След 20 години с любовта на живота ми, всичко приключи... Имаме детенце и всичко вървеше нормално като за такава дълга връзка. С приливи и отливи, с пукнатини, които се опитвахме да поправяме, с убежденията от негова страна, че ме обича и семейството си не разваля... До преди 3 месеца. Просто една вечер ме събуди, за да ми каже, че иска да се разделим... Не можел така, между нас нямало нищо и т.н. Била съм такава и такава, не съм го поглеждала... Изпаднах в шок и другите нормални неща, които всички тук са преживели. В продължение на тези 3 месеца обаче, нещата започнаха да се избистрят. Оказа се, много стандартна и тъпа история - връзка с подчинена, която се оказва бременна. Втори, трети и четвърти шок... абе гадост. Най-лошото е, че през цялото това време се опитваше да ме изкара каква ли не, а аз страдах, озлобявах се срещу него, срещу нея, дори и срещу себе си. Детето взе да приема ситуацията, горе - долу го подготвих за новата и бебето, но аз не мога да приема нищо... иде ми да грабна един кол и да ги разпилея... Отначало се опитвах да не обвинявам новата жена - ако не беше тя, щеше да е друга. Разбрах обаче, че преди да се разделим е ходила да разпитва за мен и детето, разказвала е наляво и надясно за връзката си с моят мъж и с другият си приятел... Най-много ме подразни отговора на въпроса:"Добре де, не се ли притесняваш - той има жена и дете?" - "Оооо ама знаеш ли колко съм зле - едва си плащам наема"... все си мисля, че щеше да ми е по-леко, ако беше казала: "Обичам го, не мога без него"... или нещо подобно... Сега живея с мисълта за нов, спокоен и щастлив живот. В карайна сметка всеки си получи заслуженото: Аз спокойствие и шанс, а те един друг - напълно заслужават това, което ги очаква, когато свърши театъра и паднат маските... Някак си се надявам, че пишейки тези редове, ще приключа на 100% с болката и обидата - е, и на 60% ще се зарадвам 
.
