Имам нужда от помощ. Ще започна оттам, че баща ми се самоуби преди пет години/ на 49/, след близо осемгодишна системна злоупотреба с алкохол, без преди това да е давал каквито и да е индикации, че някой ден ще се пропие. До 40- годишната си възраст беше много премерен в това отношение и не поомня да съм го виждала пиян. Така.
Мъжът ми е перфектен баща.От самото раждане на дъщеря ни той пое своите отговорности към нея- до степен, в която аз се окуражих да се върна на работа, когато тя навърши шест месеца. Той работи на смени, аз съм на ненормирано работно време и съчетаваме така нещата, че или аз, или той да сме с малката. Смело мога да кажа, че се грижи за нея отлично.
Като човек и като съпруг към него също нямам забележки- много грижовен, гальовен , често ме отменя в домакинската работа- напр., ако види, че пералнята се е извъртяла, простира дрехите, без да чака да го помоля. Хвърля боклук, раздига си масата, след като се е нахранил, измива си чиниите.
Какво прави, какво струва- вкъщи без пари никога не ни е оставил. Може да не са много, но никога не ми се е наложило да се чудя как да купя утре хляб или мляко на детето.
Аз не знам какво е това да бъда ударена или наругана от него, за всичките осем години, откакто сме заедно, не ми е вдигнал и един- едничък скандал.
Пиша всичко това и се замислям дали да продължавам по- нататък...всъщност защо съм тръгнала да се оплаквам от него???
Уф...стигам и до същината.
Този образец на мъжко съвършенство обича да си пийва. Лятото пие бира- на ден може да изпие и по 6-7. Честно казано, от бира истински пиян не съм го виждала. Но на мен ми е достатъчно да видя и лек блясък в очите му, за да побеснея като дива котка. Спретвам невероятни скандали, видя ли, че лицето и погледа му са променени.
Имаше един дълъг период преди няколко месеца, в който поне веднъж седмично се събираха по няколко приятели по чашка в един махленски гараж и се напиваха като казаци. А случаите на леко алкохолно опиянение бяха доста по- чести.
В зверския си гняв, освен скандали, съм го удряла.Била съм го. Не ми прави чест да го призная, но когато ми падне пердето, дори не се замислям, че ако той реши да ми върне със същото, с един удар ще ме размаже- висок и едър мъж е. Вместо това, той пази лицето си и чака да се набесувам.
Осъждам неправилното си отношение и поведение към него и пиенето му.Всеки път се заричам, че когато го видя пийнал или пиян, ще го игнорирам, още повече, че той се прибира почти всеки път след подобни запивки в разнежено състояние, настоява да ме гушка, щото ме обичал, не се заяжда и не вдига скандали. И всеки път не мога да се сдържа. Всичката ми кръв се качва в главата / образно казано/, избухвам като вулкан и го помитам. Гневът ме раздира и на следващия ден, и на по- следващия. В отговор той сякаш претръпна на моите избухвания и не му правят впечатление. Изчаква да мине бурята и когато след няколко дни му се обади някой авер, отиват уж да изпият по бира и нещата отново излизат от контрол.
Нерядко съм го спирала от излизане- втора моя грешка. Но как да не го спра, като знам / или по- скоро не знам/ какво ще се случи??? Защото имаше няколко случая, в които в пияно състояние беше правил страхотни изцепки- един път катастрофира, втори път го прибраха в полицията, трети път пребил някакъв друг герой от компанията, щото му казал нещо накриво.
На другия ден винаги е много прилежен и тих. И обещава, че няма да се случи отново. До следващият път.
И се чудя и се мая- той ли има проблем с алкохола, аз ли или двамата?
Непрекъснато си мисля за раздяла, защото травмата от случилото се с баща ми е голяма и не мога да повярвам, че създадох семейство с човек, който така му прилича в любовта си към пиенето.Майка ми беше пребивана редовно, напусна го две седмици преди смъртта му. Дали и мен не ме очаква същото???
Напоследък сме в много обтегнати отношения. Загубих всякакво уважение към него заради неспособността му да се справи с порока си и заради неспазените обещания .
Всяка вечер, дори когато е трезвен като краставичка, си разменяме остри реплики, лягаме си сърдити, на другия ден ни е минало и отново ни завърта въртележката- аз от еди- колко си съм на работа, той е с детето, после аз се връщам, поемам дежурството, а на работа отива той. И така- всеки ден.
Как да се справя- не знам. Чувства между нас все още има, понякога много се обичаме, ама за кратко. Не знам как да преодолеем този проблем- той да ограничи контактите с приятелите, а аз да престана да забелязвам блясъка в очите му.
Непоносимостта ми към алкохола граничи с мания. Дали всъщност проблемът не е само мой???
Извинявам се за словооизлиянието, но изпитвах нужда да го споделя.
А ако мога да получа и някакви насоки, ще съм много благодарна.