Здравейте, пише ви един горд и щастлив татко.
Името ми е Валери. На 01.11.2004 г. моят живот коренно се промени - това бе денят, в който аз присъствах на раждането на детето.
Накратко - ние със съпругата ми живеем в Израел, страната на раздорите войните и постоянните самоубийствени атаки от страната на палестинтците.
В нощта срещу първи ноември съпругата ми (Ализа) ме събуди и ми каза, че чувства болки и напъни в корема. Първоначално изтръпнах, но постепенно се успокоих Ето, идва моментът! Моментът, в който животът коренно се променя, моментът в който ще ставаш ТАТКО.

Молех се на Господа всичко да бъде наред. Контракциите продължиха доста време. През това време стояхме с Ализа пред болницата на една пейка и отчитахме времето между контракциите. Към 9 сутринта те се засилиха. След кратък преглед в болницата Ihilov в Тел Авив я приеха. Биха й инжекция и ми казаха, че ако съм много изморен мога да отида вкъщи да поспя  - тя няма да роди скоро.

На път за вкъщи стана pigua (бомбен атентат) на метри от мен.
В момента, в който автобусът минаваше покрай shuka Karmen (пазара) стана експлозията.Тогава осъзнах много истини в живота... Да човек чакаше да стане баща, а на метри от него умряха хора (имаше и един  българин сред убитите).
Към 5 часа отидох пак в болницата - Ализ се беше събудила. Скрих от нея за трагедията. Тя повече от всичко искаше да стане майка, да се роди плодът на нашата голяма любов. Независимо, че сме сами в Израел, ние бяхме готови повече от всичко да станем родители.

Наближи часът, в които бебето ще се роди... Напрежението ми се покачи Дали ще мине леко и без усложнения? 
Ализ ми каза да не се страхувам (то би трябвало тя да се страхува повече, но в случая бе обратното). Иииииииииии... към 19:55 часа се роди то - Щастието на нашия живот, нашият син Денис.

Господ ми е свидетел - аз просто се разплаках наравно с първия рев на бебенцето ни. В този момент имах чувството, че се родих наравно с него и моята първа глътка въздух бе заедно с неговата.

Искам да посветя този разказ на всички бъдещи татковци. Пожелавам на всички да изпитат това огромно щастие.
Искам да посветя тази статия на бабите и дядовците, които наравно с нас тръпнеха на хиляди километри от нас, които плакаха наравно с нас, които независимо от километрите, които ни деляха ги чувствахме сякаш са до нас и ни окуражаваха ( баба Жуля и баба Нина,  дядо Васко и Дончо.)
И най- вече, този разказ искам да посветя на  моята скъпа и обичана съпруга Ализа и искам да го кажа пред всички:
Ализ, ОБИЧАМ ТЕ!

А ето и снимка на нашето щастие Денис.