Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 870
  • "горееееее,горееее"
  • Мнения: 266
По отношение на думата ... не само не я обичам .. стряскам се, когато трябва да я напиша Sad

# 871
  • Мнения: 39
Станаха 4 месеца . Аз се чувствам по зле. По - сама , по -ревяща . Не мога да се зарадвам на нищо . По малко отхвърлям задачи . Много инстанции се държат кофти с мен , а на други имам чувство , че хората го правят вместо мен . Страх ме е и не знам как ще се оправям финансово след време . Когато пораснат и тримата тръгнат на училище . Сега имат сравнително малки масрафи . Или кажа сега нямаме възможност . Те са малки и се залъгват . Или когато зимата се разболеят и трите дечица . Колко пъти ще давам пари за лекарства . Страх ме е , че съм без него и , че няма да се справя . Ако закъсам и кажа на приятелите си ,че нямам пари - ще ми съберат . Но защо трябва да вземам от техните семейства и деца . Беше ли ви страх и вас момичета . Как се справяте психически и физически . Много ми тежи , че го няма до мен . Няма го да му споделя мъката си или каквото се е случило през деня . Няма го и винаги ще съм сама . Няма да се върне . Понякога забравям , увлечена в живота и след като се сетя за реалността ми прилошава  . Още не мога да повярвам . Много ми е мъчно . Опитвам се да намеря смисъл в децата си . Но понякога губя нишката .  Яд ме е на живота  . Губя смисъла .   #2gunfire

Здравей....съболезнования и от мен. Гадно е, много е гадно минала съм през това - че и по-лошо. 6 години тежка диагноза...знаеш ,че ще умре и се бориш, НО губиш битката. Така беше при мен. Преди 2г. Много ти е рано още да осмислиш и пренаредиш всичко, но с времето става. Ще ти дам един съвет - забрани на главата си да мисли за него, за това какво е било...няма смисъл. Ако мисълта ти е само там нищо няма да върнеш , а нямаш право ...имаш деца.  Мен лично ме успокои една книжка - Майкъл Нютон Пътят на душите ..не знам защо, но добре ми подейства. А относно финансите и задачите - ще се справиш с всичко само, когато си здрава и добре- пази се. А когато мине време ще се намери човек, с който и да споделяш. Просто още ти е много рано след 6-8 м ще плачеш по-малко , след година ще си се научила да се справяш сама и такаа.....Винаги ще го помниш, винаги ще НО запомни- колкото по-рядко си го причиняваш толкова по-добре за теб и децата. Забрани си мисълта за него..и мисли за други неща, не разрешавай спомените да се връщат- трудни упражнения за глава, но помагат. Бъдете здрави и дано съм ти била полезна.

# 872
  • Мнения: 33
Doroteia1 , Правихме помен 6 месеца . Сега в събота . А на 02. 09. стават календарни 6 месеца от както почина . Много ми липсва . Много съм самотна без него . Щеше да е хубаво да успея да не мисля за мъжа си . Но аз исках само него , и чаках само него и само него . Чувствам се зле . Надявам се ,че децата ми като се върнат от ваканцията ще живна психически . Сещам се само за болката му . За това " този път ми свършиха и деветте живота " - каза съпруга ми . "Умирам". "Обичам те ". Ще ви пазя " Едвам дишащ и отслабнал , желаещ да види децата си завършили училище . А те са в градинката . Уморена съм . Момичето ми плаче и протяга ръце към небето "Татииииииии" Може би ни чува - я лъжа аз . "Но не ми говори"- ми казва тя . Да но той иска да види хубавата ти усмивка - казвам аз , и т. н. "Довиждане тати ", казват на некролога децата ми ,  "довиждане  на всички " (останалите некролози с починали хора ). Това ме убива и замайва силата и разсъдъка ми . Това „което побърква и всички вас .Не мога да простя на живота , на господ , на мен , на него и на всички хора . Всички сме виновни .Искам да не мисля за него . Но той сега е изчезнал , а какво ще стане после . Дори на гроба му ,аз самата го моля да стане и се върне , а съм на 40 . Опитвам се без хапчета , но напоследък имам нужда от тях и ще си купя , защото и физически ми е зле . На моменти се загубвам в мислите си , независимо какво правя и къде съм . Малко като луда .

# 873
  • Мнения: 47
Здравейте,и моето малко момче говори към небето с надежда че "Тати звездичка" ще му отговори.Вчера ходихме на гробът му малкият сам си поиска,реагира по детски наивно и иска пак да отиде.Още няма два месеца откакто го няма толкова скоро преди два месеца и половина сме били заедно четеримата а сега сме само трима така важната бримка "Тати"го няма.Момченцето ми много обичаше да се гушкаме тримата заедно,винаги съм казвала на съпругът ми колко му трябва на едно дете само мама и тати.Мен също ме е страх дали ще се оправям финансово и то много щерката тази година е в 7 клас ние сме в малък град и иска да продължи да учи в Пловдив как ще се оправям незнам.Не искам да повярвам че го няма,не мога.Имахме мечти,имахме радости имахме и кавги но имахме семейство сега го няма какво имаме сега се питам аз.Сега аз имам само тъга,една неопредолима мъка една разрушителна болка в душата си!
Имам и две слънчица които ще растат без чудесният и любящ баща!Защо само добрите хора защо,защо?😭😭😭😭😭

# 874
  • Мнения: 26
Здравейте! Отново гробищата се напълниха с още две млади момчета, на 40 и 32години и те оставиха съпруги и прекрасни дечица. Какво се случва, защо мрем като пилци??? Толкова нелеп е животът, отнема млади и можещи мъже. Скоро ще станат 5 месеца и непрестанно мисля за него. Толкова прекрасни мигове и моменти имаме заедно, много ми липсва. Как се свиква с тази силна и мъчителна болка, загуба, която нищо не е способно да я намали.CryCryCry

# 875
  • Мнения: 2
Така е, ужасна дума......, не ми се налага да я използвам често, освен когато попълвам документи. Аз не мога все още да приема факта, че съпругът ми е починал и не се чувствам овдовяла, а самотна и объркана. Живота ми започва от начало, всичко е много объркано и не знаеш какво да правиш за напред Disappointed Relieved

# 876
  • Мнения: 39
Здравей mymatoni и на всички вас силни  момичета. Няма друг начин трябва да сте силни-имаме деца. Аз отлично знам колко е трудно ...особено първата година -много боли. Фазата на приемането идва бавно, но колкото повече сами си помогнем да настъпи толкова по-малко щети ще нанесете на себе си. Затова ви съветвам изгонете спомените, променете доколкото е възможно дома си, мислете за другоо...много е важно. Важно е , за да се съхраните , а и защото ако не го направите нищо няма да промените.Факт. Жестоко е ,но попът след погребението каза" А сега живите при живите , умрелите -при умрелите." Нямаме право да се загробваме тук на Земята- вече нищо не може да се направи. Мноого лоши неща съм преживяла и видяла , както повечето от вас тук, затова знам ,че животът е един и скръбта само ще ви навреди жестоко. Недейте , не си го причинявайте. Не си помагате така. Минала съм този път ....много е труден, много бавен и болезнен, но замислете се вашият човек би ли искал да ви види така, децата-помагате ли им да се оправят , ако ви усещат безпомощна, ами ние на по 30-40г и какво до тук...няма живот и това е???? Още един съвет ...ще ви се стори странен, но е така.Колкото по-рано допуснете друг човек в живота си, толкова по-бързо ще заличите всичко, което не може да си върнете.Не говоря,че някой ще го замести...това не се получава. Просто ще помогна да мислите и плачете по-малко. Живях с мъжа ми 15г. и дъщеря ми прилича изцяло на него....труден процес е забравянето знам. И при мен не беше лесно. Просто реших да споделя аз как се борих ...и продължавам. Сега съм майката-баща. 2в 1- неочаквано гадна комбинация. Не е лесно и няма как да бъде  момичета - пожелавам кураж и сили на всички ви. Всичко пак ще е добре при вас ...просто по друг начин.  Ако мога с нещо да съм полезна на някоя от вас съм винаги насреща да си знаете. И все пак предпочитам да ми пишете за нещо хубавоо,което ви се случва. (исках малко положително да завърша)

# 877
  • Мнения: 26
Днес се навършват пет  тъжни месеца без моето Душо Cry Липсаш ми много, болката и тъгата са огромни. Не спирам да мисля за теб.
Животът е непредсказуем, никой не знае дали утре ще види слънцето. Всеки каза живей като за последно, но и това в трудно.

# 878
  • Мнения: 33
Минаха 8 месеца . Аз съм тук , все още сърдита на живота . Опитвайки се да го забравя в ежедневието си . Но днес Вики плачка . Аз също ,но вътрешно. Искам да отида някъде да се нарева едно хубаво без да притеснявам децата . Живея , но все още ме е страх . Обръщам дрехите когато простирам , ако ми влезе в главата муха , че някой , ще умре(ако я сложа така , ще умре и я обръщам задължително ). Вкопчила съм се в училището на Ники -вече 2 клас . Госпожата въобще не е доволна от математиката . Да пишем да смятаме . Бъррррррррррррр! Имам чувство , че се побърквам . Просто му е малко по трудно , но само от мен ли зависи . Но това да съм до него ми помага да не мисля толкова . Милите ми дечица . А имам чувство ,че мъжа ми го откраднаха . Обяснявах на момичето си да не желае невъзможни неща , като например тати да се върне . Но как искам да отвори вратата . Писах баткото на една допълнителна математика . Веднъж в седмицата . Голямо бягане е докато отидем , почти като в екшън филм. Колегите ми събират пари и с тях плащам . Помагат ми с храна , дрехи . Не мога да се оплача . Може би ще успея да си отгледам децата . Уж не съм луда , а не съм добре . Липсва ми . Искам някой да ме стопли , искам някой да ме носи . Тази реклама е за мен , тъй като децата гледат реклами , но е за мен в друг смисъл . Не стават чудеса , нали . Скоро не бяхме писали . Само поглеждах . Вие също ми липсвате . Приятели по съдба.

# 879
  • "горееееее,горееее"
  • Мнения: 266
Разбира се, че ще се справим .. Прегръщам ви Simple Smile

# 880
  • Мнения: 476
Ще се справим мили мами, ще  се справим. То всъщност времето нито ликува, нито нищо...само леко притъпява на моменти чувството на празнота...Ето сега дни преди Задушница и дни след това ми е толкова тежко. Физически и психически не се чувствам добре. А и някакви болни мозъци са осквернили доста гробове, отивайки на Задушница установих.., включително и на моето момче. Разбити мраморни орнаменти от тях..Дано не останат ненаказани...
Детенцето ни не желае да идва с мен "там при тати"...Не я насилвам, нейно право е..Тя много се натъжава там, а е дете..., не искам да страда..

# 881
  • Мнения: 33
Имах чувство , че цяла вечност не съм писала . Добре ,че няма нови попълнения . Мина Коледа , мина Нова Година . Минаха 10 месеца . По не плача , но съм объркана и ми липсва . Искам да ме прегърне . Имам чувство , че ще го загубя . Не мога да повярвам , че е мъртъв . Пожелавам ви живот , здраве  и спокойствие.

# 882
  • Мнения: 2
Здравейте, мили момичета!
Четейки написаното от всички вас разбирам, че съм попаднала на правилното място. Току що се регистрирах и искам да споделя , че съм една от вас.Съпругът ми почина преди 6 месеца  и 25 дни.Ужасно е!!! И също така  ужасно е че е жертва на т.н. здравеопазване.А беше здрав, силен човек!!!В 21 век лекарите в две болници не можаха да поставят диагноза "апандисит"?!!И от там нататък за един месец си отиде, не,той искаше да живее , но  някой го издърпа от горе .Писах жалби до МЗ, прокуратура / за дадени пари на опериращия лекар/ , до управителя на болницата.От всички тези инстанции ми отговориха, че са спазени добрите лекарски практики и е действано спрямо тях, по преценка на лекуващия лекар.Но аз питам, как така няма виновен,  та явно тази преценка е грешна щом пациента е починал. Но, това е положението в България.Който оцелее.
Преди месец навърших 49г. Синът ни е студент по медицина в София, а аз живея в малък град/вече сама/.
До скоро си мислех че съм силна, че ще се справя психически, физически и финансово, но сега като че ли не съм така уверена.Винаги съм имала планове за напред, планувах с подробности всичко, а сега живея ден за ден, дори не знам дали това е живот или едно съществуване.Нямам желание за нищо - в къщи всичко ме свързва със съпруга ми, в службата също - бяхме колеги.Вървя по улиците и не искам никой да ме забелязва дори.Усещам една огромна празнота, пропаст, просто съм половин човек.А той ми беше всичко - мъж, съпруг, баща на детето ми, приятел, колега, другарче.Просто всичко, каквото човек би могъл да иска в едно нормално семейство.До скоро , а вече нямам семейство , защото  здравната система  работи  с клинични пътеки, а не според състоянието на пациента.
Сега живея сама , с много снимки във всяка стая,с много спомени от съвместните ни почти 25г брак,с навиците от почти 24 часа заедно в денонощие.Мисля си , че на такова изпитание не би издържал нормален човек.Със сигурност и аз не съм нормална вече.Но за да не завършвам така песимистично искам да споделя, че постоянно усещам присъствието на съпруга ми, и дори нещо по-вече - той ми помага - насочва ме към правилни действия, решения и всичко , което си мислим че е случайно или съвпадение.
Благодаря ти скъпи съпруже, Бог да е с теб, да осветява пътя ти и да извисява душата ти!!!
Здраве , сили и кураж на всички!!! Щом ни е отредена такава съдба, значи сме силни и ще се справим.Трудностите се поднасят на извисените души.

# 883
  • Мнения: 6
Здравейте и от мен! На 09.11.2017 г., загубих съпруга си при трудова злополука, само на 44 години. Останах сама с двамата ми сина, още не мога да повярвам, че това се случи и него го няма след 22 години брак. Тежко ми е, рева, постоянно съм в очакване, но както казва 14 годишният ми син - и да плачем тате няма да се върне, животът продължава. Не знам как ще се справям оттук нататък. Боли, много боли...

# 884
  • Мнения: 2
Здравей, Милена!
Бих искала да те успокоя, но не знам как, като самата аз се нуждая от успокоение. Хубавото е ако децата са при теб всеки ден, да има за кого да се грижиш и така по леко да минава деня ти.Моят син е на 22г. ,  учи хуманна медицина в МА София, идва си  1 х месечно .И тъй като през останалите дни съм сама, когато синът ми е тук за мен е истински живот- такъв, какъвто беше преди смъртта на съпруга ми.Тогава се чувствам полезна, виждам че някой има нужда от мен, приготвям храна, говорим си , вечеряме заедно в къщи, просто има смисъл да живея за някого.Така , че радвай се на децата, живей за тях , с техните проблеми и радости . Сполетялата ви трагедия ще ви обедини и ще станете по силни, по отговорни един към друг. Поне с нас е така.
Моят съпруг почина на 10.06.2017г., болката  е огромна, смазваща, по някога си задавам въпроса защо съм се родила, изпадам в самосъжаление, макар че добре знам че трябва да се изправя и да се опитам да продължа. Вечер до късно чета езотерична литература, просто искам да разбера  къде е съпругът ми вече и да бъда поне за малко в неговия свят.По тази причина ходя почти всеки ден на гробища - да постоя при него 15-на минути , да му кажа как е минал денят ми , макар че той със сигурност знае -той е до мен постоянно , усещам го.Сутрин,  и когато се сетя през деня се моля за мир и покой на душата му. Ето така , някак си сама за себе си намирам начин да приема нещата, да правя това, което си мисля че е правилно , а то за други може да е неприемливо и дори смешно. Някаква моя философия за да се справя психически с проблема. А за  физическите и финансовите трудности  дано да има кой да ви помогне , защото и те са голямо изпитание.
Желая на теб и децата ти здраве и сили за да се справите с болката.

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт