Не искам да се впускам в подробности, но след много месеци, даже повече от година нерешителност...взех това решение. Развалих брака си.
За всички беше шок. За всички той е най- най- най-...Но аз си знам.
Всички ме обвиняват мен.
Е, след 2 месеца скандали с някои близки, нещата поутихнаха.
Изнесе се преди 10 дена. Сега пък се налага да се справям с неговия гняв към мен...
Хем ще кажа: готова съм на всичко за децата си и затова ходя като призрак около него, когато е тук, само и само да не рефлектира отношението му към мен към децата (защото на там бяха тръгнали нещата), хем като кажа, че съм готова на всичко... все пак не останах с него, а предпочетох да търся собственото си щастие. Тъй като това, което имах последните 2 години беше далеч от тази дума, доста далеч.
Понякога се обвинявам-не трябваше ли да потъпкам стремежа си към щастие в името на децата?
По-добре ли е за тях 2ма родители заедно, единият нещастен и подтиснат, почти без нормални взаимоотношения един към друг...Или е по-добре да са отделени, но да не са свидетели на това напрежение...
И макар че бях убедена в решението си, сега изпитвам понякога огромно чувство за вина, че ги отделих от баща им...
Само мисълта, че ще се върна при него ме съсипва, но отсъствието му прави по-големият ми син малко тъжен.
Големият е на почти 7, малкият на почти 3.
Не смея да се оплача на никой, защото получавам само: "ами ти така си реши, сега се оправяй"
Потъпквам всичко в себе си.
Но как да обясниш, че това е най-трудното ми решение живота и не съм щастлива от факта, че го напуснах, а просто за себе си не виждах друг изход, за да продължа живота си...
Исках да задам въпрос за вината, а стана душеизлияние
За всички беше шок. За всички той е най- най- най-...Но аз си знам.
Всички ме обвиняват мен.
Е, след 2 месеца скандали с някои близки, нещата поутихнаха.
Изнесе се преди 10 дена. Сега пък се налага да се справям с неговия гняв към мен...
Хем ще кажа: готова съм на всичко за децата си и затова ходя като призрак около него, когато е тук, само и само да не рефлектира отношението му към мен към децата (защото на там бяха тръгнали нещата), хем като кажа, че съм готова на всичко... все пак не останах с него, а предпочетох да търся собственото си щастие. Тъй като това, което имах последните 2 години беше далеч от тази дума, доста далеч.
Понякога се обвинявам-не трябваше ли да потъпкам стремежа си към щастие в името на децата?
По-добре ли е за тях 2ма родители заедно, единият нещастен и подтиснат, почти без нормални взаимоотношения един към друг...Или е по-добре да са отделени, но да не са свидетели на това напрежение...
И макар че бях убедена в решението си, сега изпитвам понякога огромно чувство за вина, че ги отделих от баща им...
Само мисълта, че ще се върна при него ме съсипва, но отсъствието му прави по-големият ми син малко тъжен.
Големият е на почти 7, малкият на почти 3.
Не смея да се оплача на никой, защото получавам само: "ами ти така си реши, сега се оправяй"
Потъпквам всичко в себе си.
Но как да обясниш, че това е най-трудното ми решение живота и не съм щастлива от факта, че го напуснах, а просто за себе си не виждах друг изход, за да продължа живота си...
Исках да задам въпрос за вината, а стана душеизлияние
и други неща съм издържала