за приятелите

      Това е абсолютно вярно.
     

      Учителките не забелязват ли какво се случва? Сплотяването на колектива е нужно и при децата ( в детската градина, в училище). Много работодатели организират различни срещи и мероприятия с цел сплотяване на екипа. Същата цел може да се постигне и при децата, но с различни средства. Още в самото начало за опознаване, свикване ( за да не се притесняват един от друг) и игри, които изискват екипност( за да се чувстват добре един с друг, все пак всеки ден са заедно).
      Говори с учителките. Обясни им какво е положението, ако могат да повлияят на децата. Да им се обясни, че ще им е много по-хубаво, ако си играят всички заедно и се разбират.
      Иначе си е типична детска реакция. В един момент нещо им хрумва и решават, че другарчето, с което преди това са общували нормално, вече не го искат. Предстои период на разделяне и след това- пак ''приятели''.
      Въпреки че при вас е малко по-различно. След като определено момиченце е проблемът. И, както каза някой по-назад, винаги има тартор и последователи. Затова смятам, че учителите най-добре биха ви помогнали. 

Най-добре,ако имаш позната майка на някое от децата в групата,да се уговаряте да излизате с децата.Като са само 2те деца е по-голяма вероятността да се сработят,отколкото ако са в групата.
Голямата ми дъщеря е същата-миналата година ходи 1мес на градина и се отказа.Междувременно лятото много се сближи със съседчето от горния етаж и наесен тръгнаха заедно на градина без проблем-сега ходи с желание,даже се сърди ако е болна и трябва да си остане вкъщи.Но винаги като я питам с кого е играла на градинката,казва:"С Лилито"...и никой друг.

Точно това щях да ти предложа и аз.Аз бях също такова дете-пренебрегвано и подигравано от другите.Винаги изолирана,винаги непоканена и т.н.Но в 8-ми клас когато смених училището и компанията,нещата леко се промениха.Пак не бях от лидерките на класа,но вече си имах приятелки,а това за мен беше голямо постижение.А сега се сприятелявам с лекота чак понякога се чудя защо съм била такова особено дете.
Гледай ти самата да я събираш с други деца.Моята дъщеря от новородена е сред др деца и смятам и занапред да е така.Успех ти желая с малката,голяма ти е красавица,не позволявай да я тъпчат!

Това исках да напиша и аз.

Създаването на колектив в голяма група деца зависи много от учителите. Те могат да създадат колектив, могат и да го развалят. Виждала съм и двете.
Моят голям син беше също срамежлив, но учителките от първия ден си приложиха някаква тяхна метода и той влезе в час. Напр. отиваха на разходка, учителката води детето ми и още едно за ръцете, приказва им и постепенно ги оставя двете деца, хванати за ръчичките. И учителки са споделя опит и съм виждала на практика, че могат много да направят.

Благодаря ви за съветите.Съгласна съм,че тази срамежливост трябва някак си да я преодолее.Трябва да се научи да стане по-смела в действията си и да не е толкова плаха.
Относно учителките,явно не са от най-способните,за съжаление.

Но ти поговори с тях, може да ти помогнат.
Друго да споделя: за срамежливо дете най- погрешният подход е да го натика човек при деца и да го "кара" да играе и да се запознава. От личен опит- нищо хубаво не ни е донесла такава стратегия. Детето реагира още по- яростно, срамежливостта му така се засилва дори. На него му се натяква, че нещо у него не е наред и то упорства, за да се защити. А то не че не е наред- просто си е човешко да си екстроверт точно толкова, колкото и да си интроверт. Няма начин да се променят видовете темперамент, важно е детето спокойно да се приучи да си живее добре със своя и със самото себе си.
Когато го оставих сам да се справя, според това, с кого иска и с кого- не, си се оправи. Ориентира се към по- големки момчета, примерно той. Сега, след доста години, няма такива проблеми. Знае какво му допада и не се сили да е там, където не е за него.

Judy много ми харесва как изразяваш мислите си.За доста неща си права.Да не сизавършила психология?Аз също си ги мисля повечето неща,но незнам точно кои думи да употребя и как да го изразя,че да не звучи смешно.
За всички хора е важно да имат приятели или изобщо кръг от хора с ,които му е приятно да общува.пожелавам на всички-деца и възрастни да имат своите истински приятели  .

Аз пък имам обратен проблем- какво се прави с дете, на което всички искат да бъдат приятели, а то признава един единствен за такъв?

Добре де, предлагате да смени групата или градината. А какво ще се прави после, ако се окаже, че детето не намира своето място в новата група или градина?!Пак ли смяна?
Аз лично не мисля, че това е добро решение. Не можем да моделираме средата така, че да пасне на децата ни. Можем само да им помогнем да намират своето място в нея, да се научат да се чувстват комфортно такива, каквито са.
Аз също съм тип човек, който, като си хареса някой, се привързва към него и тогава не общува (не се интересува) много  с останалите от дадената група. Но веднъж се случи така, че в една среда загубих приятеля си (почина) и тогава някак полека лека сама се отворих за останалите и постепенно и те започнаха да ме приемат и намерихме общ език.
На твое място аз бих се концентирала върху това да покажа на дъщеря си, че я разбирам много добре, но също да й обясня, че ако желае да бъде приятел с някой, трябва да се опита активно да намери път към него (разбира се, не с тези думи). Бих я разпитвала кои деца й харесват, на какво иска да си играе с тях, опитвала ли се е да ги заговори и т.н.  Ако видя, че има особени симпатии към някое дете, бих се обадила на майката с предложение да излезем някой път извън детската градина с децата.
Въобще бих се концентрирала върху детето, за да намерим двете начин тя да започне да се чувства добре, а не върху действията на околните....

Не, yulinga, не това се предлага основно, а и детето не го иска, както пише майка му.

tihi4ka, нямам нищо общо с Психологията, като специалност и като теория. На практика, обаче, съм видяла огромен брой различни хора с различни проблеми и сме говорили и за самите проблеми и за това, което ги поражда, и за начина, по който хората ги решават.
"Аз също си ги мисля повечето неща,но незнам точно кои думи да употребя и как да го изразя,че да не звучи смешно."
Винаги изразявай това, което мислиш и чувстваш и никога не се притеснявай от това, как ще те възприемат. И децата следва отрано да се научат да го правят, за да се установи навреме къде и какъв е проблемът. Само тогава може да се помогне адекватно.

В този ред на мисли, yulinga, понякога смяната на средата е задължителна, понякога- не. Зависи от конкретния случай. Не е задължително винаги човекът да бъде моделиран според средата, в която се намира. Там е най- тънкият момент- да се прецени кога това, с промяната, е нужно, понеже има ситуации, в които е дори жизнено необходимо.
В настощия случай най- вероятно не е. Затова и си говорим с авторката как да се поработи в настоящата група, с наличните деца и родителите им, понеже вероятно не са изчерпани възможностите затова. Ще опитат, сигурна съм!
И Ема ще има нови приятелки.

Неприятно е, но според мен по- неприятно е да не се допуснат няколко още по- неприятни неща. Първо, детето да бъде прекомерно съжалявано у дома и родителите да опитват да решат детския проблем с уговорки с други родители и тн. Така детето може да се почувства удобно в ролята на жертва и да я предпочита и като голямо. Второ, Децата често преекспонират отношенията с другите, скарали са се с някое дете и вече "нямат приятели" или настояват да става все тяхното и пак "нямат приятели". Ще кажете, че понеже детето е плахо не прави това, но е тъкмо обратното. В общуването има някакъв код, който трябва да се спазва и от двете страни, за да се случи общуване и приятелство. Щом детето е плахо не виждам какво може да се направи освен с подходящите въпроси да бъде доведено до извода, че то трябва да вземе инициативата, за да има приятели. Дали тя ще е в това да започне интересна игра или да се включи адекватно в играта на другите, но е нужна инициатива. Разговорът е хубаво да оставя възможност на плахото дете да остане плахо и само, но е нужно да осъзнае, че това е негов избор, че не жертва на другите /лоши/ деца. И е много хубаво, че детето ходи на ДГ, за да има шанса още в ранна възраст да намери механизъм да се справи с този проблем. сигурна съм, че с подходящите разговори ще се случи. Само е важно родителите да укротят емоциите и най- вече съжалението. те само ще задълбочат драмата.

Защо трябва да се прави нещо? Детето си избира с кой да играе, когато игрите му са интересни, когато то е интересно повече деца ще искат да са около него. Да свиква.

Judy, аз нямах предвид детето да се моделира според средата, а да се научи как да се чувства добре в нея. Исках основно да кажа, че майката трябва да насочи усилията си към детето, а не в това да накара другите да се държат по определен начин и т.н., за да се почуства в крайна сметка детето й добре.
По принцип моята лична позиция  при възпитанието на моите деца е че не можем винаги да изискваме от околните да се държат по точно определен начин, за да се чувстват децата ни добре, защото в живота те ще се сблъскват с различни хора, защото не може всеки да се занимава специално с тях, да им обръща специално внимание, а и да се съобразява с характера, настроенията им и т.н. И затова основното е да създадем у децата си увереност в себе си, да им помогнем САМИ да намерят начин да се чувстват добре такива каквито са, САМИ да си търсят своето място.
Конкретно аз лично не бих си губила времето и енергията да умувам защо учителките не ми съдействат, как да ги накарам да ми съдействат, защо майката на рожденичката на онзи рд не е взела мерки да интергрира детето ми и т.н. Бих работила основно с моето дете, за да разбера защо така се получава и как да й помогна да преодолее това. Например бих я подтикнала да ми разкаже повече за рд, за да разбера какво е било нейното поведение. Защото и моето дете преди беше по-затворено и понякога казваше: Еди кой си не иска да си играе с мен. А накрая се оказва, че въпросното дете даже си няма идея, че тя иска да се сближат и да са приятели, просто защото тя не беше направила нищо, за да му покаже.
Ако преценя, че тя наистина се чувства изключително зле, бих потърсила и помощ от психолог.  Разбира се, в такъв случай не бих изключила като вариант и смяна на градината, но това само в изключително краен случай...
Бояна, не мога да не се съглася с това, което казваш!:-)

Тя май не се кани да кара някой да се държи по определен начин с детето, освен, разбира се, ако не става въпрос за недопустимо поведение.
Като във всяка голяма обществена група и в градинските такива си има малки групички. Много е трудно за едно малко дете, което изведнъж остава без своята. То за възрастен е трудно да се раздели с колеги, с които се разбира и работи добре, какво остава за децата. За да бъдат приети в един друг кръг, който е принципно неформално позатворен и вече образуван, се искат умения, които детето едва ли притежава на тази възраст. Питайте учителки в ДГ- те имат специални похвати, които използват при новодошли деца, например. Добрият учител не оставя новото дете на столчето да се оправи и запознае с групата. Дори в нов колектив работен се прави официално запознаване и в добрите колективи се уреждат съвместни мероприятия. Не задължават децата да играят с някое конкретно, не, прави се по друг начин, полека, дават се общи задачки. Спомняте ли си, напр., за Лосчето от Франклин, което бе ново? Учителят свърши работата, за която е там. Без негова помощ при малкитедеца е трудно и ако едно хлапе е принципно по- затворено и плахо, може да остане докрай изолирано. Не можеш да накараш срамежливият на 5 години изведнъж да помоли сам да играе в друга групичка.
Да се създаде увереност е хубаво, но когато стигнем до това, как, конкретно, се прави това, се опира на камък.
Имам позната майка, чието дете е много срамежливо, тя пък помоли друга майка децата им сядат заедно. За училище говоря. Ако не бе сторила това, детето й би висяло само може би с години. Така то започва с друго дете и влиза по- лесно в контакти с останалите. Ако едно дете е контактно и при него е безпроблемно отиването в друга група и започване на игра или отношения, то това далеч не е така при други деца и хора. Добре звучи да се "научи" да е по- контактно детето и, повярвайте, самото то често го иска, но не може да преодолее себе си. Говорила съм с такива деца и с такива хора, знам го. И когато му се казва "Виж там, опитай пак", гарантирам- то няма да успее така. Напротив, у него изниква и още едно негативно чувство, освен че е само, то започва да живее с мисълта, че не може да се справя с това, с което "трябва". Щом други могат и щом възрастните го карат да го прави, а то не може, значи то е проблемно, то е виновно за положението си, изпитва допълнително срам от това и се затваря още повече. Не е лесно да се направи от интровертен тип друг, невъзможно е дори.
Различните хора имат нужда от различни подходи. Често човек има нужда от външна подкрепа. Това няма нищо общо със съжалението. Да говориш с учителки или родители пък не е същото като да ги "намираш за виновни", никак, това е молба за помощ. Ако са хора /а учителите- професионалисти/- ще откликнат.
Аз пък съм виждала как дете отива в друга група /на площадка, да речем/ съвсем добронамерено и бива изолирано или, още по- лошо, изгонено. Ако това дете е по принцип по- плахо, смятате ли че ще повтори? Аз не смятам. Знаете ли какви усилия без друго му е коствало това отиване и тази инициатива? Ако съм майка на такова дете бих потърсила помощ окт възрастните. Ако съм родител на дете от групичката пък бих помогнала.

Когато утре това дете е голямо и не можеш да му решиш проблема чрез родителите на другите деца знаеш ли колко по- тъжно ще бъде? Децата трябва да си научат уроците без да бъдат подтиквани да драматизират. Единственият начин детето да бъде прието от една група е да се държи адекватно на поведението на групата, а това може да стане само ако детето разбере, че всичко опира до неговия избор, а не до другите. то има свободата да избере да остане с предишнвото си поведение и само, в това няма драма, но да осъзнае, че избира. Картината е тъжна, вероятно, но по- тъжно е да отглеждаме жертви, плахи и вечно страдающи, чакащи друг да им реши проблемите с другите. Де цата се виждат през нашите очи и ако в такива случаи ги гледаме като неспособни те си остават такива. Знам, че написаното от мен може да звучи жестоко, но и нам мен повечето мнение в темата ми звучат така, защото знам какви са последствията.