загуба на близък човек

Нищо не помага в такъв случай. Всеки от нас рано или късно се сблъсква със загубата на майка, баща, баби и дядовци. Такъв е живота. Единственото нещо което можеш да направиш в този случай е да плачеш колкото ти се иска. Плача помага. Не се затваряй в себе си. Аз съм мъж и макар че не е прието мъжете да плачат съм установил че ако човек си поплаче малко когато му се плаче това много помага... Хубаво направи че сподели мъката си с нас.
И най-важното - не се обвинявай сама се си. Това е най-лошото което можеш да направиш. Майка ти отдавна ти е простила всички твои грешки всички майки прощават на децата си. Прости и и ти и нека почива в мир. Смъртта е най-естественото нещо на света и единственото сигурно нещо което ще ни се случи рано или късно. Добре е че майка ти е починала в болницата тихо и кротко опиянена от морфина така е било по-добре за нея. Иначе болките сигурно са ужасни... Починала е в мир и спокойствие. Бог да я прости.

Имам тъща която е върла евангелистка. Когато човек от тяхната църква почине никой от тях не тъгува. Пеят песни за възхвала на Бога и се радват, че вярващия човек се е оттървал от земните мъки и вече е в рая при Господ Бог при когото и те ще отидат когато им дойде времето. Мисля си че религията е създадена за да ни утешава при загубата на близък човек - като знаем че той отива при Бог тогава ни е много по-леко. Вярващите хора приемат смъртта много по-леко и като ново начало а не като край... Помисли за това.

Преди две седмици почина единствената ми останала жива баба на 95 г. И макар че беше на преклонна възраст и смъртта ѝ не беше неочаквана и внезапна, пак ми беше много мъчно. Тежко е, много тежко но няма начин...

 

Миличка evelin моите съболезнования. Прегръщам те много силно. Разбирам какво ти е и аз загубих баща си преди 3 дни и той почина сам в болницата. Знам че е много трудно но ние трябва да продължим напред заради нашите деца. Знам че думите не помагат затова още веднъж те прегръщам. Желая ти много сили от тук нататък
За татко 
За майка ти 

Лека им пръст!

Моите съболезнования,също!!!
Мъката не отминава,времето не я изличава.Две години откакто майка ми почина в ръцете.Пак от този гаден рак.Няма забравяне.Чакам я в сънищата си,да чуя гласа и,да я видя.
На теб много сили.Няма лек за липсата,която усещаш и която ще става по-осезаема с времето.Продължаваме напред със спомена за тях,най-близките ни.С хубавите спомени!
Да почиват в мир!

evelin lili28   имате нужда от прегръдка и ви я давам  и най-искрените ми съболезнования.
Няма преодоляване на такава мъка, просто се свиква да се живее с нея.

Колкото и налудничаво да звучи вярвам че майка ти и татко ти са на едно приказно място, заедно и бдят над близките си!

А тази коварна болест засегна първо баща ми, сега и майка ми. Направо не искам да чувам....

Evelin, от тъгата и "вината", че не всичко хубаво си казала на любимите си хора няма да се избавиш никога....това го казвам от опит.... утешение е, че те знаят колко ги обичаш, дори и да не си им го казвала....аз лично се опитвам оттогава да не остане добра дума в мен, която не съм казала на заслужилите я, и да си спестявам лошите - пак за заслижилите ги - просто ги отбягвам и забравям лошите неща...прегръщам те и горе главата - опитваме се да свикнем да живеем с болката...това е

Мили,съфорумци,толкова много ви благодаря за топлите и силни думи.Постоплихте ме,знаех си!!!Болката е силна,но аз вярвам че времето поне малко ще я излекува.
 Призовавам ви,обичайте близките си и не ги наранявайте,преглътнете лошите думи,не обиждайте и не им обръщайте гръб.Когато тях вече ги няма,чувството за вина е ужасно.Толкова неща исках да кажа на мама,толкова искам да й кажа колко я обичам.........като се сетя,че сме имали месеци през които не сме се чували и не сме се търсили,защото бяхме скарани и за какво за някакви глупости.
 Но аз вярвам,че сега с татко са заедно и се радват един на друг.Дано да са щастливи там.

    Почивайте в мир ,мили скъпи мамо и татко!!!Винаги ще сте с нас!!! 

Нека ти кажа мила при мен как се случи. майка ми почина на 25.02. от карцином на яйчника. Беше само на 54. Преди нея, баба ми почина на 53 от същата болест. Аз съм едно дете. Бях плътно до мама и поех изцяло грижите за нея, след като преди 2 години баща ми почина на 53 от инфаркт. След неговата смърт, тя се срина. Нямаше терапия или грижи от мен, които да помогнат. Издъхна в ръцете ми. Не пожелах да я настаня в хоспис. Лежеше на леглото и виждаше, че не ми е добре и едва говореща казваше: "Върви на лекар!". А аз все я утешавах - "Спокойно, нищо ми няма." Месец след смъртта и, с мен се свърза нейна приятелка - лекар. Жената ме помоли да отида да ме прегледа. Каза - "Майка ти ми се обади един ден и каза - Моля те, поеми грижи за нея. Карай я да ходи на лекар и да си обръща внимание!". Обяснявам на тази жена - Нищо ми няма! Защо да идвам?!, а тя просто каза - Моля те, обещах на майка ти. Ела, за да ми е чиста съвестта!
Мили дами, искам да ви кажа - оказа се в последна сметка, че майка ми, дори от гроба си се грижи за мен и ми спаси живота. Оказа се, че имам карцином на яйчника, срастнал с дебелото черво. Оперираха ме преди по-малко от месец. С това се затвърди напълоно наследствената обремененост, която не подмина и мен. Но виждате ли - понякога си мислим, че безвъзвратно сме загубили близък човек. Не ги губим, те винаги са близо до нас и ни закрилят. Просто вече не можем да ги видим, но ако се огледате в душите си, ще видите, че ги чувствате!
Дано съм помогнала да ви олекне поне мъничко...

Цветанова,разплака ме.Помогна ми! Толкова много,толкова много!
С цялото си сърце ти желая никога,никога вече да не навестява тази отвратителна болест.И това да е последната мъка в един дълъг,дълъг живот.
Евелин,миличка...мама ми липсва ужасно-дори сега,след две години.Но сега болката ти е най-голяма,най-страшна.С времето ще стане поносима.Ще има тежки моменти.Ще има много тежки моменти.Ще има моменти,в които ще се чувстваш щастлива.Днес за мен беше един от тях.Сега пък е един от тъжните.

Загубих майка си внезапно преди малко повече от 2 години.
Съветът ми е - изплаквай си мъката, позволи си да страдаш.
Аз се държах "мъжки", всички ми се възхищаваха...
И в края на краищата си докарах едни безумни страхове, депресия някаква, от която по някакво чудо успях да се извадя като Барон Мюнхаузен за косата сама, без помощ.
И пак си траях, едва ли някой е разбрал.
Този ужас мина може би чак една година по-късно.
Но не престава да ме преследва страхът за близките ми, след като видях как може човек да си отиде толкова изведнъж.
Просто вече не е толкова остър.
Но болката и липсата си остават.
Не минава ден да не си помисля какво би казала, как би реагирала, какво би одобрила, на какво би се смяла.
И когато нещо ме тормози и имам нужда от съвет, все ми се иска да я попитам, да й поплача на рамото... ама няма.
Мисля, че в този момент порастваме.
Животът продължава!
Но не прави моята грешка да се правиш на силна, става по-лошо!

Луда Мара,загубили сме по едно и също време.А това все едно аз съм го писала-дума по дума.Евелин,послушай я!Плачи!

  март 2008.

Гледам, и голямото ти дете е набор на моето.
Най-мъчно ми е, че няма да си я спомня, тя толкова го обичаше, а той прилича на нея много

28 март 2008
И аз точно това съм си мислела хиляди пъти.Ужасно ми е мъчно,когато говори колко обича едната си баба,а мама е никоя за нея.
И най-лошото е,че продължавам да съм такава-да съм все твърдата,тази,която поема товара.Ще се науча.
Сигурно обаче майчетата ни закрилят малките,сигурно много ни помагат

Знам и аз как се чувстваш... За разлика от други ще ти кажа да го изживееш както чувстваш, че трябва. И аз не бях там, не видях, не докоснах, не прегърнах, и мен не ме прегърнаха... Дупката остава завинаги, просто ръбовете се позаглаждат. Аз не плаках, избрах да си го изживея някак тайно от света наоколо. Сигурно съм се довършила така, но за мен беше единственият възможен начин. Понякога начинът да се справим с болката е да й се отдадем напълно. На детето си казвам всеки ден колко много го обичам. Знам ли, искам да се застраховам.

И аз загубих мама преди 2 години. От рак на шийката.Успях да и повтарям много,много пъти,че я обичам.До последно ме успокояваше и казваше да не се тревожа за нея.Изпаднах в депресия,която продължи година и половина.Стигнах до антидепресанти.Аз бях от мъжките момичета и плачех само в събота,че само тогава бях сама.Изчетох много книги за живота след смъртта.И им вярвам.Може това да е начина за да се спася,но вярвам.Сега всяка нощ паля свещичка и пак и казвам,че я обичам.И че ми липсва.Дори понякога и се хваля,какво съм успяла да постигна.Каня я да дойде в съня ми.Имах прекрасен сън с нея на една красива зелена поляна.Прегърнах я и я помолих да ми прости за всичко.Тя също ме прегърна и целуна и каза,че всичко е простила и че много ни обича.Спомням си за нея с усмивка,за прекрасните ни моменти заедно.Обичам те,мамо!
А всички загубили близък ви