По нещастно стечение на обстоятелствата ( бащата на мъжа ми почина) се наложи да отида да живея там за половин година и сама видях всичко - състоянието й, отношението към нея...С мъжа ми се опитахме да й помогнем - заведохме я в психиатрията на Александровска болница. Държаха я там 10 дни и ни я върнаха - "изписана без съществена динамика на състоянието" (цитирам епикризата). Върнахме си я вкъщи и това беше. Докато живеехме там се опитвах да говоря нормално с нея, но това вече е много трудно. Тя отхвърля всеки опит. При първа възможност се изнесохме, защото беше наистина непоносимо. Една сутрин майката на мъжа ми се обади и каза, че след скандал и побой със съседката от долния етаж миналта сутрин е излязла и не се е прибрала. Звъняхме в полицията, но оттам ни казаха, че са почивни дни (беше покрай някакъв празник) и нищо не могат да направят, да изчакаме първия работен ден. Звъняхме в Пирогов и другите по-големи болници - нищо.Тръгнахме сами да обикаляме по улиците и да я търсим - без успех. Мъжът ми се сети, че още преди време му е говорила за психиатричния център на ул. Екзарх Йосиф и като последна мярка отидохме да я търсим там. Дежурният лекар учтиво ни каза, че е била там вчера сутрин и е била изпратена в болницата в Курило. На настойчивите ми въпроси какво й е и защо е там, той ми отговори, че "с оглед на състоянието й"..и дрън-дрън.Не можа да ми каже с каква диагноза е изпратена и дали е добре изобщо. Отидохме в Курило - отново ударихме на камък. Портиерът се обади да провери и ни увери, че е там, но нямало как да я видим или да говорим лекуващия й лекар, защото ОТНОВО били почивни дни и нямало кой да се занимава с нас. Изкарахме три кошмарни дни в неведение какво става докато накрая успяхме да се доберем някаква т.нар. лекарка, която да ни каже какво става. И о!чудо - никой нищо не знае, "ми тя не е добре, ама...даваме и антипсихотици...ще остане тука известно време.."Диагноза- неизвестна.
Остана там три седмици. Имаше леко подобрение на състоянието, но тъй като беше дошла по собствено желание нямаше как да я задържат и когато реши, че не иска да стои повече, просто се прибра вкъщи. Говорихме с лекарите - ни най-малко не ги интересуваше, че тя се нуждае от много по-продължително лечение и че постигнатият напредък, макар и минимален, ще бъде безвъзвратно изгубен. Изписаха й хапчета и й казаха да ги пие - на собствена отговорност!И да говори с психиатър поне по веднъж в месеца...Та тя отрича, че е болна, нима си мислят, че сама ще си пие хапчетата?! В епикризата този път пише "шизофреноподобно налудно разстройство" - дали е дали не е...
И така тя отново се върна вкъщи, хапчетата бяха потулени или изхвърлени, забрави се за срещите с психиатър и пак се върнахме в изходната точка. Майка й също отрича тя да е болна, твърди, че "просто има проклет характер" и няма нужда от лекари ...Така че не оказва никакво съдействие. На мен ми изглежда сякаш тя се е примирила с положението и предпочита да си остане така... Освен това тъй като вече от много години не работи няма здравни осигуровки и всичко трябва да плащаме ние, което не е лесно. Изпитвам огромно съжаление към нея, тъй като тя няма вина за случващото се, но нима мога да се превърна в болногледачка и да загърбя собствения си живот? Тя не може да се грижи сама за себе си... Едва на 23 съм - с мъжа ми искаме да създадем семейство, деца...Къде се вписва тя в това?Искам да се лекува, искам да може да живее нормално, но как да й помогна?Лекарите не искат да се занимават с нея, дори няма поставена диагноза, а не е толкова опасна, че да я пратим за принудително психиатрично лечение...В пълна безизходица сме. Ако някой има какво да каже по въпроса - моля, нека сподели. Ще съм благодарна за всякакви съвети.