Моята приятелка роди 2 деца във Франция. От малки им говореше само на български. Тя не знаеше френски и нямаше избор на какъв език да им говори. В момента са тийнейджъри и не говорят български. Тя все още се опитва нещо да ги учи, но те й отговарят на френски. Споделя, че буквално "насила хубост не става". Детето се прибира от училище, иска бързо емоционално да й разкаже нещо, тя го спира и му казва да й говори на български. То се отказва да се старае (мъчи), емоцията е спаднала и или нищо не й казва, или се измъква, че не е толкова важно. После тича при брат си, за да му се похвали на него. Приятелката ми казва, че в даден момент е трябвало да избира дали да общува естествено и нормално с децата си, или да ги учи на български.
В България общуват някак с другите деца, с роднините трудно, с "да" и "не" и на английски, с който знае. Нямат много роднини, не идват често. Най-добрите им приятели от България вече живеят в Англия и почти никога не се виждат. Нямат с кого да общуват много тук. Приятелката ми в началото каваше, че й е мъчно заради това, но сега вече изобщо не го коментира. Приела го е, свикнала е. Кара ги да учат английски, защото им е важен. Дъщеричката й е изявила желание там да учи руски и май ходи на руски.
В България общуват някак с другите деца, с роднините трудно, с "да" и "не" и на английски, с който знае. Нямат много роднини, не идват често. Най-добрите им приятели от България вече живеят в Англия и почти никога не се виждат. Нямат с кого да общуват много тук. Приятелката ми в началото каваше, че й е мъчно заради това, но сега вече изобщо не го коментира. Приела го е, свикнала е. Кара ги да учат английски, защото им е важен. Дъщеричката й е изявила желание там да учи руски и май ходи на руски.
