Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 27 ян. 2016, 08:42 ч.

Уроците на Боби

  • 13 466
  • 16
  •   2
Отговори
  • Мнения: 351
Имам син на 10 години. Боян. Боби му казвам.

И от 10 години той ми преподава уроци. Които аз не искам или не успявам да чуя. Защото съм експерт по избирателно чуване. Като всички нас.

Ето и последния урок от днес:

 

За избирателното чуване

 

Идва момент в моето ежедневие с Боби, когато по някаква причина аз решавам, че нещо е важно за него и настоявам то да се случи.

И го споделям с целия ми авторитет.

          И го повтарям.

                   И след още няколко пъти си казвам:

Абе, тоя дребосък трябва да има респект към моите 100 кг.!!! Мога да го пребия!!! Защо не ми обръща никакво внимание!!! Ще го пребия!!!

 

Тогава ставам агресивен докато успея да го пречупя. Все още успявам.

          Но ми става все по трудно...

 

А сега разумния въпрос е:

 

Защо се случва всичко това с мен?

 

Защото аз системно отказвам да получа съобщенията, които той непрекъснато ми изпраща.

А всъщност какво толкова не съм разбрал? Той отказва да ме чуе! Има избирателна чуваемост! (точно като мен и е поне толкова добър, защото аз съм го учил).

 

Да разбера какво съм направил/ненаправил, за да се стигне до това положение, реших да проверя как тялото ми чува звуците. Може пък да е механична повреда.

 

Звукът е вълна. Която се предава от атмосфера заради нейната плътност. Звуци в космоса няма. Там има вакум и няма какво да пренесе вълната.

Природата е изградила механизъм преобразуващ тази звукова вълна в това, което ние разпознаваме като звук. Този звук се сравнява от мозъка с всички познати звуци (записани по време на предварителни преживявания) и на базата на съвпадения той си позволява да прави предположения за произхода. Например само на това разчитат хората, които са загубили зрението си.

 

Доколкото разбирам този механизъм или работи или не работи. Или чуваме или не чуваме.

          Не е механична повреда...

                   Все още не е ми е ясно защо ни се случи всичко това!

                             Трябва да има още нещо...

                   Е, има!

          Service desk.

Всички опити да се използва ресурсите на мозъка минават през един service desk, на който се приемат новите заявки. Зад гишето усмихната и хладна скандинавка приема заявката, казва ми изчакайте малко и с доста голяма скорост започва да цъка нещо на една клавиатура. След известно време надига глава от монитора, пронизва ме със студените си очи и казва:

          Съжалявам, всички ресурси на мозъка са заети. Моля, минете по-късно.

                      Моля, следващият!

И когато на следващия след теб заявката му бъде приета почти веднага, твоето чувство за справедливост реагира силно и ти започваш...

 

Връщаш се на гишето и започваш да ескалираш скандал, целящ употреба на насилие и агресия за да успееш да накараш service desk-a да приеме и твоята заявка.

     Боби да чуе.

               И най-вероятно успяваш.

Но си изтощен и наранен.

          Както и всички останали.

 

Всичко е възстановено! Аз съм спокоен. Защото малкия ми показа колко съм Голям и явно му е ясно, че мога да го пребия.

 

А не можеше ли да стане различно?

 

Можеше ли просто да се съобразя с инструкциите дадени на service desk-a, на Боян? Е вярно по-различни са от моите, но все пак имат същата сила.

Можех да приема съобщението, което не разпознах от сина ми (защото са ме учили, че съобщенията трябва да са шумни, а не тихи).

А то е:

             Имам по високи приритети от теб в момента!

                             И няма свободен ресурс за тази заявка.

 

И да се усмихна и да почакам да се освободи ресурс за тази заявка.

          И да преминем през деня си с усмивка.

                   И да заспим разказвайки хубавите си преживявания.

                             И...

 

Какви ЕГОисти сме родителите...

 

                   Благодаря, Боби!

# 1
  • Мнения: 7 069
      Много се радвам, да те срещна отново тук! Simple Smile

Записвам се да следя! По- нататък ще споделя и аз!
Само да кажа, че за съжаление избирателното чуване, а и избирателното виждане е твърде развит феномен и у уж сериозни педагози.

# 2
  • Мнения: 411
Магьоснико,
винаги с удоволствие чета писаното от теб! Благодаря за споделеното!

# 3
  • Мнения: 351
На мен ми помагат следните прийоми.

Говоря истината, доколкото мога да разбера кое е истина. Това премахва момента на нещо скрито покрито, което нашите деца усещат много лесно.

Откровен съм. До болка.

Питам защо по няколко пъти. Обикновено при големите след 3-4 път знаеш основната причина. При децата не е точно така. Те не могат да ни обяснят в нужния ни систематизиран начин какво има. Понякога успяват.

Гледам да броя до 300 преди да го застрелям. Опитвам се да отгатна каква може да е причината за неговото държане. Това, което разбрах досега, че за всичко си има причина. Просто ние не сме в състояние да я разберем и често да я чуем.

По-скоро му се доверявам. Когато той започне силно да настоява за нещо се запитвам: А от къде си сигурен, че не бъркаш ти? И от къде знаеш, че твоето едикакво си е по от неговото едикакво си?

И най-вече признавам го все повече за мой учител. Той е Мастер по комуникация. Аз съм гъз.

Нямам рецепта. Проба грешка. Гледаме да не спираме експериментите:) Поне е забавно!

# 4
  • Мнения: 4 507
Хубаво е, че имате желание за добра комуникация и правите възможното нещата да се получат.

Бих препоръчала една полезна книга за общуването с децата, макар и някои похвати да са си чиста манипулация. Но все пак книгата помага да проумеем, че децата са отделни личности с отделни от нашите желания. Разбира се, друг е въпросът, че някои от детските желания може да не са ... удачни, безопасни и т.н.

# 5
  • Мнения: 351
Мина време. Научих още много неща. Все хубави.

Може би най-важното, което успях да разбера е следното:

Ще има моменти, когато няма да разбирате защо вашето дете иска толкова силно нещо. Нещо, което бихте спрели.

     Надскочете се. Вдишайте дълбоко няколко пъти. И му го позволете. Доверете му се, че може да се справи. Даже и да не успее от първия път, по-скоро скоро ще успее.

Страховете ви никога няма да свършат. Но това, че гласувате доверие на човечето освен с дълбока благодарност и усмивка ще ви възнаградят и с едно пораснало дете. С по-висока самооценка и самочувствие.

А според мен това е важно от почти всички знания.

И да не им се карате много:)

# 6
  • Мнения: 4 507
Съгласна съм, но отчасти.

Не винаги и не безусловно.

Позволявайте в зависимост от ситуацията, преценявайки най-вече безопасността за физическото и душевното здраве и живот на детето.

Колкото по-малки са децата, толкова по-малки са желанията им.
Твърде ми е неприятно, когато трябва да НЕ позволя нещо на 17 годишната ми дъщеря, но ролята ми на родител го изисква понякога.

# 7
  • Мнения: 351
Аз пък си мисля, че най-много върху душевното здраве на децата ни влияем ние - Родителите.

Няма как да знаеш какво е добро за дъщеря ти, като често трудно можеш да знаеш какво е добро за теб самата.

Не , че мога да го твърдя, тъй като не те познавам, но да си призная не познавам (почти) и хора, които знаят какво е наистина добре за тях.

# 8
  • Мнения: 411
Аз пък си мисля, че най-много върху душевното здраве на децата ни влияем ние - Родителите.

Няма как да знаеш какво е добро за дъщеря ти, като често трудно можеш да знаеш какво е добро за теб самата.

Не , че мога да го твърдя, тъй като не те познавам, но да си призная не познавам (почти) и хора, които знаят какво е наистина добре за тях.

+1

Магьоснико, винаги те чета с удоволствие, особено когато сме в поредната фаза със ситното! Много хубави моменти да имате с Боби  Hug

# 9
  • Мнения: 351
Ето още един урок от Боби


Роди се дете. Определено трябва да е неприятно усещането на студения пълен с въздух свят. Неприятното усещане активира програма внимание.
И бебето започва да плаче.
Не знам откъде още в първите минути на живота си бебето знае, че може да привлече вниманието на всички полезни.

С плач.

И така започва живота му. Започва да усъвършенства комуникацията си, защото нуждите му се увеличават. Плача вече има доста нюанси. Всеки припознат.
Бебето вече има средство за комуникация и контрол. Какво повече му трябва?
Бързо осъзнава, че има още много да учи. Въпреки успехите в плача, все някакси успяваха да го накарат да прави неща, които не искаше.

Да изяде още една лъжица от безвкусното пюре!
 
Да има шапка и ръкавици въпреки, че умира от жега…

Мммммммммммм.... си казало бебето. Я да се науча от тях как се прави!
И започнало да следи за всяка измама, лъжа и заблуда, накратко манипулация, която ние използваме за да караме другите да вършат нещо въпреки волята им.

Защото това е едно наистина полезно умение!

Големите лесно се хващат на капана. Тъй като са мързеливи започват от прости манипулации (по малко усилия са нужни), но скоро осъзнават, че вече не им минават номерата. Това ги принуждава да вадят още номера, и още номера и докато се усетят, вече са научили на всеки номер дребосъка.
Но бебетата са хитри и даже неуморни. Започват скоро да научават номерата на всички около тях.
Докато един ден не разбират, че те знаят най-много номера.

Това наистина е полезно умение!

И точно когато започват истински да се радват на властта си ги тряскат с Говорене.
Ако на някой от вас му се налагало да учи чужд език може би има бегла престава за какво иде реч.
Никога не е предполагало, че големите може да са толкова подли. Те владеят толкова много номера с езика, за които ще са нужни години да се научат!!!
Бунтува се много. Може би това е бебешкия пубертет.
Но също така знае, колкото е хубавото усещането да контролираш другите.
И се впуска да учи. Номера.

Изучава системно и в детайли манипулациите, които използваме върху него всеки път, когато искаме да го накараме да извърши нещо срещу волята си.

Моделира ги. И започва да ги използва. Защото така са го научили. Защото така ще научи децата си.
Или се пречупва. От прекалено много манипулации.

И така преминава живота му. И така преминава живота ни.

Това, което не успявам да разбера, е защо едни хора си мислят, че знаят какво е добро за други хора. И са толкова убедени, че са склонни да счупят волята им за да се наложат.

Това аз не разбирам.

Как едни хора, които не знаят какво е добро за тях, могат да знаят така убедено какво е добро за другите?

Помогнете ми да го разбера!

# 10
  • Мнения: 4 507
Аз пък си мисля, че най-много върху душевното здраве на децата ни влияем ние - Родителите.

Не само. Влияят и всички неща от живота, които се случват извън дома и обсега на родителя. Родителят не може да знае всичко, което се  случва с детето навън, това е практически невъзможно. Ние можем само да се опитаме да създадем една добра основа и да се надяваме да не поддаде.


Няма как да знаеш какво е добро за дъщеря ти, като често трудно можеш да знаеш какво е добро за теб самата.


Без да изпадам във философски размисли, има си неща, които са универсално добри и универсално лоши за всеки.

Ще дам пример - дъщеря ми иска да се прибира в 4-5ч. сутринта. /Нямам предвид по изключение, а по принцип. Айде понякога е здравословно да се правят изключения, но говорим по принцип. Тя смята, че е нормално и редно да остава навън до 5ч. сутринта/
Аз като родител следва ли да позволя тя да се прибира в 4-5 сутринта или не?!
Добре, тя иска да почувства някаква свобода, разбираемо е.  Мисли си, че като  остане навън до 4-5ч., това й дава някаква самостоятелност. Но не си дава сметка, че шляенето навън по това време на денонощието крие много рискове. Кажете ми в тези малки часове на нощта кой точно се намира навън. Това са предимно пияни, дрогирани тийнейджъри и знаете ли още кой - едни други типове, които представляват опасност за момиче на 17 години. Това го знам аз, защото вече съм била на тия години и съм минала по тоя път. Дъщеря ми не си дава сметка за тази действителност, защото все още няма нужния житейски опит. Какво трябва да направя аз като родител - да й дам съвет, да се опитам да я огранича, доколкото е в моята власт или да я пусна да си троши главата и сама да си учи уроците от живота с риск да бъде изнасилена примерно?
Занимавам се с наказателно право и трябва да ви кажа, че преобладаващо престъпленията се извършват в тъмната част от денонощието. Още повече пък такъв род престъпления, който аз лично визирам в момента.

Та питам, не следва ли да предпазя като родител детето си от подобни рискове целенасочено?

# 11
  • Мнения: 351
Точно за това говорех:)

# 12
  • Мнения: 4 507

Би ли пояснил? Не те разбрах.

Интересна ми е темата за взаимоотношенията между родители и деца и ще се радвам да подискутираме.

# 13
  • Мнения: 351
Темата за възпитанието на децата е доста сложна и най-вече обременена от нашите родители и това, което те са смятали правилно за нас.

Не съм сигурен, че можем да постигнем плодотворна дискусия, но ще се опитам да обясня как го виждам аз.

Няма универсални правила. Ние сме индивидуални личности. Както и децата ни.

От къде аз съм научил какво е добро за мен? Започнало е с това, което са ми предали моите родители. Те от къде са го научили? От техните. И така можем да се върнем доста назад и да видим, че доброто на което сме учени има доста стари корени.

Но въпросът, който остава е дали нещо смятано за добро преди време е добро и днес?

Аз не съм много сигурен. Живеем в динамичен и толкова бързо променящ се свят. Във Финландия например вече не учат децата да пишат на хартия. Защото днес почти никой не го прави. Учат ги да пишат на клавиатури.

И пак да се върнем на мен. Мен са ме учили, че е много добре като станеш да си оправиш леглото. Мисля, че и майка ми на това са я учили. Ама дали си оправям леглото сега?

Не. Не виждам никакъв смисъл в това. Защото през годините аз съм започнал малко по-малко да разбирам какво е хубаво за мен. За моето съществуване и добруване.

И през годините осъзнах колко много неща са ми били наложени от родителите ми, с претекста, че е добре да се вършат така. Добре за кой не е много ясно, защото не са добре за мен самия.

Предполагам добре за родителите означава добре за тях самите. Не за децата им. Искат да им е лесно, подредено, предвидимо. Искат да отговаря на техните представи и очаквания за нещата. Които са толкова остарели.

Но това, което повечето родители според мен пропускат, е че децата им имат различни от техните нужди, интереси, дарби.

И тогава например ако аз съм шахматист (майка ми определено би била очарована от това) най - лошото, което може да ми се случи е да си ударя главата в ръба на масата, докато вдигам паднала фигура.

И ако сина ми иска да кара скейтборд как аз шахматиста бих могъл да преценя какво е опасно за него и в кой момент аз трябва да го спра, огранича?

Ми не мога. Не само защото не съм карал скейтборд. Най - вече защото не мога да преценя нивото, на което той може да се справя сам. Това само Боби знае и то пак от личен опит.

Ето влизам в дилема. Той иска да кара, може да се пребие по 100 начина. Аз какво да правя?

Най-лесно ми е да го изнасиля и да го спра. Всъщност с годините става все по-трудно. Какво съобщение му предавам по този начин освен, че наранявам душевното му здраве?

Ми не ставаш пич. Смотан си и няма да се справиш. (Нещо, за което аз не мога да бъда сигурен, ако си сложа ръката на сърцето.)

А за едно дете такава оценка от родител особено ако я получава често може да бъде пагубна за самочувствието му. Което всъщност се отразява на целия му предстоящ живот.

Мога и да му разреша.

Мога даже и да го подкрепя, купувайки му наколенки и карайки го до рампите.

Да ще пада. Да ще се удря. Да може да си счупи нещо.

Но от това не се умира.

И ще изгражда самочувствие. И следващия път, когато реши да се впусне в нещо ново ще го направи малко по-лесно.

Стана дълго.

Накратко. Опасностите са безчет и дебнат от всякъде. Ние не сме в състояние да стоим до тях и да ги предпазваме 24/7.

Те го правят сами. И то от доста време. Някакси минават през дните си оставайки живи, почти винаги здрави, трупайки опит, умения и знания.

Къде помагаме, къде пречим не е много ясно.

Но децата ни порастват и стават все повече себе си.

Въпреки нас. Родителите. Въпреки всичко. Ако не сме ги пречупили.

Това, за което апелирам е да се доверяваме на тяхната преценка, въпреки, че е различна от нашата.

Защото само те могат да знаят, усещат, какво е добро за тях. 

# 14
  • Мнения: 4 507
Мда, наистина, няма да постигнем консенсус.

Аз далеч не визирам оправянето на леглото сутрин и сгъването на дрехите, а много по-важни неща от живота.

Нито пък карането на скейт и колело.

Подозирам, че Боби е доста далеч от възраст 17+. Така че, някой ден като започнат и тинейджърските проблеми, а не само чисто детските, пак ще си говорим.  Peace

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт