надявам се, че не съм на път да загубя дар слово, но сякаш в последно време приемам живота прекалено сериозно и съм повече фокусиран върху проблеми и ежедневни грижи. Дали е в резултат на стреса, но ми се иска да вярвам че романтиката не си отива завинаги от отношенията на двама души. Не искам да допусна да се отчуждим един от друг с жена ми, а същевременно имам чувството че не винаги намирам път към сърцето и.
Понякога се събуждам и едно от нещата, които си мисля е колко съм благодарен на живота и съдбата, че съм с жената, която обичам. Но сякаш не мога да докосна нейната същност с никоя своя дума или коплимент, който чувствам истински. Сякаш думите ми не могат да стигнат до съзнанието и. Възхищавам и се на това коет е, обятелна и красива, реагирам на сексапила и винаги а сякаш се разминаваме и не мога да и дам това, което тя иска...
Странното е, че с най-обикновено държание и без да го желая въздействам на околните жени точно обратното, предизвиквам интереса им само с това че съм лъчезарен и засмян... и може би галантен. Сякаш това са някакви сигнали на подсъзнателно ниво.
Не искам да е така, аз имам единствено нужда от вниманието на моето момиче, което обичам и което ми роди едно прекрасно дете!
Нали знаете, че не е нужно двама непрекъснато да се гледат в очите за да изпитват силна любов един към друг а дали те гледат в една и съща точка в бъдещето. Сякаш точно тук усещам как нещо се е пропукало. Дано греша...
Знам, че семейството и връзката между женат и мъж е динамична и променлива, но сякаш интуицията ми казва че пътищата ни вече не са паралелни и ние не сме това един за друг, което бяхме в началото. Мразя да влизам в рутината и безразличието към човека до теб, но сякаш чувствам безсилие да го променя. Но нали за това трябват двама...
Не ми се иска да се предам като абсолютен идеалист и романтичен юноша бледен, така че вземете споделете и вашия опит.