й винаги беше натоварено и нямаше време да обръща внимание на подобни неща. Но все пак......Мина седмица, започна втора, защо този цикъл не свършва? Дали не се е разболяла от нещо?
Сподели тези свои опасения със своя колежка.
             -   Ти сигурна ли си, че не си бременна?-я попита тя.
             -   Сигурна съм, няма начин, просто няма как да е станало, а и съм неразположена, дойде ми като по часовник.
             -   Не знам, но когато аз бях бременна в третия месец получих кървене и изглеждаше точно по начина, по който ми описа, направи си един тест за всеки случай! – я посъветва колежката й.
             Тя отново не обърна особено внимание, каза си: “Не е възможно”, и продължи напред – работа, дежурства, събирания с колеги и приятели. Неразположението не свършваше, а на нея й се спеше, все едно цял месец е обикаляла по нощните барове. Заспиваше дори в автобуса, докато се прибираше вечер от работа. А иначе й бяха толкова чудни и смешни всички хора в автобусите, които се качваха с бясна скорост, на спринт тичаха до някоя седалка, бутайки с ръце, крака и торби и крайната цел беше винаги да седнат, да заспят и дори да захъркат блажено, марак и за една спирка.
             В началото на месец Декември дори отиде с мъжа си, с който живееха заедно от 6 години, но още не се решаваха да направят решителната крачка, на село, за да помогне за традиционния касаплък. След като цялата работа беше свършена, дойде време за сядане на масата. Странно защо като видя тавата със зелето и месото нещо отвътре взе да й се повдига.
            - Какво ми става, никога до сега не ми се е повдигало, янвно съм се преуморила. – помисли си тя, и за да не повърне, докато гледа всичката тази храна, я покри набързо с един вестник. В същото това време си представяше няколко жълти сочни ябълки, та чак й потекоха лигите. Сподели с мъжа си, че й се ядат ябълки и го помоли да я закара до магазина, за да си купи.
            - Как пък сега се сети за ябълки, при всичките тия пържоли и мръвки? Няма да ти стане нищо да си купиш утре, като се приберем в София – каза той.
           - Не искам утре, не ми се яде месо, искам ябълки, - продължаваше тя, вече доста сърдито.
           - Като малко дете си. Какво си се захванала сега с тия ябълки? Не знам какво ще правим като забременееш?
            В крайна сметка се скараха и не отидоха до магазина. Но тя се замисли за първи път, от седмици насам: “Боже, това странно кървене, постоянната сънливост, защо започна да ми се гади от месото, и това внезапно желание да ям ябълки? Дали пък...........наистина не съм бременна”. Но не каза нищо.
            На следващия ден, щом се върнаха в София, отиде до аптеката и си купи тест за бременност. Не че беше бременна, просто за всеки случай, да разсее съмненията. Вечерта си направи теста, без да казва на партньора си. Докато чакаше да минат 5 минути, сърцето й биеше с двеста удара в минута. Не искаше да вижда резултата, имаше усещане какъв ще бъде. Най-после, на осмата минута отвори теста и видя двете ярки розови чертички.
Взе теста и отиде в другата стая при мъжа си, който в този момент вечеряше. Без да казва нищо му показа теста.
              -   Какво е това? – попита той, като в същото време на устните му се появи лека усмивка.
              -   Тест за бременност. Бреманна съм – каза тя.
              -   Я не ме занимавай с глупости! Нали си неразположена!? Този тест не е верен, купи си друг!
               Сигурно е прав, помисли си тя. Просто теста е отчел погрешно. Вечерта не можа да заспи. Все си мислеше та това. Но нали теста за бременност реагира само на хормон, който се образува в организма при бременност! Значи не може да е грешен!
   Не можа да спи цяла нощ. На следващия ден беше 05. 12. 2007 г. Отиде и си купи още един тест за бременност. Направи го и ...... резултатът беше същият, но този път двете чертички не бяха толкова ярки. Не, това не беше достатъчно, за да повярва. Облече се и се запъти към най-близката поликлиника. Качи се до един от гинекологичните кабинети и зачака да й дойде реда. Когато влезе, докторката я попита:
              -   Казвай, момиче, какво има?
            Тя започна да обяснява как й е дошъл цикъла, но продължил прекалено дълго и си направила тестове за бремоннсот. Докторката нетърпеливо я прекъсна и няколко пъти я попита:
              -   Кога ти беше последната менструация?
              -   Аз мислех, че сега съм неразположена – отвърна тя.
              -   Кога ти беше последната менструация, те питам !
            Извади календарче от чантата си и отвърна:
              -   20. 10. 2007 г.
              -   Добре, разголи си корема и лягай! – заповяда докторката.
          Приготви и легна на масата с ехографа.
              -   Ммм... Плоден сак, 7 гестационна седмица! Омръзна ми цял ден да гледам едно и също! Ти си ми третата бременна с кървене за днес!
              -   Ама, аз бременна ли съм?!
              -   Да, ето това на монитора е бебето ти, отбелязала съм с ти къде е , виж го!
           Тя погледна в монитора на ехогрифа и видя едно кръгче. Помисли си: “Това ли е моето бебе? Едно кръгче? И как от това нещо ще стане човек? ”. Докато си бършеше гела от корема и си закопчаваше панталоните, докторката пишеше рецепта.
             -    Ето, пий тези неща и след една седмица ела пак да те видя! Даже ела след 5 дена, една седмица е много!
           И само толкова. Без обяснения какво й има, защо има кървене, какви са тези лекарства, как да ги пие. Тя излезе много разочарована и едновременно с това притеснена. Докато се прибираше по страните й се стичаха сълзи. Защо се случваше на нея, мислеше си, още не му беше дошло времето да имат дете, как ще се справят. Беше я страх, страх от това малко същество, което беше в корема й.
Вечерта, когато мъжа й се прибра от работа му каза, че е ходила на лекар и докато му обясняваше, започна да се задавя от плач.
              -   Какво ще правим сега? – питаше тя през сълзи – Нямаме собствено жилище, миналия месец се записах да уча второ висше, няма кой да ни помага, как ще го гледаме това дете, - продължаваше през сълзи.
           Мъжът й погледна сериозно и каза:
              -   Защо плачеш сега? Знаеш ли колко хора не могат да имат деца? Трябва да се радваш, че сме здрави и можем да имаме дете. Другото ще се оправи някак си. А какво ти казаха за кървенето? Това не е ли опасно?, попита той.
             -   Изписаха ми някакви лекарства, но нямам намерение да ги пия. Докторката беше много груба и неприветлива. Прочетох листовката на едно от лекарствата, а вътре пишеше, че може се пие орално или се слага вагинално. Тя не ми каза как да го приемам.
              -   Това е сериозен проблем, как няма да ги пиеш?
              -   Така! Ще отида при друг лекар!
             И така тя продължи да си ходи на работа, знаейки че е бременна, а кървенето продължаваше. Мъжът й беше много притеснен и постоянно й повтаряше да отиде на лекар и да се отнася по-сериозно. Тя го послуша и на 11. 12. 2007 г. отиде при друг специалист, като този път заложи на частна клиника. Докторката беше много внимателна. Установи се, че има отлепване на плодното сакче, в резултат на което се е получило кървене. Назначиха й лечение и й дадоха болничан лист. Условието, за да не я настанят в болница беше да се отдаде на пълна почивка и да се пази, докато отмине проблема.
            Макар и с лошо начало, започна нейната бременност, неочаквана, непланувана, но прекрасна. Тя не се притесняваше, че може да изгуби бебето. Щом имаше нахалството неканено да се настани в корема й, значи доброволно нямаше да излезе оттам. С изключение на първоначалния проблем, който с общи усилия беше отстранен, месеците на очакване бяха невероятни. Изкара лека бременност, без никакви неразположения, колкото и невероятно да звучи. Ходеше на работа, тичаше след автобусите, с две думи разцъфтяваше.
           Беше вече в четвъртия месец, а корема й не растеше. Просто от време на време изглеждаше малко попреяла. А наистина ли беше бременна...? Още не можеше да повярва. Дори, когато започна да й личи, дори когато корема й стана огромен и вече не виждаше дори интимните си части, усещаше движенията на бебето, което то време на нреме си подаваше целия крак, пак не можеше да повярва. Наистина ли в корема си носеше едно малко човече, наистина ли то ще излезе оттам и ще стане човек? Как така тя ще бъде майка? Обожаваше децата, бяха толкова малки, беззащитни и любвеобилни, но да има свое .....?
         Тя беше много активен човек и това, че беше бременна не й пречеше да бъде все така динамична и неуморна. В чест на бъдещото бебе с таткото решиха да узаконят дългогодишния си съюз и беше решено това да е на 30. 04. 2008 г. на церемония, накоято ще присъстват само те двамата и кумовете.
         Преди това, на 18. 04. 2008 г., имаше час за преглед на четириизмерен видеозон. Винаги, когато ходеше на преглед се вълнуваше, а когато я преглеждаха на ехографа сърцето й туптеше така, сякаш ще се пръсне. Вълнуваше се, че ще види малкото същество, вълнуваше се дали всичко ще е наред, дали мълкото сърчице ще тупти. Но все не можеше да различи нищо. Какви бяха тия машини? Докторите трябва да имат много развинтено въображение, за да вият нещо на тях, тя виждаше само някакви черни мазаници и нищо повече. Но на 15 трябваше да види всичко изатова се вълнуваше още повече. Малкото същество трябваше вече да е оформено човече и да прилича на бебе.
         Дойде 18. 04. 2008 г. Клиниката беше приветлива и добре издържана на външен вид. Докторът изглеждаше голям симпатяга, беше много прехвален. Дано да не остане разочарована. Когато влеза в кабинета за прегледи сърцето й отнов азапочна да тупти учестено. Разголи си корема и легна.
             -   Ще определяме ли пола на бебето? – попита доктора.
             -   Задължително!- отвърна тя.
             -   Добре, тогава ще започнем с това, за да знаем как да му говорим, в женски или мъжки род. Да видим дали не се е скрило... не е, момиченце.
             -   Наистина ли?
             -   Да, ето, виждаш ли?
             -   Даааа. А може ли да ми направите снимка, за да я покажа на таткото, защото той няма да повярва, иска момче и ще помисли, че го лъжа.
             -   Кажи на таткото да си приготви пушката !
             -   О, той си има и пушка, и пистолет!
             -    Е, значи отдавна се е приготвил да има щерка!
             След това започна по-обстойния преглед. За първи път тя видя бебето си! Беше толкова истинско и толкова добре се виждаше на екрана на големия LCD-телевизор, който беше окачен на стената! В този момент вече повярва, че е бременна и осъзна колко МНОГО ОБИЧА това малко същество вътре в себе си! За щастие Бог беше добър и всичко с малкото ангелче беше наред, въпреки проблемите в началото на бременността.
             Прегледът свърши и тя си тръгна. Докато вървеше по тротоара пред очите й беше прекрасното създание в утробата й – толкова малко, нежно, крехко и красиво! Нейното бебе! Как грациозно цупеше устнички и мърдаше с ръчички. Още не се беше родила, а вече проявяваше характер – разсърди се, че я безпокоят и нарушават спокойствието й.
            Вечерта снимките и клипчетата бяха представени и на бъдещия татко, който ги изгледа без коментар. Какво си мислеше, докато гледаше тази малка част от него, си остана загадка. Но беше решено, че името, коет още носи ще е Катерина и от този момент нанатък това беше нашето Кате.
            Тя вече беше в последния триместър на бременността си и реши, че е време да се подготвя за идването на бял свят на Катето. Започна да обикаля по специализираните магазини и малко по малко да купува разни неща за бебето. Подготви си и чантата за болницата, която носеше със себе си при всичките им пътувания, защото знае ли човек..., а тя обичаше винаги да е подготвена за всичко, въпреки че беше в началото но седмия месец. Но вече очакваше своята малка Принцеса.
            По това време реши, че е време да избере и болницата, в която ще ражда. След като поразпита приятелки, вече минали по този път, установи, че Майчин дом е мястото, където иска да се появи на бял свят малкото човече. Най-важният мотив за това решение беше, че бебетата са при майките си още от самото раждане, а за нея това беше особено важно. Искаше да е с него още от първата секунда и никога да не се разделят. Не проумяваше как може да има майки, които си казват: “За какво ми е това бебе? След раждането ще ми е само до него! По – добре да не е при мен, и за него ли ще трябва да мисля!”.
           И така, оставаше й само да чака.
           В края на месец юни влезе в деветия месец, а Катето трябваше да се появи на бял свят на 27. 07. 2008 г. Бременността й беше лека и спокойна, но в летните жеги не можеше да спи нощем. Коремът й беше огромен и както и да застанеше все не й беше удобно – по гръб си притискаше плацентата, а и бебето тежеше и не можеше да диша, по корем въобще и не можеше да става въпрос да легне. Когато се обърнеше надясно, Катето започваше да протестира и да рита с крачета, а на ляво й беше най-неудобната поза. Затова си намираше разни занимания посреднощ като простиране на пране например, за учудване на всички съседи.
На 09. 07. 2008 г. беше последното й пътуване, защото вече официално наричан неин многоуважаван съпруг, не искаше да я води никъде, от страх, че може всеки момент да роди.
              На 13. 07. 2008 г. решиха, че вече е време да освободят място за Катето в стаята и да поразместят мебелите. След местенето, естествено, дойде ред и на едно мощно чистене. Въпреки, че коремът й беше огромен и навсякъде се разхождаше 5 минути преди нея, тя беше много пъргава и си шеташе без проблем. След този динамичен ден, вечерта с бъдещия татко си подариха доза ласки и нежност.
             Легнаха си. След няколко часа тя се събуди. Усещаше лека болка, същата като тази, когато й идваше цикъла. Веднага осъзна, че това са контракции. Катето беше решило, че вече му е тясно в корема! Тъй като болката не беше много силна се опита пак да заспи, но не успя. Погледна часовника – беше 01. 30 часа. Стана и отиде в другата стая, за да гледа телевизия. След половин час, съпругът й, сякаш усетил, че нещо не е наред с всичка сила се развика, питайки къде е.
              -   Гледам телевизия, защото не мога да спя – отвърна тя.
             Той се успокои и продължи да спи, защото не беше необичайно през последния месец  тя да гледа телевизия посреднощ. Мина около един час. Контракциите се поуспокоиха и тя легна да поспи. Към 04. 00 часа чу тъп звук, идващ от корема й. Не знаеше какво е това, но продължи да лежи. Не можеше повече да заспи. След около час реши да стане, за да отиде до тоалетна. Направи две-три крачки и разбра от къде е дошъл странният звук – спукал се е околоплодният мехур. Между краката й се стече локва вода. Реши, че вече няма начин и трябва да му каже.
             -   Водите ми изтекоха – каза тя, леко усмихвайки се, защото знаеше как ще реагира спящият и нищо неподозиращ съпруг.
Той изведнъж поскочи и още със затворени очи попита:
              -   Какво ?!
           В следващия момент стана и с една крачка беше до нея. Погледна между краката й и каза:
              - Как ще са ти изтекли водите! Виж, че нищо няма!
              - Отвори си очите – каза тя, като я напуши смях.
           Пак потече и този път стана локва на пода. Той видя това. Излезе с бясна скорост от стаята, отиде в другата, взе чантата за болницата и каза:
               - Обличай се, тръгваме!
               - Как, така по долни гащи ли ще тръгнеш ?- попита тя. Освен това има достатъчно време. Бебето няма да излезе на момента. Трябва да се изкъпя, да се избръсна и тогава. Нали се сещаш, че смоя огромен корем не виждам нищо и бръсненето няма да е експресно!
                - Айде, айде, не говори, ами действай! До 10 минути да си готова.
               А беше 5.30 сутринта на 14. 07. 2008 г.
              Тя спокойно свърши всичко, което беше необходимо. Внимателно провери дали не са забравили нещо. През цялото време бъдещият татко беше кълбо от нерви и не можеше да си намери място. Изпитваше неописуем страх, та чак беше комичен. Когато всичко беше готово направиха няколко снимки на огромния корем, който беше придобил странна квадратна форма, ей така, за спомен, и излязоха. Хванаха такси и се запътиха към болницата.
              В 7.30 часа официално я приеха в Майчин дом с 3 сантиметра разкритие. Съпругът беше изпратен по  живо, по здраво да ходи на работа и да чака, а как ще работи, само той си знаеше. Най-вероятно, докато чака да му се обадят единствената работа, която щеше да може да свърши беше обилно да се поти от вълните на притеснение.
              Качиха я в предродилна зала и я настаниха на едно легло, където вързаха корема с каиши и включиха апарат, за да слушат тоновете на бебето. Общо взето с тоя апарат изтърпя точно 30 минути. Не можеше да стои в легнало положение. Контракциите се бяха учестили, бяха през 2-3 минути, и просто не можеше да стои легнала. Когато дойде докторката, за съжаление така и не разбра как се казва, последното, за което си мислеше в този момент беше да пита за името й, я помоли да я развърже и да я пусне да се разхожда. Тя беше изключително добра и отзивчива и не се възпротиви. А и вече беше станала симпатична на целия персонал, защото не викаше, не се оплакваше, все едно не раждаше. За разлика от всички останали. Всъщност, тези, които раждаха нормално бяха около три, а без упойка – само тя.
               Докато минаваха часовете с идващи и отшумяващи контракции, тя някак си не можеше да повярва, че в резултат на висчки напъни, на цялото това потене и пухтене, от корема й ще излезе едно малко бебече, нейното Кате. Тъй като ежемесечно идването на цикъла й беше съпроводено със същите силни болки, сякаш имаше усещането, че ще се помъчи малко и в крайна сметка всичко ще отмине, без да се случи нищо ново и необичайно. Сякаш извършваше някаква рутинна процедура.
              През цялото време, докато се разхождаше из коридора на болничното отделение, гледаше часовника. Минутите й се струваха часове. Дойде в 7.30, като си мислеше, че до обяд ще е родила. Е, случи се два часа след обяд, но на нея й се струваше, че е минала една седмица.
Разкритието й стана 10 сантиметра още към 11 часа, кожето я обнадежди, че съвсем скоро ще роди, но уви...Все някой си пъхеше ръката в интимните й части, което й причиняваше страшна болка и казваше:
              -   Сега, като ти дойде контракцията напъвай с всичка сила!...М...даа, още 25 градуса ротация! Продължавай да напъваш!
              -   Добре, но си извадете ръката, защото много ме боли!
            И така наближи 14 часа. Докторката отново реши да провери какво става, естествено с ръка. Пак контракция, пак напъване. Не каза нищо. Излезе за малко от стаята и след няколко минути се върна със своя колежка, която, да не вземе да изпусне нещо интересно, ей така, за спорта,  също си напъха ръката във влагалището й и каза:
              - А! Ами тя е готова, айде да я вкарваме!
            Най-после, най-после! Не изпита никакъв страх, когато чу тези думи, само нетърпение.               
            Щом й казаха, че ще я водят в родилна зала скокна пъргаво като сърничка, все едно, че няма огромен търбух и постоянни контракции, съпроводени с напъни. Нали точно това чакаше и се надяваше да чуе от часове насам.
Когато влезе в родилна зала я настаниха на родилното легло. Екип от няколко души се скупчи над главата й и още няколко между краката й. Казаха й:
             -   Когато ти дойде контракцията, ни кажи и напъвай силно!
            Речено-сторено.
             -   Ето я, идва! – каза тя. Пое си силно въздух и напъна с всичка сила.
            В същия момент нечия предмишница натисна силно от гърдите към корема й, извършвайки въртеливо движение.
             - Добре! На следващата контракция пак така!
            И действието се повтори. Тъй като инструкцията не беше потретена, си помисли, че Какето е успяло да излезе, но в същия момент чу:
             - Хайде де, какво чакаш, напъвай!
           Тя напъна още веднъж с всичка сила и в същия момент видя как нещо излиза между краката й и попада в ръцете на акушерката! Не усети нищо, нямаше болка! Надигна си главата, доколкото можеше, и видя едно миниатюрно черно-червено слузесто вързопче. Тупнаха го да заплаче и го отнесоха в съседното помещение.
              -   Момиченце ли е? – попита тя.
              -   Да – отвъпнаха й- сега ще го донесем да го видиш.
            В следващия момент чу силен глас:
              - 3, 350, 51 сантиметра.
            Това сигурно се отнасяше за нейното Кате! Толкова ли беше голямо! Браво на мама момичето! Докато си мислеше това, при нея дойде жена, която носеше две розови гривнички. Показа й ги, за да потвърди, че номерата и на двете са еднакви – 3764, щеше дълго да ги помни.
            След няколко секунди й донесоха голото бебче и го сложиха за миг на гърдите й. Винаги си беше мислила, че ще се разплаче от умиление, когато види бебето си. Но не се разплака. Малката Катерина я гледаше с ококорени влажни очи и тя само се усмихна и й каза:
              -   Здравей, Кате!, като в същото време я погали по все още мазната главичка.
             Катето си стоеше кротко и сгушено на гърдите й. Този миг продължи само няколко секунди, толкова кратко, че дори не успя да я разгледа, да я запомни. Нечии ръце я взеха и я отнесоха.
             След този миг започна най-болезнената и неприятна част от цялото раждане. Струваше й се, че има неподозирани сили да роди, но с раждането и силите й изчезнаха. Процесът на шиене й се стори безкраен и мъчителен, толкова болезнен. Но и това свърши.
             В следродилна зала вече й олекна, въпреки, че болката между краката й постоянно й напомняше за това какво е станало. Но искаше само да си пийне малко вода, защото устата й беше така пресъхнала, че не можеше да говори и да си подремне, пък нека боли, кой ще обръща внимание. Бяха й забранили да пие вода, докато не минат 2 часа от раждането, но когато я оставиха в стаята, с комични чупки, поради болките и обстоятелството че се намираше върху количка, от която не можеше да слезе, се добра до чешмата, пусна водата с неимоверни усилия и с помощта на шепата си отпи няколко глътки, за повече нямаше сили. “Господ да поживи този, който се е сетил да сложи чешма в стаята”, помисли си тя. Следващото важно нещо беше да се добере до мобилния си телефон, който беше в чантата й, която пък беше в краката й. С причудливи пози и движения, и малко пъшкания естествено, успя и това да направи. Набра новоизлюпения татко, за да го осведоми за ситуацията и след първото позвъняване батерията й се изтощи тотално и предаде богу дух. Нищо, той щеше да разбере.
             Е, сега вече можеше блажено да дремне. Но, уви! Тъкмо се унесе и някой влезе, за да й натиска корема, нали трябваше да излязат лохиите. Нищо де, и това преживя, два часа, какво толкова.
             Когато я качиха на дванадесетия етаж вече си беше починала и единственото, което искаше беше да й донесат Катето. Но я настаниха на леглото в стаята я иструктираха още два часа да не става и да пие много течности.
              -   О, това за течностите ми хареса! Ей сега ще изпия 2-3 литра вода на един дъх, че не мога името да си кажа вече, толкова ми е песъхнала устата! – каза тя!
              -   Вашият мъж ли се обажда да пита в коя стая сте? – я попитаха в следващия момент.
              -   Ох, бях забравила за него! Не знам, не съм го чувала, може и той да е.
            Е, ще трябва да наруши заповедта и да стане от леглото, за да включи телефона да се зарежда. Това й коства известни усилия, но се справи. Нали трябваше да разнесе мълвата. Обади се на таткото, който се оказа, че вече е осведомен в коя стая се намира и само чака сигнал, за да се появи. Беше инструктиран да донесе със себе си и няколко бутилки вода, както и шоколад.
            Надяваше се, да й донесат Катето, за да го покаже на тате, но уви. Явно днес не му било писано да я види. Казаха й, че ще я донесат при нея към 20 часа.
              -   Как изглеждам? Зле ли? – попита го тя.
              -   Не, все едно, че не си раждала!
              -   Виж, корема ми вече го няма!
            Той я гледаше по някакъв особен начин, с някаква нежност и умиление, съпроводени с притеснение. Все едно е ходила на пътешествие до Оня свят и се е върнала, но с някакъв безценен подарък. Погали я и я целуна.
              -   Ако искаш отиди до стаята на акушерките, за да видиш бебето. То е там и казаха, че ще ми го донесат към осем.
              -   Не, не, утре ще я видя. – каза той. Беше го страх да се изправи пред малкото вързопче. Никога не беше виждал новородено.
              -   Добре.
             След като основната информация за размерите, очите, косата и вида на Катето беше предадена, таткото си тръгна, за да разнесе клюката.
             Тъй като до 20 часа имаше доста време, тя реши да го уплътни и да направи същото. Започнаха се едни телефонни разговори, та не им се видя краят.
             Е, вече наближаваше уреченият час и тя ставаше все по – нетърпелива. Толкова искаше да бъде с Катето, да я види, да я гушне. Ставна осем, девет, но никй не идваше. Изчака още малко и реши да ходи да я търси. Стана й отиде до стаята на акушерките, където бяха и бебоците. Погледна вътре. Мислеше, че веднага ще я познае, но се лъжеше. Видя една акушерка и я попита дали може да си види бебто.
            - Разбира се! – каза тя – Кое е вашето?
          Тя погледна отново бебетата. Тъй като не можа да определи кое е нейното, погледна номера на гривничката и каза:
              -   3764.
          Акушерката отиде до едно от бебетата, погледна номера, взе го и й го даде. Тя го пое неопитно. Беше толкова малко и крехко. Бяха го изкъпали и облекли и изглеждаше по съвсем друг начин. А очите й. Когато ги видя първия път бяха кафева, а сега – сини. Беше толкова кротка и как любопитна се оглеждаше. Настани се в прегръдката й така, като че ли винаги там е стояла и все едно няма намерение да излиза оттам.
              -   Закърмено ли е? – попита акушерката.
              -   Не – отвърна тя.
              -   Добре! Дайте да я сложим на гърдата, за да й покажем какво трябва да прави, защото сама няма да се сети.
          Тя си разголи едната гърда и с вещата помощ на добрата акушерка попадна на точното място – в малката устичка на Катето! С леки напътствия тя засука. След няколко опита стана по-уверена. Обхвана с малките си ръчички гърдата, все едно казваше:
             -   Ето това търсех! От днес - нататък тя е завинаги моя!
           И се сгуши блажено. Погледна майка си с огромните си очи, които й благодаряха за този подарък и се унесе в сладък сън.
В този момент очите й се насълзиха. В този момент тя разбра, осъзна и повярва, че е станала майка, че е дала живот. Така, свързани с бебето, заедно, искаше да си останат завинаги. Гледаше я, толкова малка, толкова съвършена, толкова беззащитна и търсеща ласка и любов, търсеща топлината на майчиното тяло и успокоението на майчината гръд. Беше съвършена. И даваше толкова много любов. И предизвикваше толкова много любов, колкото не можеше да си представи, че съществува на този свят. Това ли беше чудото да създадеш живот! Толкова много чувства, събрани в едно малко телце. За науката да създадеш живот е нормален физиологичен процес на възпроизвеждане на индивидите. Но за нея от този момент това беше чудо, чудо, което беше част от нея. Винаги си мислеше, че Господ наказва за доброто и злото, което правиш в живота си. Нея я беше наказал по един неописуем, чуден начин. И вече знаеше – искаше поне още няколко пъти да усети чудото да създаде живот, искаше да живее с щастието от това чудо, да му се радва и наслаждава. Това малко чудо беше дошло неканено, но беше най – голямата награда в живота й. И така сучещо от гръдта й сякаш караше времето да спре. Нищо друго нямаше значение, освен малкото вързопче, което блажено спеше, защитено в майчината й прегръдка. С какво ли беше заслужила тази награда? Не знаеше. Но от този момент знаеше, че това е смисълът на живота й, това е Чудото, което осмисляше живота й и му даваше нови надежди, нови светлини и нови пътища, Чудото, което я направи по – добра и което с един поглед й дари толкова много любов, че щеше да й стигне за цял живот, Чудото, което щеше да защитава и пази цял живот.
            От този момент нататък Катето почти непрестанно искаше да суче и естествено това удоволствие не му се отказваше. На следващия ден се запозна и с баща си, въпреки, че проспа тази среща. Той я погледна и обичта струеше от очите му. Гушна я неопитно, със страх да не й направи нещо, да не я счупи, защото беше толкова крехка. Погледа я няколко минути и усмихвайки се, типично в негов стил каза:
            - Ех, Кате, Кате, толкова си малка! А от коя ли петминутка са появи на бял свят?



Picky

Чудото да създадеш живот! Very Happy

При нас чудото на сътворението се случи в края на януари 2006 г., когато видяхме двете чертички на теста за бременност. Щастието се стовари на главите ни с пълна сила! Веднага започнахме да се стягаме за сватба, от което не бях много доволна, защото щях да съм въз дебеличка, но................. малкото същество изисква такива жертви. Laughing Слава Богу всичко вървеше нормално и малката се държеше много добре на сватбения ден. Изкарах много лека бременност и съм благодарна. Летните дни се нижеха един след друг, а ние с таткото очаквахме заветния месец септемрви, когато по план трябваше да се появи бебка. Докторите плануваха секцио, защото малката беше с омотана около вратлето пъпна връв. И така на 17 септември вечерта постъпих в болница за да ме подготвят за срещата с малката. Секциото беше планувано за 8,30 часа на 18.09.2006 г. Цяла нощ не можах да мигна от вълнение и известна доза притеснение дали всичко ще мине нормално, как ще е бебка, как аз ще понеса упойки, клизми и всички други неща. Така осъмнахме с бебка. Минах процедурата клизмата. ooooh! Вече трябваше да се качвам на мосичката в операционната. Ужас!!! Бях 90 килограма и трябваше да легна на тази малка маса. Мислех си, че ще се счупи, но тя пък взе че ме издържа. Сложиха ми абокатче и след пет минути дойде анестезиологът - много мил човек. Very Happy Каза да се обърна на една страна и да си свия краката колкото мога повече. Невъзможно - с този корем! Но все пак успях да се свия и зачаках да видя каква ли ще е тази болка и тази упойка, с хиляди молби към небесата да оцелеем с бебка. Анестезиологът каза да не мърдам по никакъв повод и.............едва усетих едно много лекичко боцване. Това било упойка на мястото, на което ще поставят самата упойка. Пак заповед да не мърдам и като усетя, че ми се затопля кракът да се обръщам бързо по гръб. Лежа си аз и чакам да ми се затопли, но тц.................. Докторът ме пита: "Още ли не усещаш нищо?" и аз: "Ами не." В момента, в който изричам това и усещам как краката ми изтръпват от пръстите нагоре и се обръщам по гръб. Човекът ме изгледа като Shocked През цялото време майка ми беше в залата до мен, защото е част от персонала, а мъж ми отвън пред вратата на отделението. Дойдоха и докторите, които ще ми правят секциото. Единият си беше с бялата престилка, но вторият си беше сложил една от тези месарските престилки като от балатум.  ShockedКато го видях, ако не бях с упойка, бях готова да скоча от масата и да си тръгвам. Laughing Нямаше къде да ходя обаче. Започнаха. Всичко вървеше много спокойно, през цялото време се шегуваха, анестезиолога седеше на едно столче над главата ми. Тъкмо взех да си мисля дали някой няма да донесе по едно кафе и........... Докторите извикаха: "Бебето!!!" Усетих, че тялото ми се разтърсва и точно след миг казаха: "Ето я малката госпожица! Доста се е замотала."  Бебка първо изхърка и след това изплака. Чух майка ми да казва: "Леле, каква дълга коса има." И се почувствах най-гордата и доволна мама на света. Изнесоха бебка, за да я приготвят за среща с мама. Очаквах я, като през цялото време се мъчех да не се разплача. Не исках да бебка да ме сметне за лигла.  Embarassed Вратата на операционната се отвори и влезе акушерката с думите: "Ето я мама. Мамо ето я малката кукла." Това е най-великият момент през целия ми живот. Подадоха ми малко вързопче, от което ме гледаха едни прекрасни сиви очички - очичките на моето съкровище. Тогава си обещахме хиляди неща и вечна обич. После акушерката изнесе бебка, а мен ме преведоха в реанимация. Прекарах едно денонощие там, но ми се стори цяла вечност. На другата сутрин ме преместиха в отделението и на обяд беше втората ни среща с бебка. Започнахме опити да се кърмим. Справихме се! И ще се справим с всичко на този свят! Very Happy
Кръстихме нашето малкото цветенце Ралица.



snej_74

Чудото да създадеш живот

   Късния следобяд на 18 януари 2008 г. е. Краката ми са подути ,а коремът голям,по точно огромен ,а вътре малкото човече рита ли , рита ! Хапват ми се пуканки , но са останали само празни опаковки .Навън е студено и снежно ,но въпреки това съм решена да „отскоча” до близкия магазин. А не , мойта няма да я бъде .Колкото и да напъвам ципа на ботушите –не ще и не ще да се закопчае .Какво да правя  , звъня на бъдещия татко да свърши тая работа,а аз продължавам да ровя из нета .Отскачах от тема на тема в БГ МАМА ,  да се осведомя за предстоящото раждане .Регистрирах се и пусках дори запитвания . Неочаквано попадам на тема „ Какво усетихте като започнахте да раждате?” или нещо от тоя род  . Зачетох се аз в различните варианти и усещания на миналите по тоя път майки. И с това приключих подготовката .Изморена от четене ,с натежали и подпухнали крака се отпуснах на дивана и съм задрямала .  Събуждам се от топлия мирис на масло . Щастливия бъдещ татко ми се усмихва с пълна купа от любимите хрупкави пуканки .А малкото човече рита ли, рита ! Какво ли прави сега ? Кълбо напред , кълбо назад или лицеви опори ? А може би коремни преси ? Не мога да определя ,само виждам как коремът се деформира  отляво,  отдясно  ...
   Не мога да спя , събуждам се и усещам нещо странно .Мда , познах един от вариантите на усещанията при раждане , които бяха описали момичетата . Исках да се убедя .Беше едва 3ч. през  ноща, събота . Всички  спят,уморени от тежката работна седмица включително и доктора ми .Дали пък не съм се объркала? .Почаках до сутринта , без да мигна от вълнение .Като се убедих ,се забързах с корема напред към банята .Пуснах душа .В този момент ми се искаше да имаме вана и аз да си полегна вътре , но уви.После излезнах от банята ,застанах пред огледалото и пускайки сошоара започнах да си правя нещо като прическа .А таткото продължава да спи .Какво ли сънува ? Мисля си „Хайде давам му още 5 минути и ще наруша блаженния му сън !”
   В 7.30 ч вече пътувахме по Цариградско шосе към Майчин дом ,а аз се бях вкопчила в дръжката на вратата и стисках зъби.Пътят до болницата  ми се стори цяла вечност ! Не помня колко формуляра попълних и колко подписа завъртях .Помня само появата на малката принцеса, свита на кълбо със затворени очички и черна коса. Едно малко пъшкулче. Сега когато си спомням, картината е пред очите ми. Ако ми дадете четка и бои –ще я нарисувам един път ,втори път и всеки път когато си поискам. Не ми трябва фотоапарат .Всичко е в мен , пред очите ми . Помня и погледа на таткото , изпълнен с благодарност ,щастие и вълнение.От този миг всичко се промени. Светът стана по красив ,  а  живота придоби смисъл.Вълнува ме всяко нейно откритие и ново умение – първите движения , първото изправяне , първите думички , първите танци ,първите крачки.Преживявания които не съм си представяла колко са вълнуващи и незабравими !

Милвана Тодорова


Чудото да създадеш живот

Дръзки, надвиснали, сякаш застрашаващи скали, трупащи се на небето гръмотевични облаци, движещи се бавно със светкавици и трясък, вулкани в цялата си разрушителна сила и т.н. правят способността ни да се съпротивляваме нещо съвършено нищожно в сравнение с тяхната сила. Но тяхната гледка става толкова по-привлекателна, колкото е по-страшна, стига само да се намираме в безопастност; ние охотно наричаме тези предмети възвишени, защото издигат душевната сила над нейната обикновена средна мярка и правят да откриваме в себе си една способност да се съпротивляваме от съвсем друг вид.
Имануел Кант „Kритика на способността за съждение“, 1790



В мига, в който се роди, вече не вярвах, че това е възможно; че така се ражда животът – на тихо, сред шепот, почти без усещане. После дълго, дълго свикване, че такава нежност може да я има сред нас; че тази нежност е наша. Нарекохме го Явор.

Родих. В най-тъмното сърце на нощта. Малко преди прегорелият летен ден да възвърне сили, за да прати Зорницата си; малко преди България да посрещне  чудоспасените изгнаници от Либия, малко след като е заспала майка ми в страх, спомен и надежда, че начинът на раждане, за разлика от съдбата, не се предава по майчина линия; точно в деня, който бях прошепнала на Бог преди време, родих.

Ежедневност. През мен и в мен се роди пламъче и не ме опари; през мен и в мен изгря звездата му и не ме разпака. Какво можех да кажа на живота, който вече, но и още не познавах. Успокоено въздъхнах в уюта на „добре дошъл“. Той беше красив и изморен от дългия си път и като по тихо споразумение изобразяваше мен самата, предаваща се на уютна умора. Не можех да му кажа нищо, защото ежедневността на събитието ме порази. Ежедневност. Имах нужда да си я разкажа, за да я разбера. Абсурдно исках да удължа последващите болезнени процедури, за да разкъсам тази ежедневност. Памучена тишина, която боцках с игленика на отприщилата се бърборивост. Трезвост и бъбривост, трезвост и бъбривост и милиони благодаря и милиони извинявай на непознатия бял персонал. Бъбривост, която търси отражения на чудото в очите на единствените, присъствали на тайнството. Досатъчна трезвост, за да приема, че няма да видя това. Трезвост и бъбривост – най-ежедневните ми черти.
 
Разплаках се едва, когато останах сама за почивка в нощния коридор (след като опитах да разбия с бъбривост и прилежната тихост на санитарката). Изведнъж почувствах забравена сила на забравена от месеци жена. Тишината се превърна в ласка, настаних се в нея, опипах я, огледах я, спомних си, че тишината на нощта и тихите й лампи винаги са ме обичали.. Връхлетя ме чувство на възвишеност. Да, това беше златната пчелица, която търсех да бръмне покрай ухото ми; която търсех да създам, та да бръмчи в паметта ми. Усетих точно като присъствие надигащата се в мен гордост на отличник. И още усетих плискаща се сила, носеща духа ми на милиони малки боси крака с цветни звънчета, Лежах, а духът ми бягаше пред мисълта. Това е то чувството на възвишеност, казвам си днес, когато ми давате повод да пиша това – тогава стоях в тихата ниша на доволството от свършената работа и наблюдавах в паметта си героичните усилия, случайностите и бурята, които изваяха новия ми живот. Бурята мина през и около мен и само ме възхити. От мене си.
Кантианец по ношница.

Минаха дни (признавам – седмици) докато се оттърся от вцепенението да съм очарован наблюдател на детето. Дори се плашех, че обожанието и нервната тревожност няма да преминат в майчина обич. Сигурно в ужасяващо тъжните си и далечни очи новородените отразяват точно това наше състояние. В един миг тези мътни кладенчета стават звезди – отвръщат поглед от себе си и ни поглеждат, за да ни привържат. Но точно мъглата и бурята, от която ме изведе това проглеждане, не давам на никого. Трудно ми е и да я опиша. Но знам, че тази мъгла и буря минава през душата на някого точно сега. И тази някоя сигурно ще я нарича (вроден) инстинк- за-моето си.

Слабост и гордост.
Майка съм.



Анна Георгиева

Изкуството да бъдеш майка

Потънали във грижи и проблеми,
понякога забравяме за миг
за чудото-великото творение,
което има детски лик.

Но, тя припомня ни съдбата,
че няма по-велико на света
от пламъка в очите на децата
и всичко друго си е просто суета!
 
Когато бдим над тях в безсънните им нощи,
когато бършем потните челца,
прозираме ний истината проста-
най-важното са нашите деца!

Те смисъла на нашия живот са,
чрез тях се смеем и скърбим.
Те извора на вдъхновение и сила са,
във името на тях творим!
 
Благодаря на Господ, на съдбата…,
че станах майка на прекрасни две деца
и няма да забравя, обещавам,
че няма по-велико на света от тези две слънца!

Защото сме благословени-
ний-всички майки по Земята,
с най-хубавия дар дарени-
със обичта в очите на децата!


Наталия Горанова

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА!!!


Слънцето изгря и освети пухкавите бузки на маминото съкровище! Колко красота са е събрала в моето малко сладко момиченце! Гледам я преди да я събудя и немога да се нарадвам на живота, на чудото на раждането, на изкуството на сътворението! Благодарна съм за всеки един изживян ден заедно с моето слънчице, учим се една от друга как се става добра майка и послушна дъщеря. Разбираме се с поглед, усещаме се със сърцата си.
Да принадлежиш към гилдията на актьорите сигурно е престижно, но да владееш изкуството да бъдеш майка е привилегия! Усмихвам се, когато видя майки, които са го осъзнали и се радват на децата си, използват всеки свободен миг да бъдат с тях и се учат заедно, израстват заедно, градят живота си заедно.

Настъпи мига на събуждането!

Мамината звездичка намръщи чипото си обсипано с лунички носле, отвари очички и ми се усмихна! И целият свят се озари! Любовта между майка и дъщеря е тайнство и аз съм посветена в него! Готова съм да го споделя с Вас! Тайната, както всичко велико е проста – изхвърлете от сърцето си лошите мисли, забъркайте си един коктейл от усмивки, нежност и обич, гарнирайте го с една целувка и го изпийте! Наслаждавайте се на живота, гребете от него с пълни шепи и тогава и Вие, като мен, ще владеете изкуството да бъдеш майка – изкуството да Бъдеш  и да възпиташ човек!


Виолина Димитрова

Стоя притихнала във мрака
И гледам спящия си син

До мен часовника тик-така

Във ритъм тъй неумолим

 

В мислите бързо се връщам

във онзи тъй паметен час,

в който щастливо прегръщам

вързопчето малко в захлас

 

и първи  усмивки  изплуват

нежно “ а-гу-у” в ушите звънти

бебешки устнички сладко целуват

от думата “ма-ма”сърцето трепти!

 

Обръщам очи към небето,

Молитва отправям към Бог

“Пази ми го Боже детето

дари го със здраве, живот”

 

Галя с любов косицата мека

И мисля в тоз шеметен свят

За моята сладка , задача нелека,

А устните с обич думи мълвят

 

Расти мое малко момченце

Мъж умен и силен стани

Нивга глава не прекланяй детенце,

След бури житейски Човек остани

 

Мирослава Боянова

На децата
 
 
Човек дори не подозира,
колко обич се побира във едно сърце,
докато не се роди
собственото му дете.
Това е обич непонятна,
значима, силна и невероятна,
от която даже те боли.
 
Човек не може да е страдал,
докато не е видял
собственото му дете да страда.
Това е чувство непонятно,
тревожно, сграбчващо и всеобхватно,
от което страшно те боли.
 
Човек истински не е живял,
докато не е видял,
как децата му порастват
и се раждат техните деца.
Това е чувството значимо,
че и ти дарил си на светът
нещо силно и незаличимо-
плът от твойта плът.


Валентина Христова

Изкуството да бъдеш майка

   Драги мои Мечо,

   Мама се завърна от лекции днеска. Пред мене застана. Чудех и се маех где са ми овците, които украсяват на мама дрехите, когато ме кърми. Търкам си очите-няма ги и няма. Рекох да и кажа, но тя отиде нещо пак да домакинства. Как да я извикам? Ревнах аз завчас. И моят глас бързо я привика.
-   Гладен ли си, жаден? Или си наакан? Хмм, не. Слънчо май ти блеска днеска в очите. Я да те преместя.
Аз пък не преставам. Искам си овцете. Без тях безвкусно е млякото на мама.
-   Брех, детенце малко. Нямаш угодия. Но като пораснеш как ще си играем...
Стигнахме Далече. Чак на тротоара. Влязохме в градинка. Чудна. Наредена. Има камъчета много и тревичка сочна. И навънка всички буйно си играят. Тя не знае мама хич какво я чака. Почнах аз да пея. Другите пригласят. Някой, че заспал е. Няма да му мисля.
Най-обичам мама мене да прегръща. Мен да преоблича. Само мен да храни... Е, без да се увлича. Но защо тогава тъй се тя усмихва на дечица чужди? Ревнах аз да плача.
-   Крив си днеска, мамо. Вчера кротък беше. Спа си и се радва. Малко си попея. Наака се славно. Днеска май празнуват малки мърморани. Така ли е, мамо?
Хич не ме разбира тая моя майка. А аз обяснявам. Всичко и до края. Аз обичам мамо само мен да виждаш. Друго да не чуваш. А ти се занимаваш и не ме поглеждаш. Аз не искам много. Искам само тебе, не да ми е чисто. Че играчка има нейде под леглото-тя да се спасява. И в тоз компютър все са ти очите. Няма да избяга. Все си недоспала. Туй парите мамо мене ме не гледат. И без тях мамо пак ще те обичам. Искам само тебе. Вече ти го казах.
-   Хех, заспа детенце. Тоя твоя Мечо пръв ти е приятел. Гушнеш го, разкажеш мъката голяма... Хич не си е лесно днес да бъдеш Мама.
Нека да се радва тази моя мама. И да се гордее. Тя най заслужава.

Бързам да си ходя. Чипкане ме чака...
Поздрав най-далечен!

Твой приятел /с два зъба вече/:
Малък Мърморанчо


Pebibals

Изкуството да бъдеш майка

Изкуството да бъдеш майка
е миг заветен, страст неукротима,
да хванеш ти живота си в ръцете,
какъв по - смислен дар от Бога има.

Със сълзи да застинеш от почуда
пред своето божествено творение,
което те обсебва до полуда,
от него ти да черпиш вдъхновение.

И всеки ден подвластно да се трудиш
над малките безпомощни движения,
които ще очакват да събудиш
за тях сега приспани приключения.

Пак нови хоризонти да разкриваш
в стремежа да поучиш на смирение,
любов, отдаденост и сила -
все чувства за житейското встъпление.

С борбата да привикнеш всеотдайно
от страх и грижи да си най - честита,
че в днешната мъчителна реалност
ще си отгледал, знай, ти нов будител.

А утре запомни, че за награда
с блаженството на обичта - творител,
заветната любов ще преподава
на своя бъдещ, мъничък учител.

Елина Боровичанова

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА


Талант да имаш, казват, е вродено.
Да си артист, художник, или пък певец –
това са все заложби, отредени
преди да сме поели глътката „живот”.

Най-ценното изкуство, според мене,
Е да си майка, да дариш живот,
Да го осмислиш и да го развиваш,
А после да береш и плод.

С любов, със ласка и със грижи
Да го даряваш всеки божи ден,
да слушаш нежни, мили думи,
отправени към теб след труден ден.

Да чуваш „мамо”, „моля те”, „обичам” –
Това е смисъла на този зов.
Да бъдеш майка – туй не е призвание,
А жажда да дариш любов!



Галя Дилчева

Майчино съзряване
Заспа. Най-накрая!
Леко го слагам в креватчето, завивам го и внимателно излизам от детската стая. Затварям вратите тихо и традиционно си задавам въпрос: Кое по-напред сега? Решавам бързо да сготвя, че и големият ще се прибере от детската градина и пак ще има от вратата „Мамо, имаме ли супичка?”.
Бягам в кухнята и първо разтварям прозорците. Включвам котлоните и изваждам пилето от хладилника. Слагам тенджерата на котлона и в този миг ме връхлита мириса на евтина цигара - съседката си умира от кеф да пуши на балкона. Как, обаче, става така че всеки път дима й влиза у нас, ако е отворен прозореца – не разбирам! Правя раздразнена гримаса и се колебая дали да затворя прозореца и да пусна само абсорбатора. Правя го и пускам и бебефона. 
Започвам да готвя, а мислите ме връхлитат бързо, като току-що изригнала лава. Минаха доста години, вече стават пет, а ето че все така не ми се пуши. Дори се отвращавам. А само как беше преди ... Улавям се, че се усмихвам сама...
Абсорбаторът набира скорост и цигареният дим в стаята се разчиства.

... Пламъкът се разпали изведнъж, като всеки път от кибритена клечка. Замириса ми и ми хареса. Запалих цигарата. Поех. Издишах. Облегнах се на парапета и се загледах – долу, на площадката, между двата блока, играеха деца. Викаха, гонеха се, пееха дори. Главоблъсках се до припадък. Защо ми се губеше едната чертичка? Трябваше да са две! Не можеше да не съм забременяла! Желанието ми за бебе беше неконтролируемо, а момента беше превъзходен – няма и месец след сватбата, току-що прибрали се от сватбено пътешествие. А и той! Видя ме, като купувах теста, разбра че ще си го правя днес. Дали да премълча, за да не го отчайвам и него... Да го излъжа, за да го зарадвам – брррр, лоша идея. По-добре истината!
Нещо между пръстите ме опари. Цигарата беше свършила. В кутията нямаше други, а на мен още ми се пушеше. Обадих му се да ми купи други две кутии - от година си пушех по две на ден. Каза, че е на път за вкъщи.
Шумът от долу започна да ме изнервя, ехтеше между двата блока, удряше се в единия и се връщаше при другия, и сякаш част от него се шмугваше в главата ми.
Само още малко и щеше да сe прибере, тогава щях да си запаля следващата ...

...Бебефонът прекъсва мислите ми. Леко изпращява, а аз настръхвам от притеснение, че няма да успея да наготвя, ако се събуди. Изчаквам малко – дъхът ми е спрял. Тишина. Заспа отново...

... Прибрах се уморена и отчаяна. Без всякакво желание за каквато и да е работа. В празната квартира. Него всеки път го нямаше. Прибираше се винаги след мен. Може и пет минути по-късно да е, но – след мен. Тъпо ми беше и безразлично, сиво и скучно. Изминаха още две седмици и може би трябваше да направя нов тест. Дотук имах два отрицателни, но пък ми закъсняваше вече трети ден.  Реших да пробвам. Влязох в банята и го направих. Оставих лентичката да изсъхне.
На вратата се позвъни. Излязох. Той беше. Забравил си ключа днес.
Влязох отново в банята, но някак си бързах да се свърши с това – трябваше да обсъждаме доста неща – кола искахме да купуваме, апартамент. Хвърлих бегъл, почти незаинтересован поглед към лентичката и усетих как кръвта ми се смразява, а сърцето ми щеше да се пръсне. Всяка частичка от мен настръхна, всичко забушува, очите веднага се просълзиха от вълнение – две бяха. Едната по-бледа, но все пак – две. Разпищях се от щастие, а той се втурна в банята – изплашил се от виковете ми. Започнах да обяснявам, несвързано и объркано.......
Същата вечер дори не извадих цигарите от чантичката си...

Капакът на тенджерата се изхлузва от ръката ми и дрънчи силно на теракота. Една от плочките се ожулва. Застивам – дано не се събуди. След малко чувам бебешкия рев от другата стая. Спирам бързо котлоните, абсорбатора, разтварям прозореца и тичам при бебето. Взимам го в скута си, започвам да го кърмя и с умиление го гледам как отново се унася.

... Тъкмо завих зад ъгъла и видях тролея да потегля. Затичах се, но той не ме изчака. Нищо не ми оставаше, освен да чакам следващия. Априлското слънце упорито се опитваше да пробие през облаците, но студът щипеше силно и сякаш му се надсмиваше със силата си – вземаше надмощие и това личеше по хората – всички се бяха зашубили в палтата си и от устите им излизаше топъл въздух. Направих асоциация със сутрешна цигарка. Имаше доста време до тролея, а в себе си имах почти нова кутия. Трябваше да си купя още една за този ден.
Както винаги, нямах огънче. Кибритите си бяха запазена моя традиция за вкъщи. А запалките губех постоянно. На спирката младо момче потропваше с крака и топлеше ръце в джобовете си. Само той ми беше надеждата. Подаде ми запалката си с услужлив реверанс и се усмихна. Запалих и благодарих. Застанах до кошчето и подех ранното си пушене. Замислих се колко неща ми предстоят през следващите осем месеца - доктори, консултации, изследвания и ... изведнъж СЪЗРЯХ цигарата в ръката си. Нещо в мене се притесни. Притеснението започна да се засилва, усетих тревога. Трескаво започнах да си задавам въпроси един след друг, въпроси без отговори, въпроси напосоки, самоцелях се с всякакви питанки и вълнения. И ми стана неудобно от самата мене. Стана ми неудобно и от НЕГО! И за НЕГО! Нали го имаше вече!
Инстинктивно хвърлих цигарата в кошчето, дори не помислих че ще подпали хартиите, изхвърлени вътре. Не се случи така, обаче. Светлината на огънчето й започна полека да избледнява, потъмня и постепенно загасна. Засмях се – това е то, значи. Винаги умира нещо, когато се ражда друго нещо. Зарадвах се, че в моя случай умираше нещо мръсно, грозно и порочно, за да даде път на нещо чакано, желано, чисто и прекрасно... Една зловеща светлинка даваше път на истинската светлина – тази, която осветява живота на хората откакто свят светува.
По-късно същия ден подарих останалите цигари с кутията на един колега.

... Завивам го лекичко с олекотената завивка и се връщам в кухнята. Пускам отново котлоните и продължавам да готвя. Почти приключвам със супата.

... Хвърлих якето на дивана още от вратата и побягнах в банята. Повърнах. Успях да се сдържа в автобуса, и в таксито, и пред входа, и дори пред вратата на апартамента. Изповръщах всичко, което бях хапнала следобеда. Повърнах за пореден път този ден. Измих се и влязох в кухнята да приготвя вечеря за него. Ровех из шкафовете и се чудех какво да приготвя този път. Навсякъде имаше кибрити, обрах ги един по един и ги изхвърлих в кошчето на терасата. Мисълта за цигара ме ужаси. Мисълта за цигарен дим ме отведе в банята отново. Пак повърнах. Върнах се в кухнята и в един от шкафовете намерих кутия с цигари – знаех, че е там. Изхвърлих я. Мразех я. Имах си нова любов - обичах онова мъниче в мен, което вече два месеца ме караше физически да страдам и да се чувствам безкрайно неразположена... Исках да направя нещо за него, нямах търпение да му покажа колко го обичам и точно това бе начина да започна сега. И дори съжалих, че не съм спряла цигарите по-отрано ...

Вадя прането от пералнята, грабвам коша и притичвам към терасата. Бързичко, със заучени движения, започвам да простирам, подсъзнателно подреждайки, по някаква си моя схема, дрехите по въжетата...


Желанието изведнъж ме обзе, подсъзнателен психически иск на моето слабоволие; желанието да запаля. Не ми хареса мисълта за това, още повече че краката ми бяха така отекли, а трябваше и да изляза от офиса. Обърнах се – всичките ми колежки си бяха по местата, пишеха по клавиатурите и дори си шепнаха тихичко на себе си сметки, цифри, баланси ... Тихо и приятно беше в офиса. Бебето мърдаше в мен постоянно и вече всичко ме притискаше и болеше. Бях доста наедряла за шестмесечната си бременност. Пък и  краката, ах как се бяха надули. Сякаш бяха се съюзили с глупавата споходила ме мисъл. Станах да се поразтъпча, излязох навън дори, на въздух и споделих на едната колежка, която пиеше следобедно кафе. Предложи ми цигара. Твърдо отказах. Влязох вътре и продължих да работя. Но предложената цигара остана в ума ми. Започнах да усещам слюнкоотделяне – устата ми сякаш се пълнеше със тютюнева слюнка, имах чувството, че съм дъвкала тютюн, без изобщо да знам какво наистина е това усещане. Улових се, че не съм концентрирана в работата си. Измина час, а аз се борех със себе си. Бебето се укроти. Мислех си, че хората осъждат прекалено строго бившите алкохолици. Ако видиш такъв – не му предлагаш алкохол, пък дори и 20 грама – гледали сме всички по филмите катастрофалните последици от такива 20 гр. за алкохолика. При бившите пушачи, обаче, компромисите са неспирни. Дори и за бременни. Казват си, че няколко цигарки на ден са безобидни, че няколко дръпвания в никакъв случай не са фатални и прочие. Каква заблуда само! Каква липса на воля и характер!
И за друго се замислих – за това, че бившите пушачи винаги казват кога са спрели цигарите и как оттогава не са докосвали цигара. Но никой никога не съм чувала да разкаже дали от време на време го е спохождало такова желание, как се е чувствал и как се е преборил с него.
Все пак, излязох навън отново. Колежката ми пиеше поредното си следобедно кафе. Поисках цигарата, която не можех да забравя. И тя ми я даде. Помирисах я и изобщо не ми хареса. Вече не исках да я паля. Но го направих. Дръпнах си и зачаках реакция отвътре – бушуване на бебето, ритане, мятане. Нищо. Всичко си беше нормално. Бебето си кротуваше, и мен ме досрамя от мен, от поведението ми, от слабостта и глупостта ми. Изхвърлих цигарата веднага – останах си с единственото дръпване. Извиних се на колежката за изхабената цигара и се прибрах вътре, в офиса. Всичко ми миришеше на цигари – имах чувството, че цялата се вмирисах на изгасена наполовина цигара. Отидох в банята – измих си ръцете със сапун, отворих си дъвка – устата ми вонеше от никотина. Обонянието ми се беше изострило невероятно. Върнах се на работното ми място, но ръцете ми продължаваха да миришат. Миришех пръстите си с отвращение и бягах отново в банята да ги измия.
Остатъка от този работен ден прекарах, като постоянно ходех в банята – миех си ръцете, мажех с крем, но пак ми миришеше на цигара. И не ми харесваше никак. И тогава осъзнах за пореден път колко противна и отблъскваща може да е цигарата за непушачите. А каква ли беше за няколкограмовото човече, вътре в мен? Доплака ми се ...

Простирам и последната дреха и влизам в спалнята. Започвам да подреждам предното пране, сортирам дрехи, заделям, закачам по закачалките, включвам ютията в дрешника и започвам да гладя бебешките, преди да ги сгъна.

Станах и излязох да се разходя в коридора. Това беше последното нещо на света, което исках да направя, но доктора го препоръчваше горещо – раздвижването след раждането било важен процес. Хубаво било да се направи още в болницата, докато имало възможност да ме наблюдават. Не исках дори да мръдна от леглото, защото много болеше. Конците дърпаха отдолу, пареше и щипеше, кръвта вървеше силно и дори се засилваше, като се движех. Но трябваше да го направя.
Полуприведена, понаведена, влачех крака из коридора и правех тегели напред-назад. Още малко и вече щяхме да сме с утрешна дата, сънят ме бореше и изпитах желание да си легна на момента. Тъкмо и бебенцето се унесе да спи. И тогава я видях – родилката, от съседната стая. Усмихвахме се една на друга през стъклото, което ни делеше и току подпитвахме разни неща за бебелъка. А сега я видях на балкона. Стоеше и пушеше. Декемврийският вятър силно удряше вратите при получилото се течение на 12 етаж, но тя – борейки се с него да запази стабилна стойка, държеше цигарата с едната ръка и дърпаше жадно, жадно от насладата си. В този момент не помислих за бебето й.  В този момент ми стана жал за нея. Зачудих се колко ли е пушила, докато е била бременна. Как така не е могла да ги спре! Не можех да повярвам. През деня, от стаята си я бях видяла, че вече е започнала и да кърми. Ужасих се.
Вятърът направи салто във въздуха и вкара в коридора миризмата от цигарения дим. Усетих я и не ми хареса. Втресе ме изведнъж. Веднага се прибрах и си легнах.
На другата сутрин, докато лежахме и си говорехме с другата родилка в моята стая, чухме, че тръгва детската визитация. Най-накрая. Всеки ден се бавеха и ни изнервяха в очакването ни. Изправихме се до креватчетата на бебетата ни и зачакахме да ги вземат и претеглят.
От съседната стая се чуваха откъслечни думи. Бебе, дихателни проблеми, тютюнопушене. Последната картинка от предишната нощ нахлу в главата ми. И в този момент ми стана жал за бебето й...

Щастлива, че все още спи, и с надежда, че ще успея да измия душ-кабината и гърнето, влизам и в банята. Не губя време и веднага започвам да обливам с вода...

...Не можех да повярвам, че се случва! Бяха ни изписали преди седмица от родилното,  оттам заминахме направо в дома на майка ми, всички се въртяха около мен, помагаха ми, радваха се, и изведнъж - този вирусен грип. И ето, че майка ми ходеше с маска из къщата, и за периода на лечението си избягваше всякакви контакти с мене и бебето. Налагаше се сама да се справя. И аз успявах с всичко. Но вечерното къпане, как ме притесняваше само!
Същият ден снега затрупа двора, къщата до половината потъна в сняг и нямаше дори кой да го отрине. Денят бързо се изнизваше, докато беше обяд и слънцето се скри. С падането на тъмнината всичко в мене почна да се свива от страх и вълнение. Как щях да го изкъпя сама? Тази клатеща се главица? Това крехко телце? И тази страшна фонтанела! Племенничките ми влязоха при мен и ми предложиха помощ – поне да ми поливали с каната. Седяха децата при мен, а аз давах вид, че уж съм куражлийка и ще се справя. Но нещо ме потискаше в гърдите и сякаш буца заседна в гърлото ми. Страха ми стана неописуем – безмислен и глупав, но огромен и реален. И в този момент чух името си – сякаш някой викаше отвън. Заслушахме се с децата. Вятърът удряше по стъклата и трудно се разбираше той ли вие или някой вика. И трите почти не дишахме заслушани. Този път го чухме по-добре – наистина някой ме викаше. Показах се на терасата и извиках от щастие – тя беше. Братовчедка ми. Разбрала, че майка е болна и веднага тръгнала у нас - да изкъпе бебето. Спуснахме се с децата и за 5 мин. разровихме импровизирана пътека до портата – снега беше много мокър и тежък. Отворихме вратата и тя влезе, отрупана със сняг, като снежен човек. Шала на главата й беше прогизнал. Бързо се натопли, приготви всичко, изкъпа малкия, масажира го, прехвърляше го оттук-оттам. Хвалеше ни, наддал бил добре за дните си, тежичък й идвал малко. Смееше се с високия си глас и внесе прекрасно настроение в дома ни. После се изправи бавно с ръка на кръста и въздъхна с облекчение - хубава работа свършила тази вечер, доволна беше от себе си. Бързаше да се прибере, че снега безмилостно затрупваше пътищата и пъртините, а и тя беше на работа на следващия ден. Искаше само една 5-минутна почивка и излезе на терасата да си я осигури. Запали си цигарата. И заговорихме – за кърменето, за възстановяването ми. Отговарях на въпросите й, но усещах, че ми става зле от дима. Замириса ми лошо, очите ми се насълзиха. Тя не спираше да говори, смееше се, очите й искряха от радост, че ми е била в помощ, в труден за мен момент. Прекрасна беше! Но цигарата – ужасна! Едвам се сдържах да не се закашлям. Дълбоко в себе си поисках да си тръгне по-бързо, само заради цигарата. От студения въздух и от дима, който дишах с нея, усетих дразнене в носоглътката, призля ми направо. А цигарата беше едва наполовина. Нямаше да издържа докрая. Щях да припадна.
Изведнъж, по средата на едно изречение, тя хвърли цигарата в снега и каза, че трябва да тръгва по-бързо – изморена била, трябвало да си лягат вкъщи. Направо си отдъхнах с облекчение. Изпратих я до портата. Влязох и още на терасата усетих останалия, все още непроветрил се цигарен дим. Вместо в моята стая, влязох направо в банята. Повърнах и ми олекна.
 
Плачът се засилва все повече. Това е неговия начин да ме извика при себе си. Няма как, оставам всичко и влизам в детската стая. Навеждам се над креватчето му и той веднага ме съзира. Спира да плаче и започва да се смее с глас. Гука и ми говори нещо на бебешки. „Думите” му ме изпълват с щастие – мене, душата ми, тялото ми, дните ми. Целият ми свят се върти около него и брат му. Всичко, което истински и безкрайно обичам, са те двамата. Всичко, което ме кара да летя от щастие и да пълзя от мъка, са те двамата. Всяка моя мисъл и тръпка е свързана с тях и е поради тях. Всичкото ми богатство са те – децата ми.
Вземам го на ръце и го слагам в скута си. Обръща глава към мен, търсейки. Усмихвам му се, шегувам се с апетита му и му давам да суче. Докато се храни, той ме гледа в очите и всяка черта от лицето му сияе. Усмихва ми се леко и продължава да суче. Галейки го по главата, изтривам потта от златистата му бебешка косица. Говоря му нежно и осъзнавам колко съм щастлива, че го имам. Чувствам се благословена и сладка нега се разлива в мен. Давам си сметка колко съм важна за това дете и си обещавам винаги да му давам добър пример в живота; да съм силна и всеотдайна за децата си, отговорна и упорита. Обещах си го още преди пет години - в онова мразовито, априлско утро, когато една червена, пареща светлина угасна завинаги в уличното кошче...



Теди Тодорова

Изкуството да бъдеш майка


Със сигурност по-голямата част от жените на този свят притежават вроденото умение да бъдат майки, в смисъла на тази дума - да създадеш нов живот и да отгледаш човешко същество. Но може би все пак тук трябва да сложим ударението върху изкуството да бъдеш добра майка. Когато бях тинейджър си мислех, че трябва да си записвам всички онези неща, които моята майка правеше или не правеше, а на мен не ми харесваха, всичко онова, за което смятах, че трябва открито да седнем и да поговорим, но не сядахме, и всичко онова, което мислех, че аз трябва да направя и споделя с детето си, когато стана майка... Ето днес вече съм майка на две прекрасни момичета. И твърдо съм решила да не допускам “грешките” на своята майка. Поставям думата грешки в кавички, защото съм убедена, че тя не ги е отчитала като такива по онава време.
Според мен изкуството да бъдеш добра майка не може просто и ясно да бъде изразено с думи. Не е като да напишеш инструкция за работа с елекроуред. Може би разковничето са резултатите, които искаш да постигнеш или с други думи първо да определим целите, а после да изберем средствата. За да определя себе си като добра майка искам моите деца да се чувстват обичани, но да не бъдат прекалено разглезени; искам да знаят, че за мен те са най-важни на света, но да не използват това само, за да получат облаги; искам да мога винаги да говоря с тях на всякакви теми; искам винаги да знаят, че могат да разчитат на мен, без обаче това да ги направи мързеливи; искам да уважават мен и мнението ми, без да трябва да им го налагам; искам и още много неща, но най-важното е, че искам да възпитам и отгладам добре своите деца... Това са целите в общи линии, а средствата ги търся всеки ден. За да бъдеш добра майка, не е достатъчно просто да прочетеш някое упътване.



Наталия Божинова

Чудото да създадеш живот

 Мама - как хубаво звучи, като името на ангел - моят ангел!
Мамо, ти създаде живот - създаде мен!
Носиш ме девет месеца под сърцето си!
Чуствам как бие то!
Чувам гласът ти, когато говориш!
Усещам ръката ти, с която ме галиш!
Нищо, че не ме виждаш - аз те усещам!
 Мама - как хубаво звучи, като името на ангел - моят ангел!
Бих направила всичко за теб.
Бих направила невъзможното - възможно.
Бих преброила звездите, песъчинките на плажа, рибките в морето.
Бих събрала всички капки дъжд в шепите си.
Бих минала под дъгата.
Бих преобърнала света.
Много неща бих направила за тебе мамо! Обичам те и винаги ще те обичам!
Благодаря ти, че те имам!



Елена Рафаилова

Не мога да заключа щастието в думи



На 19 се влюбих отчаяно, на 23 се омъжих, месец по-късно разбрах, че съм бременна. Трудна бременност, тежко и дълго раждане. Март, в двора на болницата дърветата са нацъфтели. Мирише на пролет. В 01:25 часа сутринта настана пролет в душата ми. Малкото ми слънчице проплака. И после... ден след ден... Затварям очи и виждам ... Стоя разплакана, часът е 4 сутринта и го люлея, а той... се усмихва за първи път!
Първата усмивка, бурния смях след това, първите зъбки и неизменното първо боледуване! Мъка! Виждам се как стоя над него и в миг той пребелява и притваря очи, аз го разтрисам и рева, рева, рева. Той отваря очи и... се усмихва!
Първи стъпки и гордостта в очите му, че се е справил сам! Виждам и мъката му, когато се разделяме пред вратата на яслата, чувствам топлата му ръчичка в моята, сините му разплакани очи, които молят, но не укоряват. Чиста мъка, от душа. Гадно ми е, ужасно. А ето и лятото и морето. Лудории без край! Радост! Виждам 1,2,3 духнати свещички...
Лошо ми е. Бременна съм. Теди ще има сестричка! Той я чака. Разпитва. Вечер заспива на рамото ми, а малко по-надолу до сърцето ми спи и другото ми още неродено слънчице.
21.05 – годишнина от сватбата, имения ми ден, а в 02.55 сутринта – най-прекрасния подарък: дъщеря ми Яна, засмяна още от първия си ден!
Уморена съм. Мразя болниците. Яна спи в ръцете ми и диша толкова леко. А под прозореца едно малко момченце вика майка си. Слизам. Треперя от радост. Той тича протегнал ръце. Най-нежната прегръдка. “Обичам те,мамо! Ела си при мен с бебето. Липсваш ми. Мъчно ми е.” Куршум да ме прониже няма да ме заболи така сърцето! А той, малкият ми ангел ми носи даже цветя!
И ето, у дома съм. И те са тук – двете ми слънчица Теди и Яна. Старая се да бъда майка, а те ми помагат с голямата си обич. Баткото скоро ми каза “Обичам теб и сестра ми колкото е голям космосът! А знаеш ли, че той е безкраен, мамо?!” Умничето ми! И аз ви обичам безкрайно, с вас няма тъмнина в живота ми!

Днес, 16 април 2009 г., бе проведено тегленето на томболата в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт Аристон.

Името (псевдонимът) на печелившия бе изтеглено от 6-годишната Елина Боянова Тъмнева, в присъствието на нотариус Ивайло Николов.

Печелившият пералня със сушилня Аристон AQGMD 129 е VESELU6A. ЧЕСТИТО!




Протокол

Извинявам , се че още не съм се свързала с вас но имам проблем с електронната си поща и не мога да вляза в нея, тъй като съм си забравила паролата, Затова си направих нова парола(klara17@abv.bg). ако не се нарушават правилата, ви моля да ми изпратите информация на този имеил. ако не, ще трябва да се примиря с изтеглянето на нов подедител