Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 18 юли 2005, 17:27 ч.

Нека се представим и още нещо

  • 292 945
  • 993
  •   3
Отговори
# 45
  • Мнения: 2 700
Здравейте и от мен! Ще разкажа моята история, която е с давност вече 8 години с единствената цел да предпазя, ако мога, някоя майка от загубата на така бленувано дете и да вдъхна надежда на вече згубилите.  След нормална деветмесечна бременност ме приеха в "Шейново"  за раждане с разкритие 3 см и изтекли води. В предродилна зала бях постъпила първа, а след мен вкараха още няколко жени. Свалиха ми апарата, за да го сложат на последната постъпила. Родих Александра, която живя около 2 часа. Обясниха ми, че съм боледувала от грип в началото на бременноста, което било увредило плода !!! Не ми я показаха и ми казаха, че ако искам да взема тялото да го погреба "така правели само циганите". Мъжът ми не беше в БГ, за да вземе трезво решение, а мен в този момент нищо не ме интересуваше.
Година и половина по-късно отидох да раждам в Майчин дом, като исках да родя със секцио. Отговорът беше "вече си раждала, пак ще родиш". Тук Господ се смили над мен. Този път бяхме само 2 в предродилно и мина възрастнен професор със студенти. Още при първия прегред / аз бях вече с контракции на 30 сек./ той каза: "Тя е тясна. Бързо ренген и подгответе секцио. "  След като, слава богу, всичко мина добре,професорът, който не познавам и дори не разбрах името му, дойде да ме види в реанимация и ми каза: "Моето момиче, не си виновна ти, а колегите." Оказа се, че действително, въпреки че външно съм с нормална физика, вътрешният ми таз е по-тесен. И второто ми дете нямаше да е между живите / Слава богу, че я имам/, ако не беше този човек.  Иначе в Шейново бях платила 500 USD, а в Майчин дом 300.
Бих посъветвала тези, които са загубили дете и се надяват отново да забременеят:
- не се притеснявайте да говорите за това, което ви се е случило - това успокоява и освобождава психиката
- говорете за ангелчетата си с имената им - днес дъщеря ми знае, че е имала сестра Александра и говорим за нея като за част от семесйството ни
- не си поставяйте за цел да збременеете. Ние правихме непрекъснати и безуспешни опити в продължение на няколко месеца. Успяхме в най-неочакваното от мен време, когато бях ангажирана с приготовленията по посрещането на моята най-добра приятелка, която от години не живее вече в БГ.
Надявам се на някоя от вас написаното да бъде от полза!

# 46
  • Мнения: 464
Събирам сили и кураж и аз да споделя историята си най-накрая по-подробно.
В наяалото искам да кажа, че независимо от възрастта ви и кога сте загубили бебе/та, болката е една и съща.
И така, подозирах, че съм бременна през ноември 2003 и не след дълго майка ми ме попита(ех тези майчици всичко знаят Heart Eyes). Много се зарадва и непрекъснато ме тъпчеше с храни и ме караше да си почивам. Незнам дали от времето в Белгия(по това време живеех там с родителите си, докато ми станат готови документите за САЩ), но все ми се спеше и непрекъснато ядях! Вечерта преди рождения ми ден(12 януари) прокървах, но не силно. Уплаших се адски много. Беше 2 през ноща и събудих майка ми. тя ми каза да се пригтвям, че отиваме в спешното, но се разколебахме, защото нямах болки. На следващата сутрин отидохме в една клиника и веднага ми направиха ултрасаунд. Доктрът ме погледна и в същият момент майка ми изплака, Господи 2 са, знаех си smile3521. Акушерка е все пак. Аз бях стъписана, тежах едва 52кг и бях в 11 седмица. Докторът каза да внимавам много, защото съм дребна, а бебета са 2. веднага планирахме връщането ми в БГ и идването на вече съпруга ми в БГ също, за да стане по-бързо заминаването ми в САЩ. И така всички бяха на седмото небе, ходех на ежеседмични ултрасаунди в Шейново до 25 седмица, тогава заминахме за САЩ. Едва на последния преглед докторът, който е специализирал в САЩ каза заминавайте и веднага отивай в болница там, единият близнак е  занчително по-малък и има много по-малко околоплодна течност. НА мен не звучеше чак толкова сериозно, Ех само ако знаех тогава това, което знам сега smile3511....Вече в САЩ отидох на лекар в 26 седмица, имаще 2 биещи сърчица, но лекарите не разбираха нищо от изследванията ми в БГ. Назначиха ми ултрасаунд за 28ми април(27ма седмица). Това бе най-кошмарният ден в живота ми, най-черния и мрачен ден!!! ПО пътя казах  на мъжа ми, че не ми е добре, а в чакалнята му повтарях, че нещо не е наред. Ох как имах някакво чувство, но не подозирах това, което ми съобщиха. След окло 5 мин. със сестрата тя ме попита кога за последно съм почувствала бебетата, аз казах понеделник,  а вече беше сряда. Тя ме погледна и каза, "съжелявам, че аз трябва да ви кажа лошата новина, но няма сърцебиене в нито едно от бебетата". Аз я погледнах и казах, преверете пак, тя ме прегърна и каза,  "мисля, че е най-добре да останете насаме с мъжа ви за малко". Не помня много след това, явно съм припаднала. докторът дойде и каза, че е най-добре да предизвикат ражадене веднага, за да не ми се натрови кръвта. Върнахме се обратно вкъщи, взехме малко багаж и обратно в болницата. За 3 часа не обелихме идума, очевидно и двамата бяхме в шок. След агонизирашите почти 24 часа, Фредерик и Дарен се родиха на 29 април в 4:11 и 4:16 следобяд. Бяха ме доргирали здраво, но никой не можеше да намали душевната ми болка. Сърцето ми беше свито и намах сили за нищо освен да плача. Семейството ми не  можа да дойде, но всички от семейството на мъжа ми бяха с нас. Майка ми беше на телефона почти през цялото време, проклинаща съдбата за жестокостта и към мен. Не бях и преполагала, че има такава болка на света, не можеше да се сравни с нищо познато на мен дотогава. Близнаците бяха перфектни по размери и външен вид. Очевидно по-малкият близнак е бил мъртъв от опне 1 седмица, но е нямало как да зная, че само 1 бебе мърда. Големият близнак е бил починал в понедлника, когато си спомних, че за последен ден ги почувствах да мърдат.
Това беше изклучително безпроблемна бременност, особено за близнаци. явно съдбата поне беше решила да ми спести физическата болка и проблемите, които носи бременност с близнаци. Ох как исках тази болка за сметка на душевната.  Заклучението от аутопсията беше TTTS, най-често срещаното при еднояйчни близнаци.Weary
Близнаците кремирахме и сега малките им урнички с гравирани имена и дати стоят на секцията в хола ми. Имаме снимки на всякъде и няма ден, в който да не помисля какви щяха да са сега.....
Ох колко се отплеснах, съжелявам за фермана!!!
Кураж на всички ви.  Загуба на дете е най-голямото изпитание за родетилите! Прегръдки и нека ангелчетата ни бдяд над нас!! newsm17

# 47
  • Мнения: 357
Здравейте и от мен,

аz вече се представих в Искам бебе, но ми се Ще да го напрвя и тук, zаЩото не zнам кое е по-силно у мен желанието отново да zабременея или болката и тъгата след преживяното. Ето я и моята история:
В начлото на юли таzи година раzбрах, че сам бременна, стана случайно и в началото бях Шокирана, но това състояние продължи само няколко часа. След като свикнах с мисълта се почувсвах невероятно Щастлива, реШих, че Ще устроя така живота си та малкото човече в корема ми да се чувства добре, когато се появи на бял свят, zапочнах да обичам, да се радвам, да очаквам... преди това плановете ми се свеждаха до учене и работа, а осъzнах, че няма ниЩо по-прекрасно и по-важно на света от това да дариШ живот. Всичко ми беШе роzово Crazy до 1 август, когато след обяда получих едва zабележимо zацапване, вечерта то премина в слабо кървене, но беz болки, умрях от притеснение. Приятелят ми се обади на гинеколожката ми, и тя ни обясни, че в такъв случай ниЩо не може да се направи, трябва да иzчакаме до сутринта, да направим ултра zвук, zа да се установи има ли сърдечни тонове... да ама не на раzсъмване се събудих с ужасни болки, които продължиха доста дълго и все повече се усилваха, преживях ужасни два часа, не исках да вzема никакви болкоуспокояваЩи, zаЩото преz цялото време си мислех, че оЩе има надежда, че на всичко е иzгубено, уви... на пргледа сутринта гинеколога само можеШе да установи, че съм пометнала, и да иzвади остатъците, не ми правиха кюртаж - всичко се било иzчистило от само себе си...В края на август бях на контролен преглед и всичко иzглежда наред сега. Гинеколожката ми каzа, че няма нужда да чакаме и може веднага да zапочнем с опитите zа ново бебче. Това ме обнадежди, умрях от радост като два дни след прегледа ми дойде. Бях сигурна, че Ще се получи от първия път....НЕЕЕЕЕЕЕ  newsm45, сякаШ преживях оЩе един спонтанен аборт, макар, че менструацията ми не беШе обилна, беШе по-кратка от обикновено и беz силни болки, сега отново съм zаредена с нови надежди, но ако отново ми дойде не zнам как Ще го преживея, живота ми се струва беzмислен беz деца. Искам бебета, най-малко три, но ако успея и повече, макар, че малко късно се сетих - карам 29-тата

Искам освен това да иzраzя съчувствието си към всички онеzи майки, които са преживели оЩе по-тежка zагуба от мен, историите ви са ужасно тъжни, четох ви и плаках, но съЩо така ви се въzхиЩавам, черпя от ваШата сила и надежда и гледам напред

Последна редакция: чт, 12 апр 2007, 23:18 от [desi]

# 48
  • Мнения: 972
Здравейте и от мен,

И аз като всички вас преживях болка, която няма сравнение.
Сега прочетох историите на всички вас.
Миналата година на 1 юни загубих момченцето си, което още не беше навършило 6 месеца. Беше напълно здраво и много весело бебче.
Почина в съня си. Лекарите така и не можаха да установят от какво почина. Диагнозата беше здраво бебе, но той почина - спря да диша.
Сега имам момиченце на 6 месеца и постоянно ме е страх. Когато спи я проверявам през 5 минути дали диша.
Съжалявам за всички малки душички и знам, че са станали ангелчета и сега ни гледат и се радват за нас!
Бъдете смели, друго не ни остава.

# 49
  • Мнения: 182
Присъединявам се и аз към болката ви мили майчици.
За мен кошмарната година бе 2003. Имах красива бременност. Февруари месец се омъжих, минаха 3 прекрасни месеца, в които правех планове за бъдещето, мечтаех да видя сина си, често фантазирах на кого ще прилича, изобщо държах се като една щастлива бременна жена. В края на 9-ия м., една седмица преди термина ме приеха в болница (няма да споменавам престижното заведение) заради алергия към предписан антибиотик. Сложиха ме на системи, редовно правиха записи на бебето, всичко вървеше по вода. Термина ми беше на 31 юни. На 2 юли сутринта започнаха болки ниско долу през 5 мин., бях много превъзбудена, копнеех за срещата с детенцето ми. Акушерката извика дежурният да преслуша тоновете. След обстоен преглед на УЗ извикаха моят доктор, който произнесе присъдата ми "Съжалявам, но плода е мъртъв!" . Изпаднах в шок, незнаех как да реагирам, не знаех сънувам или е реално. Помолих го да ме срежат, не можех да го родя така. За съжеление операция не бе възможна защото не можеха от алергията да поставят упойка. След 7 мъчителни часа на безумни болки се роди моето момченце. Плачех и ги молех да ми го покажат, исках да го прегърна макар и за миг поне. Отведоха го от мен и успях да видя само дългата му черна коса и мъничките краченца. Няма да мога да ви опиша болката и празнотата в сърцето ми.
Прекарах тежки месеци, върнах се на работа, излизахме с приятели, опитах се да водя старият живот, но уви аз не бях същата. Част от мен си бе отишла.
Август 2004г. забременях отново, но този път не бях щастлива. В началото видяха близнаци, но едното почина в 8 г.с. остана само едното - Ния. Сега тя озарява дните ми и се моля ден и нощ да е винаги до мен.
Въпреки цялата болка, мили мами, не спирайте да се надявате и да се борите в името на бъдещите си деца.

# 50
  • Мнения: 2 550
Здравейте и от мен!

До сега само четях тук, но реших, че е крайно време да се представя.

През 2002г. забременях, не беше планирано, но бях щастлива, че ще ставам майка. Бременността ми протичаше напълно безпроблемно, когато един ден отидох да мерят тоновете на бебето и тонове...нямаше Sad. Натам ви е извества процедурата. Приех го много трудно, бях в дупка, вечно изнервена, вечно крещяща. През 2003г. отново забременях, отново безпроблемна бременност, аз обаче си бях наплашена и отново пети месец...няма тонове. Същата  процедура, психическото ми състояние съвсем рухна, почнах да преча на себе си и реших, че щом преча на себе си, значе преча  и на приятеля ми. Напуснах го. През 2004г. с него отново се събрахме, декември месец същата година разбрах, че съм бременна, няколко седмици по-късно разбрах, че са близнаци, обаче не можех да изпитам радост...изпитвах страх, но се опитах да го потисна и да гледам напред, не исках да се страхувам. Критичния за мен пети месец мина, поуспокоих се и съвсем в началото на 8 месец претърпяхме ПТП в следстивие, на което едното бебе почина въпреки бързата намеса на лекарите newsm45. Този път обещах на себе си, че ще съм силна и няма да изпадам в депресии, но не беше толкова лесно...все пак фактът, че имах едно живо детенце ме успокояваше и радваше, бях длъжна да съм щастрива, че го имам, нямах право да се отдам на мъката си, а не на него...
И така до ден днешен...Чудя се как ли биха изглеждали дечицата ми smile3518 Praynig

# 51
  • София
  • Мнения: 1 067
Ето ме и мен... най-после събрах смелост да се разпиша и тук... два месеца след като изгубих бебяето си в третия месец...
В сравнение с повечето от историите тук, моята е направо нищожна, но все пак всичко това ми причини толкова мъка, че едва сега пиша, въреки че отдавна исках да го направя, но нямах сили... точно тук...

Забременях от първия опит веднага след сватбата... естествено не можах да сдържа радостта си и бях казала на почти всички близки приятели. Някак си дори не ми минаваше мисълта че може да се обърка нещо, но се случи...
Още в началото имах течение, едно такова белдо, не червено, не кафяво, неопределено. Тояно преди лятната ваканция отидох на преглед защото ми предстоеше пътуване и за да се консултирам с гинеколога ми. Той ми каза че е течението е нормално, щом не е червено, и бебето е много добре, че си има сърчице, това е било 8-мата седмица и ми каза след месец пак да отида.

Лошото е че това течение не спираше, и макар и слабо, някак си ме притесняваше, но понеже не си бях в София изчаках да се прибера за да се обадя отново.
И така 12тата седмица, таткото заминава в командировка, аз съм сама. Сънувам кошмари.. как раждам кученце, и се събуждам много притеснена. Обаждам се на Гиенколога, а той казва "сега не мога" обади се в четвъртък (а беше понеделник). Аз му вярвах... бяха ми го прпоръчали, и все пак... три дни сама, съвсем луднах. В четвъртък сутрин, след цяла нощ рев и притеснения, защото течението беше станало по тъмо кафяво, забелязах че гърдите ми са спаднали...бях чела достаъчно и почти бях сигурна че нещо лошо се е случило, но таях надежда да бъркам..таткото все още беше далеч, ревх му по телефона, а той се чудеше как да ми помогне... на него нему беше по=леко отколкото на мен предполагам, да се чувства толкова далеч и безсилен.
отидох на работа, уговорката ми бече за следобед но не можах да спра да рева...обадих се на доктора и заявих че отивам още сега и не мога да чакам до следобед и той се съгласи.
Преди мен на видеозона беше една мама, с дота голямо коремче на която и казаха че ще има момиченце, толкова се зарадвах за нея. Ние с татото също искаме момиченце. Усмихнах се с надежада... и беше моя ред. Още щом видях черното петно, което нито пуслираше нито мърдаше, разбрах.. не беше нужно дори да ми казава нещо, само промълвих "няма сърдечна дейност"... и пак ревнах.
Лекърят се почеса, каза "почкай" като че ли търсеше нещо...но след като не го намери каза диагнозата, толкова омразното "Мисед". Бебето беще спряло да се развива още преди две седмици. кога си е отишло не можаха да ми кажат. искаха да ми направят аборта веднага, но бях сама, не можех да се съвзема... не знаех какво да правя... таткото хвана първия автобус и пристигна за да бъде до мен.
Няма да ви разправям за мъката ни, всички писали тук са преживели нещо подобно, дори и по-лошо...аз черпя енергия и положителни емоции имено от вас, от това че не спирате да се надявате, и да мислите за вашите ангелчета. След два месеца, вече съм наистина добре и много ви благодаря!

     

Последна редакция: ср, 07 дек 2005, 19:32 от Фъстъчка

# 52
  • Sofia
  • Мнения: 602
От много време се чудя дали да се преставя тук, но най-накрая се реших. Преди 11 години, на рождения ми ден разбрах, че съм бременна. Показаха ми на екрана 2 мърдащи точици. Тогава бях в началото на връзката с таткото и беше неочаквано. Въпреки това бях много щастлива. Но това щастие продължи до 8г.с. Дори и не разбрах защо и как стана, понеже на прегледа бебчовците просто ги нямаше. Прокървих и толкоз. Тогава плаках тайно, да не ме вземат за нещо  #Crazy, щото се случвали с 90% от жените /цитат на доктора/. Остана ми ехографската снимка. Сега докато пиша прегръщам сина си и плача за всички малки ангелчета, две от които и мои  People Angel People Angel

# 53
На 22 август 2005 г., животът за мен спря. Почина малкото ми детенце на 1г. и 2м от вирусен енцефалит. Прегръщах я и се надявах, че ще и вдъхна живот, че ей сега ще отвори очички и кошмарът ще свърши. Всичко се разви за 3 дена... Поли беше много здраво бебенце. До този момент не беше боледувала и изведнъж по думите на лекарите някакъв обикновен вирус, при който други дечица ще го изкарат само като грип или разстройство, при нея мутира и поразява всичко. Като отидохме в болницата и направиха всякакви изследвания и всичките бяха абсолютно нормални и дори нямаше температура, само дето не беше в пълно съзнание. След 12 часа опити да разберат какво и е ни пратиха на скенер. Това беше. Оказа се най-тежката и страшна диагноза. Лекарите ме гледаха съчуствено и ни пожелаваха късмет, а аз не можех да повярвам и се надявах нещо да са объркали. Не можех да спра да плача, бях безсилна, безсилна за всичко. Единствено надеждата ми беше останала. Пратиха ни в инфекциозна болница. Започнах да ги питам ще се оправили, а те ми казваха "Заболяването е много сериозно. Моли се!" Но никой не чу нашите молитви. На вторият ден вече не ми даваха и надежда. Настройте се за най-лошото. Питам се, как можеш да се настроиш за най-лошото? Не им повярвах. Виждах моето малко детенце как се бори за живот, как хвърля всички силички да диша. Но не успя миличкото, не успях и аз. Можех само да я прегръщам, галя и целувам и тогава пулсът и се покачваше. Надявам се, че поне ме е усещала, защото почина без да дойде в съзнание и без да ни познае.
Всичко за мен свърши. Остава адът и живуркането, просто защото така трябва. Незнам къде съм и какво правя. Поли беше най-добричкото и обичано бебче. То раздаваше само усмивки и любов. Сега си говоря с нея, за мен тя съществува, вярвам, че ще се върне при мен. Прости ми, Поли! Обичам те!

# 54
  • Мнения: 37
здравейте,мили,тъжни мами.От вчера съм във форума,но толкова неща мога и искам да кажа,че душата ми не ги побира.Освен нещастията,които ми се случиха на мен лично,поради професията си съм ежедневен свидетел на толкова човешка мъка,която се трупа и в моето сърце,че на моменти мисля,че ще полудея.И когато през мен мине поредния "тежък случай" в работата ми,не спирам да мисля,а напротив- в съзнанието ми са сълзите,болката,песимизма и всички останали отрицателни чувства,които се случват на пациентите ми.Успокоявам се само с това,че невинните същества,които вече не са сред нас са може би в друг,по-справедлив свят,където няма болка.И тук не мога да не се сетя за Галин-най-красивото бебе,което след дълга борба за живот почина,защото майка му го беше душила,малката рожба на друга жена,която умря дори без име,защото нямаше време да я кръстят,малкият Николай,който умря от свръхостър менингококов сепсис само за една нощ и още,и още,и още...Затова нека си пожелаем за празниците нещото,което не може да се купи и с всичките пари на света-ЗДРАВЕ-за най-скъпите ни същества и за самите нас,защото няма човек,който да заслужава болка и мъка,каквото и да е направил,да не говорим за наистина невинните същества,които за нещастие са и най-уязвими.

# 55
  • Мнения: 622
Здравейте и от мен...
Моята история е като на повечето жени тук- бременност, кървене и спонтатен аборт в 6г. с. Не е нужно да я разказвам отново, защото съм писала в друга тема. Случи се точно преди един месец. В нощта на 7- ми срещу 8- ми декември. Не съм го преодоляла. Физически се възстанових бързо, даже ми дойде и по- рано (казаха ми, че трябва да е около дататана кюртажа), на 24 декември. Не знам дали трябва да се притеснявам заради това...
Проблемът при мен е по- скоро психологически. Бих искала да знам вие как се справихте? Защото мен ме е страх и секс да правя  и дори, когато приятелят ми само ме прегръща и целува, се дърпам... Твърдо съм решена възможно най- скоро (като мине нужното време) отново да пробвам да забременея, но това да стане трябва секс да се прави... А аз не искам... Нямам желание... Вие имахте ли подобни страхове и проблеми? И ако живот и здраве се случи да забременея и всичко е наред- това значи, че аз 9 месеца ще треперя и ще ме е страх да не прокървя и да не се случи нещо ужасно...

# 56
  • Мнения: 4 474
Не знам от къде да започна, за това давам направо....всичко продължи точно 9 седмици и половина....Последна М  - 31 октомври....през 6-7 г.с. леко кървене, следват прием на съответните лекарства......успокоение, че всичко е наред след като още същия ден след първия прием на лекалствата, кървенето спира....изобщо всичко е 6, жив ембрион, сърдечна дейност....весели празници....
Денят е 6 януари, празничен, поредната консултация, регистриране на такава....преглед....последен преглед......няма сърдечна дейност.............всичко свърши, макар и утре да ми предстои кюртажът, абортът или както там се нарича....
съжалявам за объркания пост, сигурна съм че ще ме извините............

# 57
  • Мнения: 2 379
Ох, Божеееее, не е честно Cry
Прочетох повечето от публикациите и направо съм съкрушена ...
Защо има толкова много мъка?! Никой не заслужава такова нещастие и особено хора, които са готови да дарят ЖИВОТ и ЛЮБОВ на дечицата си! ... Странно нещо е животът Sad

Ето такива неща си мисля напоследък ... или по-точно от 3 януари, когато в 11 седмица ми казаха, че вече не се чува как бие сърцето на бебето ми Cry
За празниците бяхме заедно в България с приятеля ми (италианец). Когато за последно се бяхме виждали през ноември вече съм била бременна, но още не го знаех. Та по Коледа за първи път се събрахме вече като щастливи бъдещи родители, пълни с планове и надежди, много щастие ... Изобщо празниците за нас бяха вълшебни! Даже на Нова Година в последния момент отказахме всички покани и си останахме само двамата вкъщи и изкарахме празника в дълги разговори и нови мечти.
На 3 януари отидох на преглед, за да си видя бебчето, а и най-вече за да може таткото да го види. Докторът ме гледа страшно дълго на ехографа и все нищо не казваше, докато най-накрая ми каза, че няма сърдечна дейност. Аз се вцепених и даже и гък не можах да кажа. Тогава докторът се обърна към приятеля ми и му каза: "Ето това тук е бебето". Той го погледна и понеже не беше разбрал какво ми е казал лекаря преди малко, се усмихна. Тогава аз му казах "Обаче го няма вече ... сърчицето не бие" ... Никога няма да забравя изражението на лицето му, милото ми момче Cry
После ... изпаднах в страхотен шок, рев, въздух не можех да си поема. Както до тогава нищо ми нямаше, изведнъж, може би от стреса, много бързо се влоших, започнах да кървя. През нощта ме приеха по спешност в "Майчин дом", а на другия ден (4 януари) ми направиха кюртаж, на 5-ти ме изписаха.
Не ми се говори какво беше отношението и условията в "Майчин дом" Sad Може би половината от стреса, който още изживявам се дължи и на "милия" песонал, който се "погрижи" за мен Sad ОК, за тях всичко това е ежедневие, но за МЕН това е трагедия, за мен това е загуба на желаното от мен и таткото бебе Cry
Кюртажът се прави под пълна упойка. По време на "операцията" не усещах болка, не виждах и не чувах нищо от ставащото около мен. Имах обаче разни видения и чувах самата себе си, как вия и се моля да не ми вземат бебето. После започнах да излизам от упойката в някаква съседна стая и тогава зопочнах да плача неудържимо. Дойде една акушерка да ми се скара - да млъкна, че да не изплаша другите момичета. Аз я попитах дали наистина съм викала или съм сънувала. Тя ме погледна лошо и каза: "Ти изобщо не спря да ревеш", а после слязла при майка ми и приятеля ми и с пак с укор казала: "Много ви е ревливо момичето"!
Това е. Всичко това започна точно преди 1 седмица Sad

Съжалявам, че ви напълних главата с толкова подробности. Самата аз имах нужда от това, защото си обещах, че за последен път ще пресъздам тази история.

Намирам подкрепа в момчето до мен и в близките ми. Намирам подкрепа във вас. Нямам право да продължавам да се самосъжалявам. Тук има хора преживели всякакви трагедии, наистина ужасни Cry но даже и в техните постинги откривам искрицата надежда и волята за живот ...
Пожелавам ви, приятели, да получите цялото щастие, което заслужавате, а то е много!
 Hug  bouquet

# 58
  • Мнения: 4 565
Не всички лекари и болници са такива.
Аз съм от късметллите поне в това отношение. Ноември 2004 след едномесечно кървене и лечение от един врачански"специалист по стерилитет" и намекната от него диагноза, че може би имам рак, въпреки, че имах положителен тест намерих лекаря, при когото ходя и сега. Той ме прегледа и каза,ч е просто трябва да се направи спешно кюретаж, защото има опасност да стане инфекция.
Въпреки, че клиниката е на повече от 200 км от тук, решихме със семейството ми да направя манипулацията там.
Отношението на рабнотещите там няма нищо общо с това, което описвате. Макар да ми е още болна като си спомня, съм благодарна на екипа, че ми спести всички тези допълнителни екстри, на които са били подложени част от вас.

# 59
Е, дойде ред и аз да пиша в този форум.... Бях бременна в третия месец, когато изведнъж се разбра, че бебето беше спряло да се развива. Шок за всички ни. Няколко дни не спрях да плача. Наложи се да ме кюртират.  Трудно понесох упойката. С помощта на близките ми успях да се съвзема.
Понякога се чудя дали сама не съм си предизвикала това - още когато ми съобщиха за първи път, че съм бременна не успях да се зарадвам - обзеха ме страх и съмнения, макар че бебето бе планирано и чакано.
Знам, че бъдещата майка трябва да се наслаждава на бременността си, да е щастлива, а аз още при първата си бременност се поддадох на страховете. Дори не казах на никого, освен на приятелят ми и майка ми. Чувствам се малко гузна за това.

Редакция на ключовите думи на тема



Общи условия

Активация на акаунт