Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
  • Мнения: 5
Здравейте,

Аз съм баща на момиче на 15, което страда от анорексия. Знам, че много се е писало по темата, но доколкото успях да проверя няма точно такава тема, в която да се търси помощ от родител към други родители преживели подобна болест с децата си, затова реших за отворя нова тема.

Който е минал през това ще ме разбере какъв шок, безсилие, паника и страх е това и как му се иска на човек да сподели с някой,  който има опит от първа ръка или може да препоръча някой с опит от първа ръка и който да сподели някакви ценни съвети. Изчетох доста литература по темата и мисля че съм наясно с теоретичното представяне на въпроса, както и възможностите за медицинска и психиатрична помощ в държавата ни, които никак не са обнадеждаващи, затова моля само за практични съвети от препатили. При споделянето с близки и приятели установих, че стряскащо голям процент от хора са минали през това, но дали поради неудобство или нежелание да се връщат в мислите си към преживяното (напълно ги разбирам ) не говорятза това. Все пак ако някой реши да сподели, може и на имейла ще съм много благодарен. И нека добрината ви да ви се връща.

Случаят ни е следния - момичето, както казах е на 15, всичко е започнало с незабележими симптоми преди около 8-10 месеца, забелязахме и осъзнахме проблема преди около 3-4 месеца и оттогава е мъка - говорене в къщи, ходене по психолози, психиатри, но теглото си спада и в момента е 38кг/167см. Сега сме на антидепресанти, под надзор на психиатър,  разбира се и полека се храни, но имам големи притеснения как ще е занапред.




  

Последна редакция: вт, 14 ное 2017, 10:03 от Редактор*

# 1
  • Мнения: 823
Много съжалявам, не съм родител, но преди години се запознах с момиче с тази болест. Бяха я записали на тенис за да изразходва енергия и да се нуждае от нова да за тренира. На нея ѝ харесваше и затова не се отказваше от тениса. Та хапваше преди и след тренировка, макар и по-малко.

# 2
  • Мнения: 19
Бях болна от анорексия 3 години,сега съм на 18.Моите мерки бяха абсолютно същите ,най-ниските ми килограми бяха 37,но аз бях доста пълна като започнах ,бях станала 72 кг в 8 клас.Ако трябва да съм честна момента ,в който погледнах реално на ситуацията беше като си видях кръвните изследвания.Черният ми дроб беше започнал да се надува,дъхът ми миришеше на ацетон,нямах цикъл 2 години буквално започват да отказват органите.Моите родители ме заведоха при една психоложка в София ,тя се занимаваше с зависимости,но за мен тя беше доста агресивна с методите си.Беше доста кофти време и си спомням ,че бях толкова нещастна и въобще не намирах причина дори да се опитвам.Даже бях казала на майка ми в прав текст,че според мен е по-вероятно да умра,отколкото да се оправя.И никога не бях виждала баща ми да плаче до този момент,цялото семейство беше просто съсипано...баби,лели.На мен лично метода с психолози не ми помогна,сама се измъкнах,но мина много време.В един момент исках да се оправя и все едно си в едно състояние,че собствените ти мисли не ти позволяват.Осъзнаваш,че се самоунищожаваш и въпреки това продължаваш.Сега толкова съжалявам за поведението.Лъгах ,бях настроена изключително агресивно към хората,които буквално искат единствено да съм здрава и щастлива.Сега съм 47-48 кг на  ръст 166 ,но го няма този страх,това постоянно мислене за храна,защото си гладен,но си ужасен от това какво ще стане ако хапнеш нещо,което не е планирано.Още се хващам понякога как проявявам разни анорексични тенденции,като "да се чувствам дебела",което реално погледнато е далеч от истината,Сама трябваше да се стресна,един вид,защото имах амбиции да уча ,да се преместя и всевъзможни планове, и това нямаше как да стане с неработещи органи и без енергия дори да се кача по стълбите.

# 3
  • Мнения: 5 414
Здравейте,

Боледувала съм от анорексия преди повече от 20 години. В България тогава нямаше никакво адекватно лечение и близките ми се докараха до просешка тояга изпращайки ме в клиника във Франция, като майка ми ме последва и работеше като чистачка почти денонощно. Не беше лесно, и до ден днешен сънувам кошмари за онези времена. Получих сърдечен арест, имам и до днес увреждания насърцето,  бъбреците и яйчниците от болестта. Но оживях, а не всички от онова време имаха този късмет. За съжаление не мога да ви насоча към клиниката, тъй като 2000 година бе закрита.

В България имах познати, които паралелно с терапията приемаха и билки, които им помогнаха много бързо да "превключат" и да спрат да слабеят. Моето предложение е потърсете и фитотерапевт.

Пожелавам ви сила и късмет!  Hug

# 4
  • София
  • Мнения: 12
Клин-клин,
И аз съм от групата на преживелите анорексия. Аз я развих когато бях на 30 г. За има няма 6 месеца отслабнах с около 20 кг. -  от 57-58 на 38 кг (висока съм 165 см).
Лечението - когнитивно-поведенческа психотерапия и антидепресанти. Моят психиатър ми обясни, че хранителните разтройства почти винаги са следствие на депресия. А депресията е агресия, но с обратен знак, унищожителна емоция, която не може да се изкара навън. Поради неспособност да се осъзнае, разпознае, изрази адекватно.
Причини, за да се развие депресия на възрастта на детенцето ти много - несподелена любов, страх от провал, страх от бъдещето, страх от и нежеланието да бъде жена, нарушени взаимоотношения с майката (да, странно, но много честа причина), липса на обич или по-точно очаквания за демонстриране на обич по начин, който не се случва.
Говорете с детето - за какво мечтае, от какво го е страх, какво иска, какво му е интерсно. Не го товарете с ваши очаквания. Давайте му възможност и я убеждавайте да не иска да бъде съвършена (перфекционизмът е и симптом, и причина за депресия, а оттам за анорексия), показвайте й, че ще я обичате безусловно, независимо дали я приемат в гимназия/университет и т.н.

Имайте предвид, че булимията е пряко свързана с анорексията. Човек може да се храни, но веднага след това да отиде в банята и да повърне. Отврат. Много е гадно и изтощително.

Как се справих със себе си? Както казах когнитивна терапия - опознах себе си (да!) и околните, научих се да се харесвам въпреки несъвършенствата ми, да приемам другите, без да ги оценявам и съдя. Антидепресанти в продължение на 3-4 години. Терапията, интензивно беше също толкова; оттогава си посещавам доктора всеки месец, ей така, да си поговоря с умен човек (когато нямам проблем за решаване на дневен ред). Премахнах дразнители, които засилваха неврозата и депресията - първо заминах за 1 година в чужбина (учих), а малко по-късно, след като се върнах смених работа (в този ред на мисли изследвайте дали проблема на детето не е в училище; ако е там - сменяйте го).
Сега, 10 години по-късно се храня нормално, без да се ограничавам, но и без да злоупотребявам с храната. С нормални килограми съм и хич не ми дреме когато кача някое и друго кило. В
Най-важно е да съм здрава. За щастие нямам поражения на организма (или поне не съм установила такива); цикълът ми изчезна за 2 месеца, но после се появи.

Пожелавам ви успех в борбата с това коварно заболяване. И не преставайте да демонстрирате обич към детенцето.

# 5
  • Мнения: 40
В тиин годините и аз бях на границата - 42 кг. Спортувах много и нищо не хапвах. Гледайки си снимките от този период виждам едно болнаво момиче, а тогава се чувствах красива. Спрях навреме, усетих се. Не съм търсила помощ отникъде. Сама пожелах да се оправя. Сега съм 53-54кг и съм доволна. Важно е момичето Ви да осъзнае проблемът и да иска сама да се оправи. За мен беше комплимент, когато някой ми кажеше - леле, колко си кльощава...

# 6
  • Мнения: 5
Благодаря ти Anny95, очевидно си късметлия, знам че има процент от хората, които просто намират вътрешни сили да се справят сами, но не при всички е така. Предполагам зависи от персоналните заложби.

# 7
  • Мнения: 5
В един момент исках да се оправя и все едно си в едно състояние,че собствените ти мисли не ти позволяват.Осъзнаваш,че се самоунищожаваш и въпреки това продължаваш.Сега толкова съжалявам за поведението.Лъгах ,бях настроена изключително агресивно към хората,които буквално искат единствено да съм здрава и щастлива.

Благодаря ти deadxbrain,

Мисля че това доста точно описва състоянието и в нашия случай. Как обаче си успяла да пречупиш тенденцията и най - важното да поддържаш обрата. Мисля че осъзнаването го има и при нея, поне го вербализира, но сам човек е изключително трудно да се пребори със себе си. Имаше ли някакви помощни средства, които ти помогнаха - медикаменти, диетолог, надзор от родители.

 

# 8
  • Мнения: 5
Клин-клин,
И аз съм от групата на преживелите анорексия. Аз я развих когато бях на 30 г. За има няма 6 месеца отслабнах с около 20 кг. -  от 57-58 на 38 кг (висока съм 165 см).
Лечението - когнитивно-поведенческа психотерапия и антидепресанти. Моят психиатър ми обясни, че хранителните разтройства почти винаги са следствие на депресия. А депресията е агресия, но с обратен знак, унищожителна емоция, която не може да се изкара навън. Поради неспособност да се осъзнае, разпознае, изрази адекватно.
Причини, за да се развие депресия на възрастта на детенцето ти много - несподелена любов, страх от провал, страх от бъдещето, страх от и нежеланието да бъде жена, нарушени взаимоотношения с майката (да, странно, но много честа причина), липса на обич или по-точно очаквания за демонстриране на обич по начин, който не се случва.
Говорете с детето - за какво мечтае, от какво го е страх, какво иска, какво му е интерсно. Не го товарете с ваши очаквания. Давайте му възможност и я убеждавайте да не иска да бъде съвършена (перфекционизмът е и симптом, и причина за депресия, а оттам за анорексия), показвайте й, че ще я обичате безусловно, независимо дали я приемат в гимназия/университет и т.н.

Имайте предвид, че булимията е пряко свързана с анорексията. Човек може да се храни, но веднага след това да отиде в банята и да повърне. Отврат. Много е гадно и изтощително.

Как се справих със себе си? Както казах когнитивна терапия - опознах себе си (да!) и околните, научих се да се харесвам въпреки несъвършенствата ми, да приемам другите, без да ги оценявам и съдя. Антидепресанти в продължение на 3-4 години. Терапията, интензивно беше също толкова; оттогава си посещавам доктора всеки месец, ей така, да си поговоря с умен човек (когато нямам проблем за решаване на дневен ред). Премахнах дразнители, които засилваха неврозата и депресията - първо заминах за 1 година в чужбина (учих), а малко по-късно, след като се върнах смених работа (в този ред на мисли изследвайте дали проблема на детето не е в училище; ако е там - сменяйте го).
Сега, 10 години по-късно се храня нормално, без да се ограничавам, но и без да злоупотребявам с храната. С нормални килограми съм и хич не ми дреме когато кача някое и друго кило. В
Най-важно е да съм здрава. За щастие нямам поражения на организма (или поне не съм установила такива); цикълът ми изчезна за 2 месеца, но после се появи.

Пожелавам ви успех в борбата с това коварно заболяване. И не преставайте да демонстрирате обич към детенцето.

Благодаря ти tini_tini,

По принцип всичко което описваш почни едно към едно съвпада с нашия случай, включително това което правим и възнамеряваме да правим и да и говорим. Проблема е че тинейджър родител не слуша, дори и без болестта, пък да не говорим при наличието и.

С училището е голяма рулетка и много се двоумим - от една страна е сигурно, че и това е допринесло в някаква степен, но от друга ново училище е нова адаптация, доказване и включване в нова общност. При един частчен неуспех с това, положението става по зле.   

# 9
  • София
  • Мнения: 12
Благодаря ти tini_tini,

По принцип всичко което описваш почни едно към едно съвпада с нашия случай, включително това което правим и възнамеряваме да правим и да и говорим. Проблема е че тинейджър родител не слуша, дори и без болестта, пък да не говорим при наличието и.

С училището е голяма рулетка и много се двоумим - от една страна е сигурно, че и това е допринесло в някаква степен, но от друга ново училище е нова адаптация, доказване и включване в нова общност. При един частчен неуспех с това, положението става по зле.  

Да, така е, сложно е с тийнейджърите. Самата аз бях неуправляема.

Затова е хубаво да говорите с детето, да го подкрепяте и да не го порицавате. Имайте предвид, че най-вероятно е много чувствително и на пръв поглед незначителен коментар без никакъв подсмисъл може да го изтълкува/ разбере погрешно и да се обиди. Просто бъдете търпеливи с нея. Тя е болно детенце, душата й е болна, макар да се усмихва.

Знаете ли какво още се сещам. Когато бях с анорексия, не поддържах постоянно 38 кила. Качвах до 40 - 42 и наставаше драма. Ужас, дебела съм Cold Sweat , трябва да отслабна. Повръщам храна, изтощавам се с физическо натоварване, не ям или ако ям е някакъв стрък трева. Мъка. И един път психиатърът ме попита: "Какво ще се случи, ако отслабнеш с 2 кг.? Ще станеш по-хубава? Очакваш ли мъжете повече да те харесват? Ще станеш по-умна? Ще си вършиш по-добре работата? Ще изградиш по-пълноценни отношения с приятели и близки? Защо го правиш, какво променят килограмите?"

Мисля, че това беше ключов момент от терапията ми, осъзнаването, че поведението и мисленето ми е на болен човек. Е, не започнах на другия ден да се храня, ама лека-полека започнах да тръгвам по обратния път, да се осъзнавам.

Имайте предвид още, че когато става въпрос за депресия, същата може да е отключена от социални фактори, но стресът да е оказал въздействие на мозъчната химия, т.е. нивото на хормони, отговорни за насроението, да е нарушено. Затова се пият анти-депресанти. Не е приятно, но не е болка за умиране. Но само с лекарства не става. Те само подкрепят лечението с психотерапия.

И още нещо се сетих. Докторът ми каза, че отказът от храна е отказ от живот. Да, аз към оня момент не исках да живея, защото не очаквах нищо хубаво да ми се случи, бях много самотна и нещастна, макар външно да не изглеждаше така.

За училището - трудно ми е дам мнение / съвет. Вие най-добре познавате ситуацията. Но определено преместването може и да е стрес, който в този момент е нежелан. А и детето да се страхува дали ще го приемат новите съученици... Сложно.

Стискам палци всичко да се оправи и анорексията да останв в миналото.

Последна редакция: пн, 13 ное 2017, 20:48 от Не се сърди, човече

# 10
  • Мнения: 596
Здравейте, всичко което каза  tini_tini, че и по-зле съм преживяла. Започнах в 7 клас с анорексия и продължи 10 години. При мен се отключи точно от 1 реплика на родителите ми "Тичам като меченце", т.е. по-тромаво. А съм била около 56 кг./162.
Не правете грешката на родителите ми. Те така се нахъсаха да ме хранят насила, че аз преминах към булемия. Това е кошмар, капан, ад. Те се успокоиха, а аз се оказах в по-голям проблем.
Трябва изключително много да внимавате за всяка дума и действие, а според мен е необходимо и Вие да се съветвате с психолог за действията си спрямо детето. Следете я постоянно но без тя да го забелязва. Това ще Ви е много трудно, защото както казахте и тя е нащрек и агресивна. Бъдете и приятели, а не родители.
Опитайте се да разберете, какво има смисъл за нея, за да го поставите като мотивация. В момента тя не осъзнава последствията, а се радва, че е постигнала, каквото иска. Т.е. за нея е важно, да контролира теглото си и това е основния й фокус. Ако можете да го отклоните към нещо друго , положително... Някой предложи спорт. Мисля, че ако има сили и иска би й помогнало. Примерно може да й предложите плуване. Ще изразходва много калории, но й ще огладнява, съответно, ще трябва да хапва. Предлагайте й вкусна питателна храна, в малки количества.
Като си види тялото по бански и реакциите на околните, които я съжаляват може нещо да й "прищрака".
Аз си спомням, че веднъж майка ми ни заведе на басейн. Явно съм била страшна гледка (торба с кокали), защото всички ме гледаха шокирано. Дори и майка ми се изплаши. Вкъщи ме накара да се съблека гола пред огледалото и ме наби. Е аз пък вътрешно се гордеех колко съм силна и как съм постигнала толкова ниско тегло. Така че трябва да внимавате с действията си. Тя ще ги тълкува по начин, какъвто не предполагате.
При мен цикъла спря за 2 години, косата ми окапа на шепи, спрях да раста на височина, появиха се проблеми със кожата, зъбите, киселини в стомаха, проблеми с корема и храносмилането.... Нищо от това не ме изплаши. Минаха 10 години, а родителите ми и съпруга ми изобщо не знаеха за булемията. Дори родих в този период.
Проблясъкът беше, когато осъзнах че ще умра. Не се уплаших от това. Просто ми стана мъчно и болно. Изместих фокуса. Реших, че семейството ми и детето ми имат нужда от мен. ПОстепенно се оправих без психолог. Реших да се храня разделно и видях, че така ям и слабея. Не се заблуждавайте, че преходният период е лесен. Коства много вътрешна борба, и отнема време.
Мисля, че този период завинаги ще остави отпечатък в начина ми на мислене. На моменти ми светва сигнална лампичка, но се справям.
Това, което исках да кажа в толкова дългия пост, е че за да успеете, трябва да убедите детето, че сте с, а не срещу него. Да Ви има доверие. Тя вероятно е много чувствителна и има и други травми, освен че се е чувствала дебела. Успех!
П.С.
Проблемно семейство ли сте?
Има добър игрален филм от 2017г. - "До кости". А в vbox има българско филмче "В матрицата на глада". (Не препоръчвам психоложката от видеото- Кирякова)

Последна редакция: вт, 14 ное 2017, 15:26 от NOVA NADEJDA

# 11
  • Мнения: 678
Като преминала през анорексия,препоръчвам най-вече спорта и специализирана помощ.Трябва да я накрата да осъзнае,че е болна и да откриете какво точно го предизвиква.
Мои приятелки се разболяха точно от тази мания да бъдат слаби на всяка цена...да не би приятелките й да и намилат нещо?

# 12
# 13
  • Мнения: 3
Препоръчвам Ви д-р Тодор Първанов. Ходила съм при него по друг повод и гарантирам, че е голям професионалист и най - вече голям човек. Лекува и анорексия. Той е психиатър и психотерапевт. И не е привърженик на употребата на медикаменти. Консултира и във форума във beinsadouno.com заедно с Орлин Баев.

# 14
  • München, Deutschland
  • Мнения: 2 582
Дъщерята на колега беше болна, отне им почти година да се справят с проблема.

Детето е имало инцидент при каране на маунтин байк с баща си и след това за няколко месеца не може да спортува, повече лежи, докато заздравее кракът. Отделно от това влиза в гимназия (тук това е на 13), разбира се добре с класа си, но й се струва, че момчетата не й обръщат толкова внимание. Държат се мило, приятелски, но един вид не я оценяват като мацка. Инцидентът с колелото се случва пролетната ваканция, след вече почти пълна година в този клас. Тя намалява храненето, един вид като компенсация за това, че не спортува, за около 3 месеца отслабва с около 10-12 кг. Преди това виждах снимки - имало е мегдан да смъкне 2-3 до 5кг, ако така се чувства по-добре, но при 10кг разлика, родителите й вече са алармирани и търсят помощ. Тогава е към 38 кг на ръст 166. В даден момент е била към 55-56-57кг, според баща й, аз съм виждала снимки точно от този период. За развита жена с бюст и форми е ок, за малко дете изглежда малко едър кокал, но не е чак дебело.

Около 2 месеца по-късно, родителите й го установяват (някъде края на август, тук почват училище на 13.09.). Правят й се всички изследвания - сърце, бъбреци, черен дроб... Баща й беше в много кофти състояние тогава, беше трудно за цялото семейство и му помагаше да споделя, така че няколко човека знаем историята им в доста детайли. Не се установяват увреждания на органи, слава Богу.

Някъде седмица-2 след като говорят с психолог, самото дете започва терапия с психолог (може би психотерапевт), както и хранителна терапия.
Детето се дърпа и не иска, но няма избор. Хранителната терапия първоначално е с общ хранителен план - родителите трябва да й дават по Х грама спагети или месо на ден, еди колко си салата, но всичко е в доста намалени порции! Организмът е твърде слаб и не може да поеме нормалните порции за тази възраст. Това е много важно и го подчертавам, защото иначе ще си докара човек повече проблеми, ако само тъпче детето насила.
За съжаление, тази по-лежерна хранителна терапия и първоначалните разговори явно не дават резултат, затова следващата стъпка беше да се срещнат родители, психолог, хранителен съветник и детето и заедно да определят плана на хранене. Детето има избор примерно между ориз, картофи и спагети и може то да каже кое от 3те предпочита. За месо - аналогично. Има право то да изключи храни, които не обича или не иска да яде. После съвсем целенасочено се избират десертчета - сникърс мини, киндер пингуи... Отново детето избира от зададен списък това, което би яло. Десертчетата са психологически момент - за всеки човек е ясно, че не са най-полезните, но идеята е да види, че нищо няма да й стане, ако изяде 1/4 сникърс (да, това бяха количествата, 2 хапчици).

И тук за родителите започва просто един ад. За да свикне организмът да се храни отново, той не можеше да се храни 3х дневно, както повечето хора, защото ще изповръща всичко, ще се повлияе зле. Затова детето трябваше да яде 6 пъти!!! на ден, като за всяко хранене родителите готвят и отмерват с везничка продуктите. Вярвайте ми, това беше съсипващо, наистина. Измерваше се доли колко олио да се сложи в порцията на детето, брояха се чери доматчета и зелени бобчета (детето ги броеше). Това нещо продължи месеци и за щастие баща й имаше възможност по изключение да работи почти цяла седмица от вкъщи или да идва само за някой и друг час. Трябваше да следи да не се стигне до булимия, трябваше да готви за детето и да кара детето да изяде сготвеното в рамките на 30-40 минути, за да може след 2 часа да яде отново...
Детето опитваше всякакви трикчета, това е ясно, няма да навлизам в детайли, дори изключвало парното в стаята си през зимните дни, защото при студено време, тялото изразходва повече енергия... Опитвало вечер да отваря прозореца, да спи без завивки, само и само да изгори калориите, тъй като спорт му е забранен, бива следено буквално 24 часа в денонощие.

В даден момент, родителите я дадоха в клиника, където първо стоя пробно 2-3 седмици, а после, от януари остана там до май. Там са правили точно същите неща, като е имала и седмични цели във вид на кг, които, ако не достигне, й се забранява разходка или пък трябва да яде повече следващите дни.

През май беше вече излекувана (в клиниката имаше и други момичета, с които си станаха приятелки), разрешиха й от училище да си вземе изпитите в последствие, сега имала проблем само с химията тази учебна година, баща й й е взел учителка и се подобрява. Изкарвала някъде българския аналог на 4ки и казала, че се затруднява и родителите й предложили тази помощ, иначе те се радват, че тя е добре, не им пука за 4ките по химия, това са си вече нейните амбиции да е добра ученичка, каквато е била и преди болестта...

Извинете за дългия пост, но се надявам да бях полезна.

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт