Дали заради това, дали за друго, чувствам се ако не остаряла, то възрастна, измежду възрастните. Дадох си сметка, че за мен най-трудното на това да си възрастен е, че в общия случай се прощаваш с някакви очаквания, мечти, за чието изпълнение вече нямаш време или си даваш сметка, че са били нереалистични. Очакването, че майка ми някой ден непременно ще стане такава майка, от която повечето от нас имаме нужда. С мечтата да направя нещо наистина полезно за много хора. С наглата увереност, че зравето е даденост.
А за вас? Какво ви се струва най-трудно в това да сте сред "големите"?