Kasidy, твои ли са!?
Мои, да.
- Публикувана: 29 юни 2006, 15:03 ч.
- Последно мнение: 13 май 2007, 22:02 ч.
Обичате ли стихове? - 2
Мои, да.
Може, ester...Много е хубаво!
Kasidy, впечатлена съм!
В една друга тема казах, че "ще се издаваме"! Много сте талантливи момичета! И особено една персона, ама тя си знае коя е! Мисля, че прякорът й в превод означава "сянка", ама това мъжът ми го навърза (от испанско-френски
)!
Сериозно ви предлагам да помислите, дали да не спретнем една книжчица, можем да я насочим и благотворително. Нека тези завладяващи неща, не остават само тук!
Kasidy, впечатлена съм!
В една друга тема казах, че "ще се издаваме"! Много сте талантливи момичета! И особено една персона, ама тя си знае коя е! Мисля, че прякорът й в превод означава "сянка", ама това мъжът ми го навърза (от испанско-френски
)!Сериозно ви предлагам да помислите, дали да не спретнем една книжчица, можем да я насочим и благотворително. Нека тези завладяващи неща, не остават само тук!
Любов на чисто
Прозрачна нека съм
такава ме поиска.
Лъжи пенливи
няма да измислям.
Не ме е срам,
че шест сезона обитавам,
това съм аз
и пролетите
и летата
все ти се отдавам.
Тичай без да спираш,
нозе не ще катуря да те гоня,
сълзи по детски чисти,
уморих се в нощите да роня.
Банални думи
все едно ти е дали долавяш,
душата мъкне бремето
на истина, която все намираш начин да проваляш.
Малко ми е студ,
по ъглите замръзвам често.
Виж,зад сенките душата ми стои,
а аз съм тук ...
Любов ли е това
или е нещо по-зловещо...
Прозрачна нека съм
такава ме поиска.
Лъжи пенливи
няма да измислям.
Не ме е срам,
че шест сезона обитавам,
това съм аз
и пролетите
и летата
все ти се отдавам.
Тичай без да спираш,
нозе не ще катуря да те гоня,
сълзи по детски чисти,
уморих се в нощите да роня.
Банални думи
все едно ти е дали долавяш,
душата мъкне бремето
на истина, която все намираш начин да проваляш.
Малко ми е студ,
по ъглите замръзвам често.
Виж,зад сенките душата ми стои,
а аз съм тук ...
Любов ли е това
или е нещо по-зловещо...
Пречистване
"Сега съм уязвима като свещ
и можеш само с жест да ме убиеш.
Сега съм восък -
той е жив, докато е горещ,
докато паря искай да ме мамиш!
Танцувай във плътта ми -
ти си пламък,
дори да ме боли, чрез теб живея.
Ще се топя, но бавно
като камък
в ръцете на вълна, която пее.
Ще се стопявам бавно,
много бавно
и всяка моя капка ще е бяла,
дори да е изстинала отдавна,
ще помни, че до теб се е допряла."
"Сега съм уязвима като свещ
и можеш само с жест да ме убиеш.
Сега съм восък -
той е жив, докато е горещ,
докато паря искай да ме мамиш!
Танцувай във плътта ми -
ти си пламък,
дори да ме боли, чрез теб живея.
Ще се топя, но бавно
като камък
в ръцете на вълна, която пее.
Ще се стопявам бавно,
много бавно
и всяка моя капка ще е бяла,
дори да е изстинала отдавна,
ще помни, че до теб се е допряла."
Още едно, този път за изневяра, че нещо много любовно стана!
"И никой, никой няма да узнае
за теб, за нея и за двама ви...
В една самотна стая ще откриете
телата си, красиви и свободни.
Ключът ще ви спаси от изненади.
Завесата ще заслепи прозореца.
И паякът - смутен и любопитен
безшумно ще танцува над главите ви.
Тъй бързо свършва всичко
и телата - не се обичат вече.
Охладнели, ръцете са безпомощни да върнат,
това, което кратките минути са отнели.
И тишината започва да ви плаши.
Подозрително увисва на стената паяка.
Отивате си.
И след вас остава
леглото, уморено от любов,
ключът, запазил тайната на стаята,
обратната посока и излишната
целувка на вратата, или ъгъла.
Разделяте се още по-сами.
И бързате да скриете от всички
наведените си глави.
Напразно.
Светът е тъй голя, за да узнае
за теб, за нея и за двама ви."
автор - не помня кой, но от "Антология на българската любовна лирика".
"И никой, никой няма да узнае
за теб, за нея и за двама ви...
В една самотна стая ще откриете
телата си, красиви и свободни.
Ключът ще ви спаси от изненади.
Завесата ще заслепи прозореца.
И паякът - смутен и любопитен
безшумно ще танцува над главите ви.
Тъй бързо свършва всичко
и телата - не се обичат вече.
Охладнели, ръцете са безпомощни да върнат,
това, което кратките минути са отнели.
И тишината започва да ви плаши.
Подозрително увисва на стената паяка.
Отивате си.
И след вас остава
леглото, уморено от любов,
ключът, запазил тайната на стаята,
обратната посока и излишната
целувка на вратата, или ъгъла.
Разделяте се още по-сами.
И бързате да скриете от всички
наведените си глави.
Напразно.
Светът е тъй голя, за да узнае
за теб, за нея и за двама ви."
автор - не помня кой, но от "Антология на българската любовна лирика".
Ето ви две мои произведения
Ще чувам гъбите, когато
тихичко растат
след всеки дъжд
и ускореният им пулс
от мощен тласък изведнъж
ведно с растеж внезапен
като дъх- въздъхнат
из земята
на дух отнесъл се отдавна
и тихия шумеж
на червеите упорити
под земята копаещи каналчета
сред рохкавата пръст
като миньори бездиханни
в своя труд
вторачени напред.
А моя страх, че
те смущават
на костите ти тежината и покоят
и мисълта, че
някак си ме приближават
към твойта същност…аз се вслушвам
в шумящия растеж
и растящото разпадане,
и виждам краткото отдалечаване
на идеала си за мъж, баща
и дух…
поникващо във гъба.
Ще чувам гъбите, когато
тихичко растат
след всеки дъжд
и ускореният им пулс
от мощен тласък изведнъж
ведно с растеж внезапен
като дъх- въздъхнат
из земята
на дух отнесъл се отдавна
и тихия шумеж
на червеите упорити
под земята копаещи каналчета
сред рохкавата пръст
като миньори бездиханни
в своя труд
вторачени напред.
А моя страх, че
те смущават
на костите ти тежината и покоят
и мисълта, че
някак си ме приближават
към твойта същност…аз се вслушвам
в шумящия растеж
и растящото разпадане,
и виждам краткото отдалечаване
на идеала си за мъж, баща
и дух…
поникващо във гъба.
Живея в миналото
и така по-ясно
виждам
бъдещето ми напред.
Отворен е прозореца ми
и съзирам
света е същия, без ред
в стъклото ми прозира
обелена и грозна сграда
с очукани прозорци
ярко-жълтата стена
в която слънцето се отразява
прозинато, сънливо в четири часа.
Щастливо-синьо е небето
със детска и наивна синева
и облаците са развети ефирни, перести
едва, едва полюшнати
с прането- не дрехи, просто
дрипи със които блесва
житейската съдба на
близките съседи,
защипана в плешивата снага
на голите очукани антени.
А инак улицата е уютна.
Трамвай оранжев,
синкава прохлада,
дървета буйно
и разюздано зелени.
Червения луксозен магазин,
безкрайната редица
от покриви
със розов, керемиден цвят
и къщички от тухли
и напукана мазилка
бяла вар, и малки циганчета
с врява ритат топка.
От моя ъгъл виждам
къща със смокиня
и стълбички отзад,
извити, старовремски
като раковина
навярно дървени от миналия век
И в пукнато гърне
от глина едно алое
си расте спокойно, сочно и бодливо.
Направо
да не вярваш как
сега е днес
а вчера беше утре
довечера изглежда
по-далечно и от век.
А миналия месец беше
само миг.
Нима живота е това
ВСЕ СЪЩАТА СЪМ АЗ
по-бедна, по-безсънна
и по-жадна.
Живея в миналото
но не ми е ясно
бъдещето ми напред
отворен е прозореца
света отпред е същия
неуправляем, некрасив,
без ред.
Ако това е дефиниция
за щастие
то аз съм точица
в пейзаж
най-кратко разстояние
на мислените точки А и Бе
константа,
изключение от правило,
човека без чадър
когато завали,
случаен зрител и зяпач,
нехаеща съседка и клюкарка,
разплакана
зад скърцаща шпионка,
в боклука ровеща
разсеяна жена
в луксозни дрехи,
с две стотинки само в джоба
с киселини в стомаха
от евтиното вино
лек срещу луксозно-омайни
неприлични, но чаровни
грандиозни,
болестотворни
мечти, желания и страсти,
и тоя свят е същия,
а аз
все продължавам да участвам
ако това е дефиниция
за щастие
да… късогледа съм
наследствено.
Това е премиерата им!Никой не ги е чел само Вие за пръв път!
и така по-ясно
виждам
бъдещето ми напред.
Отворен е прозореца ми
и съзирам
света е същия, без ред
в стъклото ми прозира
обелена и грозна сграда
с очукани прозорци
ярко-жълтата стена
в която слънцето се отразява
прозинато, сънливо в четири часа.
Щастливо-синьо е небето
със детска и наивна синева
и облаците са развети ефирни, перести
едва, едва полюшнати
с прането- не дрехи, просто
дрипи със които блесва
житейската съдба на
близките съседи,
защипана в плешивата снага
на голите очукани антени.
А инак улицата е уютна.
Трамвай оранжев,
синкава прохлада,
дървета буйно
и разюздано зелени.
Червения луксозен магазин,
безкрайната редица
от покриви
със розов, керемиден цвят
и къщички от тухли
и напукана мазилка
бяла вар, и малки циганчета
с врява ритат топка.
От моя ъгъл виждам
къща със смокиня
и стълбички отзад,
извити, старовремски
като раковина
навярно дървени от миналия век
И в пукнато гърне
от глина едно алое
си расте спокойно, сочно и бодливо.
Направо
да не вярваш как
сега е днес
а вчера беше утре
довечера изглежда
по-далечно и от век.
А миналия месец беше
само миг.
Нима живота е това
ВСЕ СЪЩАТА СЪМ АЗ
по-бедна, по-безсънна
и по-жадна.
Живея в миналото
но не ми е ясно
бъдещето ми напред
отворен е прозореца
света отпред е същия
неуправляем, некрасив,
без ред.
Ако това е дефиниция
за щастие
то аз съм точица
в пейзаж
най-кратко разстояние
на мислените точки А и Бе
константа,
изключение от правило,
човека без чадър
когато завали,
случаен зрител и зяпач,
нехаеща съседка и клюкарка,
разплакана
зад скърцаща шпионка,
в боклука ровеща
разсеяна жена
в луксозни дрехи,
с две стотинки само в джоба
с киселини в стомаха
от евтиното вино
лек срещу луксозно-омайни
неприлични, но чаровни
грандиозни,
болестотворни
мечти, желания и страсти,
и тоя свят е същия,
а аз
все продължавам да участвам
ако това е дефиниция
за щастие
да… късогледа съм
наследствено.
Това е премиерата им!Никой не ги е чел само Вие за пръв път!
Неистово
Във тази нощ танцуват нестинарки
по кожата ми – влажна и гореща.
Полепналите въглени изгарят
целувките ти бягащи надолу.
Безмилостно красиви са очите ми.
Неутолими - твоите зеници.
И всяка невъзможност за докосване
прилича на безкрила птица.
В ухание на лотуси удавих
инстинкта си за самосъхранение.
Часът, когато ще умирам във ръцете ти
удари с пулса на сърцето ми.
Радост Иванова
Във тази нощ танцуват нестинарки
по кожата ми – влажна и гореща.
Полепналите въглени изгарят
целувките ти бягащи надолу.
Безмилостно красиви са очите ми.
Неутолими - твоите зеници.
И всяка невъзможност за докосване
прилича на безкрила птица.
В ухание на лотуси удавих
инстинкта си за самосъхранение.
Часът, когато ще умирам във ръцете ти
удари с пулса на сърцето ми.
Радост Иванова
Птицата
Валентина Радинска
Тя криле е разперила над полето унило - ще полети.
Изтънял е денят, изгубил е сила и дъжд плющи...
А тя е опънала шия и клюн е отворила като за вик,
и ще литне, ще литне, ще литне нагоре всеки миг!
А под нея е блато, и шушне злорадо тинята зла.
Вятър прорязва нейните тънки бели крила.
Бурята шиба с камшиците луди целия свят...
И още по-страшно е в тези минути да си крилат!
А въздухът стяга примка край нейните крехки криле.
Но тя ще лети и ще стигне през бездните много далеч!
Там, където е синьо, и златно в простора слънце гори!
Ще стигне, ще стигне, ще стигне до горе мъртва дори!
Не. Тя пак ще остане тука,
сред пейзажа, във дъжд облян...
Защото е само рисунка,
рисунка върху порцелан.
Валентина Радинска
Тя криле е разперила над полето унило - ще полети.
Изтънял е денят, изгубил е сила и дъжд плющи...
А тя е опънала шия и клюн е отворила като за вик,
и ще литне, ще литне, ще литне нагоре всеки миг!
А под нея е блато, и шушне злорадо тинята зла.
Вятър прорязва нейните тънки бели крила.
Бурята шиба с камшиците луди целия свят...
И още по-страшно е в тези минути да си крилат!
А въздухът стяга примка край нейните крехки криле.
Но тя ще лети и ще стигне през бездните много далеч!
Там, където е синьо, и златно в простора слънце гори!
Ще стигне, ще стигне, ще стигне до горе мъртва дори!
Не. Тя пак ще остане тука,
сред пейзажа, във дъжд облян...
Защото е само рисунка,
рисунка върху порцелан.
Спомени от бъдещето
Миряна Башева
Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкан и от уличната прах,
по-мъртъв от добре изтлели мощи,
а аз вървях.
Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-тъжна от потъваща гемия,
а аз седях.
Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен от това четиристишие,
а аз разбрах.
Живял ли си единствено с перото,
любовник, брат, тиранин и аллах,
задраскало и хляба, и леглото,
а аз живях. Така живях.
Еластично възкръсване
Аврам Аврамов
Няма ги птиците.
Няма го въздуха, нито съня.
Всички избягаха и се скриха
в утробата на нощта.
Няма ги сенките.
Няма го вятъра, нито дъжда.
Всички изчезнаха и потънаха
в окото на времето.
Няма ги сълзите.
Няма го спомена, нито страха.
Всички избягаха и се удавиха
в кладенеца на вселената.
Няма ги думите.
Няма я светлината, нито смъртта.
Всички изчезнаха и издъхнаха
в извора на ехото.
... Само аз останах
все още да се гърча
върху гилотината на сърцето си.
* * *
Зорница Георгиева
Ще забравя ли някога своето тихо,
непоникнало още над мене небе?
Да, навярно... Проклетите сълзи изтриха
и предчувствия верни, и едно „накъде?”.
Ще забравя ли някога своето утро,
неизпитало ничия нощна тъга?
Да, навярно... Добри, а ненужни, нечути,
всички сънища спряха в едно „докога?”.
Ще забравя, преплувала вече реката,
онзи вчерашен, странно изрязан завой,
но отново назад ще ме теглят краката
и умът ми ще тегли, простил едно „кой?”.
Ще забравя. И никога няма да имам
ни един безсърдечен сърдечен проблем.
А преди да забравя и своето име,
забравимият свят
ще си спомни
за мен.
Миряна Башева
Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкан и от уличната прах,
по-мъртъв от добре изтлели мощи,
а аз вървях.
Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-тъжна от потъваща гемия,
а аз седях.
Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен от това четиристишие,
а аз разбрах.
Живял ли си единствено с перото,
любовник, брат, тиранин и аллах,
задраскало и хляба, и леглото,
а аз живях. Така живях.
Еластично възкръсване
Аврам Аврамов
Няма ги птиците.
Няма го въздуха, нито съня.
Всички избягаха и се скриха
в утробата на нощта.
Няма ги сенките.
Няма го вятъра, нито дъжда.
Всички изчезнаха и потънаха
в окото на времето.
Няма ги сълзите.
Няма го спомена, нито страха.
Всички избягаха и се удавиха
в кладенеца на вселената.
Няма ги думите.
Няма я светлината, нито смъртта.
Всички изчезнаха и издъхнаха
в извора на ехото.
... Само аз останах
все още да се гърча
върху гилотината на сърцето си.
* * *
Зорница Георгиева
Ще забравя ли някога своето тихо,
непоникнало още над мене небе?
Да, навярно... Проклетите сълзи изтриха
и предчувствия верни, и едно „накъде?”.
Ще забравя ли някога своето утро,
неизпитало ничия нощна тъга?
Да, навярно... Добри, а ненужни, нечути,
всички сънища спряха в едно „докога?”.
Ще забравя, преплувала вече реката,
онзи вчерашен, странно изрязан завой,
но отново назад ще ме теглят краката
и умът ми ще тегли, простил едно „кой?”.
Ще забравя. И никога няма да имам
ни един безсърдечен сърдечен проблем.
А преди да забравя и своето име,
забравимият свят
ще си спомни
за мен.