Най-голямата награда, предоставена от Smart Cells International - 25 годишно съхранение на стволови клетки в най-модерната тъканна банка във Великобритания, печели Венета Ангелова от гр. Пловдив за разказа "За "точките" и преобърнатите светове", който успя да събере 86 гласа.


Двама от гласувалите - Диана Димитрова и Гергана Стоилова, печелят 30% отстъпка от пакета на услугата SmartBaby

За "точките" и преобърнатите светове

Когато бях на пет ми се струваше, че хората се раждат такива, каквито са майка ми се е родила майка, баща ми баща, а аз дете и вярвах, че цял живот ще си останем такива. Когато поотраснах, разбрах, че нещата не са толкова прости и всеки един от нас е призван един ден да бъде родител.
До скоро обаче да бъда майка НЯКОГА ми се струваше като НИКОГА.  Не казвам, че не съм искала да имам деца, но да забременея в главата ми изглеждаше като да спечеля от тотото теоретично винаги има шанс, при положение, че пускаш фиш, но на практика джак-потът винаги отива у някой друг.

Реших да си направя тест по същата причина, поради която си проверявам и лотарията за всеки случай. Никакви предчувствия, никакви съмнения.
Бях слушала десетки истории, посветени на втората чертичка от теста едни не могат да повярват, защото е прекалено бледа, други имат чувството, че тази малка, едва забелижима линийка ги изстрелва във въздуха като новогодишен фойерверк, а на трети им се увива около врата и ги задушава като примка.

Колкото и да е бледа, втората чертичка си е втора чертичка и тази мисъл наистина се взриви в главата ми. Не бях щастлива, а по-скоро приех факта с облекчение, че нещата при нас са се «получили» след ежедневното тръбене на медиите, че 210 000 двойки в България са стерилни. Но преди всичко бях безкрайно смутена дали през изминалия един месец  не съм навредила на тази малка точица, която с нищо не подсказваше, че съществува някъде дълбоко в мен. Притесних се, но не от любов, а от чиста загриженост.

Осъзнах, че се привързвам към този малък човек, който към този момент изглеждаше като точка с чертичка все едно малката ми племенница го беше направила от пластелин когато след 2-3 дни отидох на лекар за да потвърди бременността ми, преди да кажем на родителите си. Докторката го погледна на ехографа и каза почти между другото: О, ама то току-що е доплувало. Не изпадайте в еуфория, защото всеки момент може да емигрира. Стори ми се ужасно недодялано изказване вярно, че тези две микроскопични точки все още бяха всичко друго, но не и дете, но те в крайна сметка си бяха мои, бяха в мен и желаех да си останат там до края.

Така постепенно малкото човече, по-ситно и от пет стотинки, тихо и незабележимо започна да променя живота ми, още преди да се е родило. Отказах цигарите почти без проблем, аз заклетата пушачка, която има няколко неуспешни и безкрайно мъчителни опита зад гърба си и поне два старателни прочита на бестселъра на Алън Кар Вече не пуша. Простих му, че напълнявам. Простих му, че ми прилошава. Простих му, че всичко ме боли. Постарах се да му осигуря необходимия комфорт да не го излагам на шум и дим, да не се ядосвам, за да не тревожа и него, да му пускам само приятна музика.
Е, има и неща с които няма да се съобразя - да му говоря и да му чета още от сега (действало му успокоително и свиквало с гласа ми), защото дълбоко в себе си го намирам за малко налудничаво и смятам, че само г-жа Спок, (съпругата на д-р Спок) го е правила. Разбира се, това е лично мое мнение.

Сега, три месеца преди да се роди, разбирам, че аз не съм просто загрижена, а направо обичам това малко човече с пилешка уста и издуто шкембе, което още от сега си въобразява, че всичко му е позволено да спи, когато най-много се притеснявам, че отдавна не е ритало или да рита, точно когато в службата е най-напечено; да се обръща с гръб, когато го гледат на ехограф или да си слага крака пред лицето, така че да не мога да го видя как  изглежда.

Разбира се, аз мога да му простя всичко. Както и майка ми на мен. Когато и казах, че ще става баба, тя, естествено, се зарадва, но първата и реплика беше: А ти как се чувстваш?. Тогава разбрах, че на пет годинки не съм била толкова далече от истината. Майка ми се е родила, освен за всичко останало, да бъде моя майка, а аз нейно дете и такива ще си останем в нашите сърца до края.

Дълбоко се надявам моето дете, не само когато е на пет и възприема живота като приказка, а до края на дните си  да си мисли същото за мен - че аз съм се родила да го обичам, да се грижа за него и без значение какви грешки правя или съм правила, то безусловно да вярва в това.