Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
- Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?

Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
- О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
- Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
- Какво е това едно умение? - попитала лисицата.
- Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
- Това ли е всичко? - рекла лисицата. - Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.

В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
- Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! - викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. - Ай, Кумичке-Лисичке - обадила се пак котката, - загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.