Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 13 ноем. 2011, 17:10 ч.

Как изразявате скръбта си?

  • 8 449
  • 115
  •   1
Отговори
  • Мнения: 17 546
Всички са губили скъпи и близки хора. Най-нормалното човешко чувство в такъв момент е да ти е много тъжно и мъчно, че си загубил близък, че никога повече няма да ти се усмихне този човек, че няма да го докоснеш повече. Има хора, които изпадат в крайни състояния от скръб, нуждаят се от лекар, за да спаси тях от самите тях. Има други, които приличат на вкаменени и лицата им са застинали в тъжна маска, но нищо повече. За тях понякога хората казват "как пък не му трепна", но дали е така всъщност. Степента на емоционалност на хората е коренно различна и един се смее като луд, но не умее да плаче, и страда сърцераздирателно. Друг - обратното, не може да се зарадва искрено и с цялата си душа на нищо, но вие неистово в своята скръб, не може да се побере в кожата си и демонстрира всичко това съзнателно или несъзнателно с пълна сила. Трети всичко - и добро, и лошо, приемат с крайна емоционалност. Плачат от радост, смеят се диво, скърбят тежко.

Загубата на една Дама, която никога няма да е повече сред нас като лично присъствие, но ще остане дълго или завинаги част от нашия свят, от това малко общество, скъпата на доста хора Бабилия(Светла и памет!) и откъслечните дискусии по въпроса, които се породиха тук и там из темите, ме накараха да се замисля над това.

До сега съм загубила доста хора, с които сме споделяли взаимно искрени чувства или поне така съм вярвала за повечето от тях, защото ги загубих в младежка, не толкова в зрялата си възраст, или са ми били ценни и съм им се възхищавала малко или повече. Най-скъпият човек за мен сред тези, които напуснаха нашия свят, е моята баба, която обичам с цялото си сърце и която по същия начин обичаше мен. Аз съм човек дълбоко емоционален, тази емоция ми пречи жестоко в живота понякога. Мога да се разплача от радост за най-дребни нещица или да тъгувам болезнено когато някой страда физически, но не мога да скърбя шумно, показно, сърцераздирателно, натрапчиво и продължително когато някой напусне този свят. Да не си помислите, че не преживявам загубата на хората, които са имали значение за мен! Не! Но просто не мога. Не плача дори!
Намирам за мъчително за разделилият се със земния си път дух, да го задържам в това измерение като скърбя толкова. Така разбирам нещата.

Би ми било интересно да споделите как вие изразявате своята скръб, защото няма човек на света, който да не е загубил ценене за себе си човек. Защо го правите по този начин и това ли е начина по който смятате, че е редно да се скърби? Една по-бурна скръб води ли до катарзис и по-лесно преживяване на загубата? Мислите ли, че ако скърбите за себе си, тихо и напоително, без да демонстрирате това, хората ще си кажат, че нямате сърце? И мислите ли, че като демонстрирате скръб дни, месеци, години наред, пак тези хора ще кажат за вас "прекрасен човек, не прежали едикогоси, вижте как горко скърби с цялата си същност и душа толкова дълго време"? Кой от двата вида скръб има повече стойност според вас? И въобще - може ли да има делене на този принцип?
За този, който е прекратил земния си път, ако е някъде в друго измерение, ако все пак има досег с нашите чувства след неговата кончина, кое би било по-добре - да го оплакваме тежко и продължително, или образът му безмълвно да топли душата и спомените ни?
Освен това смятам, че това са неща от живота и трябва свободно да се научим да говорим за тях.

Последна редакция: нд, 13 ное 2011, 17:20 от Бижy

# 1
  • Мнения: 3 405
Еднозначен отговор не мога да дам. Различно я изживявам и за това рецепта няма.

Една притча споделих в Липсите, но ще я прехвърля тук. На мен ми даде отговори и някой друг също би могъл да намери отговорите на своите въпроси в нея.

Тибетска притча за живота и смъртта

"Един мъж се събудил от съня си в нощ, когато светът бил притихнал, и и закрещял:

"Хей, Живот, искам Смъртта да заговори и да разкрие мистериите си пред мен".

Вятърът изшумолял сред озарените от лунна светлина листа. В тишината Животът запял със силен глас: "Ето, сега я чуваш".

Отново станало тихо. После в сърцето на мъжа прозвучал едва доловим шепот: "Раждането и смъртта" са двата най - съвършени израза на смелостта, която е нужна, за да водиш пълноценен живот - живот, изпълнен с желание. Желанието е част от живота, а безразличието е част от смъртта. Още при зачеването ни смъртта чака мълчаливо в сенките, но не носи страх, а радост. Защото смъртта е любяща спътница на живота. Всеки ден тя ни гледа и ние гледаме към нея, но виждаме само страх, докато смъртта вижда нашата човешка същност, нашата уязвимост, но ни дава шанс да изживеем спокойствието. Страхът ни от смъртта е мимолетен.

Също както говорим с умиление за отминалите лета, както топлината ни е част от душите ни, така и добрите ни дела остават в паметта на нашия живот и нашата смърт. Пътят към мъдрото срещане на смъртта е да водим добър и щедър живот".

Мъжът бил поразен от думите на Смъртта, а когато въздъхнал, осъзнавайки колко важни са тези думи, Смъртта продължила:"Не бъди обсебен от мисли за това, което притежаваш, и за онези, които обичаш, в миговете преди да умреш. Най - важното е да се погрижиш за израстването на своята душа. Всички други неща в тези мигове се превръщат в трудности, в пречки, създавани от страха и отчаянието. Трудно е не да бягаш от смъртта, а да избегнеш неразумната среща с нея. Смъртта е почивка, за да може душата ти да си поеме дъх и да се подготви за пътя си по - нататък".

Тогава мъжът изпитал най - съвършения душевен мир, който можел да си представи. Смъртта дошла при него и той я срещнал спокойно."

Последна редакция: нд, 13 ное 2011, 17:42 от Анджелина

# 2
  • Мнения: 17 546
Прочетох притчата, като я постна в другата тема, Анджелина и много ми хареса! Смятах, че ще е много подходяща за моята тема, но не посмях да те цитирам именно, защото изрично си писала, че не искаш да се коментира, а така можеше да сметнеш, че я коментирам.
Благодаря, че я копира и тук. Hug

# 3
  • Мнения: 3 405
Да, аз я преместих тук. Мисля, че тук можем да я коментираме.

# 4
  • Мнения: 5 396
Скръбта си изразявам абсолютно мълчаливо, рядко има човек, който да познае, че скърбя за нещо.

Не казвам, че е правилно, нито, че е единственият начин да се скърби.

Много се колебаех дали да  пусна тема, когато Борислава( Бабилия) почина- видно е колко много хора я обичаха и уважаваха, и тук и в реалният живот. И все пак прецених да не го правя. Мисля, че решението ми беше правилно.

# 5
  • София
  • Мнения: 3 680
Не знаех, че Бабилия е починала, много я харесвах. Sad
Все се надявах, че ще се оправи. Cry
Скръбта си обикновено запазвам дълбоко за себе си. За мен тя е много интимно нещо и се старая да се отдам на нея, когато съм сама. Вероятно в очите на повечето хора съм по-слабо емоционална.

# 6
  • Мнения: 1 127
Смъртта е нормалния свършек на човешкият живот. Така я приемам аз. Когато баба ми почина (лека й пръст), майка ми не беше на себе си. Аз бях все още малка, но приех нещата толкова спокойно, че дори се ядосах на себе си. Гледах баба в леглото, парализирана след инфаркта и й се усмихвах сякаш й казвах, че може да си иде спокойно. Не го направих само заради майка ми, която до последно се надяваше. Когато ми се обади по телефона няколко дни по-късно и ми каза, че баба вече я няма почувствах облекчение, което също ме обърка ужасно много. Сега си го обяснявам така - всеки умира и всеки заслужава да си иде спокойно - без страдания и без да вижда хората, които най-много обича да страдат. Вярваща съм, без някой да ме е учил дали да бъда или не. Избрала съм така и според моята вяра душата на любимите ни хора продължава да живее, а те гледат от горе как всеки продължава живота си. Това не би ми позволило да страдам години, дълбоко и затваряйки се в себе си. За мен човек, който е живял достойно, заслужава да си иде от този свят, оставяйки в мислите на хората следа. Красива диря, в която е оставил най-добрата частичка от себе си жива. Бабилия, лека и пръст го направи. С начина по който умееше да изразява себе си, с красивите неща, които правеше с двете си ръце, със словата и делата си. Проплаках, а после спокойно разгледах стари нейни публикации, блоговете й и после остана само уважението към личността й. Така преживявам всичките си загуби. Мъчно е, тежко е и колкото и очаквано да е, всъщност винаги е неочаквано, защото човек няма как да се подготви напълно за такова нещо. Но вярвам, че хората които заслужават да живеят го правят и след смъртта си, а тяхното място в света се заема от следващият истински стойностен човек, който да гради живота си. Не смятам, че хората които не плачат не скърбят истински, не смятам и че е задължително, ако неистово ревеш да страдаш откровено. Всичко в душата. Моята душа плаче малко и много за кратко. Преди се чувствах лош човек, но усещайки истинската липса в сърцето си, разбрах че не съм. Просто заменям скръбта с красивите спомени от човека, който си е отишъл, но ми ги е завещал.

# 7
  • Мнения: 1 740
  Реагирам като пълен идиот. В крайна сметка всеки страда по свой начин, няма смисъл от
стандарти. И по принцип не мисля, че починалият се нуждае от скръбта на близките си, по-скоро
от тяхната обич и мъдрост.
  За Бабилия ще си мисля още дълго с чувство към един прекрасен човек, много жив и истински Hug

# 8
  • Мнения: 1 983
Всеки скърби по свой собствен начин.Няма общоприето правило или норма
Не харесвам афиширането и показността
Губила съм познати, роднини, родител
Баща ми почина от рак.
Страдаше мълчаливо, невярващ, че това може да го убие.Бори се смело и си отиде след трудна, дълга и мъчителна борба.Плаках на погребението, като обезумяла.После се прибрах, притихнах и почнах да чета книги.Четях почти денонощтно, защото имах чувство, че ако мисълта ми не е заета с нещо, ще полудея от мъка.Плакала съм, но никога пред майка ми или пред друг човек.На гроба му винаги ходя сама, или само с дъщеря ми, за да запазя спомена за дядо и.Чувала съм майка ми да плаче в банята, съседката пък вие по двора за починалия си съпруг.Едва ли едната страда по-малко от другата.Аз съм на мнение, че много хора могат да споделят щастието ти, но никой скръбта.Предпочитам да я изживявам сама

# 9
  • Мнения: 4 966
Винаги скърбя мълчаливо. Единствено насаме или само пред двама човека /мъжа ми и баща ми/ си позволявам да покажа истинската си болка. Насаме плача, вия, крещя, обвинявам всеки и всичко. Пред хора никога не съм показвала свои негативни емоции. Пък и скръбта е по-скоро за самите нас - за осъзнатия факт, че човекът, когото обичаме, вече няма да е в ежедневието ни. Имам едно доста по-смирено и нестандартно виждане за смъртта и всичките й показни "чествания". Мъртвият не е в тялото си, не е в земята, не е в материалното и определено за него е без значение дали близките правят някакви ритуали. За сметка на това, сигурна съм, че всеки човек, който обича близките си, иска те да запазят оптимизъм и хъс за живот. Да продължат напред, дори и без него.

Мъчно ми е за Бабчето. Надявам се близките й да имат достатъчно сила. А съфорумците по-често да се замислят, че зад виртуалните образи стоят живи хора.

# 10
  • Мнения: 2 448
Не знаех за Бабилия. Sad Харесвах я.
Не съм губила човек, когото изключително много обичам и се надявам това да става във възраст, когато се приема по леко. Едната ми баба като почина, мъчно ми беше, но го приех нормално. Да загубя близък безвреме това е за мен голяма скръб.
Иначе как изразявам скръбта си - плача, тихо, не истерично.

# 11
  • България
  • Мнения: 743
Мислех си, че съм подготвена за мъката... Та двете години и половина,в които болестта топеше баща ми, бяха като ад за мен и семейството ми, но разбрах каква е истинска мъка след смъртта му!Изпаднах в дълбока депресия, плачех постоянно, сега, година и половина по-късно, се научих да се примирявам със сълзите и безсилието, и се научих да живея с болката!
Искрено,искрено съжалявам за Бабилия! Нека почива в мир!

# 12
  • Мнения: 690
При първите си срещи с форума попаднах на Бабилия. Винаги съм искала да и напиша лично съобщение и да и кажа, че и се възхищавам...за всичко-за стила и, за мъдростта, за невероятната любов, с която пишеше за своите близки. Бих искала да изглеждам така в нечии очи, че да мисли за мен това, което аз мислех за нея.

В случая не мисля да скърбя, а само да се надявам, че ще срещам в живота си и други такива хора.

Нека е светло на душата и!

# 13
  • Нови Искър
  • Мнения: 4 186
Загубих най - любимия си човек, който и до ден днешен е единствения 100 процентов истински човек в моя живот много малка, едва на 17 бях, когато татко си отиде. Тогава не осъзнах и не разбирах.....скръбта ми се задълбочава от тогава до днес с нечовешка сила...често без никаква причина ( примерно да ми се случи нещо хубаво или лошо), само мислейки си за него се разплаквам, независимо къде съм. С тази скръб не мога да се справя, просто не мога. Искам да е тук, сега и при мен.....
Загубила съм много хора, включително човек, който никога не съм виждала, на хиляди километри от мен и буквално и преносно, но неговата смърт ме разстрои така, както не предполагах, че мога да страдам....страдам и до днес.
Загубила съм и приятели, сред които и Борислава...на нея успях да кажа, че е страхотна и че е пич, и ми е мъчно, тъжно и тежко. Плача, плача, плача, не го приемам, трудно ми е. Загубата на близки до мен хора е едно от нещата в живота ми, с които не мога да се справя.
Обаче и със смъртта по принцип не мога да се справя.....онзи ден плаках за Деяна, починалата родилка, не я познавам, но плаках няколко часа:(
такава е моята скръб, но и аз съм силно емоционален човек във всяко едно отношение и дори и на непознат му е достатъчно само да ме погледне, за да разбере веднага моментното ми емоционално състояние....за добро или за лошо Confused

# 14
  • Варна
  • Мнения: 6 148
Това, което видях аз днес/ехо, вижте как страдам/, не е скръб, не и за мен, но аз съм интроверт, все пак.
Бог да те прости, Бабилия!
Пали,  Hug

Последна редакция: нд, 13 ное 2011, 20:52 от Дренка

Общи условия

Активация на акаунт