Автор: Радост Николова

Да се освободим от илюзиите и митовете, които могат да вгорчат живота на детето

Без преувеличение може да се каже, че по-голямата част от децата очакват първия учебен ден, преизпълнени с въодушевление и ентусиазъм. Те интуитивно чувстват, че тръгването на училище ги поставя едно стъпало по-високо в собственото им развитие. Но не минава и седмица и първоначалното въодушевление се заменя с други чувства. Някои деца сравнително леко преминават периода на адаптация и се чувстват комфортно в училище. Но не са малко и тези, които бързо се разочароват и училищният живот се превръща в тежко бреме, което не им носи нищо друго, освен огорчения и обиди.

По въпроса за училищната дезадаптация педагозите и психолозите са изписали хиляди страници. Но до ден-днешен този проблем се разглежда твърде едностранно. Повечето мнения се концентрират върху това, че щом ученикът се чувства некомфортно в клас, значи вината е основно негова. Е, и отчасти на родителите, които не са успели да формират готовността му за училищно обучение - познавателна, мотивационна, емоционална и т.н. Естествено, не може да не се съгласим, че неподготвеното дете ще се сблъска с много трудности. Както и това, че първоначалните затруднения могат да се закрепят и да прераснат в обща училищна дезадаптация.

Но това е само едната страна на проблема. Счита се, че училището, което е подготвило за живота толкова много таланти и герои, е крепост на хуманизма и морала. В него детето просто е длъжно да бъде щастливо, стига да не притежава самото то някакъв недостатък. Но за жалост, самото естество на училището е такова, че поражда много проблеми, които се прехвърлят като вина на детето.

С тръгването на училище животът на детето рязко се променя и при това невинаги към добро. Проблемите и трудностите, които възникват, са неизбежни. Те са повече или по-малко остри във всеки конкретен случай, но затова пък на практика от тях никой не може да се избави. Училището е много здрава, авторитарна структура със строги изисквания за дисциплина и подчинение. Щом попадне в нея, на детето му се налага да привикне към ограничението на свободата, към нуждата да се спазва строг режим, да се подчинява на чужди и понякога несимпатични хора, да бъде едно от многото, а не единственото на света, да се сблъсква с отношение, невинаги искрено и справедливо, а понякога дори недоброжелателно. И точно затова децата, които са ходили на детска градина, се адаптират по-лесно към училищния живот в сравнение с "домашните" деца, защото вече са привикнали към особеностите на общественото възпитание. Детската градина може по-добре или по-зле да се справи с когнитивното развитие на децата, с тяхната интелектуална готовност за училище, но по отношение на авторитарната пирамида на подчинение то ги подготвя безупречно. Това, което може да шокира "домашното" дете, за "градинското" е нещо съвсем обикновено. То вече е изплакало обидите си още преди години и вече е закалено емоционално.

Затова е добре да не забравяте, че учителката (колкото и да е мила), гледа на вашето дете по свой начин и вие силно грешите, ако мислите, че учителският и поглед е също така майчински като вашия.

А най-важното е да се освободите от илюзиите и митовете, които навремето са вгорчили вашия живот, а днес могат да навредят на вашето дете.


Мит първи: "Училището е втори дом за детето".

То има само един дом. И не трябва да прехвърляте на чуждите хора отговорността за това, което за вас е най-ценното и милото. Училището живее по други закони и тези, които са присъщи във вашия дом, в него не действат. Е, ако училището не е дом за детето, какво е тогава? Задължение, работа, труд. Хубаво е, ако този труд стане любим за детето. Но нека признаем пред себе си - нима всички ние в живота правим само любимите неща? По-често става обратното - работата ни не е особено увлекателна, понякога е даже неприятна. Но необходима. Значи, трябва да се въоръжим с търпение и да изпълним своя дълг. Затова няма смисъл да убеждаваме детето в нещо, в което самите ние не вярваме.


Мит втори: "Учителката е втора майка".

Ролята на майка учителката може да играе само за собствените си деца, а за учениците тя е учител. И това е една съвсем друга роля. Не по-малко достойна за уважение, но различна. Естествено, тя също изисква такт, ум, загриженост. Но сливането на сродни души, безусловната взаимна любов тук просто нямат място.


Мит трети: "Учителят винаги е прав".

Нима има на този свят човек, който винаги да е прав и никога да не греши, да е напълно лишен от недостатъци, предразсъдъци и заблуди? Няма такива хора, даже сред педагозите. Като всеки един човек, учителят също има свои индивидуални особености (не винаги положителни) и лични проблеми, чийто отпечатък неизбежно ще открием в стила на общуването му с децата. Повечето хора помнят първата си учителка като умна, добра и справедлива. След това - още само няколко такива през годините, на фона на десетките учители, които са наливали ум и разум в главите им. Наивно е да се очаква повече. Мнозина от нас в ученическите си години са страдали от това, че собствените им родители са вярвали свято в подобни митове. Нека не повтаряме техните грешки.



Нека казаното дотук да не се приема като гневни нападки срещу училището и ученическите години. В края на краищата, всички ние имаме и много приятни спомени за любимите учители, за добрите приятели, за минутите на радост и веселие. Но тези спомени биха били много повече, ако не ни бяха надянали розовите очила, пречещи ни да различим грапавините от острите ръбове, които нараняват повече. Нека захвърлим фалшивия оптимизъм и кошницата с нереалните очаквания, преди да стиснем доверчивите малки ръчички и да се отправим към училищния двор. Така по-лесно ще ги предпазим от грешки. И много по-трезво ще възприемем положителните неща и достойната роля на училището в живота на нашите деца.



Image: stockimages / FreeDigitalPhotos.net

Последна редакция: ср, 09 юни 2021, 19:51 от BG-Mamma™