За децата

НЕ, не ми стига времето за всичко. Живея под режим, когато детето е на училище. Всяка минута ми е пресметната. Дори и сега, през ваканцията, си виждам детето за няколко часа вечер. Но това е живот на работеща майка, а в моя случай, останала сама с детето си. Нямам голям избор. Но се опитвам да правим нещо по-различн през почивните дни. Надявам се един ден детето да оцени усилията, които правя, за да не й липсва на нея нещо. Е, баща й няма как да заменя, но това е друга тема.

аз не съм разведена
но мъжа ми както често съм писала го няма по14ч на ден 6 дни в седмицата
сама се оправям
не нямам време за децата
просто да ви кажа да не се отчайвате - slmkj ти поне си извоювала правото да гледаш децата около теб...моите като излезнат от ДГ /така както виждам бъдещето/ - ако не се е пенсионирала майка ми - не виждам изход за себе си, освен да стоят съвсем сами.....
със сигурност днешното ежедневие дава малко време на родителите за децата им
и сигурно за това е отчуждението

п.п. мен ми се искаше друго - да не съм толкова преуморена, че и малкото време дето сме заедно - да гледам да си открадна мигове да съм сама, щото иначе ще откача от преумора....
мечтая да мога да съм пълноценна поне краткото време с децата си!

Това да бъда с децата, докато са малки и имат нужда от мен ми беше първостепенно. Въртях цялото си ежедневие около това. Но не беше оценено, бях наречена готованка, че се възползва от по-доброго заплащане на мъжа си, за да не работя и т.н.
Сега работя, виждам децата си от 7 до 10 вечер и в почивните дни, когато някоя баба не ги е взела. Не ми стига, но обстоятелствата са такива. Мечтая за времето, когато ще можга отново да се почувствам, както преди.

И мен ме гризе съвестта понякога по темата. Работя, на моите доходи разчитаме за всичко, имам вкл. и 2-ма болни родители. Те разбира се помагат в гледането. Но... майката няма кой да я замени.
Как се справям - с много лишения в личен план. Например прибирам се вечер, хапвам набързо, към 7 часа имам малко време за някоя игра или някой детски филм заедно и станало време за лягане. Събота/неделя гледам да компенсирам с някое общо занимание - разходка, кино, театър, пазар заедно.
Вече е малко по-голяма и съм обяснила, че мама трябва да работи, за да имаме парички да си купуваме разни неща и уж получавам разбиране. Но това вътрешно чувство за вина не изчезва.

Като родих детето, работех като се върнеше мъжът ми от работа. По- едно време мъжът ми тръгваше по-рано и се прибирше с час по- късно, но бях категорично против, а и след време шефа го забрани.
Сега работя на половин ден, мъжът ми също помоли шефа си и съкрати работния ден с 1 час, а в петък се прибира дори в 14ч. Събота и неделя, само тате гледа дечко (аз пасувам) и наваксва пропуснатото време.

тук пишат по принцип родители борещи се сами
аз вярно писах и не съм сама, но писах защото исках да кажа - случва се и не е проблема, че си сам, а в нашето забързано ежедневие...

извини ме - от поста ти освен, че имаш доъбр мъж и се подкрепяте, не виждам какъв е извода за самотния родител? надали тук пишещите могат да си вземат половин ден ако бюджета на семейството лежи върху тях...и децата също...

п.п. не се заяждам - просто питам какво е искала да каже авторката на този пост!

Леле,slmkj,как я прочетох тази тема точно след 4 дневното отсъствие на Алекс.

Като цяло мисля,че му отделям достатъчно време.Работя до 16,30,вземаме се от ясла и сме заедно.
Засега-добре.
Чудя се обаче как се съчетават нещата,ако евентуално след време изникне друг мъж в живота.
Тогава какво и как,хич не ми е ясно.Но ще му мислим.

извинавай, но ако друг МЪЖ е проблема в това да виждаш детето колкото трябва - това не е мъж
моя мъж не е проблема в липсата на време - даже той е фактор да има повече свободно време
в смисъл следващия мъж трябва да се съобрази с детето - той ще бъде с ВАС не с теб....
и ти пожевлавам скоро да го намериш

Ооооффф! Това ми е болната тема.
Преди години се наложи Полина да дойде на една родителска среща с мен, защото нямаше кой да я гледа. То детето си има своите нужди, а аз все я карам да мълчи. Как така, на госпожата детето трябва да слуша. Накрая ми беше сърдита, защото: "Ти обичаш твоите ученици повече от мен!"
Сега, особено когато учи следобяд, а аз съм сутрин, почти не се виждаме. Пък и вече си има приятелки и излиза с тях...
А, бе, честно казано съм и длъжница откъм внимание.

На мен ми стига.От възможни 24 часа в денонощието аз съм с малкия 25.Забавлявам се с приятели веднъж-два пъти месечно.Даже понякога се усещам че не ми е толкова интересно с тях и искам да съм си в къщи при малкото съкровище.Не ми остава време да се отдам на глезотийки.Например шопинг,фризьор ...общо взето не ми остава време за нещата които съм правила преди да родя.

Не, не ми стига времето за нищо.
Сутрин ставам много рано, водя го на училище, отивам на работа и работя "бързо", за да мога да го взема на време от училище.
Когато се прибера нямам сили да говоря...
И определено не се гордея със себе си...

Моето не стига. Никога не е стигало, от ден едно. И това ми е много болна тема, особено след като видях как пред очите ми сякаш излетяха 8 години.
Имах един период, преди около 4 години -- трябваше да работя и да уча, виждах я само за минути в колата, докато я закарам от детската до бейбиситера и вечер си я прибирах вече заспала.
Като се обърна сега назад към тези години имам чувството, че там има някаква дупка, усещането за нещо неизживяно и липсващо си остана.

После аз станах малко по-свободна, тя обаче стана ученичка  Май няма никога да се синхронизираме, който има ученик знае колко по-трудно става всичко, особено с време.
Последните 2 години, обаче реших да жертвам кариерата си, заради детето. В смисъл, имах много добри възможности, но не ги приех, защото това означаваше отново връщане към период номер 1. Също думата "жертвам", която употребих е с положителен смисъл, носи щастие, а не товар.
Въпреки всичко, времето ми е разчетено до минута. Неочаквани събития, които се случват междувременно ме затрудняват, но животът идва с тях. Поне знам, че за последните 2 години успях да извлека максималното, колкото и малко да беше то, за да бъда възможно най-дълго с детето си.

И пак не е достатъчно, но и не може да е, когато всяко нещо в дома разчита единствено на 2 ръце. И колкото и да се правят компромиси с домакинските задължения, те не са безгранични.

Мечтата ми е да мога да работя на половин работен ден, мисля че това е най-добър вариант за самотните родители.

Сетих се и аз за нещо покрай това. Както споменах и по-горе, докато учех на доста класове се налагаше дъщеря ми да е с мен, нямаше кой да я гледа.
И в момента, в който професорът заставаше да преподава, тя веднага изкачаше (беше малка тогава) и започваше да говори с него и да пише по дъската с него. И ако те повишаваха тон, за да я надвикат, то и тя повишаваше с тях.
За да има мир, всеки от тях още като влезеше и я видеше, разделяше дъската на две, за да има място и за нея и за него  и отделно и правеха място на катедрата, за всичките (мин 30) мини играчки, които дълго време бяха част от инвентара на дамската ми чанта.

Трябва да са много готини били тия преподаватели. А за работа на половин ден - ех, ами то и заплатата ще ена половина, това е лошото.

Лошото е че ато чуят че имаш малки деца и те "режат".Все едно си крастав.

Да се включа и аз в интересната тема: Не съм омъжена и не съм била. Моето слънце е на 2 г. и 5 м., ходи вече на детска градина (частна е, защото в държавните няма място сега за дете, родено на 4 януари-ще има евентуално догодина, като е вече на 3г и 9м, а от яслата го отписаха след престой в болницата с вирусна гнойна ангина и висока температура-направи фебрилен гърч..) Много се разпрострях май...Аз работя редовна смяна-имах късмет с работата-нямам проблеми да работя понякога от вкъщи-старая се да съм максимално полезна на работодателя си постоянно(такова е естеството на работата, че е възможно-дълго я търсих такава) и съм спокойна, че мога да съм вкъщи, когато се налага....Стигнах до извода, че е важно как прекарвам времето с детето, когато сме заедно-опитвам се максимално да му дам...Не е лесно, обаче нали ние, родителите си имаме най-мощният енергиен стимулатор-ДЕЦАТА и ТЕХНИТЕ СЛЪНЧЕВИ УСМИВКИ! И всичко има смисъл, всички борби и "жертви" стават по-лесни и си заслужават! Мога още много да пиша за себе си по темата, знам че и ми предстоят и още трудности, но и още много радости...Иска ми се да пожелая на всички повече радост и по-леко преодоляване на трудностите! Аз съм си намерила една формулка за всеки повод и се опитвам все повечко да я прилагам: Старая се да стана от сега ПРИЯТЕЛ с детето си...всеки ден по малка стъпка, доколкото е възможно:)Успех на всички и хубав ден докрая!

Ще успееш antoniyap, стига да го искаш. И аз бях така и не се бях замисляла, просто за мен си е част от нашите отношения. Но, тази година за Деня на Майката получих много поздравления от приятели и все имаше в тях част "че съм успяла да стана не само майка на дъщеря си, но и приятелка и каква по-голяма награда за един родител от това".
Само, ако знаете колко хубаво ми стана като четях. Пожелавам ти да изживееш такъв момент и ти 

Вени * - дааа, наистина работа на половин ден и без подкрепата на втора заплата да влиза в къщата, май е в сферата на мечтите. Аз поне търся работи, при които част да може да се върши от къщи, малко на плаващ работен ден.....но и тук е трудно. Знам. И може и да не мога да намеря дори и такава.
Охх, май самотен родител, работа и трудно си вървят ръка за ръка 

skjlmj ,направи си една регистрация бе жена,исках да ти пиша на лични ,а немога като си гост искам да ти дам "формулата на успеха"

Е, дай я и на нас, де!

Благодаря   

права си без едно нещо - някои хора са напълно реални и достъпни...
аз например и др мои познати - като почнеш от снимки и сбирки и свършиш с доста лични данни...
така че анонимността е нещо, което не е задължително, зависи дали искаш да бъдеш или не...
това бе като пояснение, не като упрек - въпреки, че наистина е смущаващо да общуваш с някой дето няма поне електронен постоянен адрес!

Аз като писах за първи път в този подфорум като гост бях разкрита много лесно, защото историята си е история и се разбира кой я разказва.
Но си права - мъж ми ме чете и все ме коментира, а колко пъти си спестявам мнението по даден въпрос, защото не искам той да го научи.
Ай и за това ще бъда питана "защо не искам той да научи" - нали, скъпи?

Правя всичко по силите си да му обръщам достатъчно внимание. Често свършвам работа по-късничко и понякога имам чувството че изпускам много, но няма какво да направя. Финансово разчитам изцяло на себе си.

През лятото сме заедно навън всяка вечер, когато свърша работа навреме. Събота и неделя често пропускам чистенето и готвенето, за да можем да изкараме хубав и пълноценен уикенд заедно - някъде навън . Правим заедно доста неща, даже го научих да меси  .

Угризенията, че не съм достатъчно добра майка понякога ме подгонват, но гледам бързо да ги разкарам от главата си. Ние сме най-доброто за децата си - обичаме ги,  отглеждаме ги с любов и правим всичко по силите си за да са добре, нали? 

Каква работа на половин ден, какви 5 лева?
Аз работя през отпуската си по 12 часа без почивен ден, щото едва се оправяме с тези заеми.Детето иска да го заведа на екскурзионно летуване из България, а аз се оправдавам, че останалите роднини(от бащина страна) не са го виждали цяла година и сега ще живее при тях, за да се видят.
Надявам се да ми прости и да знае, че я обичам с цялото си сърце!!!

Да, имам време за децата и гледам да го използвам качествено и целенасочено да се занимавам с тях.
А и работя в детската градина, в която са и двечките и си ги виждам и през деня, което за тях е страхотно ( както и за мен).
А мога ли да използвам темата и да попитам за едно малко проблемче, което ме мъчи относно децата ми?
Става дума за следното:
и тричките спим заедно в голямото легло. И това е било почти винаги така. Само, когато малката беше бебе спях само с нея в едно легло, че я кърмих през нощта, а каката спеше с баща си. Правила съм опити да я отделя да спи в своето си легло, но са били неуспешни или успешни само за няколко нощи.  Демек - липсва дисциплина в това отношение за което съм си виновна аз, но....:
факт е, че съм изпуснала моментът в който да ги отделям и сега ми изглежда почти невъзможно. А и още повече - като го няма таткото в къщи ми се струва, че децата търсят близостта ми още по-силно. Малката особено все иска да спи посредата между мен и сестра й. Търси някаква сигурност, детето.  Със сърцето си усещам, че така е по-добре да спим, но пък си определено си пречим - моето лично пространство е почти никакво, децата преди да заспят дивеят и се трепат, нощно време се будят и пак си пречат, а сутрин само да отвори едната очи и другата скача веднага. Всички имаме един общ сън, което не е от най-здравословните неща
Обаче - не знам какво да направя Голямата е на 6 и половина, а малката - на почти 4г.в. и ми се струва, че трябва да започнат да се отделят лека по-лека. Но как да стане това, при положение, че се страхувам да не се травмират още повече. Един вид - не стига, че татко не е в къщи, а и сега да ги карам да порастват насилствено, като моментът им е минал? Говоря, говоря и пак говоря и все не става. Сутрин уж са съгласни, но дойде ли вечерта скачат в спалнята и искат да се гушкаме всички. Душички са те. Няма начин да не им се отрази раздялата с баща им. Макар че и преди това много си спяхме заедно, както казах. Мъж ми спеше в хола на дивана, че си лягаше в ранните часове.
Дълго стана - извинете, но вие какво мислите по върпоса? Как най-неболезнено да ги откъсна от себе си? и трябва ли изобщо да го правя?

Наистина си изпуснала момента! Но мисля, че са достатъчно големи, за да разберат. Все пак трябва индивидуално да подходиш, но намери подходящото време и начин да направиш примамлив факта, че ще спят в самостоятелни легла. Предполагам имат такива? Нещо от рода на това, че вече са големи, каката ще тръгва на училище и т.н. малката може би ще се повлече по нея, предполагам я копира. Това може да се използва.

DOROTEIA, според мен не прави нищо на сила. Опитай постепенно да обясниш, че вече е голяма, че ще бъде ученичка, че големите спят отделно и така постепенно...Наистина няма как да не им се отрази раздялата...И ние спим още заедно на спалня, или с мен или с баба й, но пък е 1 брой
Сега мисля да правя детска стая, да я накарам да си избере сама някои неща и така постепенно да предизвикам интерес да се отдели. Иначе, и при нас го има страха, страх я е и аз да не я изоставя, това го усещам на моменти. Случвало се е да искам да изляза някъде вечер и да се връщам от вратата, защото пищи, ама истерично, изпада в някакъв ужас да не ме изгуби. Особено като беше по-малка. Много говорене, нежност, внимание трябва. Забелязвам, че с времето вече проявява разбиране и става по-спокойна. Постоянно и повтарям, че мама никога няма да я остави и гледам да намирам време да й го показвам. Децата са различни, някои са по-чувствителни и моята е от тях.
Затова писах по-горе в темата, че всичко постигам с много лични лишения. Но с времето ще го израснат и това.

Доротея, мисля че погрешно си вменяваш чувство на вина и че отделянето ще е по-добре и за децата.
Дъщеря ми, винаги е спяла отделно от мен, но никога в друга стая. Миналата година (била е малко по-голяма от голямото ти момиченце) се наложи да започнем да спим заедно на едно легло. После на мен така ми хареса, обичах като се протегна и да намеря малката ръчичка до себе си, така че те разбирам и в частта "със сърцето си усещам, че така е по-добре да спим..".

Даже съм си мислела, че хората обикновено имат проблем да отделят децата, а аз си създавам обратния. Мина около година, но и аз реших, че колкото и на мен да ми харесва, тя трябва да спи отделно. Извън това, че и ние си пречехме.
Обясних й, мина малко време и тя самата разбра, че така е по-добре за нея. Даже вече си мечтае за отделна стая и е приготвила един надпис, който да сложи на вратата "Вход само за мами и приятели!".

Мисля, че голямото ти момиченце вече е доста голямо и съдейки по дъщеря ми (затова и написах как при нас са протекли нещата) тя би могла да разбере преимуществата на това да си имаш свое си отделно кътче. Освен това, тя няма да е сама, а със сестричката, така ще е много по-лесно.
Ако е в друга стая, в началото можете да оставяте вратите отворени. Така съм правила с дъщеря ми, когато сме спяли в отделни стаи и сме можели да си говорим, така че да не усеща липсата ми.

А и не мисля, че трябва да сързваш това с раздялата с бащата и пр. Децата си растат и имат нужда да бъдат самостоятелни и ние трябва да ги подкрепяме в този им път.
Не, че ми е лесно да го напиша, и на мен сърцето ми се къса, като гледам как все повече и повече се отделя от мен детето ми...
И да вмъкна един въпрос - Не си ли си задавала въпроса, дали защото ти самата имаш нужда и не искаш да отделиш децата, има този проблем?
Аз за себе си признавам, както и написах по-горе, че изживях един такъв момент и доста се борих със себе си.

И последно, даже и да не стане нищо сега, направо мога да гарантирам как след около 1 година, голямото ти момиченце само ще иска да се отдели, особено като стане ученичка.  На тази възраст няма вече изпуснати и неизпуснати моменти, а започва стремеж за самостоятелност. Успех!

Май именно там е проблемът и децата го усещат това и действат в тази насока. Както обичам да казвам - децата са огледало на емоционалността на родителите си:)
От голямата си щерка се откъснах, когато родих малката. Малката (поради наличието на астма при нея) я кърмих почти 2г. и половина и откъсването беше трудно и дълго.  Явно все съм си се чувствала самотна и съм намирала спасение в близостта с децата си. И сега хем ми се иска да сме си заедно нон-стоп, хем усещам, че това не е правилното и на тях в един момент ще започне да им вреди. Пък и ако си намеря някой ден мъж, с който да искам да споделям леглото си - хъмммм, ще е много, много, много трудно. Ама не бързам за това.
Ще опитвам лека по-лека да говоря с тях и да ги подготвя за промяната. Благодаря за съветите.

аз в момента съм по майчинство и пак не мога да кажа, че ми стига времето за всичките 3 деца

аз спя с двете деца
усещам че с израстването им става все по-трудно на едно легло и скоро ще си идат
вярвам че ще дойде момента сами да поискат да си идат
Доротея, лично аз бих оставила нещата да отшумят сами - когато две деца си пречат, няма начин да не поискат да се отделят когато психически са готгови
това не пречи ти да изтъкваш преимущества
мисля едни любими чаршафи в новите легла - те да ги изберат, играчки в тях и игри в леглата денем - ще помогнат да почувстват новите легла свои и любими и ще засили интереса към тях
но бих чакала да узреят психически за тази стъпка - тя или става докато детето не се осъзнава или когато то я осъзна е и пожелае - мое мнение де

точно така!!! Детето не би трябвало да е проблем!!! 
А относно времето ми  с детето - не е достатъчно .... Ангажирам го да ми помага с разни задачки из къщи и да сме заедно през това време да си говорим .... Отделих го срванително лесно - тъкмо стана на 7г и си  отиде в негова стая! Преди това просто нямаше такава възможност поради други причини!

Доротея, а защо трябва да ги отделяш? Когато им дойде времето така ще се отделят, че и насила няма да можеш да ги "залепиш" обратно! Аз в началото слагах дребната да си спи отделно  - притеснявах се като бебе нещо да не я нараня. Но след това сме си заедно и дори и не помислям за сега да я мъча с отделно легло. Не смятам, че й вредя в момента по какъвто и да е начин. По-скоро това е времето вечер, което прекарваме най-интензивно в разказване на приказки, как  е минал деня и накрая дребната блажено заспива...а аз отивам да си върша домашната работа или недовършената от офиса.....
Колкото до мъж за спалнята - не възнамерявам да пускам никого там. Ако иде реч за единия секс - винаги има "терен", който е различен от спалнята ми.
А дали отделям достатъчно време - не знам, по-късно ще разбере като порастне девойката и ми сподели. Но засега си организираме вечер чудни купони с песни и танци от Youtube - като и английски понаучава дребната и мама й показва музиката, която харесва. През уикендите се забавляваме и навън - театри, езда, кино, скачана на бънджи въжетата и след това емоционално си припомняме какво е било....толкова си мога и така го правя