Надявах се ,о колко, се надявах,че ще се промени.И много пъти си казвах-край,ще подкрепям до дупка,до болка,дори когато ве4е няма видим смисъл.Помагах със любов.Оставах наранена,завидяна,наклеветена,ощетена.Изтръпвах!
Мъчих се да овладея,да се спра в бясното търкаляне по кривата на отрицанието и омразата.Разбирах,страдах заедно,прегръщах,плачех от сърце.И казавах-не може,не възможно е да скъсам нишката,независимо то всичко.Отказвах се,а после пак размислях.Стопяваше ледът дистанцията.Чувствах се отблъсната,желана-нежелана едновренно.Използвана,излъгана,преметната.
А може би самата наранявам казвах си и обръщах пак листа.
Когато през ноща дойде претръпнала от дългия път и недоспала.Когато влезе с миризмата си,онази само нейната,прегърна удивено малкото същество,свързващо вчера,днес и утре,връзката между мен и нея,и тях,и онези другите и него...продължението ни.Тогава разбрах че,независимо от всичко или въпреки него,аз никога няма да си позволя да прекрача границата,която би ме разделила завинаги с нея сестра ми!