За дисциплината

Ами и аз след 2 часа рев ще се отпусна и ще заспя блажено - то се е уморило горкото.

Хайде да питам и аз в този род съждения - напоследък ситната е силно привързана към изпражненията си. Като се наака не дава да й сменя памперса. Моля, убеждавам, ама нъц, накрая какво трябва да направя - да й го сменя докато тя реве, или да я оставя наакана да си пореве час - два, да се подсече, но да заспи блажено?

И аз имам питане по конкретна ситуация: В голям магазин сме. Детето изведнъж решава, че трябва да му купя това.... и това... и това... Аз нямам толкова пари. Той започва да се тръшка, ама така, че ако не предприема светкавични действия ще помете от щандовете стока за колкото са моите месечни доходи например, а може и да се нарани.  Как действам?

ами и да имам пари, ако кажа не, значи е не. Аз лично  май не съм за пример.
Веднъж се е случило (обекта на желание беше сладолед) - хванах го за врата извлекох го за яката навън - там го оставих да се тръшка спокойно и му казах, че ще го почакам докато му мине яда. След две минути рев отидох до него и му казах че имам план с първо второ и трето и се кандардиса

Фуси, горе долу по същия начин и аз действам в подобни ситуации.

Но ме интересува друго: как да обясня достатъчно убедително, че така не бива да се прави. Защото аз мога да го оставя 1 - 2 часа да си излива агресията по някакъв начин, да съм до него и да му говоря, търсейки най-добрия подход. Ама имам ли право да искам това от госпожите в детската или в училище, от приятелите му? Нали моята роля е да го подготвя за живота все пак? Или не е така?

Конкретно действам така:
сменям памперса и изобщо правя, каквото трябва да се прави, аз съм майката, аз решавам, не се и опитвам да убеждавам. После оставям юнака (с дами нямам опит  ) да се нареве и му повтарям колко му съчувствам и колко го разбирам, ама ето на, трябва и т.н.
Като цяло (е, хора сме! ) не се поддавам на шантажи от рода на: "сега ще ти спретна една сцена и ще ми купиш, каквото искам, за да не се излагаш". Пак така: казвам НЕ и много му съчувствам, когато протестира; казвам, че напълно го разбирам, и аз на негово място бих..., и колко е лошо да си малък и да не можеш да правиш каквото си искаш, и така...  
Да, събирали сме погледи в магазини, и какво от това? После не се повтаря.
Така направих и с яслата: рев, рев, рев, стоях при него и му казвах, че и на мене ми се реве, което си беше вярно, но така трябва, че сега ще си тръгна и после ще дойда и разбирам, че е уплашен и пр. и пр. и пр., така около 2 часа - за пръв и последен път имахме проблеми с раздялата в яслата.
За заспиването ако искаш вярвай.

Гане, ами като ти казвам, че не съм за пример 
Има неща, които не обяснявам. Не може и толкоз! Това е положението. За някои неща - малко са - не отстъпвам.
В момента при нас на дневен ред е борба с хленченето и по-скоро - "Как няма да получа нищо докато мрънкам" 

У дома сме на обяснения.
От 10 месечен съм започнала да обяснявам и да даказвам всяко нещо, което правя.
Резултата е, че в момента много успешно успява да докаже собствената си правота - аргументиран отвсякъде, че и помни и забелява всеки мой пропуск.
  Иначе дисциплината в къщи е поизтървана. Добре, че е добричък и като види колко се шашкам гледа да е в час.

Наистина заспиваше от изтощение. Както казах, аз го преодолях. Сега се сърди не повече от 10 мин. и то в най-лошия случай. Друг е въпроса, че се сърди по няколко пъти на ден. Приемах, че наистина се тръшка, за да манипулира и в такива моменти избягвах да говоря, за да не си изпусна нервите. Като видях, че с гушкане и мило отношение не става, просто започнах да го игнорирам. Обикновено казвах "Добре, ти докато се сърдиш, аз ще свърша някаква работа" и започвах или да простирам или да чистя прах, абе намирах си някаква работа. След като я свършех, предлагах нещо друго, което да грабне вниманието му веднага и да е достатъчно интересно, любопитно или желано от него. След две-три подобни пренебрегвания на неговия рев, той просто престана да се тръшка.
С магазините по-трудно се оправяхме. Понеже в дома беше свикнал, че може да вземе всичко, което види и може да стигне, в магазините се опитваше да прави същото. Обяснявах, че не може така, че трябва първо да го купим и тогава да го вземем, но често се налагаше да излезем по най-бързия начин, защото започваше да пищи. После обяснявах, че ако не се е държал така, а е изчакал още мъничко, докато го купим е щял да го получи. В началото не разбираше (в началото не разбираше нито една дума), но по-късно започна да разбира и сега вече и истериите в магазин са рядкост.
Все още обаче не съм се справила с чакането. Ако сме някъде, където трябва да чакаме, примерно пред лекарски кабинет, търпението му свършва точно на петата минута. Там обаче предварително нося солети, дъвки, гребен, някаква играчка и като изредя и всичките и все пак стигне до истерия, му давам мобилния си телефон. Предполагам, че именно защото там му давам интересни неща, за това и още не сме го преодолели, но няма как да го оставя да пищи и да се търкаля в коридора на медицинския център, нито пък мога да го изведа, защото тук хората са такива, че никой на никого не пази ред.

Поздравления за темата   

Това е добра идея и доста труд. Поздравления!
Прочетох част от статиите. Много от нещата са част от начина ми на мислене, с други не се съгласих на "първо четене", но дават повод за размисъл. За плакането предизвика доста размисли... Доколкото разбирам, става въпрос за бебета. Темата за страховете ми е интересна. За хиперактивността ще чета отново, в по-ранен час, защото си мисля, че много от показателите за хиперактивност са завоалирани прояви на други "проблеми". И наистина "етикета "хиперактивност трябва много внимателно да се лепи.
Иначе за дисциплината...
Аз съм за дисциплина. И за спазване на правила. Наказанието е мярка, която ползвам. Категорично против съм използването на обидни думи, на игнориране на децата. Не си харесвам навика да използвам заплахи, че ще опердаша непослушника. За шамар също има място, но първо трябва да се предупредупреждавам, че определено провинение "върви" с шамар. Шляпала съм, най-често по ръцете, първо обаче, предупреждавам, че ще има шамар, за да не се стряскат. След 4-5 година си мисля, че шамара взе да става излишен, защото разбират от дума. Иначе всичко застрашаващо живота /особено контактите/ ги "учихме" с шамар по-ефективно, отколкото с обяснения. А откакто въведохме праволото, че когато те ударят да удариш - не се бият. Оказа се, че вечно напердашения от брат си също може да удря, а този, който удря като получи няколко хубави плесника взе да се замисля дали да удря.
Моите най-мразят да викам. Действа по-добре от всички наказания.

Благодаря за поздравленията

За плакането - отнася се не само за бебета, по мой личен опит работи и досега (над 10 години), естествено, в много по-редки случаи.

Аз също съм твърдо за правилата. Най-важното и трудното е самите ние (таткото и аз) да ги спазваме. Така някак си не се стига до наказания. Реване, тръшкане, протести - и накрая пак става това, което сме изискали. Ако е предварително уговорено, ако е ясно, ако не е произвол от наша страна. Иначе Господ да ми е на помощ, емват ме с моите камъни по моята глава.

Снощи направих папка "Дисциплина" и добавих един текст "Шест важни думи". Според мене изяснява връзката между грижа и дисциплина, както се опитвам да я практикувам.

Е..., искам, моля! Чакам го!

http://zavinagizaedno.pbworks.com/%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BC … D1%82%D0%B8%D0%B5

Интересно проучване показващо връзка между хормоналните нива и поведението. Преведено.

Аз правя онова, което прави детето, действа абсолютно безотказно, гарантирам!! Примери:
- в магазина - искам, искааам, купи ми, мамо, купиии мииии. Пускам торбите на земята и почвам и аз - искам нова рокляяя, купи миии... детето млъква, поглежда ме, идва и почва да ме успокоява - мамо, не плачи. Аз едвам се успокоявам, гушкам я, ставаме и си отиваме. /За публиката която събираме хич не ми дреме... /
- в къщи - не искам да ходя на градина, плач, рев, моля те, мамо, не ме пускай, и едни едри сълзи като бисери капят...Сядам на дивана и почвам да нареждам - не искам да ходя на гадната работа, искам в къщи, искам да си гушкам детенцето, мразя я  тая работа, кога ще дойде събота...и т.н. Тя млъква веднага, идва, прегръща ме, успокоява ме и казва - не плачи, мамо, в събота ще си почиваме...

А, и да добавя, че такива случаи вече няма.... Сигурно и писна да ме успокоява

Благодаря за линка!   

И какво съвпадение - четох статията, докато на масата дъщеря ми се пазареше, че не иска да яде леща. 
И в този ред на мисли да попитам: и вашите деца ли се мръщят когато менюто е боб, леща, жито...? Трябва много да сме гладни, за да ги ядем, иначе категорично отказваме, както и да са приготвени.

Темида, тук темата е маааалко по-особена от тези, в които просто се обсъждат детски капризи, нали го имаш предвид?