Трудната страна на майчинството

the wishmaster, глагола "осмислям" аз го разбирам като "придава основен смисъл" на нещо. Някой поиска тълкувание/дефиниция на какво значи "децата да ми осмислят живота" - присъединявам се към питането, иначе речникът на БАН, както и цитираните в него примери за използването на думата, някакси не предполагат, че това, което "осмисляло" е само едно от много други неща По-скоро звучи като моето допускане за единственост.

За мен изказването, че детето осмисля живота е прекалено крайно, защото едва ли не излиза, че в живота на жената смисъл имат само 18 - 20 години и край. Т.е. преди появата на децата нищо от това, което е правила не е имало смисъл и след, като децата пораснат и "отлетят" от семейното гнездо вече няма никакъв смисъл да се живее. Определено не мога да кажа, че децата са дали смисъл на живота ми, но със сигурност с появата им се запълни някаква ниша в него и сега живота ми е по-пълен и по-завършен. Като липсващо парче от пъзел, което е било поставено на правилното празно място 

Четох ви няколко дни и се чудя как едвам се изтърпява годината до даването на яслата и как тази ясла  се дава като панацея на всичко? Яслите и градините са до няколко години, но основната работа си е за майката и бащата. Не виждам връзката.

Към авторката.
 
Създайте си дневен режим с ясни последователности на сън, хранене, игра, песни, четене, сън, игра , храна, баня и сън. Това помага неимоверно много за предвидливостта на събитията и контролирането на ежедневието от малко дете, което не може да се изрази. Така му давате сигурност и предсказуемост на деня и тревожността, тръшканията и неизвестността намаляват.


Обезопасете средата, създайте естетична среда с малко на брой и редуващи се през седмица-две играчки и материали, които да са достъпни и занимателни за възрастта му. Имайте си време за музика всеки ден, за физ. игри, за разходки, за готвене с мама/тате, за четене и за учене на простички неща обвързани с интересите и възрастта на детето. Има много книги и блогове с идеи.

Намерете си някакви целенасочени занимания с детето в будната му част, които да не са постоянна забавачница от ваша страна, но достатъчно ангажирано време само за детето. Ако ви липсват търпение и знания, то потърсете някакви занимателни курсове в града ви за бебета и подрастващи, на които д ходете поне 2 пъти седмично за песни, танци, арт или игра.

Обсъдете с бащата положението и всеки ден след като с прибере той си давайте отдих с разходка, спорт, книга, медитация, шопинг, кафе с приятелка..каквото ви се прави. Успех!

Лично мен имането на детето ни ме промени също и няма как да се почувстват тези субективности от нечий друг по този им начин. а

И мен ме промени раждането - станах нервна и истерична. Сега чакам да порасне бебето, че да видя дали процеса е обратим 😇😇😇!

Ехеее, признавам, не можах да изчета целия пост на bgtatko81. Прекалено много философия, патос и клишета. Чак и тълковен речник... Ми не, не съм се замисляла как тълковният речник обяснява израза "осмисля живота ми". Разбира се, че детето не е единствения смисъл... Това е просто израз и означава, че чрез детето животът става пълен, завършен, покрива се едно ниво...
Иначе се споменава колко е тъжно да се мисли така... Ооо, да, тъжно е. Няма и как да разберете колко е тъжно и по-добре.

Едно време, като бях млада и зелена и аз имах някакви илюзии за осмислянето на живота от децата.
Впрочем тези илюзии се разбиха още по време на първата ми бременност, когато се наложи да прекъсна работа и да си седя вкъщи без никакъв смисъл! Оттогава отчаяно и с променлив успех се опитвам да придам смисъл на собствения си живот, извън кръга детегледачка-доманиня.

Аз бях така и винаги съм се чудила защо не мога да усетя насладата на майчинството. Освен това, следродилната депресия не е никак за омаловажаване. При някои може да е месец-два, но по мои наблюдения, при мен продължи дори след годинката на малкия (на моменти).
Колкото до смисълът, аз си имах смисъл на живота и преди детето. Имах си работа и кариера, имах проект, ръководех го, пътувах, почивах на много места. Като се роди детето 24/7 - пико, ако, хранене, неспане, рев и като затворник в нас - не мога да мръдна! За какъв смисъл на живота да си мисля в онези моменти между нааканите памперси и наповръщания анцуг? Чувствах се като каторжник. Когато другите майки казваха колко са щастливи, аз се питах как могат да са щастливи в това положение и не можех да си намеря отговор на въпроса. Ако наистина партньора има такова голямо значение, тогава при мен причината ще е тази.
За мен осмислянето на живота чрез майчинството се появи може би когато започнахме общуването с детето. Някъде след навършването на 3. Хем тръшкането понамаля (вече почти изчезна), хем почна да говори много, да ме пита, да обяснявам. И някак виждаш, че си имаш човек до теб, който го е грижа за теб и който има нужда от теб. Щастлива съм, когато му създавам радост. Радвам се, когато има празник. Сега вълнението е, че тръгва в 1-ва група. Ще ходим на тържество. Ей такива работи.
Между другото си живея и моя живот, гоня си кариерата, ходя на спорт. Малко с излизанията вечер съм вързана. И изобщо, като порасне детето може пак да е трудно, но не може да се сравни с първите 3 години. Тогава е най-трудно. Имаш едно парче месо пред теб с необуздан характер. Единственият проблем сега са болестите. Много е болнав. Половината лято сме били затворени вкъщи. Ако не бяха тези болести, щях да се чувствам 100 пъти по-добре.

Spastik,
Докато те четох на места се чудех как някой е успял да изрази толкова ясно мислите ми.
Единствената разлика е, че аз имам пълна подкрепа от мъжа ми, но това не пречи да се чувствам като парцал. Все пак през деня сме само двете, вечер единия се занимава с детето, другия гледа я нещо из къщи да свърши, я салата да направи и време да седнем да си поговорим като хората- йок.
Аз затова съвсем искрено се чудя на майките, дето цъфтят от радост и не оставят децата и за минута и се чудя те ли са машини или аз съм прекалено смотана???

Сигурно ще прозвучи доста грубо, но хора, които не могат да прочетат 3000 символа (с интервалите) смислен текст и не се замислят, че думите имат значения, които не се скалъпват на момента, ами се описват в тълковни речници, са способни да предизвикат огромни щети с лековати изказвания. То не са нереалистични очаквания, които карат момичетата да почнат да искат да раждат деца на по 16-18, за да си "осмислят живота", то не е вменяване на чувство за вина у жени, които са особено уязвими след раждането си и не могат просто така да преодолеят когнитивния дисонанс между очакването, че животът им току що се е осмислил, ама ехеехееееее как яко се е осмислил и реалността пред очите им с появяването на едно сбръчкано, полу-сляпо, постоянно разстроено или запечено, постоянно ревящо от колики парченце месо, което се чудиш как да го изкъпеш и дали по-първо главата да му държиш или ушите да му пазиш или пъпчето или очичките.   

Аз бих искал оплакващите се да споделят много по-свободно, че да знаем всички какво ни очаква (защото пък татковците идея си нямаме), но подобно споделяне е абсолютно социално табу у нас, което е много, много, много лошо за всички. Защото докато се стигне до малките ръчички дето те прегръщали, трябва да предпереш един камион насрани дрехи от пропуснал или препълен памперс и надрайфани завивки и килими, трябва да преминеш през колики, жълтеници, болести, тревоги и какво ли още не и накрая ще ти се види, че май по-скоро ти неговия живот го осмисляш на тази крехка възраст, само дето то не го съзнава това, ами те приема за абсолютна даденост и се чуди как да ти натисне бутоните, че да направиш нещо различно (и няма как да е иначе!). А в момента, в който това се промени, нямаш абсолютно никаква гаранция, че ще бъдеш нещо повече за него от дъртата майка/татко, която трябва послушно да се изтърпи (ако изобщо има някакво послушание някога) и да се зарови някой ден като му дойде времето.

 
Мен също, но в по-късни, тийн години.
Бебешките бяха ОК.

 bgtatko81, няма да ти отговарям на целият пост. Но искам да те попитам ти така ли мислиш за родителите си - като за дъртата майка/татко, които ще погребваш? Ако не мислиш така, има голям шанс да възпиташ стойностен човек, който няма да мисли така за теб. Ако мислиш така обаче не знам какво да те посъветвам. Може би по-добре да нямаш деца. Това също е избор, който може да се направи съзнателно така, както се прави избор да имаш дете.
Това е форум за майчинството, в който преобладаващо се обсъждат бебешко-детските проблеми. Родителите изпадат в стрес заради безсъние, наакани памперси и оповръщани дрехи.
Отдавна нямам бебета. Забравила всички тия "огромни" трудности. Но имам син на 23 и той е стойностен човек. Ето това е смисълът на живота ми!

Искам да ви кажа, че много съм благодарна, че ме изслушвате. Това е първата тема, в която аз си казвам точно как съм се чувствала и още никой не ми е казал да престана да мрънкам, че го дразня. Или, че не съм достатъчно организирана, за да усетя, че майчинството е песен.
По мои наблюдения, независимо дали детето се е появило неочаквано, или е чакано и желано 10/15/20 години, накрая на всички им е трудно. Така че, не се отчайвайте. Аз бях много отчаяна, сега от няколко месеца малкия се кротна и съм си стъпила на краката. Преди това често ми се е искало да скоча от балкона.

Spastik Children, честно си признавам, че никога не съм мрънкала, когато децата ми бяха бебета. Обаче с глас съм ревала, когато големият навлезе в пубертета. Всичките ми приятелки трябваше да изслушват по-няколко пъти тирадите ми, как от сина ми няма да излезе човек. Въобще не бях подготвена за този период от живота му. Обаче ето на, мина и това! Оживяхме, оцеляхме и вече имаме самостоятелен индивид, който си е баш нормален човек. Въобще не вярвах, че ще успеем да го докараме до тази фаза

В този смисъл ви припомням онзи лаф за оптимиста и песимиста:
Песимистът казал: Е, от това по-лошо не може да стане!
Оптимистът отвърнал:Може, може!

Подготвена съм и аз психически за този период! Разни приятелки около мен с пубертетчета са ме предупредили. Да се надяваме, че и там ще оцелея. Още повече, че го родих на 37 и тогава ще съм малко старичка - аз в менопауза, той в пубертета - ще сме голяма картинка!

 

Като те чета и направо ми идва да се гръмна, като знам, че след 2 - 3 години ще ми дойде и на мен такова нещо до главата. И да - непрекъснато чувам оплаквания, постоянно се опитвам да се подготвя психически, че ще е много труден период, за който ще ми трябва безкрайно търпение и железни нерви, но все си мисля, че идея дори си нямам какво чудо ще е