Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 7 окт. 2010, 00:43 ч.

аз ли съм виновна?

  • 4 048
  • 20
  •   1
Отговори
  • Мнения: 3
Здравейте момичета.

Знам, че всички, които пишат тук, имат са минали през трудни решения. Може би моят въпрос е прекалено тъп и неадекватен. Но понеже отдавна говоря само със себе си и с детето си, почувствах нужда да споделя. Наистина съм толкова объркана и от толкова дълго време, че вече губя представа за реалността.  Трудно ми е да разказвам за себе си.

Накратко, историята ми е такава: много се обичахме и бяхме големи приятели с мъжа ми години. После, за да се оженим, минахме през много трудности. Но бяхме решени на всяка цена; никакви колебания и т.н. После имаше още много трудности покрай раждането на детето ни - тежка бременност, все на косъм, аз все в болница... Накрая сякаш всичко завърши добре и аз плахо мечтаех, как ще заживеем заедно в някакъв домашен наш си рай.
Исках всичко да е свързано с него; мислех за него като за мен. Но не щеш ли започна да става така, че от ден на ден аз откривах неподозирани страни на самотата... Трябваше да разчитам на някого, но когато се опитах да се облегна на него, рамото му все се плъзваше нанякъде. Все не беше където трябва...Все ставаше така, че той никога не правеше каквото е казал; никога не ме питаше как се чувствам от това; винаги имаше обяснения за всичко, което аз не харесвам и никога - начин да го промени... Постепенно успя да ме убеди колко кофти хора са колегите ми, моите близки... приятели. Постепенно приключих с всичко, което не е свързано с него. Преди имах много приятели; свикнала бях да съм заобиколена с хора. Постепенно спрях да каня хора вкъщи, защото не му понасяха. Спряхме да ходим където и да било - пак по тая причина. Постепенно загубих целта в живота си, кръга хора, с които работех, общувах... постепенно осъзнах, че каквото и да правя, правя го въпреки него, а не с негова помощ... че каквото и да направя, нищо не се променя; все едно е. Независимо дали съм се мъчила цял ден да вмъкна в режима на беба някаква страхотна вечеря, дали съм свършила сто неща както трябва или нищо като хората, дали съм уморена или вдъхновена - той е все един и същ. Всичко, което има значение, е той самият. Неговите желания, настроения, нужди. Общуваше с някакви хора емоционално. С мен - нула. И все се оплакваше, че не го обичам достатъчно. Говореше за нас с някакви негови приятели. Повтаряше ми, че не е останало нищо добро  в мен. После твърдеше, че това са просто думи без значение... А от такива думи аз се разпадах ежедневно.
Престанах да му имам доверие, да го чувствам близък. Все по-трудно преглъщах някакви разочарования, обиди. Накрая започнах да си мисля - край. Няма да позволя тази мътилка да се разлива в живота ми. По-добре болка, отколкото пошлост. Обаче детето ми го обича безрайно. Той нея мисля също. Гледах я, мислех си какво ще  й причиня, мислех си за това колко се обичахме... и стоях така. Постепенно това започна да ме отравя, да ме изтощава вътрешно и да ме променя гадно. Пречупих се. Станах дребнава и злобна жена. Без воля и амбиции. Самотна и вечно огорчена. Отдалечена от всичките си близки и приятели. Започнах да злобея срещу неговите ежедневни предателства; да говоря за това; да му казвам какво чувствам... той просто игнорира всичко . Основният му мотив - правя всичко и ти никога не си доволна. Накрая вече не ме чуваше, нито пък аз вярвах, че нещо ще се промени. Просто изливах яростта си и гледах как той някакси се радва на това. Повтаряйки ми, че  е нещастен и вината е моя. Аз пък го обвинявам, че смаза в мен човека, който бях, заради егоизма и самолюбието си. Че ме накара да преглъщам години наред обиди. И да му причинявам такива в безсилието си.

Няколко пъти му казвах  да си тръгне. Веднъж дори решихме, след един скандал - до тук. Цял ден вървях по улиците и плаках. После той някакси поиска да остане. Аз се съгласих. Мислихме, че това е опит, който ще промени нещо. Но пак е същото. Всеки ден изпитвам огорчение и болка. Не сме близки, не говорим, детето вижда това и тъгува. Не се контролирам и избухвам отвратително за глупости. И полудявам от мисълта, че не разбирам какво става. Днес например се видях с една обща позната, не много близка, която почна да ми говори колко студено съм се държала и да ме уверява, че той ме обичал. Ей така, посред друг съвсем разговор...

Чувствам се свързана с него, а постоянно си повтарям , че не мога повече така. Не ми стига въздух. Единственият ми начин да се стабилизирам малко, е да правя сама някакви неща и да мисля за себе си, сякаш не сме заедно. Но вината от това ме смазва. Наистина ли аз съм виновна? Не знам какво да направя с това, че искам да се чувствам споделена и обичана, да имам доверие на мъжа до мен, да го чувствам близък... и когато не чувствам това, всичко останало няма значение...  Наистина ли съм виновна за това, че не мога да имитирам топлина и близост, когато съм обидена и огорчена. И че не мога да прощавам... или какво се прави изобщо в такива случаи. Какво се прави, когато отвън всичко изглежда приемливо, но вътре е изтощено от болка. И това има ли бъдеще според вас?

Много благодаря на всяка от вас, която прочете това дълго и объркано споделяне. Толкова отдавна се опитвам да подредя мислите си и не мога. Няма как и тук да стане. Но се надявам, че по итуиция повече ще почувствате какво имам предвид. И ако някой ми отговори, ще се радвам.



Последна редакция: чт, 07 окт 2010, 01:17 от alinas

# 1
  • Мнения: 34
Ах,Alinas,това все едно аз съм го писала,с известни разлики,разбира се...Една от които беше,че моя БНД ме беше обърнал на домашна прислужница и затова нямах време за социален живот.Затова пък той с охота разказваше как вечер е пил на маса с приятелчетата си,как са се оляли,каква музика са слушали....а аз все сама в къщи.Дъщеря ми е много малка и не помни баща си.
И аз минах през адски "злобен" период.. Embarassed .Той е само временно явление.
Мъжете си намират дори и дребни поводи,за да оправдаят грешките си и никога да не ги признаят.Твоята каква е-ти ще я разбереш след време сама.Няма точна рецепта.Ние сме разделени вече 6-ти месец,а трябва да мине повече време.Гледай си детенце и му се радвай.Опитай се да не мислиш за БНД.Макар че е акъла е лесен...аз все още това правя,мисля за него...
И аз не мога да прощавам сериозни грешки...Има простими и непростими неща.Не се чувствай за всичко виновна.Прецени за кое точно имаш вина-а не просто,че си виновна за края на връзката.В една връзка винаги са двама и двама носят отговорност.

# 2
  • Мнения: 3 378
Чувството на вина е етап през който всяка една от нас преминава мисля.Но е изгарящо и трябва да се отървеш от него/макар че и мен ме спохожда от време на време все още,но го пропъждам/,защото те разрушава още повече.

Толкова болка и горчивина си събрала в себе си,помисли си дали би могла да живееш така и колко време би успяла?И после какво би останало от теб и от това твое "аз" ,какво ще дадеш на детето си?Би ли искала да си такава до края?Ако нещата продължават така положението ти няма да се подобри,напротив.
Човек избира дали да е щастлив или не.Избира сам как да живее,защото винаги имаме избор.Дали ще живееш така както искаш,дали ще го правиш за другите или въпреки тях,дали жертваш нещо за измислена кауза и ще се бориш с вятърни мелници..всичко зависи от теб,само от теб.Решението е вътре в теб и ти го знаеш,а защо се страхуваш толкова много?

# 3
  • Мнения: 1 931
Всички това от части ми е толкова познато. Пред хората всичко да изглежда идеално, моите родители, роднини, приятели, неговите също, всички ни мисят лошото и ще се радват той дас е провали. Бях съсипана и те разбирам на пълнов  момента.Имах усещането че ще полудея, причиняваше ми болка и се хилеше, доволен. Извини ме, но смятам, че тези хора имат някакви психически усложнения. Ако се загледаш ще видиш и тикове които се проявяват в моменти в които изпада в такива моменти, като те вижда, че страдаш. От такива хора вече ме е много страх и се надявам никога повече живота да не ме зблъсква. От година и половина не живея с него, а от 1 година имам и развод. Мога да ти кажа, че тази една година е най-хубавата ми година от както го познавам този. Само дето аз съм забравила онова щастие което може би го е имало в началото, в главата ми са останали само негативните емоции, болката свързана с него. Мислех, че всяка нещо което ми е причинил минава, физическата болка отминава, но се оказа, че не напълно. Има си неща които остават. А за душевната болка, тя с времето отминава, откривам щастието в спокоиствието. Страх ме е да не се повторят нещата и за сега не допускам никой мъж до мен. Ами ако пак стане същото и в един момент се ощкаже, че е като оня и пак съм се заблудила? Това е мила. Стегни се и не мисли колко ти си лошо и къде е твоята вина. Просто поеми живота си далече от такива хора които събуждат такива мисли в теб. Детето сега те усеща, че си нещастна, а ако си добре и живееш в мир със себе си детето ще те усеща и ще е щастиво и то.

# 4
  • Мнения: 1 507
И какво ако си виновна ти?
Важно е да си отговориш първо на този въпрос. Ако беше виновна ти щеше ли да го признаеш, щеше ли да го приемеш, щеше ли да живееш с последиците от своите постъпки и решения? Предполагам - да. Защото хората, които винаги са невинни, които все правят нещата правилно и безкрайно се стараят, а пък другите не оценяват усилията им - те не си задават твоите въпроси.
След това, ти сама казваш, че си безкрайно свързана със съпруга си. С него ли или с онзи мъж, който е бил преди появата на детето, преди отчуждението? Защото според мен съществува следната схема: срещаш някого, влюбваш се, решаваш, че това е точният човек и съответно - малко или много ставаш емоционално зависим от него. С нарастването на проблемите обаче, някои мъже са способни да използват натрупаната инерция в своя полза и да обърнат собствената ти зависимост от личността си, срещу теб. Надявам се, че разбираш какво имам предвид.
Откъсване от близките - това е похват, с който много мъже си служат. Подсъзнателно се стремят към орязване на предишните взаимоотношения, та нали е много по-лесно да манипулираш и подчиняваш една жена, ако тя няма близки хора. Хубавата новина е, че в това отношение имаш път назад. Хората, които си струват, пак ще се върнат в твоя живот. Честен разговор, малко обяснения, без твърде емоционални подробности, са достатъчни. Едно извинение и признание, понякога наистина върши чудеса.
Що се отнася до злобната жена - във всяка от нас живее по една такава. Както и по една щастлива, доволна и спокойна жена. Магията е в това да откриеш мъжа, който ще извади на яве най-доброто от теб. Или пък след евентуалната раздяла да се чувстваш толкова добре в кожата си, че сама да станеш виновна за тази метаморфоза, да си бъдеш достатъчна. Лошата жена ще се стопи, заедно с ежедневната болка, която изпитваш всеки ден, че си изгубила една любов пред очите си. Че не си успяла да я задържиш и запазиш и за това си виновна.
Човек не може да е виновен за чувствата, които изпитва. Когато ти не се чувстваш подкрепена, когато не си обичана, когато не си разбирана - нека си виновна, но бъди честна пред себе си. Жалко е колко хора се примиряват в образи, които не са техни и не са истински само, защото се страхуват от последиците, страхуват се от същата тази вина.
Всъщност това не е вина, а отговорност. И в случая ти си виновна само пред двама души - пред себе си и пред дъщеря си. Защо пред себе си няма да обяснявам, но просто помисли за времето като фактор в нашия живот. Имам чувството, че до вчера бях на 18 и целият свят беше пред мен, предлагайки ми задължително най-добрите си страни. Пред детето ти - понеже ти си първият и най-трайният модел на жена, който то ще възприеме. Ти възпитаваш това малко момиченце всеки ден. И без значение какво ще й кажеш, ще й въздействаш с ежедневието си, с примера си, с начина, по който ставаш от леглото сутрин. И в този смисъл, ако й повтаряш как човек трябва да е смел и свободен, но живееш в клетката на ограниченията си, тя някой ден ще го види. Както гласи подписът на една съфорумка "Ако не можеш да бъдеш добър пример, ще трябва да станеш страшно предупреждение".

Извини многословността ми. Просто, както и сама предполагаш, в тези истории, винаги разпознаваме и себе си. Съветвайки теб, аз съветвам и себе си - онази, която бях. Равносметката е, че днес дишам свободно, че не съм сама, че съм тооолкова пораснала. Но онзи ад, той още е някъде там. И всъщност добре, че го има. Защото иначе още щях наивно да вярвам, че светът винаги ми дължи най-доброто. Ще получиш най-доброто от света, когато изискаш и дадеш най-доброто от себе си. Но го насочиш към правилните получатели.
Успех!

# 5
  • Мнения: 26
здравей
прочетох историята ти,отговорите на другите не можах да изчета,но много ми се наби на очи това:
"Единственият ми начин да се стабилизирам малко, е да правя сама някакви неща и да мисля за себе си, сякаш не сме заедно. "
ти сама си го казала,но може би все още не е напълно осъзнато-имаш нужда да си сама,за да се възстановиш,да се преоткриеш.никой не е казал,че щом вие се разделите,и детето ти ще се раздели от баща си,варианти има много.но не мисля,че най-удачния е заради чувство на вина да продължаваш да търпиш това положение,или заради детето ти.децата усещат,и съм сигурна,че ще бъде много по-спокойно ако и майка му е спокойна.бъди силна и се погрижи за себе си!досега си се грижила все за другите-за детето ти,за мъжа ти...може би е настъпило времето да помислиш малко и за теб самата,в крайна сметка-един живот имаме Simple Smile
желая ти успех и те прегръщам! Hug

# 6
  • С питане до Цариград, стига се, но с ... отзад!
  • Мнения: 6 285
 Здравей! Звучиш толкова тъжна и объркана, че няма накъде! Аз нямам какво да кажа, защото Лято е казала всичко, което и аз бих, при това много по-добре!  Peace
 Така, че от мен ще получиш само много разбиране, подкрепа и прегръдки!  Hug Hug Hug Hug (От тях граби на воля, както се шегуваме - тук те са безплатни!)

# 7
  • Мнения: 2 011
Здравей! Звучиш толкова тъжна и объркана, че няма накъде! Аз нямам какво да кажа, защото Лято е казала всичко, което и аз бих, при това много по-добре!  Peace
 Така, че от мен ще получиш само много разбиране, подкрепа и прегръдки!  Hug Hug Hug Hug (От тях граби на воля, както се шегуваме - тук те са безплатни!)
Peace Peace Peace И аз така  Peace Peace Peace

Цитат
Наистина ли съм виновна за това, че не мога да имитирам топлина и близост, когато съм обидена и огорчена. И че не мога да прощавам... или какво се прави изобщо в такива случаи.

А защо е нужно да имитираш ?  newsm78
Вие вече сте толкова отдалечени един от друг !  Tired

# 8
  • Мнения: 1 213
Ех, и аз разпознах себе си в твоя пост... Недей да чувстваш вина. Лято ти е написала страхотен отговор (от който и аз самата ще се възползвам, доколкото е приложим при мен). Прочети го внимателно и дори си го препрочитай после, че нещата са много и имат нужда от осмисляне и време. Желая ти късмет и сили да се справиш!  Hug

# 9
  • На черешата
  • Мнения: 8 375
 М дааа, и аз се познах, почти във всичко.

# 10
  • Мнения: 3
Благодаря ви, че ми пишете!

Препрочетох няколко пъти постовете ви. Препрочетох и моя; имах нужда, защото за първи път се опитвам да подредя в главата си емоциите, които изпитвам, и да видя накъде водят.
Всичко, казано от вас, е толкова вярно и близко до моя собствен опит. Лято, благодаря ти. приемам всяка дума, написана в твоя отговор. На другите - също.

Като помисля защо наистина толкова се страхувам, защо мисля, че има начин да спася нещо, ако се престоря на щастлива, защо изпитвам толкова вина и не вземам решение...  Причините са, че първо - толкова време съм живяла така, че не знам коя съм и какво е останало от мен. Чувствам се стара, уморена и безсилна да се събера. Всичката ми енергия повече от десет години е отивала в това да се преборвам с тая болка и отчаяние. Не съм човек,
който мрънка и има начини да се разтоварва; това седи в мен и притиска всичко останало. И си казвам, че няма в името на какво да съсипя живота на детето си...
Другата причина е, че детето ми е точно в пубертета. и е жестоко сега да започне да се учи да живее без баща си. Не знам дали няма да скъса отношенията си с нея и да я нарани непоправимо. Егото му е толкова силно, че е способен на това, колкото и да я обича.
Другата причина е, че ми е жал за него. Знам, че звучи като тежка глупост, но парадоксално, независимо от всичките си пози, той е нещастен сам (все още). И накрая разбира се вината; мисълта, че любовта е да живееш заради другия, а не да искаш от него това. И че съм егоист, щом не съм успяла давам, без да очаквам нищо.

# 11
  • Мнения: 897
А защо мислиш, че в среда на постоянна семейна драма дъщеря ти се чувства по-добре, отколкото ако сте сами.
Колкото до любовта и даването - любовта е едно, семейния живот - друго. Ако в едно семейство някой не изпълнява задълженията си..нещата тръгват на зле.

На мен ми се струва, че едва ли ще се променят нещата при вас, тоест или трябва да избереш да свикнеш и да приемеш, че така ще бъде или да поемеш сама. Аз преди години избрах втория вариант и въпреки трудностите сега се радвам, че го направих.

Пожелавам да се наредят нещата!

# 12
  • Мнения: 1 507
Цитат
и е жестоко сега да започне да се учи да живее без баща си
За съжаление в този случай е много вероятно дъщеря ти да порасне без майка си или поне без онази майка, която при други обстоятелства би имала. Ако мислиш, че нещастието може да се крие дълго, лъжеш се. Примери за родители, примирявали се с десетилетия, "за да не страдат децата" - колкото щеш. Накрая децата стават големи хора, които носят в себе си една неясна вина - те са виновни за това, че родителите им не са били щастливи, те са били залогът на щастието им. Тъжно е нечестно!

Цитат
Другата причина е, че ми е жал за него
Пази се от момента, в който ще ти стане жал за теб самата.

Цитат
любовта е да живееш заради другия, а не да искаш от него това. И че съм егоист, щом не съм успяла давам, без да очаквам нищо
Това е само едно клише, може би красиво, но все пак е клише.
Когато ние казваме, че нямаме очаквания към партньора си, всъщност очакваме най-много. Подобни думи са щит, изричайки ги ние си правим нещо като застраховка, за да можем по-късно, при евентуално страдание, да се самоуспокоим: "Знаех си, че така ще стане. Но нали давах, без да имам очаквания, без да искам в замяна". Истинската любов задължително иска реванш, нещо повече - получава го.
А пък и дори да оставим това, кога по-точно идва моментът, в който човек започва да живее заради себе си? И да си дава това, което заслужава? Предполагам, че "сега" е правилен отговор.

# 13
  • Мнения: 555
http://bgbook.dir.bg/antbook_old.php?ID=7920
alinas, тази книга много подробно и с хирургическа точност описва и обяснява това, за което пишеш. От нея ще разбереш и защо изпитваш чувство за вина. Дано по-скоро се отървеш от него и полетиш. Hug
Преди дни буквално по друг повод  се заговорихме на тази тема с голямата ми дъщеря, която тази година завършва право, че областта на моралния тормоз е „неразорана целина” в правото и тя прегърна идеята да напише есе или статия на тази тема.
 Heart Eyes


# 14
  • Мнения: 1 931
Цитат
толкова време съм живяла така, че не знам коя съм и какво е останало от мен. Чувствам се стара, уморена и безсилна да се събера. Всичката ми енергия повече от десет години е отивала в това да се преборвам с тая болка и отчаяние. Не съм човек,
който мрънка и има начини да се разтоварва; това седи в мен и притиска всичко останало. И си казвам, че няма в името на какво да съсипя живота на детето си...
Разбираме те всички тук, изживяли сме го. Но ще ти кажа, че след като се отърсих от всичко това се оказа, че вече не се чувствам стара, енергията се завръща и си ставаш същият човек който си бил, не точно де,все пак си правим и изводите. А колкото повече време оставяш толкова повече енергия влагаш. Ти сама трябва да си вземеш решението, но не позволявай да се примиряваш с безумни неща. Ти също си човек и имаш правото да бъдеш щастлива, а не просто да се преструваш на такава. А когато си истински щастлива и детето го усеща и ще има една пълноценна майка, не разочарована от живота и изнервена.

Редакция на ключовите думи на тема



Общи условия

Активация на акаунт