Не знам как да намеря сили, за да продължа

Ужасно съжалявам. Заседна ми буца на гърлото.
С времето ще преживееш болката. След лошото винаги следва хубаво.

Много съжалявам за загубата ти. Каквото и да пиша, няма да те утеши. Аз също загубих моето бебе в началото на 7-мия месец, но съм го носила мъртво поне 20 дни. Аз също лежах в патология с момичета, които бяха там за задържане и знам какво е да се чувстваш празна. Единственото, което ми даваше сили беше надеждата и очакването пак да забременея.
Мъжа ми сега не искаше да ми пипне корема, за да не усети как мърда и да се привърже пак към него.
Искрено се надявам скоро да гушкаш едно малко съкровище. 

Мила Fineti,
 С риск да ти припомня онова, което се е случило ще те питам нещо. Казаха ли ти защо е станало така? От какво се получава? Знам, че трябва да изчакам аутопсионния протокол, но това е, което ме мъчи най-много. Не мога да спра да се питам : ЗАЩО? Мога да си задавам въпроса до безкрайност и отговор не намирам! Опитвам се да разсъждавам логично и да си припомням какво съм правила, как съм се чувствала и т.н. за да открия причината. И пак нищо! Колкото повече време минава, толкова по-зле се чувствам! Не трябва ли времето да лекува? и възможно ли е да се излекува такава болка? Въпроси, въпроси... Кога ще спра да си ги задавам?

Миличка, нормално е да се чувстваш така. Все пак е мнало много малко време. На мен никой не ми каза защо е стаало така. Дори ми бяха изгубили изследванията и се наложи да ходя в патологична лаборатория да си ги търся, но уви нищо съществено не пишеше. Плода нямаше аномалии просто беше спяло да се развива.
Аз също като теб се измъчвах от много въпроси, но всичко избледнява когато пак видиш двете чертички. Не че тази бременност ми е спокойна. Не е минал ден, в който да не ме е страх и да не се притеснявам всичко наред ли е. В началото правех нервни кризи преди преглед. Сега когато малкото човече шава ми е малко по-спокойно, но докато не се роди живо и здраво, няма да се успокоя.
С тази бременност когато бях в 4-тия месец лекарката ми установи, че вдигам кръвно. От тогава съм на лекарства и стриктно си следя кръвното. Миналия път никой не ми го мери. Тя каза, че най-верояната причина за да спре бебето да се развива е високото кръвно.
Изчакай си изследванията и съм сигурна, че следващия път всичко ще е наред 

Мила Светле, знам много добре как се чувстваш. Разбирам и всички онези майки, които са загубили мъничките си бебчета, някои дори без да са могли да видят рожбичката си, без да са имали възможността да гушнат мъничкото човече. Но има и други загуби, които също са не по-малко тежки. Загубих момиченцето си преди почти три години, 23 дни преди да навърши 13. Излезе да играе и никога не се прибра (прибара се в ковчег). Знам, че звучи ужасно. Сега пишейки тези редове сълзите отново напират в очите ми. Но съм и щастлива, защото намерих сили  и отново държа момиченце в ръцете си. Не спирам да благодаря на Бога,че ме дари отново с дъщиричка.Знам,че малкото Сиси (вече е на 4 месеца, а аз съм на 37 г.)никога няма да измести кака си от сърцето ми. Знам, че никога не ще престана да роня сълзи за детенцето, което загубих, но също така знам, че това мъничко човече, което е в скута ми ще ми даде сили и вдъхновение да продължа напред.
Отначало и аз мислх като теб, животът ми загуби смисъл. Всичко изведнъж се срина под краката ми. Добре, че имам и друго дете( син, който вече е на13.)иначе съм сигурня, че днес нямаше да съм тук.Все още не спирам и аз да си задавам въпроса "защо?" и отговор не мога да намеря.Много хора и на мен ми казват,че така е трябвало да стане,трудно е да го приемеш. Имах чувството , че живея нечий друг, чужд живот , а не своя собствен. Много е трудно, и наистина още по-трудно е когато и у дома няма с кого да говориш за болката си. Съпругът ми също се затвори в себе си  и говори малко за загубата ни. Дори сега когато съвсем неволно направя сравнение между Сисито и покойната й кака, чувствам как той страда , но нищо не казва.
Искам да поварваш в себе си, не се очайвай. Колкото и да ти е трудно опитвай се да се зонимаш непрекъснато с нещо върши неща, които ангажират мозъка ти. Потърси помощ от специалист(психолог или психиатър, аз самата почти 2г. бях на антидепресанти, защото сама нямаше да мога да се изправя на крака). А когато ми е много тежко чета следните редове:"Понякога Бог може да поиска от нас свещена жертва, точно както е поискал и от Христос, жертва, която много трудно ще дадем, толкова мъчително ще бъде това за нас. Ала запомнете какво ще ви кажа: винаги има причина за Божието желание. Ние може никога да не узнаем причината за божието желание, Бог обаче знае. И когато поиска от нас тази скъпа жертва, Той ни дава средствата да преодолеем мъката, дава ни силата да оцелеем."
Повярвай така е. И аз в началото не можех да възприема тези редове, но сега вече знам, че наистина може да стават и чудеса( ако мога така да се изразя). И още нещо прочетох когато загубих дъщеричката си " Ние не сме човешки същества, които имат духовни преживявания.Ние сме духовни същества, които имат човешки преживявания."и дописах Ще ми си да можех да повярвам в това.
Не знам дали след цялата тази плеяда от редове съм успяла да вдъхна поне мъничко кураж или съм те разстроила още повече затова за сега ще спра.

Не зная дали е уместно да правя сравнение, но тъй като загубих майка си  много неочаквано и набързо (тя беше на 60 години), вече четири години и половина се уча как да живея с мъката по нея. Наистина, времето лекува, и същевременно не лекува. В сърцето ти остава една дълбока рана, която никога не зараства. По-скоро се научаваш да живееш с нея. И напоследък вече чувствам, сякаш съм се примирила с онова, което се случи. Като че ли го приех. Преди това и аз си задавах хиляди въпроси, обвинявах се за какво ли не, превъртах всяка вечер като видеолента последната й фатална седмица. Но докато стигнеш до етапа на примирение, наистина минава доста време. Изглежда, тези етапи на преживяване си приличат при всички загуби на скъпи хора.

На мен страшно много ми помогна това, че имах вече съпруг и син на 3 г. и половина (тогава). Разбирах, че в лицето на сина ми имам едно скъпо същество, което постоянно се нуждае от мен, независимо че съм преживяла нещо толкова страшно и болезнено. В негово лице, още в първите часове след като научих вестта, видях въплътена истината, че "животът продължава".

Ще имаш още много "духовна" работа, ако мога така да се изразя. Най-трудно ще е да намериш нещо позитивно, върху което да насочиш енергията и вниманието си. Знам, че сега не го виждаш и не ти се вярва,че може да се появи, но с времето и това ще стане.

Мила Светле
Прегръщам те силно. Знам че в този момент те боли много.
Знам че когато четеш тези редове плачиш.
Знам защото и аз плача в момента... преживях същото. Загубих бебчето си преди 37 дни. Бях в 5 месец. Държах го в ръцете си, а не можах нищо да му помогна ...беше момченце.
Болката на моменти утихва когато си сред хора и на работа, но не се забравя.
Съпругът ми не говори за бебчо вече. Когато ме свари да плача ме прегръща и ми казва че скоро ще имаме друго бебче. Това ме успокоява.
    Сега вече живея с мисълта за друго бебче. Чакам да минат 4 месеца и да пробвам пак.
        Знаеш ли....Финети ми даде много нови сили. Благодаря и!
Целувам те!

Светле, sona ти е написала много хубави редове.
Аз само ще добавя, че що се отнася малките деца - поне мен ми се вярва, че Господ ги прибира за да им спести много мъка... като я връчва за доизнасяне на родителите им. Това е за мен кръвната връзка и това, че кръвта вода не става. Сигурна съм особено при неродени или бебета, че става дума просто за това - Господ решава, че този дух не може да понесе страданието което му е отредено и го прибира при себе си... като оставя неговата участ да я изплащат родителите... ЗАтова бъди смела и вярвай, че колкото по-силна си и по-смела - толкова повече помагаш на дететнцето си!
Желая ти да се пребориш и да видиш новите хоризонти пред себе си! И новата вяра и надежда!

"Това, което не ни убива ни прави по-силни"- Фридрих Ницше
Когато родих преди 4 месеца , моята преятелка (която беше неотлъчно до мен в най-тежките и трудни мигове от живата ми) ми написа sms "Ти си герой". Мисля, че всички майки загубили по един или друг начин децата си и осмелили се след това (преборвайки се със хиляди страхове)да имат отново дете са наистина героини. Но каквото и да правим ние не можем да върнем времето.Миналото същесвува само в спомените, бъдещето в мечтите. Ние живеем сега в настоящето. Затова трябва да се борим и да не се поддаваме на пълното отчаяние. Аз бях тръгнала натам, добре, че до мен имаше силни хора, които ми помогнаха да стъпя на крака.

Преживяла си нещо ужасно стресиращо, но от всеки тунел има изход. Опитай да се съхраниш, защото живота е пред теб и някой ден отново ще бъдеш щастлива... Сега звучи абсурдно на фона на мъката ти, но е така, повярвай ми.
Сестра ми роди по същия начин в началото на 7-ми месец момченце. Роди в Хасково, тогава нямаше ток в АГ-то , нямаше кувиоз, сложиха на бебето кислородна маска и го увредиха. Тогава в паниката си го транспортираха в Пловдив. Цели 28 дена се бори за живота си, но не издържа и почина. Докторите казаха, че всяко зло било за добро, защото ако беше оживяло, щеше да е със силно изразени увреждания..., каквото и да значи това... не знам. Сестра ми страда много и сигурно все още /след 10 години вече/ има рана в душата си, но вече не говори за това. Сега си има момиченце на 5 години и сигурно много рядко кошмарния спомен изпъква в душата й... не споделя нищо, не знам какво й е.
Наистина съжалявам за преживяното от теб и ти съчувствам искрено. Дано успееш да надмогнеш болката и никога не си задавай въпроса: За какво да живея?..., защото ще бъдеш пак щастлива, ще видиш.

е какво е станало с мъничката душичка? Имам приятел теолог. Разказах му за случилото се и директно го попитах имало ли е душа вече, защото знам, че битува теория, че душата всъщност се вселяла в тялото при първото проплакване. Той естествено каза, че, да - имало е душа. И че сега тази душа е много по-близо до Бога.
  Не мога да спра да се питам дали е страдало. И дали страда сега? Дали не му е самотно там, където е? Дали не му е тъмно и студено? Предполагам, че звучат абсурдно тези въпроси? Но те не ми дават мира. Това ме ужасява най-много - мисълта, че то е страдало и че страда и сега. Че е САМОТНО! Че е без мен! И се питам нещо друго - дали ако съдбата ми даде втори шанс при нас ще се върне същата тази душичка или не. От всичко, което съм чела в този форум, долавям, че повечето от вас смятат, че душата на детенцето им отива "там" и заживява като ангел. Това означава ли, че те няма да се върнат при нас.
 Вечерта след раждането излезнах в коридора и се наревах едно хубаво. Тогава дълго се молих на мъничката душичка да не се отдалечава много. Защото независимо колко ме е страх , аз ще забременея отново, когато може и искам тогава то да се върне при нас. Сигурно звуча като луда. Но за мен е важно да знам какво става с душата на детето! Дори не мога да преценя доколко свързани са думите ми. Но знам, че вие разбирате!
  Благодаря на всички ви, за възможността да срещам разбиране и подкрепа!

мила светле ако това ще ти помогне (поне на мен ми помага) е да ходиш на църква и да палиш свещичка за твоето ангелче когато ми стане кофти така правим с моя мъж  имай вяра

Мила Светле,
Постоянно си задавам същите въпроси. И аз съм чувала, че душата влиза в тялото в момента на раждането. Преди това тя е около бременната майка и чака момента на раждането си. Незнам това дали е така, а едва ли има някой който може да го потвърди със сигурност. И на мен ми е ужасно тъжно, че моето детенце може да е самичко горе, но аз се опитвам да вярвам, че душата му може да се върне пак при нас. В една книга на Лиана Антонова "Не умирай неук" се описва историята на една майка загубила сина си на около 23 г. вследствие тежка болест. Отчаяна тя се е молила на Господ да й върне сина, а не само да забременее отново. Не мога да разкажа всичко, но там се споменаваше, че е възможно да стане. Също така съм чувала, че души които са живяли заедно в един живот се събират и в следващ. Та всичко това са просто хипотези, но аз силно се надявам да има частица истина и душичката на моето детенце да се върне пак при нас.

моето лично вярване е,че освен спестена болка, загубата на дете - още неродено така да се каже, е прсото откритие на малкат душа, че е сбъркала! да! сбъркала е лии времето или мястото... Вярва се, че децата ни избират, както и  ние тях, но преди всичко те нас! И ако открият, че са сбъркали - си отиват.
Всеки има мисия в този живот и по-добре така - да откриеш своеврменно, че нещо не е наред и да си идеш. Жестоко за нас оставащите, но пък ще ни топли вярата, че сме се предпазили взаимно от по-голямо зло.
Дали там където са душите са добре... Сигурна съм! Че дане би на земята да е рай?!? Тук е място за изпитание.. там - почивка докато тръгнеш на ново изпитание.
Така, че където и да са ангелчетата - добре са! Сигурна съм, че там няма болка и страдание. Мисля, че липса може да има - но много по-малка отколкото когато се разделят хора прекарали целия си живот заедно.
Затова и да има липса - тя бързо се забравя от малките... те поне по мое вярване скоро поема по нов път - в ново прераждане. Много малко са помнещите преражданията /разделите/ и те са много мъдри - достатъчно да не тъгуват!
Аз вярвам в тези неща... те не помагат да се бориш с болката, но поне помагат да не се притесняваме излишно

И аз знам, че стават ангелчета.
Четох някъде, че когато имаме деца те ще бдят над тях.
Често си мисля за тях и дано там където са да са добре
и да знаят че много ги обичам!