Какво се промени във вас, когато станахте майки?

Всичко, което се промени беше към по- добро. Трудно е да се опише с думи- просто трябва да го изпиташ. Сама да усетиш какво е да станеш "ъпгрейдвана" версия на самата себе си 

Е, чак такива неща които описваш. Много напудрено. Птички пеят, симфония навсякъде. Втора Майка Тереза.
Да, всичко се върти около малкия човек и ума и сърцето ти вече са постоянно там. Разбира се, че любовта ти извира само като го гледаш. От друга страна хормоните са полудели, бебето плаче непрекъснато. Яде на три часа, а първите месеци съня е мираж  
Всяка жена е хубаво да го изживее. Но пък има жени и без деца са си щастливи.

Дам, бебешкият период е труден, но си заслужава 

Точно както казваш аз също не съм предполагала, че може толкова силно да обичаш някого. И да- не става от изведнъж-в началото е шаш-паника, но с всеки изминал ден става все по-хубаво и все-повече обиквам малкото човече. Чувството е невероятно! Докато не се изпита няма как да се разбере!
Станах по-отговорна и разумна. Мисля за утре, за другия месец и за другата година. И най-важното-изпитвам странното чувство, че съм изпълнила мисията си на тази Земя/колкото странно и налудничево да звучи/.   

Аз пък такава голяма разлика не съм забелязала. И преди можех да обичам силно.

Казваш да не говорим за ежедневието и липсата на сън. Няма как да стане, защото от всичко това станах изнервена. Преди бях спокойна.
Появиха ми се страхове, които преди ги нямаше. За детето, и за мен, защото знам че има нужда от родители.

Иначе и аз бях изненадана че мога да се разнежвам толкова. Защото никога не съм обръщала особено внимание на чуждите деца.

Станах по- ревлива. Преди не разбирах на какво толкова се умиляват майките, но сега на мен ми се пълнят очите на детски тържества, примерно
По-отговорна съм към собственото си здраве, защото ми се иска детето ми да има майка максимално дълго време
Развих неподозирана интуиция
Придобих ужасни страхове. Чак се плаша понякога от собствените си мисли
Изпитах нова болка, защото боли различно, когато наранят детето ти
Изпитах несравнимо щастие
Обичам безпрекословно.
И не на последно място - само на детето си не мога да се сърдя

Мен ли описваш?   Това все едно аз съм го писала.   

Една майка преди беше написала нещо, с което съм много съгласна - " Истински заобичах детето си след като минаха бебешките години". Според мен любовта между майка и дете не е даденост, тя се изгражда, така както взаимното разбирателство, доверието. Първите 6 месеца са най- трудни- един непрекъснат водовъртеж от недоспиване, кърмене, памперси, преобличане, рев и отново недоспиване, кърмене.....после започва да става мааалко по- лесно. Признавам си, първата година бях много изнервена от хормони, от рев, от недоспиване... Постепенно, обаче, нещата започват да се подобряват, имах чувството, че нямат край  трудностите, факт е, обаче че подобрението е плавно, бавно и постепенно, имаш усещането, че си в застой, че циклиш на едно място, но нещата се променят бавно, но славно........докато дойде един момент, в който се усещаш, че хленчиш над бебешките снимки на мъника и си спомняш само хубавите неща. А пък реално това е било период, в който ти се е искало да скочиш от терасата....
Иначе определено станах по- отговорна, по- търпелива, доверявам се на интуицията и чувствата си повече. Развих страхотни сетива- само с един поглед разбирам, че има температура например или, че й се спи. Ако някой ми беше казал преди да родя, че има видове плач от глад, за сън, за гушкане, щях да си помисля, че е смахнат най малкото. Сега различавам всичките им нюанси и тоналности.
Открих отново какво е да си по детски щастлив.
Относно страха- не ме е страх. Усетих това чувство и реших, че ако му се поддам, ще се побъркам. Ужасно е да се страхуваш за детето си. Хората хубаво казват "да не ти се случва това, дето го мисли майка ти". Затова гледам да не мисля лоши неща. Да не ставам твърде "закриляща". Оставях я, да пада, да става, да се цапа, да открива света. В най- големите епидемии съм я водила и на ясла и сред деца и навън, в студ в пек, в дъжд и мраз. Не ме е страх, че ще се разболее, ще се удари или тем подобни, много по- добре е така, отколкото да я държа вкъщи, защото може нещо да стане. Все пак, това са си малки дертове де......"малки деца....малки дертове", ще видим нататък какво ще сервира животът, но затова се опитвам й покажа, че й имам доверие, че тя е силна и ще се справи. Закрилям  я до колкото трябва, докато тя ме води и гледам да не й се пречкам много и се моля на Бога, тя да ми се пречка повече         

Обичам родителите ми, мъжа ми, себе си, но обичта към дъщеря ми е в пъти по-различна и силна. Чувството две очички да те погледнат и за секунди всякаква тревога и страх да изчезнат от тях е неописуемо. Много емоции съм изпитала с нея, за които не съм и предполагала, че съществуват. Да научиш детето да пипне нещо, да му покажеш, че от лъжичката се яде, а химикала пише. Тя е като бял лист, нищо не знае за света, аз й го показвам. Понякога ме изумява учудването и изненадата от неща, които за мен са тривиални, а тя всъщност вижда за пръв път. Така искрено и силно се смя, когато и показах,че може да пляска с ръчички. Сега сме само в началото, тепърва ще си даваме и още и още. 

Намразих си първия съпруг и се разведохме година и нещо след раждането.

Наборите ми без деца са ми супер странни и се чудя как се вдълбават в някакви въпроси, клипчета в нета и всякакви неща за губене на време...

Съзнанието ми се разшири, но и позамъгли. Гледам на нещата по-едро.

С второто дете задобрях и някои трудности поизчезнаха.

Не, бебешкият период не е най-трудното. Между 2 и 3 е купон. Иначе недоспиването и ревът може и да ги няма, а и да ги има, траят няколко седмици. Ама с първо дете ти се струва като вечност...

Малката рева 1 година нонстоп. И да ми се струва като вечност, и да не ми се струва, 1 година си е факт. Много ревливо бебе беше. Шашнахме се всички. А при нас недоспиването- до 10ти месец, по 10 пъти на нощ ставане за успокоение/ кърмене. Сега е слънчице  и спи непробудно по 10 часа на нощ. За мен бебе периодът е най- труден. Всяко дете е различно 

Основното което се промени при мен е, че разбрах какво е истинска любов, такава каквато никога преди не бях изпитвала към никое живо същество! Разбрах какво е да живееш заради някой друг. Разбрах какво е да разделиш сърцето си.

Не случайно да си "мама" е толкова велико нещо!

Хубаво е да си майка. Много хубаво. 
Но и много отговорно и натоварващо.
Особено ако ти се падне ревливо и сърдито дете, като моето.
Преди да имам собствено дете обичах страшно много децата, особено бебета.
От малка обичах да си играя с бебетата на съседките, даже съм ги вземала с преспиване през нощта.
Обаче сега не искам да чувам и виждам бебета!
Особено пък да чуя рев, направо се разтрепервам...Все още...
Толкова ме травмира моето ревливо бебе!

Та, Десинка, дай си някакъв личен срок, щом не си готова още.
Но ако искаш дете, не чакай да ти затиктака часовникът, защото може и да не се случи.

Благодаря ви, че споделяте.
Дадох си мънично срок - ей така да се подготвя психически - и мога да кажа, че някак си ден след ден го искам все повече.
Надявам се в близките месеци да се присъединя към темичките за очакващи бебе.