Подхождам към тази тема вътрешно провокирана за пореден път от разговор с майка, с която децата ни са почти връстници. И така: лято е, мислим за почивка. Има семейства, които решават проблема за почивката с деца безапелационно това не е почивка! Оставят децата на някоя баба най-често и отиват на море като самостоятелна двойка. Има и други опитват се да намерят правилното място, според своите разбирания, за начин на отпускане и развлечение. В разговора, за който споменах, обсъждахме именно това. Как да вземем своите деца (в случая на 2-3 години) и отиването на море да бъде почивка. Тогава разбрах, че има хотели, предлагащи специално отношение към семейства с малки деца, разполагат с детски площадки и т.н. плюс аниматор.
Захващам се за последното. Преди няколко години разбрах за тази професия. Аниматорът е човек, на когото се заплаща да се грижи и развеселява децата по време на рожден ден или друго организирано детско събитие. В 90 % от случаите родителите възприемат тази златна възможност да оставят децата си в ръцете на човек, на който това му е работата.
Именно тук вътрешно нещо в мен се бунтува. Ние като родители тогава какво отношение имаме към съществуването на децата си? Нима нашата роля е вече омаловажена само до степен биологичното създаване на тези човечета и тяхното материално осигуряване? Не е ли по-естествено ние да се грижим за децата, да се включваме в игрите им, а така също и да се отделим, когато усетим момента?
Сега се връщам в един по-ранен момент самото раждане (за да не утежнявам изказа на идеите си с предходния етап). С уговорката, че при всяка майка, респективно семейство, нещата имат своя индивидуална страна, тук ще говоря за две относително крайни постановки, между които се наместват останалите.
Раждането на дете във всички времена е било важно събитие за жената. В наши дни като че ли то, обаче, е преминало на едно много по-рационално ниво. Можем (в известни граници) да планираме деня, в който детето да се появи на бял свят. Можем да заплатим за един или друг вид обезболяване. Можем да се отпуснем и да оставим малкото човече в ръцете на персонала в родилния дом, който ще се погрижи за хрането и повиването, а ние междувременно щастливи да превъртаме програмите на кабелната телевизия във ВИП стаята в болницата, без да чуваме дали някое бебе плаче и без да се замисляме защо ли.
Всичко това може и да се случи по друг начин. Да се подготвим за този момент психически и физически. Да почувстваме светостта на мига. Можем да родим в дома си или в болницата, но в съзнание да усетим болката, която и нашите прабаби са изживявали в този специален момент. Можем да гушнем бебето веднага, преди още да е преразяна пъпната връв и да започнем с кърменето. И блажени и изтощени да заспим заедно, така като сме били през изминалите 9 месеца.
След началото следващата малка голяма крачка е прибирането в дома. Новото легло в специално ремонтираната детска стая е готово, всичко е перфектно. Стройни редици със стерилни шишета, адаптирани млека с дозиращи лъжички, разпечатани дневни дози и почасов режим за хранене, маркова козметика за всяка нужда, чували с пелени за еднократна употреба и разбира се - чудесни играчки. Е, не случайно някои казват, че не могат да си позволят да имат дете.
Или пък на семейната спалня има място за още един. Гушнала детето, майката го кърми всеки път, когато то пожелае и усеща безвремието. Отделя малко повече време да изпере пелените за многократна употреба, но пък не знае какво е подсечено дупе и не се интересува каква нова козметика е излязла на пазара. Нейното дете също има чудесни играчки гердана на мама вече е почти на фокус, както и нейната усмивка.
Бебенцата постепенно порастват. Налага се да се хранят с повече неща, освен с мляко. В единият случай мама по нечий съвет смята, че този момент е настъпил на около два месеца. Започва цеденето на сокове, започва избиране на най-специлните бурканчета с храна, а по-натътак, все по тази линия се записва детето за детска кухня.
А може и така след шестия месец мама започва да отделя по 15 минути на ден да пасира някой приготвен на пара зеленчук и продължава да не се инересува по какви нови рецепти тази или онази фирма е произвела бурканчета. Вдъхновява се от сезонните продукти и постепено започва да готви по-здравословно за цялото семейство.
В примера за едната крайност междувременно майката се е върнала на работа или най-общо казано към предишния си начин на живот (което, кой знае защо, се възприема за голямо постижение!), за детето е наета проверена детегледачка, която тича след проходилката или с каишки след него и в своето старание много внимава на всяко мрънкане от негова страна да мушне биберон в устата му или някаква храна от пакетче.
А пък при другата крайност - семейството е променило своя начин на живот. Майката е намерила баланса в това кога да играе с детето и кога всичко друго да свърши.
Междувременно е открила, че чудесно може да сготви и да забавлява малкото същество като му показва различните цветове на храната например, без да се притеснява, че то лази на пода. Във всяко мрънкане тя открива различно послание и откликва по различен начин.
Децата порастват. И в двата скицирани случая те се нуждаят от все повече и повече нови неща да научат. Едното дете се вози на конче, скача на надуваем замък, след това си избира нова играчка от магазина и гледа анимационно филмче преди сън.
А другото дете язди франзелата като конче, скача в купчина сено, намира си нова пръчка в тревата и слуша как мама му разказва приказка преди сън.
По-нататък тези деца ще се срещнат с много други предизвикателства в откриването на света. Вероятно може да са приятели. Вероятно и двете ще имат щастливи детски спомени...
Започнах да пиша всичко по-горе с идеята да проследя различията в детския светоглед, който се формира при двете крайни форми на отглеждане. Всъщност вече има изследвания и е написано доста за ролята на най-ранното детство за психо-емоционалното и физическо развитие на личността.
Пишейки това същевременно се замислих, че и аз имам щастливи спомени от своето детство, което може би е било някъде по средата на горните крайности.
Но...
Сега обаче не съм дете. Сега съм родител.
Това е един много различен етап в живота ни, когато голямата промяна променя и нас самите. Или чудесният вариант, когато усетим, че сме се променили и сме готови да прекрачим в този нов етап, тогава съзнателно променяме живота си и предаваме своите гени нататък. Майчинството, наред с бащинството разбира се, е нов тип светоглед, при който емоционалната готовност няма нищо общо с биологическата. Понякога разликата между двете е малка, понякога уви, след биологическата зрялост друго не идва (но тук се навръзват много тежести от индивидуалното развите, които спират емоциналното израстване, уви).
В науката понякога се говори за грешни концепции тогава, когато поради една или друга причина грешка е приета за истина и хората научават тази постановка априори. Все още например заради математическа грешка се смята че спанака съдържа в себе си голямо количество желязо. Струва ми се, че в разбирането за майчинство, което днес битува у нас и може би в подобен вид се е формирало във втората половина на миналия век има много такива грешни концепции. Има организации, които се опитват да опровергаят тези т.нар. митове (като например омаловажаването на кърменето като ключов психо-емоционален етап в отношението майка-дете, както и значимоста му за оформящата се имунна система на новороденото); има отделни хора, които не приемат масово налаганото консуматорско отношение в отглеждането изкуствено формулирани нужди, посредством които лесно се гъделичка чувството за вина в родителите и те дават мило и драго да ги задоволят.
Но в този рационален свят има и още нещо и това е нашата биологична същност. Природата е създала жената така, че 9 месеца нейният организъм да задоволява нуждите на още един зараждащ се живот. Нещо повече, доказано е, че при тази двойна грижа приоритет от биологическа гледна точка има т.нар. зародиш. Което ще рече, че ако по една или друга причина майката не поема необходимото количество витамини и минерали или най-общо казано храна, то от това ще се повлияе нейното здраве, а жизнено ценните съставки ще се насочат към утробата. По същият начин биологичният ни вид е устроен така, че впоследствие майчиното мляко изпълнява тази функция на първостепенна грижа за малкото същество. Отново при недостътъчно приемана храна от майката кърмата й ще бъде максимално хранителна в ущърб на нейните нужди. Не случайно Световната здравна организация подкрепя и пропагандира необходимостта от минимум 6 месеца кърмене на новороденото.
Така е устроен човешкият ни род. Това е нашето биологично наследство, което от една страна е силната ни връзка със света на бозайниците, от друга с нашите прадеди. Наред с това самите ние носим в себе си и още едно наследство - инстинктите на човешкия род. Инстинктът това е вродена способност за извършване на несъзнателни целесъобразни действия както пише в енциклопедиите. Когато кажем инстинкт винаги се сещаме да добавим за самосъхранение и всички знаем примери за невероятни човешки постижения при екстремни условия.
За какво обаче се сещаме при словосъчетанието майчински инстинкт? Дали в забързаното ни ежденевие това не е станало по-скоро куха фраза, която можем да ползваме само отново за екстремни ситуации? Не мисля. Това е нещо повече от специално, което всяка жена носи в себе си. Това е нещо, което понякога твърде на дълбоко е затрупано от прагматизъм. Но това е и нещо, което всеки може да потърси в себе си.
Майчинският инстинкт се отключва паралено с промените в тялото, които се случват по време на бременост. Той може дори да бъде отключен и при жени, които са осиновили дете (т.е. не са го износили в утробата си), но тази сакрална връзка с малкия човек е осъществена. Което ще рече, че върху това дете несъзнателно е проецирана идеята за предаване на генетичния код. Специалното в този инстинкт е това, че фокусът в неговото активиране е изместен от егото към друг външен обект, обект, който сам по себе си, със своето съществуване олицетворява съществуването на рода в бъдеще.
И още преди да се бях замислила за целесъобразността, която е заложна в майчинските грижи, аз спонтанно търся своето място в порастването на детето ми. Чувствам, че то е там, до него. Инстинктът ми подсказва, че отглежането на дете не е работа, за която просто се заплаща, това е посвещение. Акцентът тук е в нещо много по-неизмеримо от създаването на детето и задоволяването на преките му физически нужди.
Раждането е едва началото на дълъг процес, през който може би много родители не знаят, че продължава развитието на мозъка като орган и по-специално изграждането на сивото мозъчно вещество, в което, образно казано, се активират много от уменията ни. Най-баналният пример е фактът, че хората, за разлика от новородените на други бозайници, се нуждаят от около година докато проходят.
Общуването с дете не е като общуване с възрастен. Това е много по-отговорен процес, при който дирекно може да се повлияе върху формирането на базисни личностни качества най-обобщено представени като светоусещане и себеусещане. Далеч съм разбира се от идеята, че новороденото е табула раса, но влиянието на т.нар. значими възрастни в първите седем години е безспорно. Затова здраво отключеният майчински инстинкт повелява да позволиш егото ти да отстъпи. Като казвам здраво имам предвид психологически здраво, в смисъл зряло. На рационално ниво ще рече паралелно със спонтаното активиране да има осъзнатост на същността и значението на този инстинкт. Да клекнеш и да погледеш през една отдавна забравена гледна точка. Да откриеш света наново. Да се вдетениш, за да порастнеш.
И ще продължа още по-нататък. И когато детето порастне да го усетиш и да се отдръпнеш.
