Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
  • www.bg-mamma.com
  • Мнения: 489
Издателство Сиела, Съни филм видео и шеф Ради Стамболов ви канят да споделите удоволствието от готвенето като предизвикателство, а не рутина, като експеримент и излизане от установените рамки на ежедневието. Да отговорите на въпроса може ли да се превърне то в нещо опасно?

Повод за това ни дават книгата и едноименният филм на DVD "ДЖУЛИ и ДЖУЛИЯ", които излизат едновременно на българския пазар през месец март.


              Готвенето опасно ли е?

Какво мислите за него като предизвикателство и експеримент и излизане от  установените рамки на ежедневието?

Може ли да се превърне в опасно, склонни ли сте да опитате  нещо нетрадиционно?

Харесвате ли френската кухня?

Семействата ви възприемат ли отворено по-различните ястия?

Как  приемате готвенето - като задължение или като възможност да се изявите?


Споделете още и щури рецепти или такива, които вече сте приготвили по книгата или филма "ДЖУЛИ и ДЖУЛИЯ".

Коментарите ви в темата Ви дават възможност да спечелите комплект книга и DVD ДЖУЛИ и ДЖУЛИЯ.

С активно участие във форума, споделяне на емоции, рецепти и коментари, всеки участник получава шанса да спечели този комплект. Всеки отговор в темата включва името ви в томболата.
На 10 април в присъствието и с помощта на шеф Ради Стамболов, представители от издателство Сиела и Съни филм видео ще оповестим името на печелившата активна коментаторка, която печели вечеря за двама в ресторант Марсилия, бул. България 49 както и имената на още три участнички, коментирали тук в темата, които печелят комплекта.



Всеки има шанс да спечели, така че не се колебайте и станете част от дискусията!

Последна редакция: пт, 09 мар 2012, 02:22 от BG-Mamma™

# 1
  • www.bg-mamma.com
  • Мнения: 489
ОТ ДНЕС НА ПАЗАРА КУЛТОВАТА КНИГА В СВЕТОВНАТА КУЛИНАРИЯ   ДЖУЛИ и ДЖУЛИЯ от Джули Пауъл
Жизнеутвърждаваща книга!
Много приятна и забавна не само за кулинарните маниаци!

От днес на пазара издателство Сиела пуска култовата книга в световната кулинария "Джули и Джулия" от Джули Пауъл, която пък е написана на базата на кулинарен блог, станал хит в Америка преди няколко години – The Julie/Julia Project и What Could Happen?
Това съвпада с излизането на едноименния филм "Джули и Джулия" на DVD от Съни Филм видео. Филмът е по мемоарите на кулинарния гуру Джулия Чайлд „Животът ми във Франция“. Режисьор на филма е Нора Ефрон – автор и на емблематичните филми „Когато Хари срещна Сали“ и „Безсъници в Сиатъл“. А носителката на НАГРАДА ОСКАР за 2011 г. Мерил Стрийп, макар вече на 60 години, в ролята на Джулия Чайлд както винаги е просто невероятна!

След Втората световна война в Париж живее Джулия Чайлд (Мерил Стрийп), чийто мъж е на работа там. От скука тя написва книга с рецепти Да овладееш изкуството на френската кухня, с която препоръчва френските блюда на сънародниците си. Написана с хумор и блестящ стил, книгата отваря вратите на Джулия към тв кулинарно шоу. Половин век по-късно Джули Пауъл от екипа, който възстановява Световния търговски център в Ню Йорк, решава да сготви ястията на Чайлд и да ги опише в блог. Той става един от най-известните в света, по-късно написва книга, а Нора Ефрон заснема филм за двете жени и техните семейства.

Джули Пауъл работи като секретарка в бизнес сграда в динамичния Ню Йорк. Скучният й живот изведнъж се променя драстично, след като решава да се отдаде на едногодишна кулинарна мисия – да приготви 524 рецепти за 365 дни от книгата на световноизвестната Джулия Чайлд „Да овладееш изкуството на френската кухня”. Своите опити, успехи и бедствия описва в блог, който я прави популярна личност.
Успешен ли е краят на Проекта Джули/Джулия? Забавно или изнервящо е да прекараш една година в опасно готвене? И готвенето опасно ли е?
Отговорите ще намерите в преплетените истории на Джули и Джулия…

Джули Пауъл разнообразява живота си по един доста нетрадиционен начин, а за някои жени направо плашещ – решава да се потопи в радостта от готвенето. Магията на Джулия Чайлд така преобразява младата Джули Пауъл, че от човек, който не обича яйца и избягва вкусването им, се превръща в изкусен майстор на омлети и пламтящи палачинки. Е, пътят на бедствията като купища мръсни чинии, развален водопровод, липсващи продукти, жегата от печката и теснотията в малкия нюйоркски апартамент не са сред препятствията, които могат да уплашат Джули в желанието й да завърши мисията си и да е вярна на читателите си в блога. Но не, не това е пътят към ада за младата кулинарка. Според нея той е постлан… с праз и картофи. Свързан е също с търсенето на тайната на идеалните палачинки, с търпението да измие тигана три пъти, без да изпусне нервите си, за да създадете купчина от 24 палачинки, да се справи с ваденето на костен мозък. А какво се крие зад наименования като Потаж пармантие, Бифтек о бьор и Артишо о натюрел? А как младият съпруг на Джулия ще приеме кулинарното изпитание на съпругата си и кой се включва в похапването на тези изкушения по пътя към славата? Забавлявайте се с отговорите на тези въпроси, докато четете как Джули овладява изкуството на френската кухня.



          Джули и Джулия
Джули Пауъл

Формат: 60/90/16
Обем: 304 с.
ISBN: 978-954-28-1065-0
Цена: 15 лв.

www.ciela.com

Последна редакция: пт, 09 мар 2012, 02:19 от BG-Mamma™

# 2
  • www.bg-mamma.com
  • Мнения: 489
Из „Джули и Джулия”, Джули Пауъл

Ден 1, рецепта 1

Пътят към ада е постлан с праз и картофи

Доколкото знам, единственото доказателство, подкрепящо теорията, че Джулия Чайлд за пръв път е приготвила Потаж пармантие, когато е имала пристъп на изключителна скука, е собствената ѝ рецепта за това. Тя пише, че Потаж пармантие – което всъщност е пофренчен начин да се каже „картофена супа“ – „ухае добре, има хубав вкус и е самата простота по отношение на приготвянето“. Това е първата рецепта в първата книга, която изобщо е написала. Допуска, че можете да добавите моркови, броколи или зелен боб, ако искате, но това изглежда извън темата, ако всъщност търсите самата простота.
Самата простота. Звучи като поезия, нали? Звучи точно като това, което ви е предписал лекарят. Обаче моят лекар не ми беше предписал това. Моят лекар – моят гинеколог, за да бъдем съвсем точни – ми предписа бебе.
– Във вашия случай има хормонални проблеми, с този синдром на поликистозните яйчници, това вече го знаете. Все пак наближавате трийсетте. Погледнете го така – това просто е най-подходящият момент.
Не за пръв път чувах подобни думи. Случваше се вече от няколко години, откакто продадох част от яйцеклетките си за 7500 долара, за да платя задълженията по кредитната си карта.
Всъщност „станах дарител“ за втори път – интересен израз, при положение че след като се събудиш от упойката с няколко десетки яйцеклетки по-малко и се облечеш, чек за хиляди долари с твоето име на него те чака на рецепцията. Първият път беше преди пет години, когато бях на двайсет и четири, без средства и необвързана. Не възнамерявах да го правя втори път, но след три години ми се обади лекар с неясен европейски акцент, който попита дали не бих желала да отида до Флорида за втори тур, защото „нашите клиенти са доволни от резултатите след първото донорство“. Донорството на яйцеклетки е все още доста нова технология, която нашите бавно развиващи се правни и етични системи все още не са схванали достатъчно добре: никой не знае дали донорките на яйцеклетки ще могат да бъдат съдени за издръжка след десет години. Затова дискусиите по темата често са свързани с неопределени местоимения и евфемизми. Обаче последицата от това обаждане бе, че едно мое малко копие тичаше из Тампа или някой друг град, а родителите му бяха толкова доволни от него или нея, че желаеха пълен комплект. Онази част в мене, която беше честна, искаше да изкрещи: „Чакай, не – ще съжаляваш, когато навлязат в пубертета!“. Но 7500 долара са си много пари.
Както и да е, работата е там, че едва при втората „жътва“ (наистина го наричат „жътва“; оказва се, че репродуктивните клиники използват доста смътно апокалиптични термини) аз разбрах, че имам синдром на поликистозните яйчници, което звучи абсолютно ужасяващо, но всъщност означава просто, че ще стана космата и дебела и ще трябва да вземам какви ли не лекарства, за да зачена. Което, предполагам, значи, че все още не съм чула всичко от крипто-религиозния гинекологичен жаргон. И така. Откакто преди две години ме диагностицираха с този синдром, лекарите решиха, че трябва на всяка цена да износя дете. Дори чух напомнянето „Наближаваш трийсетте“ от моя благ, белокос, подобен на благ чичо ортопед (що за двайсет и деветгодишен човек има дискова херния, моля ви се?).
Гинекологът ми поне има някаква работа с интимните ми части. Може би затова героично не се разкрещях веднага след като го каза, докато си избърсваше спекулума. Но когато излезе, аз все пак метнах една от тъмносините си обувки по мястото, където само до преди миг се намираше главата му. Токчето удари вратата с тъп звук и падна на плота, а там събори стъклен буркан, пълен с памучета. Започнах да ги събирам от пода и плота и да ги напъхвам обратно в буркана, когато се сетих, че вероятно вече съм ги заразила, затова ги насметох на купчина до аптекарска стъкленица с чисти игли и се напъхах в ретро костюма от 40-те, с който толкова се гордеех сутринта, когато на работа Нейт ми каза, че талията ми изглежда по-малка, докато скришом ми оглеждаше деколтето, но въпросният костюм вече се бе омачкал и покрил с потни петна по пътя от Лоуър Манхатън до Ъпър Ист Сайд, който изминах с неклиматизираната линия номер 6 на метрото. После се измъкнах от стаята, стиснала в ръка петнайсет долара потребителска такса, с мисълта да избягам, преди някой да е разбрал как съм овършала помещението.
Скоро след като се намерих под земята, осъзнах, че има проблем. Още преди да стигна  въртящите се входни врати, долових нисък, подземен тътен, който отекваше в покритите с плочки стени, и забелязах хора с празни погледи, които се мотаеха безцелно, а броят им бе повече от обичайното. Остра миризма на недоволство се носеше из зловонния въздух. През доста големи интервали от време „съобщителната система“ се опитваше да „съобщи“ нещо, но смесицата от несвързани думи не водеше до появата на влак, и явно бе така от доста време. Заедно с всички останали стоях на ръба на перона, като се надявах да зърна яркожълтото око на мотрисата да изгрява върху релсите, но тунелът бе все така тъмен. От мен се носеше миризма на мокра, изнервена овца. Краката ми в морскосините обувки на токчета с панделка отпред ме боляха ужасно, също както и гърбът ми. Перонът бе толкова претъпкан, че започнах
да се страхувам някой да не падне върху релсите – най-вероятно аз или друг човек, когото щях да бутна при неизбежния ми нервен срив.
Тогава магически тълпата се отдръпна. За секунда реших, че миризмата от костюма ми е постигнала ново смъртоносно ниво, но предпазливо развеселените физиономии на тези, които се отместваха, не бяха обърнати към мен. Проследих погледите на хората, отправени към една жена – прошарената ѝ коса бе подстригана късо, по войнишки, както правят с умопобърканите, която се бе пльоснала върху бетонния под точно зад мен. Виждах завъртулките на косата ѝ на темето, подобно отпечатък от пръст, усещах как глезените ми туптят от това нахълтване в личното пространство. Жената настойчиво си мънкаше под нос. Чакащите пътници инстинктивно бяха освободили част от перона около лудата, като стадо антилопи, отдръпващи се от лъвица. Единствено аз бях уловена в опасния празен кръг, изгубеното малко, сакато, старо животно, което не може да настигне другите.
Лудата започна да бие челото си с длан. „Мамка му! – изкрещя тя. – Мамка му! Мамка му!“ Не бях сигурна кое е по-добре – да се отдръпна към тълпата или да замръзна на място. Дъхът ми се учести, когато извърнах очи през релсите към отсрещната платформа – стар хамелеонски трик в метрото.
Лудата зад мен опря ръце в пода пред себе си и – фрас! – мощно удари чело в земята. Това бе малко прекалено дори за наобиколилата я тълпа нюйоркчани, които, разбира се, знаят, че лудите и метрото си прилягат като дупе и гащи. Гадният звук от череп, сблъскал се с бетон, проехтя в задушния въздух – сякаш тя бе използвала своята специално еволюирала резонантна черепна кутия като средство да привика откачените от всеки далечен тунел на метрото. Всички се отдръпнаха и хвърляха нервни погледни наоколо. Аз бързо се шмугнах в множеството. Лудата имаше тъмно ожулено петно по средата на челото си, точно като следата, която остави обувката ми върху вратата на гинеколога, и продължаваше да крещи. Влакът дойде и аз се помъчих уж небрежно да се шмугна някак си във вагона, в който тя нямаше да се качи.
Едва когато вече бях вътре, притисната плътно между хората, повечето от които висяхме на една ръка като заклани крави на конвейерната релса, ми просветна – сякаш някакъв всемогъщ Бог на градските жители шепнеше истината в ухото ми, – че единствените две причини да не се присъединя към лудата с посивяла войнишка прическа, да блъскам глава и да крещя „мамка ви!“ в първобитен транс, бяха, че (1) щях да се изложа и (2) не исках да изцапам още повече симпатичния си ретро костюм. Сценична треска и сметката ми за химическо чистене; само тези две неща стояха между мен и абсолютната бясна лудост.
И тогава започнах да плача. Когато една сълза капна върху страницата на Ню Йорк Поуст, който четеше мъжът, седнал под мен, той шумно си издуха носа и прелисти на спортните новини.
Когато, сякаш след цяла вечност, слязох от метрото, се обадих на Ерик от уличен телефон от ъгъла на Бей Ридж и Четвърто Авеню.
– Здрасти. Взе ли нещо за вечеря?
Ерик пое въздух между стиснатите си зъби – издава този звук винаги когато си мисли, че ще загази.
– Трябваше ли?
– Ами аз ти казах, че ще закъснея заради часа ми при лекаря...
– Да, да, съжалявам. Просто не съм... Искаш ли да поръчам нещо или...
– Не се притеснявай. Аз ще взема нещо.
– Но ще започна да събирам багажа след новините, обещавам!
Беше почти осем часът и единственият работещ магазин на Бей Ридж бяха корейските деликатеси на ъгъла на Седемнадесета и Трета. Навярно съм била страхотна гледка, застанала пред щанда с продукти с изцапания си костюм, с размазана по лицето спирала, загледана като в унес. Не можех да измисля и едно нещо, което да ми се яде. Грабнах картофи, връзка праз, пакет масло. Бях замаяна и някак безволева, сякаш следвах нечий чужд списък за пазаруване. Платих, излязох от магазина и се отправих към спирката, но за малко изпуснах автобус Б69. По това време на вечерта следващият щеше да дойде най-рано след половин час, затова поех през десетте пресечки до вкъщи, понесла найлонова торбичка, от която стърчаха остри и тъмни пера праз.
Едва след петнайсет минути, докато подминавах мъжкото католическо училище на Шор Роуд, осъзнах, че несъзнателно съм успяла да купя продуктите за Потаж пармантие на Джулия Чайлд.

(…)

На следващата сутрин висях на кухненската маса в дома на родителите ми дълго след като те бяха заминали на работа, увита в износен сив памучен халат, който бях забравила, че  притежавам, и отпивах кафе. Бях решила кръстословицата в Таймс, изчетох всички рубрики, освен за бизнес и технологии, но кофеинът в организма ми все още не беше толкова, че да се замисля да се облека. (Бях прекалила с маргаритите предишната вечер, което изобщо не беше необичайно за гостуванията ми при нашите в Остин.) Вратата на килера стоеше открехната и моят безцелен поглед се спря върху рафтовете вътре с познатите редици от книги върху тях. Когато станах, за да си налея кафе за последен път, заобиколих и взех една от книгите – Да овладееш изкуството на френската кухня (ДОИФК), том първи, старото издание на майка ми от 1967 г., книга, която познаваше семейната кухня по-дълго от мен. Седнах отново на масата, на която бях изяла хиляда следобедни закуски, и започнах да прелиствам страниците, просто ей така.

(…)

Познавате ли Да овладееш изкуството на френската кухня? Поне трябва да сте я чували, тя е културен жалон, за бога. Дори само да знаете, че това е книгата от онази дама, която изглежда като Дан Айкройд и много кърви, значи сте я чували. Но дали познавате самата книга? Опитайте се да намерите някое от старите ѝ издания с твърди корици – те не са редки. По едно време всяка американска домакиня, която е можела да свари вода, е имала един екземпляр или поне така съм чувала.
Тя не е богато илюстрована; вътре няма лъскави захаросани снимки на авторката с изискана прическа, захапала сочна ягода или изкуствено усмихната пред съвършената селска торта, с голям нож в ръка като някаква ледена руса садо-мазо господарка на кухнята. Ястията в тази книга са безнадеждно остарели – времето за приготвяне е безумно дълго, употребата на масло и сметана е неприлично щедра, нито веднъж не се споменава панчета, морска сол или уасаби. От десетилетия книгата не фигурира в задължителния списък на чревоугодниците. Но тази сутрин, докато я държах в ръце, докато разтварях корицата ѝ, обсипана с малки лилии в доматен цвят, докато прелиствах пожълтелите ѝ страници, почувствах, че най-сетне съм попаднала на нещо важно. Защо? Отново се приведох над страниците, търсех причината за това странно усещане. Не беше заради храната. Ако търсиш достатъчно упорито, храната дори остава извън фокус. Не, тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв код в думите, може би дори някаква тайна, запечатана в самата хартия.

Това, което научаваш от Потаж пармантие, е, че „просто“ не е синоним на „лесно“. Не подозирах за тази разлика, докато с Ерик не седнахме на дивана вечерта след моето посещение при гинеколога, три месеца след като отмъкнах четирийсетгодишната готварска книга от майка ми, и не вкусихме първата си лъжица от картофената супа на Джулия Чайлд. Разбира се, приготвяла съм и по-лесни вечери. Веднага се сещам за един метод – да махнеш целофана от парче мариновано телешко и да го метнеш във фурната. Да си поръчаш пица и да се напиеш с коктейли с водка, докато я чакаш да пристигне, този също ми е любим. Потаж пармантие не може да им стъпи и на малкия пръст по леснота на приготвяне. Първо, обелвате няколко картофа и ги нарязвате. Нарязвате малко праз, изплаквате го няколко пъти, заради песъчинките – празът е малко кално гаднярче. Пускате тези две съставки в тенджера с малко вода и сол. Варите на тих огън около четирийсет и пет минути, след това или „намачквате зеленчуците в супата с вилица“, или пасирате с пасатор. Нямах пасатор и не възнамерявах да мачкам зеленчуци с вилица. Имах преса за картофи.
Е, всъщност пресата за картофи беше на Ерик. Преди да се оженим, преди години, преди да се появи диетата на Аткинс, специалитетът на Ерик беше картофеното пюре. За известно време, преди да научим колко ценно е мястото в Бруклин, имахме традиция аз да му купувам тайнствени кухненски джаджи. Шегата не беше особено забавна, защото той изобщо не готвеше, с изключение на картофено пюре.
От този период оцеля единствено пресата. Беше коледният му подарък от годината, когато живеехме в апартамента до железницата на Единайсета между Седма и Осма – това беше преди повишението на наемите окончателно да ни прокуди от Парк Слоуп. Бях ушила филцови чорапи за двама ни – неговият червен с бял кант, моят – бял с червено – по кройка от
коледния брой на Марта Стюарт Ливинг. Все още ги пазим, въпреки че не мога да шия и те са съвсем безформени: бодовете са неравномерни, декоративните маншети са разкривени и увиснали. Освен това са твърде малки за такива неща като пресата. Обаче аз успях да я натъпча. Чорапът висеше от полицата на неработещата камина в спалнята и сякаш Дядо Коледа бе донесъл на Ерик пистолет Люгер. Никога не ме е бивало с коледните чорапи.
След като картофите и празът са се сварили за около час, ги намачквате с вилица, пасатор или преса за картофи. И с трите възможности е много по-трудоемко, отколкото да използвате кухненски робот – един поглъщащ място колос, който получихме за сватбата – но Джулия Чайлд е на мнение, че роботът ще превърне супата в „нещо не-френско и монотонно“.
За всяко изречение с конструкцията „не-френско“ би могло да се спори, но ако приготвяте Потаж пармантие, ще разберете гледната ѝ точка. Използвате ли пресата за картофи, в супата ще има бучици – зелени, бели и жълти бучици, вместо да бъде съвършено гладка. След като получите кашата, прибавете две големи бучки масло, разбъркайте и сте готови. Дж. Ч. казва да
се поръси с магданоз, но това не е необходимо. И така изглежда прекрасно и мирише божествено, което е доста странно, ако се замислите. В нея няма нищо друго освен праз, картофи, масло, вода, сол и черен пипер.
Едно интересно нещо, над което да размишлявате, докато приготвяте тази супа, са картофите. Има нещо особено в беленето на картофи. Не може да се каже, че е много забавно. Но има нещо в това да обелиш кожичката, да измиеш мръсотията и да нарежеш кубчетата, преди да ги потопиш в студена вода, защото ако ги оставиш на въздух, ще порозовеят. Нещо, свързано с това, че знаеш точно какво и защо правиш. Картофите са си картофи от много, много време и хората са се отнасяли към тях по точно този начин с цел да приготвят точно такава супа. Беленето на картофа притежава такава яснота, тръгваш по много сигурен, истински път. И дори после да го пуснеш в някакъв уред, купен от Крейт и Барел, беленето все пак е част от това, което вършиш, първото нещо. (…)

# 3
  • При най-страхотния мъж...
  • Мнения: 9 187
Аз ли съм първата?   Grinning
Няма смелчаци?
Обичам да готвя.Обичам да опитвам нови и нови продукти,подправки....
Готвя всеки ден.Експериментирам почти всеки ден.
Не мисля,че готвенето е опасно,освен за килограмите.   Laughing
Но определено е предизвикателство.Често дори не знам какъв ще е крайният резултат....но обикновено нещата ми се получават.Не знам талант ли е, нюх към храната ли е, късмет ли е, но е факт, че се получава.У дома дори се радват на вариациите ми в кухнята.
Гледах филма няколко пъти.С удоволствие бих прочела и книгата.
Приготвяла съм Poulet Roti A La Normande , Boeuf Bourguignon, Poulet au Porto.
Често използвам и маслото с горчица, маслото с чесън, масло Коблер -с естрагон....
Харесвам френската кухня, и средиземноморската като цяло и често се готви у дома.
Надявам се да се получи една добра дискусия и да си бъдем взаимно полезни.   Grinning

# 4
  • Бургас
  • Мнения: 835
Здравейте,
във форума има много майсторки, от които мога само да се уча.
Филмът страхотно ми хареса, бих прочела с удоволствие и книгата.
Готвенето трябва да се прави с вдъхновение. Не случайно го наричат Творчески процес.
Обичам да готвя, когато имам настроение за това.
Експериментирам, пробвам нови неща, дори напоследък си позволявам да не спазвам рецепти  Wink
Получава се. Имало  е и гафове.
Хубавото е, че половинката ми винаги гледа на нещата от веселата им страна  Grinning
Френската кухня ми харесва, но не бих казала, че я познавам добре.
Готвенето може да бъде опасна - да, ако фламбирате за първи, втори, трети път... Аз не смея  Embarassed
Малко хаотично отговорих на въпросите, но нямам много време в момента, отивам да готвя  Grinning

# 5
  • Бургас
  • Мнения: 835
Защо така никой не пише  Rolling Eyes
Влизам да споделя, че най-смешният момент от филма ми беше, когато героинята изпусна суровото пиле на земята  Laughing
А на вас кое ви беше смешно от филма или книгата ?

# 6
  • пак на Рив Гош
  • Мнения: 1 474
В интерес на истината, филма го гледах преди повече от година, затова не си го спомням много добре. За сметка на това, прочетох както книгата на Джули Пауъл, така и книгата на Джулия Чайлд за живота й във Франция, как се е научила да готви, как е събирала и работила по рецептите от "Mastering the Art of the French Cooking". И двете много ми харесаха. Книгата на Джули с по-съвременния си език, а книгата на Джулия, защото описва едни непознати за мен Франция и Париж, през погледа на чужденец.

Иначе по въпросите от анкетата:
Обичам да готвя. Може би по-скоро, научих се да го обичам, за голяма своя изненада. През уикендите готвя основно за удоволствие, но често и по задължение. Обичам да експериментирам к продукти, вкусове, комбинации, рецепти. Рядко повтарям рецепти (освен ако не са от типа "семейна кухня" за през седмицата - тогава залагам на класиките).
Готвенето е предизвикателство, когато опитвам по-сложна или по-пипкава рецепта. Ако "предизвикателството", обаче, се получи от първия път, в повечето случаи губя интерес и минавам на следващата. Май само макароните са задържат по-дълго в полезрението ми - вече над 2 години.
Та по този параграф готвенето става опасно - заразно и пристрастяващо е Simple Smile.
Имам късмет, че вкъщи се отнасят благосклонно към експериментите ми в кухнята, дори и ги изяждат (след като чинно са изчакали да ги снимам Simple Smile)... почти винаги  Laughing
Харесвам и френската кухня, с особени предпочитания към провансалската. Готвя сравнително често, интересувам се и от други регионални рецепти. Предпочитам по-съвременната кухня, затова и досега не съм приготвяла рецепти от книгата на Джулия Чайлд.

# 7
  • Мнения: 291
Това е любимият ми филм! Невероятна Мерил Стрийп  Heart Eyes Историята е завладяваща, а и обожавам филми, в които се готви. След като изгледах филма търсих и книгите но не ги открих  Rolling Eyes
Роца, ще кажеш ли заглавията, за да пробвам пак   bouquet

При мен готвенето е опасно - имам опит за варени картофи, които в последствие бяха като печени на жар...  Blush Забравяла съм какво ли не в печката  Crazy Добре, че досега не съм имала сериозни инциденти  Peace

Обожавам да експериментирам, но имам едно животно вкъщи, което изобщо не си пада по експериментите  Crossing Arms Зеленчуците варени на пара, рибата печена, месото сухо на скара, не обича почти никакви подправки, сол не ползва, маслото направо е анатемосано  ooooh! Аз пък не обичам да правя по 10 манджи на веднъж, та най-често ядем по неговите стандарти. Като реша обаче, че ми се яде нещо вкусно има "Елате ме вижте"  Laughing Обожавам различни подправки, любимото на Джулия масло, нетипичните на пръв поглед комбинации също са ми любими.

Фен съм на френската кухня, определено. Като бях малка исках да ставам готвач и гледах много френски готварски предавания. Въпреки, че нищо не разбирах, бях като омагьосана  Blush Сега си позволявам от време на време да се глезя в един прекрасен ресторант с френски готвач  Heart Eyes

Когато готвя за мен - експериментирам и определено се "изявявам", но само аз си се оценявам или ако имаме гости. Но ежедневното здравословно готвене по желание на мъжО -  Naughty е то ми е задължение.

# 8
  • пак на Рив Гош
  • Мнения: 1 474
Славейче, тази на Джули е книгата, на която е посветена темата  Wink и която ще излезе на български, както разбирам, на 10 април- "Джули и Джулия" от Джули Пауъл. Аз я четох на английски.
Книгата на Джулия Чайлд е "My Life in France", в съавторство с Алекс Прюдом. Не знам дали е издавана на български, май не  newsm78.

# 9
  • Мнения: 291
Аз не се и надявам да прочета книгата на български (не съм в България). Намерих ги и двете в Амазон, благодаря ти   bouquet
Намерих и още една - As Always, Julia: The Letters of Julia Child and Avis DeVoto: Food, Friendship, and the Making of a Masterpiece. Но няма да избързвам - една по една ще ги поръчвам и чета Crazy

# 10
  • Мнения: 1 127
Гледах филма още когато излезе по кината. Беше ми много интересен. Честно казано запали ме да потърся други филми на тази тема, но намерих само 2-3, а ми се иска да има много.

Обичам да готвя, но колкото и тривиално да звучи не ми остава време. Разполагам максимум с 1 час след работа, за да приготвя нещо за хапване и обикновено се въртя около стандартните рецепти. Съпругът ми е този, които експериментира с нещата и при него се получава много добре, съумява да съчетае обикновени подправки с обикновени продукти и да получи нещо различно и вкусно. Но отнема време. Simple Smile

Не мисля, че готвенето може да бъде опасно, при положение, че имаш рецепта пред себе си и внимаваш, най-много да обърнеш кухнята с краката нагоре.

Не съм опитвала френска кухня или поне не знам да съм, но добре ми напомнихте да потърся различни рецепти и да пробвам или да помоля съпруга да ми ги приготви.  Heart Eyes Опс, излъгах, правим си охлюви по бургундски и са страхотни (надявам се да се водят към френската кухня).

Определено семейството ми е отворено към новите и нетрадиционни рецепти, а ние като родители искаме да научим децата си колко различни и същевременно вкусни продукти има.

# 11
  • Sofia
  • Мнения: 65
Здравейте Simple Smile , от вас научавам за филма и книгите - толкова съм улисана в ежедневието и гледането на дребосъците! Като франкофон смятам да издиря на френски книгата и нямам търпение да гледам филма.
Колкото до готвенето при мен е ежедневие и затова си го превръщам в празник с постоянни експерименти - почти не повтарям рецепти, освен 3- 4, които са ни любими. Вече се включва и големия син и то доста успешно, а и таткото има отлични попадения, особено с морски деликатеси.
А дали може да бъде опасно? О, да!!! Имам един почти успешен опит да подпаля чисто новата ни кухня/къща, като на котлона ми изгоря собственоръчно правената и запълвана  години  с рецепти книга  Cry . Още не съм я прежалила и дори нямам желание да си съставя нова.
Въобще в нашата кухня ври и кипи, и гори понякога, както се казва.
Благодаря за темата! И успех на всички!

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт