Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Клюкарник
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 290 отговора

До хладилника, който обичам

Мнения: 21 837
Хавански клуб І
(по прастара форумска традиция темата я заключих, че чукна 15 страници)

...Над притихналото море изгряваше червено като кръв слънце. По пясъка се търкаляха бутилки ром, празни до една, угарки от пури, и бабички. Бабките се валяха в най-разнообразни пози по разпънатите право на плажа под палмите хамаци. Чуваше се неравномерно гръмко хъркане на няколко тона.

От къщата със сламен покрив се чуваше дрънчене на посуда, примесено с тихи ругатни на испански - очевидно някоя от обитателките на плажната хасиенда вече беше будна и се бореше със сутрешното приготовление на кафе.

Откъм тесния неугледен път, водещ към къщата, се зададоха огромни кълбета прах. Сеньора Хапка погледна през дупката в сламената стена, която служеше за прозорец, макар че единственото, което подсказваше че е такъв, бяха окачените пердета във весели цветове, странно импониращи на царящия хаос, които Мюриель беше окачила в странен пристъп на домошарство. 'Боже, какво е това пък сега? Вчера вече мина една тропическа буря...отнесе Ламелита незнайно къде, добре, че горката стара душа успя да грабне бутилка ром, докато силният вятър я отнасяше с развети фусти, от които стърчаха кокалестите й крака... Ще ида да питам онези кикимори, дето още се валят из хамаците след снощната фиеста, може би някоя от тях погрешка е настроила радиото на друго, освен на развратна сластна салса, и е чула прогноза за времето, аха..."

Сеньора Хапка се понесе в умерен тръст към плажа - силно вярваше, че никоя истинска дама няма да търчи като побесняла, каквото и да й се случваше. Е, освен ако не тичаше към мъж, но на тези години?! Макар че, помисли си Сеньора Хапка тичайки, вчерашната вечер доказваше ясно, че стига да има желание, годините не са никаква пречка за плътските удоволствия.

Стигна до другите бабки и с учудване видя, че някои вече са успели да се събудят достатъчно, за да захапят поредната пура. Внезапно ръчкане в гърба я стресна и я накара да подскочи. "Къде ми е кафето? Днес е твой ред." Беше Кубинската КрасТавица, която, за да не й се налага да става от хамака, където се беше разплула, ръчкаше Сеньора Хапка с кокаления си бастун, украсен с кокоши пера (и глави тук-там), който, както всички знаеха, носеще от чиста суетност, тъй като макар и стара, беше в чудесна физическа форма, особено ако имаше някой в панталони наблизо. Украсата на бастуна беше екзотична, защото Кубинската КрасТавица много искаше хората да я смятат за Вуду магьосница, въпреки, че на Бабайския плаж повечето обитатели си познаваха и кътните зъби от форумско време оно, и не можеха да я сбъркат. Понякога обаче в хасиендата попадаше някой заблуден капитан, моряк или режисьор, който при вида на странната старица с вуду-бастуна потреперваха и бяха готови да изпълнят всичките й желания даже без да им показва казана с врящи кокоши глави.

"Кафе? Ще има, почакай" - каза Сеньора Хапка - "Но не за кафето съм дошла сега. Погледни към пътя. Пак ли тропическа буря?"
"Секунда" - каза Кубинската КрасТавица, и сръчка, както изглеждаше, хамака си. Разнесе се жалостиво стенание. "Не, амор, не мога повече! Четири пъти за една сутрин - имай милост, кълна се в Божието име! Изтощен съм!"
"Не те будя за това...макар че е добра идея, щом го споменаваш" - каза предрезгавялата от изпития ром Кубинска КрасТавица.
От хамака се измъкна разчорлен мъж. Усуканите му полулипсващи дрехи ясно показваха с какво се е забавлявала КрасТавицата през нощта.
"Ти си моряк - погледни онези кълба прах и кажи - тропическа буря ли се задава?" запита КрасТавицата.
"Не, не мисля" зачеса се по разчорлената глава мъжът. "Не ми прилича на такава"

Сеньора Хапка видя, че този разговор няма да донесе нужната й информация и се зае да обикаля останалите хамаци.

Всички баби се събраха. Оказа се, че по хамаците им имаше доволно количество мъже приблизително във вида на Хосе-Антонио, както се оказа, че се казва морякът в хамака на КрасТавицата.
"Боже, къде съм бляла вчера", зачуди се Сеньора Хапка "Явно са пленили цял кораб барабар с екипажа! Тази вечер няма да се отрязвам толкова рано, какви чудеса изпущам!"

Верни на нестихващата си сеирджийска страст, всички преместиха плетените ракитови столове на верандата, обърнати към пътя. Ако бяха малко по-разумни, щяха може би да се скрият от евентуалната тропическа буря, но кой ти мисли за опасност, когато има шанс за приключение.

Кълбата прах ставаха все по-големи и идваха все по-близо. Започна да се чува и странен шум - пърпорене, примесено със странно тракане, помежду се носеха яростни крясъци. Изведнъж се чу едно голямо 'Гръм!' и шумът секна. Крясъците се усилиха. Обитателките на плажната хасиенда щяха да се пръснат от любопитство.

Прахът постепенно се слегна и разкри странна гледка. Един стар Фолксваген Костенурка, някога червен, а сега основно покрит с ръжда и кръпки кит, с липсваща дясна врата и отворен заден капак, стоеше на прашния път. Около него се суетеше някаква особа и издаваше особени крясъци.

Жените не издържаха и тръгнаха да видят кой им идва на посещение. Като наближиха до колата, отделни думи от ядосаните крясъци започнаха да се различават. '...tu madre, cabron!'...'Maricon!'

Особата беше с ярко рижа коса под червен тюрбан, която - предвид възрастта й - очевидно не беше с оригинален цвят. Разветите й фусти в различни цветове ядно се полюшваха около ханша й, разкривайки костеливи пищяли. Речниковият й запас от испански ругатни привърши и за учудване на плажните обитателки, особата премина на чист български. '...и майка ти, и леля ти, и всичките ти роднини от женски пол до девето коляно, проклета бракма! Разбирам защо нашият многообичан лидер спря от производство костенурките, човек доникъде не може да стигне с вас! Ай, ша ви са..."

Рижата персона изведнъж видя, че не е сама. Беше наобиколена от любопитните старици, които внимателно я оглеждаха.

"Коя си ти?" запита Мюриель, попипвайки предпазливо патрондаша, който никога не сваляше, дори когато останеше без бельо.
"Секунда!" каза Рижата "Ето, моля - паспорта ми!"

От снимката в документа ги гледаше млада жена

(която, незнайно как, се беше изхитрила да се снима дори за официален документ с пура в уста).
А насреща им беше някаква стара, много бойна жена, на която от единия ъгъл на устата, висеше същата на вид пура


"Че това ти ли си на паспорта?" запита учудено Василиса, която, бидейки доверчива душа, за разлика от Мюриель, не подлагаше на щателен разпит, включващ горяща хартия между пръстите на краката, всеки новодошъл.

"Аз, аз..." някак огорчено промълви Рижата. "Преди петдесетина години. Така и не стигнах до паспортното за нов документ", подхилна се после тя невинно.

Сеньора Хапка през цялото време се вглеждаше настоятелно в сбръчканите черти на жената. Изведнъж се ухили до уши, като разкри всичките си зъби, до един златни.

"Рижа Проклетнице! Ти ли си това?" извика радостно тя.
Рижата грейна насреща им. "Мислех, че никога няма да се сетите! Аз съм, разбира се! Все така рижа и проклета!"

Сред кикот и бъбрене сюрията стари жени се понесоха обратно към хасиендата, като разпределиха помежду си многобройния багаж на Рижата. "Така и не се научи да пътуваш с малко багаж!" малко ядно промърмори К., понеже й се беше паднал най-тежкия куфар.
"Как с малко? Че аз идвам, за да остана!" викна щастлива Рижата, хванала под ръка Сеньора Хапка и Мюриель, и умъдрила се да не носи нищо от собствения си багаж.

Настаниха се на верандата. Сеньора Хапка изнесе дългоочакваното кафе и го разпределиха помежду си.

"Най-накрая успях да дойда", каза блажено Рижата, извади плоска манерка и подправи кафето с малко ром.

Слънцето вече се беше извисило. Щеше да бъде прекрасен ден.
Цитирай


Мнения: 1 629
Карибският ден прилича на детски празник, на чувал пълен с музика, сладострастен аромат на  захарна тръстика, гиздави дрехи, пера, паеля, лепкав кокосов сок, пот и страст, който клоун-шегобиец изсипва върху главата ти. Карибският ден e всичко друго, но не и скучен.
Доня Руфина разбърка пържените банани и припявайки си любимата песен на майка си, при чието дори и мислено споменаване се прекръсти, обхождаше с поглед плажа за всекидневна проверка, като едновременно с това контролираше и количеството ром в кафето на съпруга си. Тя примигна, и призовавайки на помощ де що светия имаше на разположение, хвърли тигана, грабна бинокъла и зяпна плажа с отворена уста. Нищо не беше толкова важно, колкото порция чудесни мазни банани, освен огромната птица, която незнайно как лежеше на сто метра пред дома и.
Делтапланерът се приземи, забивайки нескопосано нос в пясъка. След секунда изпод него елегантно, доколкото изпълзяването позволяваше елегантност, се показа и авиаторът. Като театрално свали каската и огромните очила, разтръсквайки предизвикателно сини коси, Ламелита в пълен блясък се присъедини към очакващата я на верандата група.
-Малко ром и всичко ще си застане по местата- каза тя. Никой не и повярва. Тук нищо не си беше на мястото и това много ми харесва, помисли си всяка от тях.
« Последна редакция: пт, 14 юли 2006, 11:17 от мюриель »
Цитирай

До хладилника, който обичам

Мнения: 21 837
Ламелита - възкликна бързо вписалата се в бедрруго привична й обстановка на много ром и пури Рижа Проклетница - разбрах за тропическата буря. Разкажи ни, как пътува, и как успя да се завърнеш триумфално с този делтаплан, откъде идваш?

"Все едно ме интересува", помисли си Мюриель, захапа ядно пурата си, напоена с малко първокласен ром, и заби поглед в позива, който искаше да довърши до довечера.
Цитирай

Му Кинд Оф Плаце

Мнения: 4 033
Туй ми е най-дъгият пост в историята-Проклетницата може само да ми диша прахТа  bowuu
Дами, детето ме намрази, но ето тук 17 страници ситен текст с недобре вкарани картинки-Нещо се случи или Луди баби  Peace




Стариците и морето


Жената бавно вдигна поглед нагоре, към необятното пурпурно небе, заливащо морето и лодките с меките отблясъци на залеза. Сякаш винаги бе стояла тук и винаги бе изпращала слънцето.  Зареяла поглед, тя ту изпадаше в нереален транс, в който, морето и залезът бяха част от нея и заедно с нея се сливаха в невидимо и необяснимо цяло, ту рязко отмяташе коса, бръсвайки солените пръски от челото си, и тоя неволен жест рязко я връщаше към настоящето. Малкият кей се тресеше под напора на вятъра, а след като и солените пръски вода заплашваха да я изкъпят, тя примирено извади крака от морето, стана и се запъти към къщата на плажа.
- Умница, май ти трябва хавлия!- смеейки се я посрещна една от обитателките на плажния дом.
- Не, Анда, благодаря ти, но ром би свършил работа.-също тъй шеговито и отвърна Умница. - Ужасно се измокрих, но просто не бих могла да пропусна този залез. -Дано поне някой да се е сетил да сготви, покрай цялата тази романтична еуфория наоколо.
Умница влезе в къщата, като продължаваше да мърмори, а Анда я последва.
 Къщата беше цяло чудо, никой в околността не помнеше, а и не знаеше, кога е била построена. Фактът, че все така си стоеше, кацнала на самия край на плажа, устояла на циклоните и човешката немара, я направи в очите на новодошлите наемателки великолепна. Те се нанесоха преди месец в чудесно настроение и с тонове багаж, под присмехулните погледи на съседите си.
Бяха невероятно колоритна компания, смеещи се, облечени в разноцветните си рокли, боси, със светещи очи и развяни от вятъра коси... Жени, прехвърлили 50-те... Нахлуха като ураган и сгушената в дървета къща се оживи и засвети...
Умница се оказа права. Покрай суматохата никой не се беше сетил за ядене. всички бяха насядали на верандата, грижливо придържайки запотени чаши ... витаеше усещане за промяна, нещо вълнуващо щеше да се случи. какво търсеха тук тези жени?
****************************************************************
Луната чертаеше пътечка през спокойното море. Плажът беше пуст, никъде не се виждаше жива душа. Верандата осветяваше пясъка пред къщата, но нямаше минувачи – за да се потопят в смеха, който може би и заради кубинския ром, ставаше все по-силен, по-звънък.
..., засмя се със смеха им и зачака...
Клубът, драги, е за всеки,
мисъл щом у него свети и
на звуци от китара, щом
потропва и припява, щом
не спи, а съзерцава как
луната не изгрява.
Щом морето го привлича.
Тази членка от Хавана,
с рокля пъстра, е засмяна,
с книга във ръка тя подтичва
по брега.
Подрънкват леко шарени мъниста,
трептят въз останките от бюста,
отгоре им брадавица космата
навъсено бретона си отмята.
Напукани, начервени уста,
красящи немощната, пък фризирана глава,
обгърнали блестящото чене,
отпиват с трепет ароматното шише..
******************************************************
АВТОБИОГЕОГРАФИЯ

Боза албанска,
мастика гръцка
и сръбска музика.

Кубинска пура.
английска сол,
бас юесейски.

Хавайски нощи,
зора с малайка,
о, Суранайка.

Марон ямайски,
кафе бразилско,
чилийско сосче.

Пилаф по Стамбул,
Миланска скала,
муха испанска.

Непалски шерпи,
индийски пози,
килим персийски.

Бенгалски огън,
афганска хрътка,
грип виетконгкски.

Цейлонско чайче,
коняк грузински,
чеченски рекет.

Тайландско „Сейко”,
ухо пигмейско,
еврейско злато.

Ливански кедър,
кайман тайвански,
палома бланка.

Борба канадска,
малтийско флагче,
рали в Монако.

Японски шушляк,
кожух монголски,
калпак московски.

Стена берлинска,
стена китайска,
шенгенска виза.

Канал панамски,
канал Суецки,
и Волго-Донски.

Петрол иракски,
венецуелски
и Юкатански.

В Аляска водка,
варан комодски,
въже в Манила.

Лале холандско,
виенска кифла
и чеХска бира.

Финландска баня,
шотландска гайда,
теле швейцарско.

Картофи полски,
искри-шампанско
и мамалига.

От Брюксел зеле,
бръснИч белгийски,
унгарски чардаш.

Норвежка сага,
исландски гейзер,
ирландски сетер.

Перчем казашки,
молдовски вълци,
миньор-арменец.

На шведска маса
нубийско слънце,
виц магадански.

И – мила мале –
аз – пиле шарено:
балканско зрънце
със яко дънце.
**************************************************
Лекият, освежаващ коктейл “Мохито” (Mojito) ( ром, лимонов сок, лед и кубинска разновидност на ментата herba bueno) се ражда в Куба в средата на 18 век. Историите са различни, но според Pepin Argamasilla, историк на Bacardi Global Brands, аналогична напитка от лайм(зелен лимон), захар, мента и aguardiente(ликьор от захарната тръстика, подобен на ром) е създадена от сър Франсис Дрейк (Francis Drake). Тя става популярна в средата на 16-ти, когато Дрейк използва Куба за своя база.
През 1862 година Don Facundo Bacardi Masso създава Bacardi, светъл ром, който заменя aguardiente в напитката. Наричат я Mojito ( идва от африканската дума mojo - малка магия) и така се появява познатия ни коктейл.
През 1934 година семейство Arechabala от Хавана започва производството на ром с марката Havana Club.
В съвременните варианти на кубинския “Мохито” ромът задължително трябва да бъде от Антилските острови. Някои считат, че “Мохито” без Havana Club – не е истински, други предпочитат Bacardi (до 1960 година произвеждан в Куба, а след национализацията в Пуерто-Рико), трети използват хаитянския Barbancourt, ямайския Captain Morgan или барбадоския Mount Gay.
Разнообразни са и добавките към основната напитка ( горещият “Мохито”, например се приготвя с липов мед). Говори се, че Фидел Кастро обича “Мохито” с ментов ликьор, а за Хемингуей барманите приготвяли специална разновидност на “Мохито” - Double Papa, в която количеството на рома се увеличавало двойно.
******************************************************
Тъмен облак закри луната. Подухна леден вятър и морето сякаш настръхна. Когато луната отново изгря, бледите й лъчи осветиха кораб с черни платна, появил се сякаш от миналото. Веселият Роджър се хилеше зловещо от флага, а на палубата се разхождаха двама души. Вятърът довяваше думите им.
Старата Фернанда се прекръсти и хукна в тромав тръст към вилата. Скоро на верандата се изсипаха всички стари дами, косите им нелепо преливаха в различни отенъци на розовото, а кубчетата лед в чашите им остро подрънкваха.
От кораба се отдели лодка и заплава към брега. Дамите загледаха с нега загорелите, мускулести ръце на гребците.
От лодката скочиха пъргаво двама със снежно бели ризи, корсарски панталони и флибустиерски шапки. Те едновременно свалиха шапките за поздрав и се поклониха. Кой знае защо, едната фигура стискаше под мишница жива кокошка.
- Василиса - изпищяха дамите, познали кокошката, пардон, тази, която я стиска.
- И Франзела - добави познатият глас. - Заради вас съм се помъкнала по кубинските морета, дълбините да ви погълнат, дано!
Василиса изплю няколко бели пера и връчи кокошката на Мюриель:
- Време е да ви прибираме в Южна Франция.
- Време ли е? - неуверено попитаха дамите.
Франзела кимна.
- Не се колебайте, на нашия кораб има достатъчно ром, зарове и... тя погледна към моряците в лодката.
В този миг Ламелита вече се беше пордедила на брега с куферите.
Корабът, ах, корабът, се полюшваше като черно чудовище изплувало от дълбините. Огромно, готово да ги погълне и все пак магнетично приканващо. Част от пъстрата група се отправи към къщата и малко след това, натоварена с багаж, потъна в металното туловище на 'Умница Франзела II'.
Няколко самотни фигури проследиха суетнята, зацъкаха една на друга и си сипаха още ром.
-Хавана-изквича истерично една от тях-Хавана не би ни пуснала! Ще ви чакаме!-при което останалите се захилиха с неподправен младежки кикот и се върнаха на верандата. При рома.
Залезът настъпва. Последните лъчи огряват стар плакат с лика на Фидел, вперил строг орлов поглед в кървавата бездна на океана.
Сега Островът на свободата е наистина свободен - знойни и темпераментни кубинки, разголени тела, страстни вечери с дъх на ром...

Куфарите, чинно строени продължаваха да си чакат мълчаливо. Но непреодолимо желание да продължиш да живееш в рая сред първородния грях, оставаше и беше по-силно. В далечината звучеше салса...
***************************************************

Ромът ги беше хванал. Слънцето залезе и те някак притихнаха, разплути на верандата, зазяпани в морето. Масовият кикот се смени с някаква смътна тъга. Корабът беше тръгнал за Франция без тях, но не това ги натъжаваше.
- Помните ли как се запознахме, в оня форум...- каза най-трезвата.
- Как сме могли да висим пред компютри, когато по света има места с такива залези и толкова ром....Я ми досипи.
**********************************************************

Тъгата, тази тъга всъщност беше поради факта, че компанията се почувства гладна... Виновно погледнаха към къщата, от където се чуваха трясъци на тави, може би пълни с лютеница... Щеше ли Ламелита да сготви? вечерният бриз донесе аромат на чубрица... Мъчението продължи още минута-две. Ламелита извика: Момичета, хайде да ядем на верандата! Де ваня, със смях, каза - Идваме да ти помогнем с чиниите, но дали си достатъчно трезва да готвиш? Всички се заливаха от смях. Веднага два силуета, почти препъвайки се, изтърчаха да донесат димящите чинии...
Пълна хармония: ром и манджа! какво повече му трябва на човек?
За да усетите вкуса на манджата, трябва да си представите Ламелита. Дребна на ръст жена, с пищни форми (как поетично да кажа -дебела?), показващи как обича да си похапва. Един истиски гурмет. Имаше гъста, разбъркана във всички посоки коса и невероятно живи очи - споменът от миналите години.
Следващите няколко минути никой не чуваше салсата, не виждаше красивото кубинско море...
Дафодил се нахрани първа и изприпка ведро, за да забърка още няколко коктейла...
Анда каза: Хей, трябва да лягаме - все пак по някое време! Аз утре отивам за риба. който иска да идва с мен, трябва да е свеж, нали?
Дона се беше излегнала блажено на един шезлонг. Шалът й се развяваше от вятъра... тя вече спеше в очакване на всичко хубаво, което ги очакваше утре.
Всъщност всички те живееха от ром, музика и пресни плодове. Може би затова бръчките по лицата им почти не личаха.
В петъчните вечери се отбиваха в La Banda. Обичаха да полюшват все още жизнените си тела в ритъма на музиката. Дори младежите се изпълваха с лека завист... А после се прибираха по кея, прегърнати, изпълвайки тишината със смях и спомени...
Бурен кикот! Аз съм достатъчно пияна и едва не направих жертвоприношение, каза Ламелита... А то трябвало да ви сготвя с ром!
Дона: Айде от мен да мине! Утре ще правя лютеница... дали някой отвлече кокошката, да я сготвим?
Хайде да се преброим? кои заминаха за Франция? 
Ламелитаааа - изхълца Дона - аз тебе мноу та уважавам, но не съм толкова пияна, че да седна да правя лютеница, аааа...
Кокошката я взеха да участва в сантерия... и само главата остана от нея 
Бройте ме, още съм тук, трябва да изветрее целият този ром, преди да премина към абсента 
...хмм, Драги Хаванки,
Грехота е да чакаме пенсия тихо и кротко. Предлагам да осъществим една скромна репетиция. През септември, примерно, по южното черноморие. Минимум уикенд, максимум седмица. Само жени, без мъже, без деца, без работа за вкъщи...Ром и Лютеница! Ще готвим поред, само който му е кеф. Нощни къпания, вила под наем. Има ли и друг зажаднял като мен?
Кански вик раздра сутрешната тишина. Чайките се стреснаха в съня си и ако можеха да мислят, щяха да се възмутят дълбоко: - Кой идиот крещи толкова рано? Сигурно са онези, дето пиха цяла нощ...
Отговорът на птичия въпрос се появи с гръм и трясък, изскочи от къщата и се затича към морето – странна посока за бягство, но това е друг въпрос... Съществото крещеше с пресипнал глас: - Помощ! Паук! (паяк) По-мооо-ооощ!
Забелязваше се лек спад в ентусиазма на жената за бягство, макар отстрани да изглеждаше, че тя се е устремила към спокойното кубинско море, за да преплува редовните си 15 километра бруст.
Чайките многозначително кимнаха с човки: Ох, инсектофобия... Ще ни бъде шумно...
- Леле, дали ме чуха? Никой не помръдва. Дано не съм ги събудила. – мислеше си жената. - А защо не ме чуха? Ако са ме чули, ще ми спрат рома... Но защо никой не се показва?
Ламелита направи елегантен кръгом и се устреми обратно към къщата, запъхтяна. Отиваше да провери как е компанията...
Кокошата глава я погледна. Черните очички бяха неподвижни, но я зяпаха. Дона потръпна. Не беше очаквала това. Старата негърка и напправи знак да хвърли птичата глава в казана. Запрати я с неподозирана точност и онази пльосна звучно и потъна в зелената течност.
Уроци по отвари, повтори си Дона наум, като една част от нея продължаваше да не вярва, че другите и части седят в смрадлива колиба на края на гробището и замерят казани с кокоши глави.
Старицата напяваше монотонно някакви думи, които и да звучаха познато, нямаха нищо общо с испанския. Нямаха нищо общо с който и да е език, всъщност. Дона се опита да запомни някоя дума, но не успя да различи началото или края на нито една. За да не стои като истукана си тананикаше в такт с напева на магьосницата. Отварата в казана се разбълбука, заклокочи, като заплашваше да залее сламения под на колибата. Негърката стана необичайно чевръсто за стоте си години и вече крещейки, все същия напев, започна да се върти, да подскача, вдигнала ръце към небето, което поради липса на покрив също участваше в безумния ритуал....
“Следващата сутрин винаги е тежка” – помисли си Дона в просъница. Бяха забравили да спуснат завесите и кубинското слънце нетърпеливо тропаше по затворените й клепачи. Тя отвори леко очи и плъзна поглед по празните бутилки от ром и натъркаляните по пода пирати. Капитанът похъркваше до нея, а лявата му ръка, завършваща с остра кука, бе преметната през гърдите й. “Оргия... и то на нашите години... срамота!” – подсмихна се под мустак Дона и огледа по-внимателно капитана. Биваше си го. И как подрънкваха сребърните му халки, когато се навеждаше над нея..  “Може би трябва да поканим момчетата да ни погостуват няколко дни” – помисли си тя – “Ще говоря с дамите. Но преди това ще поспя още малко”.
________________________________________
* * ****************************************
Слънцето нахално започна да припича... Палмите пред къщата пускаха рехава сянка на верандата. А там, на един шезлонг, седеше Небесната, въоръжена с чиния и чаша... въпреки снощното пиене изглеждаше невероятно свежа, а наоколо нямаше жива душа. Къщата беше доста голяма, на един етаж, с множество спални и огромна трапезария. Някой тропаше в кухнята, очевидно в желанието си да се нарани, но да се жертва за общата прехрана... Небесната се провикна: А не трябва ли да си наемем някой? Поне да чисти?
Някой измуча одобрително...
- Ехо, здрасти! ДеВаня също бе станала. Носеше чаша топло кафе. Беше все още по нощница, разчорлена, но с доволно изражение.
Кой квича рано заран? – попита Небесната.
- Така ли? Изобщо не съм чула. Спах като пън. Малко ме дъни кратуната, имаш ли аналгин?
- пийни си малко ром, със сигурност ще помогне.
Прас, търкул, прас, прас! И кикот. В кухнята се чуваха повече гласове, отколкото бе необходимо. Ламелита, Хапката и Мюр се опитваха, без да дават жертви, да нарежат един ананас, не особено успешно. Превиваха се от смях, а ананасът – горкият – се разпадаше на всевъзможни парченца, които очевидно умишлено не желаеха да падат в купата...
- Щели сме да имаме прислуга, през кикот отбеляза Мюриел.
- А стриптизьори ще си наемем ли? – попита Ламелита, все още гузна от ранните си гласови изпълнения. – Аз лично май имам нужда някой да унищожава бубулечките наоколо и да не квича непрекъснато... вече си представям полугол левент, който мачка разни пауци и бръмбари, докато се кълчоти... хихи!
- О, какви идеи! Изневиделица в кухнята влетя Де Ваня. Почти виновно промърмори – Ожаднях! Дали е останал лед? Какви стриптизьори? Какви бръмбари? Вижте, цяла нощ сънувах разни пирати, капитани... много рано се почнах! Дайте да ядем и да се разходим по плажа... стига сме пили, или поне да пием, но с мярка! На кръгъл час?
- Пълно обслужване! Трябва да наемем чистач, поне... каза Хапката. С финален саблен удар тя донаряза ананаса и се понесе към верандата.
**************************************************
 Не в очи,
         а в коварни зелени блата
         те примамвам
         да потънеш,
         поглеждайки мен.
         Целуни ме.
         Вкуси от покварата сладка.
              ...
         В полунощ
         ти приготвям горчива отвара,
         думи древни
         над нея редя.
         В кръг от огън и сенки
         танцувам дивашки.
         Урочасвам, обричам, кълна.
              ...
         Тихо съскат
         змиите в косите ми вплетени,
         щом жигосам
         с устни плътта:
         ...принессси ми
         в жертва
         сссърцето ссси...
              ...
         Нека тръгнем сега.
         През тъмата,
         през прекрасната
         черна мъгла.
         Дай ръка...
         ...ще ти взема
         душата.
*******************************************

... Тежка въздишка се откъсна от напудрената гръд на престарялата дама. Всмукна още веднъж от сигарето и го постави до изящният стъклен пепелник, подарък от къдрокос капитан, татуиран с инициали love alma.  Чести спомени връхлитаха гладкото чело, което помнеше бурни страсти и фатални подвизи из морските дълбини, случили се в близките години. На преклонна възраст, човек се опитва да компенсира скуката с двойно загребване от щедростите на живота, също както направи Мадам Ивет... Начервисала плътните си устни,  разтребила плетената масичка от сутрешното си кафе, Мадам стана от люлеещият се стол. Запъти се към другата част от прясно боядисаната  верандата, гдето се събираше посуда за предстоящата гала-закуска. Макар в сутрешен час, имаше нужда от полъх свежест и си правеше вятър с овехтяло руско ветрило. Сетне огледа масата и влезе в къщата, да потърси някоя изненада за съмишленичките си. Тя често правеше дребни подаръци за приятелките, с които споделяше великолепната си почивка на брега на морето. Случваше се да твори с дни, на тайно място в близката палмова горичка, сетне ухилена като малко дете обявяваше място за изложба, правеше импровизирана шведска маса с пъпеш, диня и ром и раздаваше творбите си. Така за кратко време, всички обитателки на хасиендата бяха оборудвани с всевъзможни красиви или кичозни, миниатюрни или гигантски произведения на изкуството, които нямаше где да събират и трупаха в мазето, скришно от автора им...
Той се появи някъде на третата седмица от престоя им в къщата, когато ромът беше на привършване, но на никой не му се слизаше пеша до селото. Идваше на плажа следобяд, седеше и просто четеше. Не забелязваше, че когато е там, старите дами се скупчваха тихо на верандата, всъщност сякаш не забелязваше нищо наоколо. Преди да си тръгне почти ритуално се потапяше в морето, не плуваше, само влизаше и излизаше от водата. Носеше ризи в ярки цветове, не беше твърде млад и не беше достатъчно тъмен, за да е кубинец.
             -   Според мен е френски режисьор и чете сценарий – каза Дона.
              -    Иййй, теб пък все интелектуалци ти се привиждат. Недохранен е, да взема да му сготвя нещо – репликира Ламелита.
             -   Недохранен бил! Чудесно жилаво тяло! Дали би...то на нашата възраст едва ли, ама...оххх... – затюхка се Дафодил.
             -   Да му направим вуду и да го вземем в робство – предложи Мюриел с охота.
             -   Отивам за остатъците от кокошката. А, тя Ламята я направила на супа, отиде ни вудуто на кино....


Трябва да осъществим извънземен контакт от трети вид, все едно от кой вид, де! След като се е пекъл цял ден, правил стойки и излъчвал сексапил, като нищо ще изльока един коктейл! можем паук да пуснем вътре - с магическа сила! отпива той една глътка и ни става роб! - мечтаеше Небесната... ДеВаня кимаше доволно и търсеше забравени магически рецепти в паметта си
- Да, ама Мюр ще му го занесе - каквато е засукана! - предложи Ламелита. Или пък да му опънем корда на плажа, та да се пльосне, докато отива към морето! После деВаня ще му прави изкуствено дишане... един вид - първа помощ! може да ни пишат в местния весник - продължаваше да дудне Ламелита...
Дафодил, каквато е суетна, вече беше влязла да се преоблече, за да бъде готова за срещата... За да подсили ефекта, си беше сложила онази сламена шапка, с цветята... Красота!
- По-скоро има нужда от лек масаж! - повдигна вежди и се усмихна лукаво Мадам Ивет. Потрака с дългите си лакирани нокти по верандата и загледа дружките си.
 - Масажиране еротично по тялото екзотично... Ех, защо пък на нашия плаж ще да е дошЕл? Има тука нещо гнило! Сигур ще ни краде, трябва да си заключваме провизията, няма начин! - поклати фуста бабата и замаха в посока хубавият мъж със заканителен показалец. Склерозата се обаждаше, беше й време вече.
  - Пък ако Калина го види, ще получи Кандида от възмущение! Ще рече, че е тесногръд, нисък, късокрак и плешив, с пропуски в зъбите и кирливи яки на папагалските ризи! Знам я аз нея, нищо не й убягва, има набито око като на глист! - засмя се г-жа Мюриел, плясна с ръце и подрънка от радост с мънистената си гривна, лично производство.
Отвори очи и веднага примижа, слънцето сякаш влезе в главата му и избухна. Все така мижайки опипа челото си и не се учуди на огромната подутина, заемаща мястото му. Последното, което успя да си спомни, беше летящата дъска. Да им имам скапаната къща, помисли си той. Но едва успя да заформи мисълта си, когато гласовете се изляха отгоре му, по-болезнени и от светлината:
-Да го преместим под чадъра ли?
-Не, не, на верандата! Бедният, направо го преби тази летва.
-Ти отговаряше за покрива!
-Не, не, Дона каза, че го е поправила. Обаче май не стигна до него...
-Хайде де, хвани му крака!
Той се изправи рязко и изумено(доколкото болката му позволяваше) изгледа колоритната групичка. Жените започнаха да се извиняват една през друга и докато успее да им отвърне, се оказа седнал на верандата им с чаша ром в ръка и студен компрес на челото.
В това време Франзела Калина се изтягаше на шезлонг насред палубата, а двама едри, космати моряци й правеха педикюр.
- Всички останаха в Куба - каза тъжно Василиса, чакайки своя ред. - Чудя се, какво ли ще ги правим всички тези моряци и всичкия ром.
- Ти за рома не бери грижа! - ухили се Калина, която беше доволна, че корабът напуска омразните й кубински морета.
През нощта остър шепот разбуди двете дами, заспали в хамаци под звездите:
- Муррирр, вайехос, калабанга, адиос, мацар! - и други подобни, зловещи слова.
- Ех, да бях гледала сериали на младини, да знаех какво точно казват - протегна се Василиса.
- Не ти трябва да знаеш - трескаво прошепна Калина. - Трябва да си спасяваме дъртите кожи, и то веднага!
Малко по-късно двете изпратиха с насълзени очи черния кораб, който отнасяше рома и младите, мускулести, космати пирати. Малката лодчица се полюшваше унило сред вълните.
- Към Куба - каза Василиса и загреба.
- А, не, не искам в тъпата Куба - каза Калина и загреба в посока Бретан.
Може и да бяха остарели и помъдрели, но инатът им беше младежки. Едната гребеше с всички сили към Бретан, а другата - към Куба.
След три раждания и тридесет години в опити за постигане на съвършено тяло, Василиса имаше баници, които караха Арнолд Ш. (лека му пръст) да избухва в завистлив плач, всеки път, колчем я срещнеше по Оскарите.
Интелектуалката Калина обаче също не беше за изхвърляне, което правеше Василисината задача доста тежка.
В крайна сметка, лодката им опря кубинския бряг, където устата на Калина беше запушена с ледче от Мюриель (за да не мърмори), а Василиса - сложена в скута на френския режисьор, за да се съвземе.
********************************************************
Фуклата влезе в прашния килер, където държаха провизиите. Килерът всъщност представляваше голяма стая с пръснати навсякъде полици, приютявали през годините разнообразни кулинарни небивалици. Прашни слънчеви лъчи се процеждаха пред пролуките на тавана и гъделичкаха бурканите с лютеница и буретата с ром. Тя прониза с поглед най-горното буре с ром и свали очилата си, постави ги върху една щайга с лимони и заподскача с изненадваща пъргавина към заветното буре. Не можеше да го стигне.  Закатери се по полиците като алпинис, изпълняващ  детската си мечта. След известно време беше вече на трийсетина сантиметра над земята. Дългите и лакирани нокти успяваха да закачат бурето, съсухрената й ръка беше изопната до там, докъдето й позволяваха възможностите на иначе услужливите й стави. С усилие успя леко да го премести навън. С котешка ловкост го придърпа към обятията си, прегърна го нежно и внимателно слезе. Взе очилата си, с изящен жест отсрани една паяжина от пищния си гредан и победоносно излезе на верандата.
*******************************************************
Клубът, драги, е за всеки,
мисъл щом у него свети и
на звуци от китара, щом
потропва и припява, щом
не спи, а съзерцава как
луната не изгрява.
Щом морето го привлича.
Тази членка от Хавана,
с рокля пъстра, е засмяна,
с книга във ръка тя подтичва
по брега.
************************************************
Ааа, аз един режисьор си оставих вкъщи, стига ми толкова 
Дайте ми на мен моряци и рибари, докери, хамали,
артритните си пръсти да заравям в гръд космата,
да ме катурва нощем на земята,
и с длан огромна, загрубяла,
да обхожда старото ми ожадняло тяло.
************************************************
Мюриель излезе от мазето и вдъхна дълбоко соленият нощен въздух. Вдигна поглед към небето - луна отново нямаше. На влизане в къщата мерна с половин око спящия на терасата превързан мъж и усмихнато отбеляза на ум, че не хърка. Незнайно защо развеселена от този факт, реши че от патрондаши няма нужда, взе бутилка ром, фенер и книга от отрупаната лавица и се отправи към хамака пред къщата...
Книгата, която Мюриел зачете, се оказа сценарият, който някой, след атаката върху режисьора, случайно беше оставил на лавицата.
Тя така се залиса в историята с елементи на любовно-историко- революционна сага, че реши, в характерния за нея безцеремонен стил: "Това непременно трябва да се снима, и то тук, на нашия плаж. Педал, не педал - ще му помогнем в творчеството, историята е за Оскар. Василиса я виждам в поддържащата роля..."
Преди да се стъмни и преди Мюр да забегне към хамака с книга, моля ви се! Мюриел и Дафодил отидоха в кухнята да търсят лед за пострадалата режисьорска главица. Мюр с огромно основание предположи, че нещо със сексуалната му ориентация не е съвсем в норма. – видя ли му лакираните нокти? Дафи подвърди тези ужасни страхове – А ТИ видя ли, че се епилира?
Нямаше смисъл май да се хабим да го халосваме... Уловът ни е напразен... сега на всичкото отгоре трябва и да го поим, а и храна може да поиска!
- Дали имаме шанс да го върнем към хетеро-отношенията? Попита неуверено Мюр...
- Да бе, точно ние – на по хиляда години всяка... Ламята прилича на Шар пей, аз – на агресивна извънземна форма на живот... няма сми! Кауза пердута!
- Жалко за материала! Видя ли какво хубаво дупе има? Не е зле, но някой друг му се е радвал... ние нямаме шанс!
******************************************************
В желанието си всичко да знае, види и пипне, Ламелита връхлетя в кухнята: - Не ви е срам, щяхме да утрепем човечеца... Егати! вместо лекинко да го препънем, направо му разбихме главата! ми той на гей прилича? а? дали? какво ще го правим сега?
Копнеещата за интелектуални разговори Сладка хапка най-сетне приседна в патиото, взе с елегантните си пръсти испано-финския разговорник и се вглъби...Опитваше се да не мисли за младия мучачо с тесните бедра и ходила от абанос, който сутрин й носеше кафето й я гледаше мълчаливо, докато тя отпие първата глътка, но съзнанието й неизбежно се понасяше натам като пролетен мусон към вътрешността на континента. От улицата долитаха гласовете на играещите деца, крясъците на дойките и сърдитото жужене на отегчените им майки - викокоуважаемите дони Василиса, Ламелита и Краставицио. Сеньора Хапка се прозина и покрусена от отегчение и досада отново повика стария си прислужник Педро, за когото отдавна подозираше, че тайно режисира порнографски филми за благонравната католическа дамска общност на Острова
След дълга и изтощителна борба с вълните тя отпусна веслата и полегна на дъното на лодката. "Може би няма никакъв Хавански клуб", помисли си. "Ами да, най-вероятно е поредния блъф в онзи откачалски форум. Пък старата ми глава да се върже така... "
Погледът й се губеше далеч сред звездите и тя не разбираше дали се носи сред океана или сред безкрайната чернота на небето... Чуваше приглушен женски смях и това още повече я убеждаваше, че сънува... Изведнъж се чу звук от тъп удар и лодката заседна в плитчина. Опита се да се изправи и в този момент над нея се надвесиха няколко учудени лица. "Я, това е Янита", изкикоти се едната дама без да вади пурата от устата си. "Познах я по онази снимка, помните ли, на аватара..."
Във въздуха се носеше тежкият аромат на френски парфюми.
"Нали това не е Франция?", със страх попита Янита
...Сеньора Хапка възмутено повдигна рамене и измърмори на Педро: Тия трите повлекани отвън са същите като бабите си ... добре,че сополивите им хлапета все пак станаха хора ... в крайна сметка късното захранване се оказа наистина гаранция за добър старт в живота. Иначе кой знае къде щяха сега да режат тръстиките и да пушат евтини български цигари. 

Дон Педро не отвърна нищо. Той добре познаваше старите Василиса, Ламелита и Краставицио и знаеше колко страст още бушува в тия износени торби с кокали. Дон Педро обичаше жените да са меки отвън и твърди отвътре, а тия трите имаха още много огън в тях.
Мадам Ивет обмисляше поредната си изненада, докато обикаляше пясъчната ивица край хасиендата. Ровеше упорито в мокрия пясък с крака за раковини и камъчки, също като разярен бик копаеше дълбоки дупки и сетне мърмореше непристойни изрази. Друг път пълнеше копките с водорасли и палмови листа, отбелязваше в прокъсан бележник къде е тайното съкровище и след време идваше да види какво е останало от флората. Винаги таеше надежда, че ще намери и нещо ценно, незнайно как озовало се в пясъчната дупка.
Също тъй при тези обиколки, Алмунде мечтаеше какви гозби да сготви, но рядко имаше шанс за изпълнение, понеже бе туткава и мудна, докато се организираше за кулинарство. Рядко готвеше, но все екстравагантни манджи, повече от които не бяха одобрявани и тъй й останаха само неосъществяваните гастрофантазии. Понякога си играеше в близката лагуна на кухня. Беше главен готвач и хранеше гостуващите бръмбари и птичета рядко с подходяща храна, основно кал, увита в тръстики, пясъчно руло с пълнеж от тънки черупки или сушени раци без мустаци. За десерт им пееше арии от миналото, в аранжимент от щракане на бирени капачки, на каквито иначе гадаеше времето.
    Новият гостенин беше твърде красив мъж, за да бъде оставен на произвола на хомосексуалните си наклонности. Тази мисъл глождеше перуката на Мадам от няколко часа. Сръбваше студена вода за бистра мисъл, димеше с дебелата пура и кроеше стечението на следващите дни. Скоро не са се забавлявали с момичетата. Трябва да се организира някакво представление. На младини, Мадам Ивет се занимаваше с всевъзможни представления и забавления, някоъ законни, други сладкострастни, но все свързани с глъчка, напитки и всякакви порочни деяния. Реши, че отдавна не са гледали стриптийз и е крайно време да повика Еухенио. Тъкмо ще провери съмнителният режисьор какви точно помисли има. Мадам се запъти към одаите си и взе да търси малкото сандъче, в което съдържаше всякакви тефтери, бележки, ценности и дребни боклучки. "Еухенио, цвят на любовта" - мислеше си старата госпожа.
... а през това време Еухенио лежеше в обятията на дъртия сладострастник, бисексуалния Педро. Днес беше неговия имен ден по стар стили  Еухенио му беше спретнал подобаваща фиеста с много ром с текила и любов в обедната почивка.

Клетата стара сеньора Хапка през това време подтичваше из пазара, нарамила торби с покупки за своя любимец, като с най-голяма радост си мисреше за новия хАнцунг, който му беше купила. Старият мръсник заслужаваше  да се поизръси с тия 135 лева. "Бълха ме ухапала", мислеше си заможната собственичка на плантацията "Изгодно го купих, на намаление...   Трябваше да си взема едни маратонки, ама нямаше да ми се види педикюра с тях, порка мизерия", реши Хапката и отнесе Ханцунга за луксозна опаковка.
Сеньора Хапка не биваше да забравя и поръчението на Мадам Ивет. Беше й заръчала да й купи нова перука в небесен син цвят, понеже да се сливала с лазурното море рано сутрин, а и да е в крак с модата. А също и препарат против въшки, бъхли и бактерии, паста за зъб, зелен пръстен и щайга грейпфрут, много полезен против старческа немощ.
Ламелита нещо скучаеше... мандахерцаше си подарената от Мадам Ивет незнайно-за-какво-служеща джиджавина. Не я интересуваше убавецът левент хомосексуалист, нито Еухенио, който така и не стана ясно откъде се взе... Тя си мислеше как да продължи своите генетични занимания и дали кубинският климат ще е подходящ за развъждане на светещи гъби усерулки, които да говорят на испански... За жалост на българска почва тя така и не успя да селектира гъби – домашни помощници, или поне гладачки, но науката не винаги е всесилна. Академик Ламка започна да обикаля тъмната и пуста къща в търсене на място за своята лаборатория. Слезе с неудоволствие в мазето, поради всеизвестната дори на чайките си инсектофобия. Определено с погнуса потърси лампата, светна и о! Невероятна, дори течна изненада. Мазето беше обширна стая, пълна с всевъзможни сандъци - с ром! Ламка си помисли: Миналият собственик ще да е починал от цироза! Горкият! Но все пак блажено ще да е живял! Забравила за първоначалната си нАучна идея, водена от инстинкти, доня ви Ламя затопурка нагоре по стълбите, за да сподели незабавно великото откритие! Защото девойките взеха да се тревожат, а жадни биха били доста нервни и зли... и в допълнение към случилото се днес нещастие – този хубав иначе мъж, да се окаже не от нашите...- ситуацията щеше да стане безнадеждна.
И за да бъде всичко прекрасно, цветно и спамърско по старому, на гости се появи Пере-то
 

Той се зае с пълна сила да чисти и създава ред, защото прецени, че разгулния живот на старите кокони, е в повече.

Разбира се, той можеше да задоволи зажаднелите, посбръчкани пуролюбителки, само откъм стари приказки и чистота   
Но, кой ще коси моравата и ще чисти басейна, радвайки окото. Разбира се, Хуйонитьо, който услужливо предложи услуги, срещу баничка за закуска и обеща, че ще лекува госпожите от болежки и няма да обръща внимание на левента хомо   
"Ламелита....ром" едва прошепна Янита и загуби съзнание. Дойде на себе си, едва когато дочу подрънкването на ледчетата в чашата с вълшебното питие. За миг се запита дали ледчетата не са запушвали нечия старческа голяма уста преди да с озоват в чашата й... "По дяволите, на кой му пука! Това да не е френският двор!" измърмори тя и пресуши чашата. След третото питие се съвзе напълно.
"Ламелита", обърна се тя към дамата с пищна украса на главата, "виж какво има в сандъка на дъното на лодката. Истинската Ламя ти изпраща поздрави и нещо за развъждане - казва, че ако се отглеждат в подходящи условия, като поотраснат готвят вълшебно, докато припяват на испански"...

   

На дъното на лодката се мъдреше прогнил сандък. Катинарът обаче беше здраво заключен. Мадам К., която освен да пали чужди пури, се справяше умело и с всякакви Каси и Ключалки, бързо реши проблема. Е, нужно беше студено питие и обещание за поне три изгаснали пури, за да я склонят. Освен гъбия разсад в сандъка имаше и бурканче лютеница - от онази с хорото, а не от тукашните ментета със салса-танцувачки на картинката (да прощава секси-сакри-то). Със ситни буквички на калпака на хороводеца пишеше следното: За да се постигне максимално увеличение на количеството, да се остави да гъбяса на плажна температура.
И тъй като сеньора Хапка беше родом от центъра на просветата, мадам К. реши да сподели с нея просветление на запалването.

В замяна на обещанието, че дамите ще разрешат на Хуйонитьо (в кратце Ую) да прави луканката и да се занимава с поддържане на месестите неща, той спомена, че има 12-тина братя страстни пуролапачи, сукали до 18-та си годишнина     В мадам К. се възродиха стари спомени от майчинството и топлата вълна на рома се разля в кръвта й   Не беше сама...   
Сеньора Хапка се изпълни с благодарение и дори обеща да храни бубите на Ламелита, въпреки вроденото си отвращение към дребните, едва мърдащи неща в тоя живот.
Констанца седеше на верандата и шиеше. Беше сложила очила, но и отиваха. Бод след бод, тя се успокояваше и си спомняше младостта. Изведнъж обаче фигурките в гоблена приемаха фалическа форма и тя се изчервяваше и въздъхваше със сладка нега...А Хуйонито плевеше градината и си мислеше "Как имат нерви да шият гоблени, трябва да е скучно" Бедният! И представа си нямаше
Донателла се завърна от разходка със сина си, младия дон Кико. Подритна празните бутилки от ром и кутии от пури. "Порка мизерия, дърти ненаситници" - ядно изруга тя - "Дано поне са оставили малко сос в Хуюнито... ммм". Примижа, предвкусвайки младата му плът, и тръгна да го търси из градината. Изведнъж дочу познати стенания откъм портокаловите дървета. Приближи се, намести очилата и видя французина-режисьор Етиен, който бе коленичил пред Хуюнито и усърдно възпламеняваше пурата му...
Vili.P пренебрегваше факта, че старческата деменция не прощава и искаше от всички да си спомнят непосилни неща. Добре че не питаше за таблицата за умножение. Дафодил й предложи един тест за снобарство и тя го издържа, защото не трябваше да се дели от бабичкочеството. А акулата се оказа Ум Белия делфин 
Мадам К. отпи ит дайкирито, но въпреки сламката, ченето й падна, като видя какви ги върши французина. Благодарение на пудрата зеленината на лицето й не можа да избие и  единственото, което й остана бе да продължи кротко да си боцка тематичния гоблен "Кучета пият вода". Добре че артрита не се обажда днес...
Есперанца се беше разбудила в ранни зори... Събуди я тъпият удар от кокосов орех, паднал от надвесената над верандата палма. За кратко зърна тънката златиста ивица на хоризонта, която разделяше небето и морето и отново изпадна в несвяст. В просъница усети мириса на силно кафе, дочу в далечината трополенето на Ламелита в кухнята. Отвори очи,понадигна тежкото си тяло. Първата й мисъл при вида на разцепения кокосов орех беше, че от него ще стане страхотен ликьор. "Ще нахраня рибките", провикна се тя. Не че имаше кой да я чуе. Грабна кофичката с вмирисаната вече риба от улова на ДеВанита и някаква сварена и изсушена кокоша глава с червена панделка, която висеше на конец до входната врата. Дори не предполагаше за магическата й сила... Запъти се към близкия кей, където три озъбени акули отдавна я очакваха, за да получат сутрешната си почерпка. Замисли се, че трябва да изпълни с някакъв смисъл дните си... Защо ли не, да основе приют за бездомните бедни акулки. Или да осинови Родриго-35-годишното стриптизьорче от любимия La Banda Bar? Зачовъркана от тази дилема тя започна сутрешната си разходка по брега...
Дърти мръсници! - възкликна полугласно Етиен, докато закопчаваше панталона си. Разтърси крак, за да намести съдържанието на гащите си и тръгна по пътеката към плажа. Беше му писнало от тая странна къща и лудите и обитателки. -Ексцентрички били! - замърмори отново той. - Друг път! Луди са! Луди за връзване! Първо ми сцепиха главата, а сега ревнуват и искат да ме гонят! А, не! Трудно ще им бъде да ме помръднат оттук, ще ги съдя! Да! Съд за смахнатите бабич...Думата замръзна във въздуха, но веднага след това се разтопи от жегата и просто се изпари. Етиен примигна. После пак примигна, отвори уста и падна назад.
-Поне уцели дупката. Няма да се налага да го местим. -каза мадам К. До нея, Краставицата изпусна летвата и се облещи на собствената си смелост. -Не се шашкай, бе! Дъската го доведе, дъската си го взе!-изквича Кейси, при което бедната Алма припадна. С много апломб, междувпрочем. Мюриел махна с ръка към актрисата и започна да натиква навътре краката на трупа, които стърчаха от сухия кладенец.
Трупът в кладенеца беше забравен бързо. Но в хасиендата започнаха да се случват странни неща. Огледала се чупеха, цветята вехнеха във вазите, току що откъснати, Ламелита загаряше яденето по-често от обикновено, мадам К. се убоде, докато шиеше и 8 дни ходи с подут пръст и кървав бинт. Нощем се хлопаха врати, чуваха се стъпки. Имаше два варианта - или препилите старици ходеха често- често до клозета по нощите, или духът на Етиен бродеше из хасиендата и ридаеше за несбъднатите Оскари през 2047-ма. Какво ли още имаше да се случва...
Фрау Калина пък не се ограничаваше със сушата.
Беше пристанище, прекрасни шумове на настъпващото утро звучаха отвсякъде. Кафето беше добро, а закуската-стабилна. Флау Калина се изправи с кеф, кога, ако не на почивка е редно човек да стане в 6 и да гледа края на изгрева.
Вълните плискаха по борда на катамарана, а вятърът свиреше по мачтите. Кой беше прекрасният мургавеляк, който излиза от спалнята? Прекрасен си беше. Книгата на масата й също беше прекрасна. Това утро и много други.
Фрау Злобина се зачете в справочника, за да си направи програмата за деня.
Нека ми е зле, но ще опитам тукашния ликьор, ако и да ми излезе име, че пия женски питиета. Какво по-прекрасно от постоянната опияненост и стоманения черен дроб.
Фрау Калина тръгна да разхожда тези прекрасни крака по новата земя.
А утре, може да се ориентираме към Антарктида, планираше вече Фрау Прекрасна.
Хаванската вечер се разля над малкият плаж в цялата гама на златното. Една муха а-ха да достигне до съвършената яснота на битието, наслаждавайки се на залеза, когато Провидението усети, че мухата не би оценила прелестта на такова познание и услужливо изпрати режисьорската ръка към насекомото. Улучи. Това го изпълни с частица надежда. Два пъти. Два пъти с една и съща летва и все по челото. Ама че садистки!-помисли си Етиен, щото устата му беше зверски подута и не би могла да изрази каквато и да е мисъл. Полека, но упорито, той издрапа нагоре, огледа се, и като не видя никой си плю на петите и успя да дотича чак до старото пристанище в Хавана, откъдето почти на бегом се качи на първият кораб. Турски. Моряците не одобриха, че няма пари. Не го изхвърлиха в морето, само защото Капитанът много хареса някои особености в Етиеновия характер, твърде перверзни, за да бъдат споменати тук. Жив и щастлив, какво повече би могъл да желае един французин в Куба, пък бил той и режисьор.
Нощта се настани над заливчето и малкият кей, пропълзя над мижавата ивица плаж и прегърна къщата в хладните си обятия. Звездите начертаха картата на Екваториалното небе и замигаха във вселенска скука. Самотно, ядосано, и най-вероятно гладно, куче залая откъм гробището.
-А! Тук хич не ви било зле!-ухили се Естер, чужда на всяка романтика, като последната обидено се изпари от въздуха.
-Бива, бива! Май не е толкова спокойно, както предполагахме. -отвърна и Ламелита.
-Мда, и гмуркането не беше толкова интересно, както последните дни тук.-добави ВилиП.
-Това е, само защото пускаше акулите!-с ядна нотка я отряза Лами. -Тамън я хвана, зашеметя я, подам ти я и вече измислям рецептата, а ти я пускаш!
-Не се ядосвай, мон шер.-каза Сеньората известна като Хапка и и подаде чаша пълна с лед и нещо със съмнителен зелен цвят. Лами го гарвътна с вродена изисканост и махна с ръка.-Акули, да живеят, тогава, от мен да мине...каква паеля щях да сътворя, но нейсе! Дай още, шери, зеленото свърши!
НиаР се ухили в тъмното и уплаши до смърт поне два комара, а карибските не се плашат лесно. Факт. Чудесно местенце, мда, помисли си тя и си наля от коктейла.
Сигурно говориш за старата доня Мамалия , дето има лека лудост и затуй рядко се включва в групови дневни изпълнения и прихожда в компанията предимно вечер. Харесва чуждите гозби, обича десерт с ром и ванилов сладолед, обвит в тютюнев дим, а за завършек предпочита да си разказва странностите, стига да намери слюшатели, без значение будни или впиянчени.
И понякога заграбва чужди накити, ето на фотосът е с мойто червено, като заешка кръв червено колиенце. Но простено й, защото по някое време подарява откраднатото на притежателя му.
Ниар, която съквартирантките й продължаваха да наричат така поради старческото си безумие и която в древен ритуал беше приела името Есперанца (надежда), беше върла сектантка - вегетарианка и дори мирисът на риба я изваждаше извън равновесие, но при вида на този къдрокос и мургав левент, в чиито очи грееше огън (вероятно от погълнатия ром), си представи изпепеляващите страсти на полюшкващата се рибарска лодка... И тъкмо да се усмихне и да простреля околните комари с белотата на липсващите си зъби, и се чу свистящият шум от поредния падащ кокосов орех, който отново щеше да я отведе в света на сънищата...
- Внуци!!!!?? - Това все пак успя да откъсне погледа на Фрау от бинокъла, през който наблюдаваше някакви луди баби с пури на кубинския бряг на път за Антарктида. - Нима не им пращам всяка година пари по сметките и картички, откъдето мина и откъдето се сетя?
Фрау бе привърженик на принципа, че внуци се гледат с много подаръци и никакви контакти, защото всички внуци приличаха на снахите й, които тя по принцип не можеше да гледа.
За момент Фрау се замисли дали да не избяга при лудите кубинки и да се натопи в опасното Кубинско море, за да избегне срещата с внуците си, които по заговор бяха пратени да се качат на катамарана-нейното спасение от света.
- Не и в това полукълбо-твърдо отсече Фрау и не промени курса. Усмивка бавно се разливаше по лицето й-снахите щяха да побеснеят.
В очакване на залеза те се бяха разположили пред хасиендата. Цареше освежаваща тишина. Чуваше се само ленивото повяване на ветрилото на Небесната, чиято пищна гръд издишаше леки облачета благоуханна пудра при всяко повяване на ветрилото. Фуклинда се опитваше да подреди мислите в главата си, но тъй като там не беше останало кой знае какво, продължи просто да съзерцава песъчинките по краката си. Дона копнееше за чаша ром. Беше чувала за услужливи санбернари, които спасявали изпаднали беда с бъчвичка ром на врата. Проклетото псе обаче не се мяркаше никъде. Ламелита изпускаше съвършени облачета дим от пурата си и се наслаждаваше на тръпчивия вкус в устата си. Есперанца се беше отнесла при Хосефито. Мислите й миришеха на прясна риба.
Доня Хапка разцепи тишината с нетърпеливо подрънкване на леда в каната с дайкири.
Доня Катя като погледна тази идилия, нещо в неспокойната й душа се преобърна! Какъв ром, какви сто жени на едно място, какво дайкири \сал с един прислужник и режисьор-обратен!?! За цигарите да не говорим  ! Втурна се трескаво в къщата, после още по трескаво към морето и заплува към катамарана на фрау Калина с все сила
Очаквателният поглед на Мамалига, жегна мадам К. и тя като същи Спийди Гонзалес хукна към брега, нарамила гума от булдозер. Ако има попътен вятър, ще съм там преди Доня Катя   
Фрау Калина видя с бинокъла си сеньора Катя, която в мислите си на галено наричаше Доня Катина и усмивката отново озари лицето й.
-Хуан, подготви каютата за гости и зареди хладилника с бира. Мани я тая Антарктида. Може да поостанем тук и да им се плезим, а те да се гърчат в прашна и разрушена Хавана
Фрау Калина с радост наблюдаваше приближаването на доня Катина, когато погледът и мерна две мнения по-горе, че и мадам К. идва, подгонена от имиграционните (или от емиграционните-казусът подлежеше на обсъждане) власти.
- Хуан, права бях да го искам тоз катамаран с 5 спални, подготви другата каюта за гости, с розовото спално бельо и остави ключа върху касата с играчките-мадам К ще ни погостува, сигурно няма да е сама. Сложи всичкия алкохол в хладилника, че не я знам какво пие.
Мисълта, че е попълнила добре запасите от пури можеше само да я радва, обичаше приятни гости
Когато доплува до катамарана  Доня Катина учудено установи приятността създадена от фрау Калина :  ,     и след като си наздрависаха с два ледени    доволно се отправи да се изсуши...
- Емилио! Тез, шъ знайш от мен, са луди. Дъските им хлопат, дрънкат им пантите! -със зле прикрито задоволство отсече доня Руфина, не спирайки да разбърква оризът с една ръка, докато с другата ожесточено сочеше съседната къща.
- Вярно ми викаше мама-при чието споменаване  бързо се прекръсти - На бели хора вяра да нямаш, Руфина, глупачке недна! Добра жена беше мама, ех да не бе оназ акула, още щеше да си е с нас. - въздъхна тя, а мъжът й, благославяйки беззвучно акулата, додаде: - Ама и аз съм бял, бе жена!
-Ба! Бял си ти! Мама се викаше, той колкот е бял, ти си толкоз слаба, ама земете се, де, барем ни храни. Умна жена, ей! Да не беше оназ акула, Емилио, райски щяхме да си живеем с нея!
Емилио притвори очи и тихо благодари на акулата. Не забравяше да го стори всеки ден, като и сега сегиз-тогиз ходеше на пристана да я храни. Граучо, добро животно излезе, разбрано. Тъй си мислеше, а ръката му несъзнателно, с  отработен с годините жест, изкара бутилката изпод масата и доля ром в кафето. Старият човек примижа от задоволство, оригна се, а после отново се зае да разучава съседската къща с бинокъла.
 Къщата беше поне сто годишна, килната наляво, но подпряна със стари лодки. Бяло, зелено, опушено синьо и поне още пет основни цвята се бореха за надмощие по фасадата и, като засега печелеше полазилият я бръшлян. Беше къща с история. Скърцаше, пъшкаше и стенеше в подходящи моменти и на подходящите места. Беше идеална за тях. Чужденки, които искат да са тукашни, хаха подсмихна се Емилио, Граучо сигурно ще им хареса.
           Камбаната удари четири пъти. Къщата не пропусна да потрепери в такт с ударите. Никой не и обърна внимание. Новите и обитателки играеха покер, като крясъците им щяха да заглушат и американска въздушна атака.
-Лъжеш, лъъъжеш и не те е срам!
-И това са дами!
-Дама не беше ли обида?
-Затвори и устата с пура и хвърляй тез девятки!
-Друг път девятки, имам попове!
Чу се скимтене, нейде иззад къщата. Сердцето на Мадам Ивет подскочи, тя рипна извън стаята с тръпнещи ръце и фас в устата. Почти се спъна в прага на вратата, понеже се пуйчеше с нови, лачени, червени токове, напълно подходящи за страстно танго с  емоционален кубински муж. Навън беше сумрачно, с лек бризов повей. Всички пернати в курника се бяха подготвили за сън и в дворчето бе пусто. В цветната леха, досами задния външен портал се бе сгушил някакъв косматко и скимтеше жално. Явно отхвърлен от семейния уют, той бе подирил щастието си в бабините двори. Палето представляваше малка пухена рижа топка, навярно марка Лабрадор. Любима на Мадам. Очите му бяха натъжени, но искрени, имаше големи лапи и смешна опашка, която размаха в знак на радост, при появата на натруфеният дъртофел. Последният се зарадва на страхотния подарък, сгуши го до съсухрената си гръд, настиска го майчински и го понесе за хвалба в обширната всекидневна. В старческата недоверчива, вечно съмняваща се глава се въртяха мисли за произхода на новият й приятел. Можеше да е подхвърлен, но можеше да е избягал, изглежда породист. Страхуваше се от раздяла, вече бе отворила място в сърцето си за сладкият пес и бе готова да жертва много, за да го задържи. Любов от пръв поглед.
Тъкмо беше време за вечеря. Чуваше се пукотевица от току-що отворено пиво. Ухаеше превъзходно! Доня Алмуня преглътна жадно насъбралата се слюнка, намести с език разхлопалото се от щастие чене и внесе на светлина новият питомец.
Мюриелита се ядоса и хвърли с театрален жест картите си на масата. Те изплющяха върху проядената от ветровете и комарите мушама и разкриха, че тя пак блъфира. Хвана полите си и категорично се врътна в неизвестна посока, очаквайки да я спрат. Ядът й се подсили от втренчения в нея бинокъл от съседната къща. Дон Емилио беше дърт воайор и вече започваше да прекалява. Показа му кокалестия си среден пръст и се шмугна в хасиендата.
Фрау Калина, доня Катина и Мадам К седяха на палубата на катамарана и наблюдаваха с биноклите разразилият се покеров скандал на брега:
- Вместо да оскубях една какошка и да направят вуду на Дон Емилио, те се карат!- замислено отбеляза първата бегълка.
- Ами че като повече пушат отколкото пият- така ще е!
- Снощи колко наздравици и чаши, днес- колко по- малко...пък аз си мислех, че в пенсия махмурлука по- лесно се преживява...
- Хуан, разпореди се Фрау Калина- давай вечерята, какво се мотаеш още! И бира давай...

   

Камбаната би четири пъти. Сеньора доволно намести воала си и излезе от църквата. Разтвори чадърче и достолепно бавно се понесе към пазара. Педро свърши работата и сега ще чака наградата, мислеше си тя, като същевременно не изпускаше от поглед отсрещната страна на улицата. Ще чака, да, каза си тя и с ловък жест изви ръката на джебчията. -Доня, Доня!-изписка той, но чадърчето безмилостно се стовари върху главата му. Един забележително силен, за такава крехка дама, ритник, го върна пак отсреща. Сеньора не отбеляза опита за кражба, мислеше за Педро и обезщетението. Крадците из града, обаче, вече имаха едно наум за способностите на старата жена. Сеньора купи лук и фасул, грижливо прибра листчето с покупки в портмонето си, подритна един нахален плъх(той оживя, но вече не беше същото) и бодро закрачи към дома.
-Ах, Сеньора Хапка, навреме както винаги!-зарадва и се Бу, заела се с месенето на кюфтетата.-И лукът е тук!-зарадвано полуизпя тя.-Ще има истински кюфтета!-и плесна с ръце с неподправен възторг.
В същият момент в куфнята връхлетя Мадам Ивет с бурканче в ръка. Бе отдавна обещала вълшебна рюцепта за домашното кифте и случайно откри в ковчежето си бележката с нужните подправки. Цял ден бе отделила в подбор, бране, сушене и кълцане на аромати, но резултатът си заслужаваше.
 - А къде ми е перуката? Имам ли нова коса, сеньора Сладка? - замига с тежки клепки и погледна встрани от тавана със сключени длани. Знаеше, че не е измамена, сеньората бе в чудесна кондиция. В този момент й се стори, че някой ги наблюдава през прозореца. Сякаш се виждаше мъжки силует, леко прегърбен. Нахалство с възмутителност! - развика се Прекрасницата Рижа и замаха с лучения нож...
Мадам К. затича към стаята си, отвори ковчежето с безценните си неща и извади от там пакетче американски чесън на прах, пазено грижливо още от времето на подвизаването й из Американско    Другите две безценности бяха косъм от интимна прическа и неизпрани 25 г. боксерки...

- Че какво са кюфтета без гарнитура от салата "Снежанка"
...На смачканата бележка  пишеше:

Чер пипер, червен пипер, сол
кориандър, чубрица, понякога кимион,
възможен е сминдух, но винаги по много лук.
Домашно смляната кайма е най-добра!
Тури в червено вино да се кисне,
нивгаш от тез кифтета няма да ти писне!
                                        доня Мелания
През нощта се изви силна буря.Клоните на палмите жално дращеха по покрива на хасиендата.Капаците на прозорците се блъскаха зловещо.Светкавици разсичаха небето.Морето се беше надигнало,сякаш искаше да приюти във водната си прегръдка кея,къщата и нейните обитателки.
 
Стариците с млади души спяха непробудно.Не беше ясно,дали все още бяха упоени от ледената спиртна напитка или кръвното им беше паднало от прекалените количества чесън на прах,които бяха погълнали.От кухнята все още се носеше мирис на прегорели кюфтета без чубрица.Само палето на Доня Алмуня,Алмунчо,беше будно и подплашено от бурята се беше свило под нейната завивка.Дон Гуантанамеро беше паркирал колата си под малък навес и също се беше свил под завивката на Доня Фуклина,но не от страх...
 
Есперанца се пробуди от студенина, която обливаше нозете й. Тялото я болеше така, сякаш банда младежи бяха играли пачанга връз него. Нямаше никакви спомени от предишната вечер. Тогава усети по лицето си нежно докосване. Някой се опитваше да подреди разрошените й мокри коси... Тя отвори очи и потъна в кафявото на строг мъжки поглед.
"Буенос диас, сеньора!", промълви мъжът с плътен глас. "Имаше буря! Сигурно лодката ви се е разбила..." Едва сега Есперанца си спомни за бедния Хоселито. Не помнеше, как е достигнала до брега. Вероятно нейните хищни питомци й бяха помогнали. "Умни гадинки!", помисли си Есперанца. Опита се да се надигне и огледа брега. Наблизо имаше останки от разбитата лодка. Малко буренце за ром все още танцуваше в плитчините. Тогава съзря окървавено парче от ризата на Хоселито. Явно него акулите не бяха пожалили... "Поне тази сутрин няма да имат нужда от закуска", въздъхна безмълвно сеньората.
"Да, голямо клатене беше снощи..." бяха първите й думи.
Дон Едуардо се усмихна, наведе се и направи опит да повдигне Есперанца, при което се чу тих стон и прещракване, най-вероятно между пети и шести прешлен долу... Дон Едуардо стисна зъби и стоически и леко прегърбен от болката и тежестта на  приятно заоблената дама пое към колата си, която го очакваше наблизо...


« Последна редакция: нд, 16 юли 2006, 15:49 от Рижа Проклетница »
Цитирай

Му Кинд Оф Плаце

Мнения: 4 033
Едно Грасиас няма ли или още хъркате ромски, или четете
Цитирай


Мнения: 5 125
Едно Грасиас няма ли или още хъркате ромски, или четете

Мучо грасиас, Франзелитта!
Тази тема просто ще си я сложа във фейвъртис.  Love
Цитирай

Варна

Мнения: 1 188
Тоя остров ставаше пренаселен. Баби, баби и още баби! Хаванският клуб стана хит сред дамите от третата възраст. Един следобед към брега се приближи яхта. Това не впечатли изобщо нашите героини, свикнали вече да им се тътрят всякакви лодки, делтапланери, автомобили и какво ли не. Яхтата беше дълга, бяла и лъскава. Странното беше, че флагът с Веселият Роджър никак не се връзваше с тузарския вид на морското возило. Може би просто собственикът имаше особено чувство за хумор.
Яхтата акостира пред премрежените погледи на клубарките. Тъкмо бяха почнали да си представят за кой ли път млади смугли капитани. Но от палубата слезе жена. Оф! Запазена, добри цици. А, но това е....не, не може да бъде! Маман Кенгуля! Бабите се понадигнаха.
           -   Ама и ти ли....нямаш ли забрана за достъп до нашето райско кътче? – промърмори Рижата.
            -   Хахахаха, забрани, ала-бала. Имам си начини, кво си мислите. Минавам само да ви видя, с мъжа ми сме на околосветско. Малеее, какъв упадък, ми вие сте се опиянчили, вижте се на какво приличате, не ви отива нито на възрастта, нито на претенциите. За много бохемско ли го смятате? Пфу, пълна мизерия! Течаща вода имате ли изобщо?
Цитирай

при децата

Мнения: 3 405
Хавански клуб І
(по прастара форумска традиция темата я заключих, че чукна 15 страници)


Тъкмо щях да се възмущавам Crossing Arms Едва я открих и попрочетох това-онова и хоп - катинар Very Happy
Само да не стане и тази 15 страници, докато реша да напиша нещо, хи-хи Wink
Цитирай


Мнения: 5 125
Членовете на Хаванският клуб бяха притеснени. Събраха се на пясъка пред хасиендата. Ситуацията налагаше да бъде отворена бутилка ром, въпреки че още нямаше 10 часа сутринта. За първи път пиеха толкова рано без угризения. Де Ваня беше изчезнала.
Търсиха я навсякъде, опитаха се да я примамят с кюфтета и пури, коктейли и отвари. Не. Доня Фуклинда дори примъкна спящия дон Гуантанамеро в празното легло на Де Ваня с идеята, че ще я изкуши да се появи от някъде. Не. Нищо не помагаше.
Цитирай

Му Кинд Оф Плаце

Мнения: 4 033
Хавански клуб І
(по прастара форумска традиция темата я заключих, че чукна 15 страници)


Тъкмо щях да се възмущавам Crossing Arms Едва я открих и попрочетох това-онова и хоп - катинар Very Happy
Само да не стане и тази 15 страници, докато реша да напиша нещо, хи-хи Wink
Доня Анхелина, ти пиши, пиши, тук всичко се събира. Който пожелае после, пращам на мейл, че да не се затрие темата.
На зима правим филм, ама не в Куба, ами на Антигуа-било подобно и много по-различно
Цитирай

При хората, които обичам

Мнения: 3 193

 doh Ако щете вярвайте, до сега правех това, което е направила Франзела Злобела . Ама така е, като видях катинарчето и останах без думи от възмущение и проговорих испански от раз!
Цитирай

Му Кинд Оф Плаце

Мнения: 4 033
Де Ваня, не се коси, моето е авторов прочит, твоето може да е по-интересно. Какво научи-Карамба, мучас драсиас, венсеремос, кубанерос е кубанерас

-Катамаранът е по-удобен от яхтата, че е по-широк- Фрау К обожаваше да слуша гласа си, когато нарежда с властен тон, за разлика от всички останали, но конякът й беше божествен.
Във въздуха се носеше аромат на кюфтета, киснати в ром. На брега лудите старици танцуваха ритуално около врящ казан с кърваво-червена течност. От време на време някоя бабка спираше танците, за да хвърли с отработен жест още нещо в казана.
-Тези не знаят, че казанът иска бъркане, а не танци и молитви-отбеляза доня К.
-И сушен чесън по Еньовден не са сложили, добре, че нашата лютеница е купешка-с орлов поглед установи мадам К.
-Не ям нещо, което съм приготвяла по-дълго време, отколкото ми отнема да го изям-Фрау К не можеше да спре да се възхищава на гласа си, но алкохолът на катамарана си заслужаваше всякакви жертви, а и нали Хуан готвеше.
Мадам К се опитваше да уцели една акула по носа с бутилка и си мечтаеше да е Пипи Дългото чорапче, за да наказва всички акули с удар по носа.
Доня К им гледаше сеира, защото тя знаеше
Цитирай

При хората, които обичам

Мнения: 3 193
Членовете на Хаванският клуб бяха притеснени. Събраха се на пясъка пред хасиендата. Ситуацията налагаше да бъде отворена бутилка ром, въпреки че още нямаше 10 часа сутринта. За първи път пиеха толкова рано без угризения. Де Ваня беше изчезнала.
Търсиха я навсякъде, опитаха се да я примамят с кюфтета и пури, коктейли и отвари. Не. Доня Фуклинда дори примъкна спящия дон Гуантанамеро в празното легло на Де Ваня с идеята, че ще я изкуши да се появи от някъде. Не. Нищо не помагаше.

- Карамба, дъртофелници такива, долу ръцете от моя мъж! - Де Ваня влетя, все още неоставила кашона с ром- Нима си мислите, че ще ви го дам без бой?
- Дръж си го, отвърна Мюриель, поглеждайки над позива си.
- Къде беше, скочубра такава, изкара ни акъла - наеха я синьорите.
- Трябваше да намеря цивилизация. Трябваше ми връзка със света. Донесох ви това:

и тя страхливо се огледа за конкуренцията. Но Ламелита не забеляза, защото бъркаше обяда, в който /естествено/ имаше и ром.
Цитирай

София

Мнения: 3 058
Доня ЛАмя обожаваше да лети, но никога не си беше представяла, че ще се озове в средата на кубински смерч, добре че си беше взела бутилка ром – да я сгрява... Смерчът повлече сума ти неща по пътя си, а Ламелита, горката, беше отишла на онзи далечен хълм, за да търси нещо красиво и вълнуващо, което да подари на девойките... Буренче, магарешки трън, някой не много тежък дънер, охлювена черупка, цветенца, такива неща... Обаче нищо красиво не откри – просто нямаше време... Докато се въртеше около уважително внушителната си ос и отпиваше по някоя глътчица, Ламелитка си мислете: Дали изобщо някой ще забележи, че ме няма! Егати късмета! Ами ако не оживея? Нестига, че едвам си надвих мързела да дойда чак до тук, ами и този вятър... Защо все на мен ще се случи –да ме глътне косатка, да ме бутне аварирал самолет, да ме нападне болен от шизофрения корморан... Егати съдбата... Изведнъж, доня Ламя усети, че започва да се снижава... От своят минал парашутест опит, тя знаеше, че е добре да разпери ръце, поли и други работи за перене, за да убие скоростта. – Ох, дано се пльосна във водата... Ох, дан... Пльос! Бълбук ...
Ламелита падна във водата... Егати каръщината – сега пък ще трябва да плувам като алтава, но как да разбера в коя посока? Аман! Ако се върна при девойките, ще ги помоля да ме вържат и да не ме пускат да щъкам...
С разтърсващо пуфтене, Лами започна бавно да плува към, както си мислеше, брега! В един момент късогледите й очи забелязаха суша, но в обратна посока! Егати овцата съм! Айде обратно, само се хабих... помисли си Ламелита и със завидна скорост се отправи към Куба...

След няколко часа спортно плуване предимно по гръб, доня ви Ламелита стигна брега... Беше се озовала на североизток от хасиендата, което само я вбеси още повече. Толкова физически усилия за едно тъпо оцеляване! А беше зверски жадна... Капки проблясваха по опънатата й кожа (защото е дебела), фустата й тежеше поне сто кила. Молеше се да не срещне никаква фауна по пътя си, за да не се налага да влиза в ръкопашен бой!
   Зад хълма видя къщата... успя само да прошепне: Помоооооц! Хеееееелп! Девочки! И се строполи на земята...

Както си лежеше, просната на пясъка, Ламелита лекичко започна да се оглежда. Мацките, освен че са пияни, сигурно са и глухи – си помисли с тъга тя... Няма да ме чуят! Трябва да измисля нужното превозно средство, за да стигна най-безболезнено до къщата...
Прешлените на врата й припукаха от рязкото движение наляво-надясно. При втория опит Ламелита забеляза познато й летящо пособие, подпряно в подножието на хълма... О! Ще организираме кражба на МПС! Я да продължа да си лежа, дано собственикът не ме види? Дано и бензинец да е останал... Ей така, ще се пързулна по склона и без това летенето май ми стана навик днес...
Ламелита, като един истински морски вълк, започна да пълзи към целта. Още един метър, няколко сантиметра – пип! Аз съм първа, мое си е - доволно си каза тя... Още веднъж внимателно се огледа наоколо и като не видя нищо застрашително, пъргаво скочи и помъкна планера към върха на хълма... Аман, нямаше ли кой да го остави горе, та всичко трябва да правя аз - доня Ламелита си мърмореше под носа...
Нахлупи каската, сложи си очилата, макар и да не бяха по последна френска мода – щеше и това да преживее някак... И отново полетя над светлосиньото море... Долу земята грееше във всевъзможни цветове! Виждаше се рижата коса на Бу, както и една внушителна групичка, която вдигаше невероятна глъчка... Ламелита, както споменахме вече, беше късогледа и не успя да различи кой какво с кого и мигом усети как започва да я гложди любопиство... Както се рееше, забеляза ято врагове, пилци някакви, в дясно! Къш! Къш! Жувотни такива! Къш! Как ще ви сготвя, само да ми паднете! Разсеяла се за момент, за малко да пикира към морето...
- Само да внимавам да не кацна в тавата с лютеницата! Може да си направя плюски и само ще ме подиграват... – мислеше си тя и търсеше подходящо място за приземяване – разбира се даващо възможност за необходимия величествен финал!
Девойките я забелязаха още във въздуха и започнаха да викат и помахват с шалчета!
- Трезви са още! Дано не ме вземат за враг и да ми надупчат задника със сачми - молеше се Ламелита! А и как ще ме познаят - със сигурност не приличам на себе си! нека бъда честна - на нищо не приличам!

отивам да чета...
« Последна редакция: пт, 14 юли 2006, 11:47 от Ламята НЕСПАСКА »
Цитирай

София

Мнения: 3 447
Донита пристъпи на прашната веранда и се протегна. Старите й кости изскърцаха като ръждясали панти. “Оооох – простена тя – имам нужда от масажист. Млад. Скоро”. После огледа царящия наоколо безпорядък. “Пак са безчинствали снощи, мискинките. Без мен. Ама така ми се пада, като си лягам рано. Затова пък тази сутрин съм отпочинала и красива”. Прихвана с две ръце дантелените си фусти и се завъртя, събаряйки пътем няколко празни шишета. Родриго, пиратът, бе отплавал с момчетата си за Тринидад, но й бе подарил сребърните си обици, които сега звънливо се поклащаха на старческите й уши. “Хихихи – изкикоти се тя и игриво се плясна по костеливия задник – старата кокошка още има сос”.
Запали първата си пура и реши да посвети деня на себе си – ще се плацика гола в морето (така и не се научи да плува за толкова години), ще изстърже тялото си със ситен пясък и ще се намаже със смес от кокоша кръв и кокосово мляко – за подмладяване. А после...
Донита се изправи на пръсти, сбърчи острия си нос и започна да души. Вятърът довяваше миризма на чужденец...
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 290 отговора