Поредна приказка за чудовища или за зверовете и светиите
Аз обичам едно чудовище. Едно много опасно, зъбато и шипато и отровно и огнедишащо чудовище. Все пак не се бойте за мен. Моето чудовище е опасно само за себе си.
Всъщност то, или по-скоро тя, така добре е прикрила чудовищния си образ под сиянието си, под изобилното си и нетърпеливо, и ненаситно присъствие, че едва ли сме много хората, които познаваме Чудовището. Повечето й познати сигурно я виждат като звездичка, или като нежно, трънливо цвете, което пробожда привлечените от него пръсти. Най-много да я виждат като пакостливо и своенравно елфче, или дори понякога като грубоват, развилнял се трол. И тя е всичко това, и звездичка, и цвете, и трол. Но като казвам, че е и чудовище, нямам предвид нито бодилите й на цвете, нито навъсения й тролски образ. И те са част от чудовището, но-само най-външният му пласт, хитиновата обвивка, с която се защитава от грубото докосване на света. Но как да се защити от себе си? От онова чудовище, което понякога се издува като балон и я изпълва докрай, така че не оставя място за пъстрите и разнолики създания, които също живеят в нея, и ги задушава почти до смърт
Всъщност, струва ми се, че тя си обича чудовището. Едва ли съзнава, че го обича, но аз я наблюдавам как прикотква звяра и с колко грижа си го отглежда, сякаш е беззащитно, сляпо котенце. А чудовището е снабдено с всички аксесоари, които трябва да има едно средностатистическо чудовище - и остри нокти за разкъсване, и шипове за отблъскване на тези, които посмеят твърде много да се приближат, и отрова, достатъчна за поддръжка на световната фармацевтика до края на столетието, и огнебълващи гърла, и най-вече няколко глави. И всяка от главите мисли за своя сметка, но затова пък мислите им, макар и разнородни и разнопосочни, са учудващо синхронизирани в мрачната си окраска. И няма спасение от чудовището. Посмее ли тя да отсече една глава, на нейно място изниква нова, с нови пламъци и с нов инвентар от мрачни мисли.
Но моето чудовище, за разлика от страховитите чудовища по приказките, които имат за хоби да тормозят мирното население, използва всички тези оръжия само, за да си причинява болка. Бълва отгоре си огнените струи и впива нокти в кожата си, и всмуква навътре отровата си. Защо ли? Може би ако знаехме отговора на този въпрос, щяхме да знаем и как да бъдем щастливи. Щяхме да умеем по-добре да се борим със собствените си чудовища, с демоните, които сме подслонили така гостоприемно в себе си, и които не ни позволяват да искаме това, което имаме, а роят в нас страховете и недоволството и копнежите.
Май всички ние сме един звяр и един мъничък Св. Георги, счепкали се един с друг, вкопчени един в друг в такова сбито кълбо, че понякога ни е трудно да различим къде свършва звярът и откъде почва Св. Георги.
А Св. Георги на моето чудовище понякога е толкова плах и миниатюрен, че му е по-лесно да седне до звяра и да се опита да го приласкае, отколкото да се бори с него и да го пъди.
Забелязали ли сте как нежно се грижим за страданието си? Как го трупаме в себе си, как старателно раздухваме въглените му? Колко сме се усъвършенствали в изкуството да създаваме от всичко болка? Дали защото ни е страх, че ако пропъдим болката, ще пропъдим и щастието, тъй като познаваме едното чрез другото? Дали защото чрез болката си се чувстваме по-големи и по-важни и по-сложни - трагични герои в една епохална пиеса? Намирам десетки други ''дали''- та и нито един отговор. Но в едно нещо вярвам - бихме се борили много по-успешно с болката, ако тя тайничко не ни се услаждаше.
Понякога се опитвам да помогна на моето чудовище, въпреки предупреждението на Уилям Уортън, че никой никого не може да освободи от собствената му клетка. Разказвам й приказки за нея. Разказвам й за всичко, което аз виждам в нея - за силата и за сиянието й. Но тя не ми вярва. Тя смята, че аз обичам не нея, а собствената си представа за нея. Усмихва се снизходително и търпеливо изчаква да прозра Истината за нея. Нейната истина. Сякаш съществува една единствена Истина
Има нещо, в което силно вярвам: чудовищата укрепват от страх и несигурност. А обичта ги кара да се смаляват и да губят силата си. Затова бих искала да мога да намирам думи, начини, форми да й предавам любовта си. Но думите променят значението си веднъж отделили се от мен и достигат до нея с друг смисъл и в други нюанси, или пък просто пропадат в пространството между двете ни
Как да проумееш значението на думите ''обичам те'', ако сам не обичаш себе си?
Но аз съм търпелива и на мястото на пропадналите думи изпращам нови.
Тази приказка е за теб. Тя е моят опит да укрепи твоя малък Св. Георги и да му даде кураж за безкрайната битка, та да може той да укротява звяра. Не казвам да го изпъди. Щяхме ли да сме наистина живи и многоизмерни без чудовищата си? Щяхме ли да сме си интересни?