- Публикувана: 5 авг. 2012, 17:13 ч.
- Последно мнение: 2 юли 2021, 19:07 ч.
ходите ли на гробища често
Тази година стават 21 години на майка ми и 5 на баща ми. Много рядко ходя на гробищата, защото сама ме е страх да ходя. Там е пълно с цигани и просяци. Когато ми е много мъчно си поплаквам, а на задушници паля свещички в църквата. Но моите родители са винаги са в мислите ми, защото освен мен няма кой да ги спомене. По важно е това което ти е в сърцето, а не това което ще кажат хората за теб. Децата ми дори не са ги виждали и някой ден като им кажа за другите дядо и баба сигурно просто няма да им направи впечатление това.
Аз не бих казала, че ходя често.. Понякога през две седмици или през месец. Гробът е на сестричката ми..длъжна съм да ходя..защото, ако гледа от някъде би се зарадвала..
Отдавна не съм ходила на гроба на татко. Когато отида се чувствам..странно..някаква сила и топлина навлиза в мен..И двамата са погребани в различни населени места..ако не бяха далеч от мен, бих ходила по-често. Сестричката ми е млада. Почина на 29. Измина се една година..
Отдавна не съм ходила на гроба на татко. Когато отида се чувствам..странно..някаква сила и топлина навлиза в мен..И двамата са погребани в различни населени места..ако не бяха далеч от мен, бих ходила по-често. Сестричката ми е млада. Почина на 29. Измина се една година..
Почти всички мои кръвни роднини са починали.Имам брат,майка,леля и баба.Братовчедите не ги броя понеже не съм ги виждала от поне 10 години.
Мразя гробищата.Просто е ужасо тъжно и натоварващо за мен.Не можах да се сбогувам с никой от починалите си роднини приживе и това много ме измъчва.
А и на гробищата всички плачат-независимо колко време е миало от загубата-и се дебресирам
Мразя гробищата.Просто е ужасо тъжно и натоварващо за мен.Не можах да се сбогувам с никой от починалите си роднини приживе и това много ме измъчва.
А и на гробищата всички плачат-независимо колко време е миало от загубата-и се дебресирам
А и на гробищата всички плачат-независимо колко време е миало от загубата-и се дебресирам
Не е вярно ... Аз не го правя.
Просто оставям цветя, паля свещ и си постоявам малко ... потънала в мислите си.
Сигурна съм че отнякъде те ни виждат и затова не бива да плачем!Аз ходя и копая тревата и така ми минава всичко и казвам всичко все едно говоря с жив.И има нещо някъде където са душите им-мисля че има връзка между живи и мъртви и не е измислица а съществуват много светове.На Земята трябва да казваме Обичам те на хората които обичаме!
Не. Не ходя...
Ужасно много обичах баба и дядо, когато бяха живи и сега ги обичам също толкова силно. Почти не минава ден да не мисля за тях, въпреки че минаха повече от 10 години от както ги няма. Понякога просто аромат, човек, ситуация ме кара за миг да се сетя за тях.
Не исках да ги виждам мъртви, не исках да ходя на погребението. Наложи ми се. Сега не искам да ходя на гробищата. Да виждам паметник и малка градинка? Те не са там. Те са с мен. Паля им свещ в църквата и ги нося в сърцето си.
Ужасно много обичах баба и дядо, когато бяха живи и сега ги обичам също толкова силно. Почти не минава ден да не мисля за тях, въпреки че минаха повече от 10 години от както ги няма. Понякога просто аромат, човек, ситуация ме кара за миг да се сетя за тях.
Не исках да ги виждам мъртви, не исках да ходя на погребението. Наложи ми се. Сега не искам да ходя на гробищата. Да виждам паметник и малка градинка? Те не са там. Те са с мен. Паля им свещ в църквата и ги нося в сърцето си.
Всеки го чувства по различен начин дали да отиде или не.Зависи и от нагласата на човек и желанието му!Не е натоварващо.Вярно има плачещи хора но такъв е живота и смъртта трябва да се приема и човек да не се затваря в себе си колкото и голяма да е мъката му.Вярвам че душите отиват на друго място но пак са близо до своите близки!
Ходя да.
Ние имаме квартално гробище, в което са погребани свекърите ми, ходя сравнително често, понякога ме влече да спра с колата и да постоя 5 мин... не мисля само за тях, а и по принцип разни неща за живота. Като се прибера в БГ винаги ходя на гроба на татко и близките ми.
Както казват хората, за да се разтъжа, има някакво състояние, като медитация, което ме обезема на гроба им. Не е същото от дивана.
Ние имаме квартално гробище, в което са погребани свекърите ми, ходя сравнително често, понякога ме влече да спра с колата и да постоя 5 мин... не мисля само за тях, а и по принцип разни неща за живота. Като се прибера в БГ винаги ходя на гроба на татко и близките ми.
Както казват хората, за да се разтъжа, има някакво състояние, като медитация, което ме обезема на гроба им. Не е същото от дивана.
На тази - да, щото са най-големите филантропи в българската история сигурно. А и само по себе си е паметник на културата. Както и на разни поети, художници, писатели.
За близки - не обичам и аз този прекален култ към смъртта. Една нормална грижа за мястото, където почива обичаният човек, е достатъчна за мене.
хУБАВО Е ЧОВЕК ДА СЕ ГРИЖИ ЗА НЕЩО БИЛО ТО И ГРОБНО МЯСТО!Макар че по голямата част от хората не мислят така и като почине човек след това какво става с гробното място потънало ли е в бурени или не не отдават значение.Гледат това което съществува материалното но мисля че духовния свят е по-важен!
За мен гробището не е култ към смъртта и мрачно място.
Гробището е място възхваляващо живота,отношенията между хората,връзката между минало,настояще и бъдеще.Място за съзерцание и размисъл.Място,което може да ти бъде котва,за да не летиш прекалено високо в облаците.
Място дори със своя архитектура,мода,история.
Душевно чистилище....за мен...
Така се случи,че близките ми си отиваха все през зимата,а после имаше големи снегове.Тишината,приглушеността,тъгата,мрачината,боровете свели затрупани клони,и шума от падащи снежинки....и вътрешното ти усещане,и желанието да кажеш неизказаното....
За нас,българите сякаш смъртта е нещо срамно.А не логично.Човек трябва да се научи да приема спокойно края.А не да я отрича,отказвайки да отиде на погребение или гробище.
Но всъщност отказът ни да приемам,ходим,коментираме под всякакви предлози показва животинския ни страх.Като деца заключвахме пръсти с "Пу,пу!"минавайки покрай гробище.
Но с възрастта е нормално да надживеем страха си,да обясним на децата си,да помъдреем.
Гробището е място възхваляващо живота,отношенията между хората,връзката между минало,настояще и бъдеще.Място за съзерцание и размисъл.Място,което може да ти бъде котва,за да не летиш прекалено високо в облаците.
Място дори със своя архитектура,мода,история.
Душевно чистилище....за мен...
Така се случи,че близките ми си отиваха все през зимата,а после имаше големи снегове.Тишината,приглушеността,тъгата,мрачината,боровете свели затрупани клони,и шума от падащи снежинки....и вътрешното ти усещане,и желанието да кажеш неизказаното....
За нас,българите сякаш смъртта е нещо срамно.А не логично.Човек трябва да се научи да приема спокойно края.А не да я отрича,отказвайки да отиде на погребение или гробище.
Но всъщност отказът ни да приемам,ходим,коментираме под всякакви предлози показва животинския ни страх.Като деца заключвахме пръсти с "Пу,пу!"минавайки покрай гробище.
Но с възрастта е нормално да надживеем страха си,да обясним на децата си,да помъдреем.
...
За нас,българите сякаш смъртта е нещо срамно.А не логично.Човек трябва да се научи да приема спокойно края.А не да я отрича,отказвайки да отиде на погребение или гробище.
Но всъщност отказът ни да приемам,ходим,коментираме под всякакви предлози показва животинския ни страх.Като деца заключвахме пръсти с "Пу,пу!"минавайки покрай гробище.
Но с възрастта е нормално да надживеем страха си,да обясним на децата си,да помъдреем.
За нас,българите сякаш смъртта е нещо срамно.А не логично.Човек трябва да се научи да приема спокойно края.А не да я отрича,отказвайки да отиде на погребение или гробище.
Но всъщност отказът ни да приемам,ходим,коментираме под всякакви предлози показва животинския ни страх.Като деца заключвахме пръсти с "Пу,пу!"минавайки покрай гробище.
Но с възрастта е нормално да надживеем страха си,да обясним на децата си,да помъдреем.
А как наричаш охарактеризирането на чуждите възприятия?!
Понеже аз съм от отказващите, не го правя от страх или отричане. Точно обратното. Смъртта е най-естественото нещо на този свят. Като раждането, живота, любовта, секса. А към нито едно от тези места няма подобен култ. Не съм чула някой да носи цветя всяка седмица в родилното или да засажда цветчета, където е правил за първи път секс.
Това, че смъртта слага край на тленното, не е страшно. Просто тялото е част от природата и се връща в нея. Душата, духът или нещо друго остава винаги жива, докато има кой да помни мъртвия. И не одушевявайки пръстта и камъните на гроба...
1000-ди пъти предпочитам да покажа любовта си към живите си деца, вместо да копая градинка на мъртвото. То е живо в сърцето ми и това ми стига. То не е в пръстта, а в душата ми.
Не е необходимо някой да слага квалификации на възприятията ми.
По-добре е хората да се научат да приемат чуждо мнение и да казват "аз" в своето мнение, вместо да го заменят с обобщенията "нас", "ние", "би трябвало", "нормално е", "трябва"...
