Относно следродилната депресия /който няма желание, да не чете/...

Не мога да гласувам, защото ме подмина това "чувство" и не ми е познато.
На който се е случвало пожелавам бързо да минава, че съм чела, че е ужас. 

Вергилия, пита се какво ти е мнението по въпроса, а не дали ти си преживяла следродилна депресия.

  На мен темата ми се видя интересна, и рекох да се включа, нищо, че нямам мнение.
Авторакта иска участие, и не виждам лошо да се включа, още повече, че ми е интересно.
Да дам пример, че този "тежък" проблем подминава някои майки.

А то ти всъщност и ти не си по тематата никак  , както и да е.
Вярвам, че съм отговорила на авторката.

Аз също преживях следродилна депресия, при мен продължи поне 3-4 месеца. Честно казано, мислейки впоследствие по този въпрос,  доста се чудех защо всичките ми приятелки обясняваха надълго и нашироко колко трудно и кошмарно нещо е раждането, а никой не ме "предупреди" за следродилната депресия и нейната действителна величина. Някак си на този въпрос се гледа като на нещо не дотам сериозно. А то е. Отговарям си сама, че може би не при всеки го има или поне е в различна степен. Чувствах се като в капан, наистина не знаех как сама да изляза от това състояние. Определено имах нужда от помощ. Смятам, че повече информация по този въпрос определено ще е от полза на тази част от майките, които минават през такъв период.


да, за такива кавички говоря. Проблемът наистина не е за подценяване.

Аз може да не съм по темата, но поне съм гласувала  

Не, доста тежко ми беше доскоро, защото набързо ги опатках и двете деца - родих с година и два месеца разлика и си ги гледам сама. Та просто нямах време, нито възможност да се депресирам. Било ми е много криво на моменти, че няма на кого да разчитам, но явно мога много да нося. Едва наскоро ми налекна и ми е много приятно, че имам и малко време за себе си и интересите си. Явно като го притиснат човек обстоятелствата, не си и мисли за депресия 

Защо в клюкарника, desykv?

Тема твърде сериозна, за да я приравняваме към бельото, което няма да си покажа!

ето това мнение е широко разпространено сред майките, които депресията е подминала. Оттам идва и част от несериозното отношение към това състояние.
Последното обаче не е глезотия. Определено не е.
10 дни след като родих дъщеря си започнах работа вкъщи, поръчки от 2 места. С бързи срокове и т.н. Без някой да ми помага. Работех докато тя спеше, и докато не се цедя с часове (тази грешка я осъзнах по-късно, както и да). Недоспиване + всички екстри. "Време" не съм имала да се депресирам, но чувството, което преживях е факт.

И аз мисля, че това не е тема за Клюкарника!

Гласувах с 1ви отговор.

Смятам, че трябва да се говори за това.

И аз преминах през тази депресия и ако бях чела по-адекватна информация, а не само теоретични трудове по въпроса, щях да бъда по-подготвена и да се справя със себе си. Да не говорим, че ми се струва, че беше занижен изкуствено процента на данните за депресирани, може и за това да не съм обърнала действително голямо внимание!

Нещо се случва в майката - при всички случаи. И се изразява по много различни начини - жената трябва да ги познава предварително, да е готова за тях, за да не й се стоварят като товар.

Нямам нито една позната, която не е минала през депресия! Нито една! От простото и уж необезпокоително постоянно разплакване за щяло и особено за нещяло, до отказ да види детето си до 5тия ден! Аз много плаках - за какво ли не! Но главно изпитвах вина - че плача, а не се зарадвам от все сърце на детето си! Много пъти съм си казвала - де да можех да върна времето назад, за да поправя тези първи дни с детето си - да го поема без страх и вина, да му се зарадвам от първия трезв (защото раждането не е първия трезв) момент! Колкото повече слушах разкази на бивши депресантки, ми олекваше и толкова повече се усмихвах! Значи, апелирам не за теория, а за поднасяне на информацията с много, и при това много аналитични, примери!

Гласувах с първа опция, смятам, че това е голям проблем, който се подценява.
Аз самата не съм имала и помен от депресия, но съм чела това-онова и имам представа за какво става дума. Понякога се стига и до големи трагедии - като убийство на новороденото, например.
П.П. Вердад, веднага си покажи бельото! 

Аз съм "За".
Като начало може педиатрите да вдъхват повече увереност в майките. Да има общи, валидни за цялата страна основни препоръки за отглеждането и то съобразени с международните стандарти. Защото тези две неща наистина улесняват настройването към новия живот.

Гласувах с първа опция.
Мен ме подмина този проблем, но етърва ми беше в най-тежката форма-остра следродилна психоза. В болницата, 3 дни след раждането, в деня на изписването, лекарите й казали:"Абе момиче, ти май нещо не си добре. Искаш ли една консултация с психолог?", на което тя отговорила:"Че аз да не съм луда, та чак консултация с психолог?" и толкова. Накарали я да подпише един документ, че помощ й е предложена и тя е отказала и я изписаха с детето, без никой да каже на близките й, че има някакъв проблем!
После беше истински кошмар, седмица след раждането тя беше вече много зле. Три пъти мъжът й я беше хващал при опит да скочи от терасата....Закова всички врати и прозорци, криеше вилици, ножове, стъклена посуда, хапчета....Със свекървата спяха на смени, за да не я оставят без надзор. 7 мес. идваха у тях доктори, искаха да я вкарат в лудница, но свекървата не даде.... След 7 мес., през които тя беше постоянно дрогирана от лекарствата, намерихме професор, който се нае и за 3 мес. я оправи напълно. Но изгубените 10 мес. няма кой да й върне......
Затова и според мен трябва да има ПРЕВЕНЦИЯ на държавно ниво!!!

Разбира се, че трябва да има превенция. Аз лично минах през следродилната "тъга" и направо не знаех какво ми става, че рева за щяло и нещяло, а майка ми чак помоли Джи Пи-то да ми изпише успокоителни... Разбира се той отказа. Отделно живота ми първите седмици беше само кърмене, цедене и борба с мастита, което изобщо не помагаше за по-доброто ми психическо състояние. За съжаление, в България има твърде много неща за "оправяне", едва ли ще стигнат скоро до следродилната депресия.

Определено мисля, че е сериозен проблем, който се подценява, или приема като вид лигавщина!
Прекарах следродилна депресия, независимо, че изобщо не съм склонна към такива състояния и подкрепям инициативите, свързани с нейното по-леко преодоляване.Същия кошмар 

И мен не ме подмина следродилната депресия, страха от неизвестното и непознатото+стоенето в къщи близо 10 дена съвсем ми се отразиха зле.Когато започнах да излизам с детето си на разходка като че ли нещата се стабилизираха.

Мене слава богу ме подмина следродилната депресия,но имам познати които стигаха до ръба, затова гласувах за първата опция.

Честно казано не съм се интересувала колко често срещана е следродилната депресия.Че е тежък проблем-съгласна съм-случаи под път и над път.Разбира се,тръби се за най-бруталните такива,а по-леките (предполагам масовата част) остават неогласени,а до голяма степен може би и несподелени (дори с близките хора).

Мисля, че през следродилна тъга минават почти всички млади майки, а случаите на депресия са по-малко. Аз също минах през тъгата - плачех всеки ден и се чувствах като машина за хранене на бебето, а не като човек. Слава богу този период отмина.

Съгласна съм, че е нужна повече информация по въпроса, но това едва ли ще предпази някоя майка от депресия. По-важното според мен е близките (съпругът, родителите) да са информирани, за да знаят как могат да помогнат на майката да се справи със състоянието. Важно е да се знае, че това не е глезотия, а сериозен проблем, на който трябва да се обърне внимание.

Определено е тежък проблем. Само който го е преживял знае какво е 

Това, което описвате, не е никак приятно, но наистина не мога да си представя как няма да искам да видя детето си след раждането. Голямата беше една седмица в кувьоз, всеки ден ми обясняваха, че нв й са наред дробчетата, после сърчицето, после друго и тъй нататък (най-лоша възможна прогноза, че може да я загубим!!!!) Е, питам аз, каква депресия да ме гони????? Второто ми раждане беше изкуствено инициирано, бебето беше добре, но не съм си и помислила, че може да ми пречи, да не го искам и да се чудя как да му навредя. Ситуациите, които описвате, все си мисля, че идват от шок, сигурно при млади майки, които идея си нямат какво да го правят сега това бебе, като никой не ги е научил. Моля, нека психолозите кажат на какво се дължи! Но ако съм, права в предположенията си, същия шок човек преживява при първата работа, първия брак и т.н. всяка нова опитност, която му предлага живота, но там не се говори за депресия, а единствено за справяне със стреса.

Слава Богу, не съм изпитвала нищо подобно на депресия.

Змайли позволи ми да не се съглася с теб, че следродилната депресия едва ли не е проблем на младите майки.. всичко е въпрос на психическа нагласа, която не всеки може да насрои в правилната посока и другия голям проблем са бушуващите хормони и ако е първо дете- тоталната смяна на приоритети и начин на живот..
Аз лично смятам, че всяка майка би трябвало до 1м след раждането ( в масовия случай това е периода, когато проблема се разраства, ако се е появил)  да се консултират с психолог и да се вземат навременни мерки, а не да се чака проблема да стане очеваден за цялата рода и тогава да търсим помощ..

Да, трябва да се работи в тази насока. Мен ме плаши самата дума - депресия.

Проблема наистина е много тежък.Само който не го е преживял не знае колко е жестоко.За съжаление аз съм от преживелите го
Още се лекувам и се надявам и моля за пълно подобрение.
Няма да описвам подробности,не искам да стресирам никого излишно.
Змайли,не само че не исках да видя детето си,аз исках да го убия !   И не съм от младите майки,но ето на - случи ми се.
Пак казвам - беше огромен кошмар и само преживелият го знае закакво говоря...Болно ми е че повечето хора не ме разбраха,и ме гледаха като извънземно.Но съм благодарна и на такива като desykv  които ми подадоха ръка !

Смятам, че това е много сериозен проблем и трябва да има много повече информация за това. И то много преди раждането. И за двамата родители, а и за близките им. Да могат да имат едно на ум и да потърсят помощ навреме, ако разпознаят симптомите.
Аз лично не съм имала, но познавам две мами, които имаха проблеми. Ужасно е не само за тях, но и за близките им.
Гласувах с 1.
 

Говорят хората, но винаги съм мислила, че на мен няма да се случи. Сега казвам- няма застраховани. Ей така ме връхлетя. Ревях постоянно, имах мнооого тъмни мисли и за мен и за детето( първото) преодолях го с лекарска помощ за ~ месец. Но си нося последствия и да ден днешен- нервни кризи съпроводени с копривна треска. Доста рядко, но май ще е доживотно. Вторият път ми се размина- слава богу 

Да преживях тази депресия. При мен продължи много дълго. Когато спрях да кърмя положението се утежни двойно. Не искам да се връщам към тези спомени и забравени чувства. Смятам определено, че трябва да има превенция. Трябва да има и разбиране от околните а не когато избухнеш без "видима" причина да ти казват, че "психясваш".

 Хайде и аз в отбора. 

 PC (коте), позволи ми аз да не се съглася с тебе. Мен лично ме връхлетя след около четвъртия месец. Ей, така от раз. Започнаха мислите, че искам да ми умре детето, че докато го гушкам или приспивам искам да го изтърва нарочно, представях си как му размазвам главата и все такива. Иначе бях чела. И по време и след бременността. И тук ти правят разни малки тестчета, но излишно май е да споменавам че отговорите си ги премислях, защото не исках да се издам и мислех, че проблема е само в мен и нещо е сбъркано с мен самата. Ей, така една нощ пак си помислих, че е по-добре да умре и се разревах, споделих най-накрая на Вальо, който ми каза "Ти не си добре" и на свой ред ревна, а аз седнах и пуснах анонимна тема. Е тогава от получените отговори разбрах, че всъщност не съм сама, че има и много по-зле от мен, тотално промених всекидневното си държание и нещата малко по-малко се стабилизират. Но  не забравям, че ако пак стане толкова лошо (беше за мен) ще потърся лекарска помощ и на следващия тест, ще отговарям както е, а не с премислен и пресят отговор.

Гласувах с първия отговор.

С дъщеря ми бях в депресия около месец.Аз никога не съм искала да посегна на детето си,но си мислех че тя ме разделя от мажа ми,че той вече не ме обича,чувствах една такава празнота,постоянно плачех.
Тогава бях на 20 години..сега след 8 години се чувствах толкова  подготвена за това,толкова бях информирана,бях сигурна че няма да се повтори и че ще се справя.Но уви...не можах да го спра.
На 5 ден ,усетих тази празнота отново...беше ужасно,отново плачех и плачех.



Така мисля и аз.

Това което описвате че е следродилната депресия - желанието да посегнеш на детето си , на себе си и други подобни и просто ужасно. Още преди да прочета всички мнения гласувах с позиция 1, защото съм виждала приятелки които са изпадали в следродилна депресия - по моите разбирания - но въпреки това ми се стори че е ужасно - по цял ден плачеха и не можеха да обяснат точната причина защо го правят.
Аз в момента съм в пред родилна депресия. Много се надявам да ми се размине след родилната, но съм уверена че трябва да има разбиране от близките, а съответно и повече инфо по въпроса.
Много от моите съседи и познати които са над средната възраст като им спомена за депресия предродилна , следродилна или квато и да е свързана с майчинството ми дават отговори преблизително в следният дух "Много модерни станахте сегашните майки. Ние си отгледахме децата и дори не разбрахме че съществуват такива депресии, а вие сега само се лигавите."

Добре де-а аз какво съм имала тогава-много ми е странно да разбера.
Плачех си за ...болницата.
Още първата вечер си ревах за лекарите и стаята в болницата.
И после ми се случваше често да слушам същата музика, която слущах следобеда, когато ми изтекоха водите, и винаги ми ставаше криво. Исках пак да съм там, в болницата, пак същите дни си исках.
Ако сте ме разбрали какво искам да кажа-ТО ЩО ЗА ЧУДО Е БИЛО МОЕТО???

Aз написах в масовия случай, иначе имам позната, която  след като спря да кърми към 9 месец я хвана депресията..

Същата работа ! Разбирам те прекрасно !

nana cool -    не си сама !

 Отговорих с трета опция. Аз се разминах с тази депресия, а и не познавам мами минали през такава.
 А относно намесата на държавата в случая- смятам, че въобще не се акцентира на нуждата от психологическа консултация по принцип.Според съпругът ми, който също е психолог, не се прави достатъчно от страна на държавата в посока създаването на такива специализирани служби и не се учим от опита на другите държави.Психологическото консултиране трябва да обхваща периода както преди така и следродилния период.То трябва да започва още от фирмата в която работим... трябва да има в ДКЦ-тата психологически кабинети (както има психиатрични такива), където да можем без намесата на транквиланти да решаваме личните проблеми и най-вече да има достатъчно "реклама" за да стане едно посещение при психиолог "модерно", а не "унизително" (защото се смята,че психолога се занимава с психически разстройства и т.н.)  И още много може да се каже по този въпрос..... 

Точно това бяха и мойте мисли!!!Нана, беше ме страх дори и да го напиша, а когато прочетох твоите.... все едно аз съм го писала. Но аз бързо отидох при личната ми - много добър човек е. И веднага ми назначи терапия.
Големият проблем е, че повечето мами мислят, че вината е тяхна и ги е срам да потърсят помощ. Затова трябва да се говори и обяснява.

Гласувах с първа опция.
Мен не ме подмина, макар че не мога да преценя колко тежко е било положението според книгите. За мен обаче беше кошмар. Месеци наред след раждането имах физически болки и може би е било свързано с това. Още тогава се уплаших и четох за този проблем, та разбрах, че при мен не става дума за обикновен Baby Blues, но пък и не за най- тежката форма. Кърменето много ми помогна да преодолея това. (Поне така си мисля.)

Гласувах с 1.

Добре, че имам търпелив мъж...

Здравейте, ден преди да родя четох в дир.бг точно на Деси историята за следродилната депресия. Викнах мъжа ми също да я прочете и си легнах. Три часа по-късно тръгнахме към болницата, а 8 дена по-късно си бях в къщи. Чувствах се много странно, нямаше кой да смени на детето памперса, защото това правеха акушерките в болницата. Нямаше кой да го успокои, защото мама беше с безброй шевове. Моята така наречена депресия трая само 30 мин на тересата. В големия студ си дадох сметка, че това човече чака мен и няма на кого друг да разчита. Всеки път като ми се плачеше се сещах за Деси, и някак си нещата се променяха и аз се усмихвах!
Деси, съжалявам за всичко, което си преживяла, но ако това ще ти подейства като успокоение, е че си помогнала на пет пъти повече момичета. като разказа историята си.
За този проблем трябва да се говори, пише и обръща голямо внимание, а не с лека ръка да се подминава като глезотия.

[
Ето тук са обяснени и мотивите в следствие на които идва депресията имисля че когато педварително ги осъзнаем и занем че и хормонално сме податливи, и подготвим и мъжете си може пък да е по-леко.
Сле броени дни и аз попадам в този период но сум решена на тези жертви - това че ще ме режат, че тялото завинаги е друго, че няма да отида в Берлин, Брюксел и Париж по мой проект а съпруга ми сам ще го прдставя, че ще съм "машина за храна" на моето съкровище което ще покаже взаимност мнооооооого нататък и то не насила , че разчитам на неличните си финансии а на семейните, но приготвям/само да е живо и здраво бебочето/ няколко варианта:
-успокоителна билка - маточина
-ще спя с беб когато и  то спи зада не се изтощавам.
-ще товаря повече жената за чистене
-ангажрам свеки да носи готвена храна
-ще опитам по 2 часа да ни е спокойно двамата със съпруга ми е ако стане и когато
Обаче всичко зависи от детенцето ни и неговите нужди. Реших се късно а имам дете защото з съжаление не узрях по рано за да мисля че това е радост,а  не само жертви и компромиси. Искам сма да се грижа за рожбата ни но ако имам негативни мисли ще потърся по-грижовни гледачи-бабите ...и т.н.
Но така мисля сега , а после.......ще видим. моля се живи и здрави да се приберем с беб
дано да е от полза това споделяне.

Гласувах за първата опция. Аз изживях следродилна депресия след раждането на сина ми. Тя продължи почти 6 месеца. Беше ми много трудно. Това беше преди 8 години. Тогава нямах Интернет, нямаше откъде да получа каквато и да е информация, около мен нямаше други майки с подобен проблем. Много се измъчвах от чувството, че едва ли не само на мен се случва подобно нещо. Смятам, че следродилната депресия е много сериозен проблем, но се пренебрегва, защото майките, които я изпитват, се страхуват да говорят за нея.

И аз съм за първа опция. Много е хубаво, че се поставя темата за депресията и можем открито да говорим за това. По принцип нещо, което не може да се види и пипне, хората го подценяват или направо смятат, че не съществува. Аз съм психолог, но сега говоря като майка... Въпреки всичко, което знам за депресията, това не ме предпази от нея. Сега си давам сметка, че месеци след раждането на дъщеря ми съм била като в мъгла. Даже не съм сигурна точно от кой момент нататък вече можех да мисля ясно и бях пак себе си... Това е направо страшно. Твърдо заставам зад идеята да се прави превенция на следродилната депресия на глобално ниво, но докато чакаме това да се случи призовавам всички бъдещи, а и настоящи майки от форума и техните близки, да се поразровят малко из литературата за следродилната депресия и да се образоват за нещата, които може да им се случат след едно раждане. От реакцията на най-близките зависи много възстановяването на родилката. Това според мен е най-добрата превенция на семейно ниво.

Абсолютно се съгласявам!

Аз също отговорих с трета опция - смятам, че бях много добре информирана, но и мен не ме подминаха бейби блусовете. Тук на следродилните прегледи ме разпитваха по 100 пъти как се чувствам, ама нали знам, че е ОК да ми е тъжно, и т.н. Също помогна и факта, че мъжът ми беше добре запознат (чете книги) и си позволих да му споделявам всякакви глупави мисли, минаващи през главата ми и той ще ми е опора, а не критика.

аз искам да питам наистина как са се справяли преди сто години с депресията/за България говоря/, понеже не съм чувала от възрастни жени да са се чувствали дискомфортно психически след раждане.
Защо сега е такъв висок процентът на засегнатите? Нали сега са много повече помощниците, грижите, условията са по-добри?

И аз така, дори не знам дали не продължава още. Определено не съм същата като преди, а съм като гърмян заек, всичко ме плаши и стряска. Мъжът ми казва, че съм станала скандалджийка и маниачка, майка ми твърди, че съм откачила от майчина гордост. Ама че са зле и двамата ...

Да, този проблем съществува и е доста тежък, поне за мен беше така. Първо,когато забременях смених средата си много бързо и останах без роднините и приятелите и колегите си точно за 1 ден. След като родих се чувствах адски самотна и неразбрана. Депресията ми продължи 6 месеца и с мъжа ми бяхме пред раздяла, добре че имаше търпението да премине с мен през този ад. Дано да се обърне по-голямо внимание на този проблем и то още в родилното трябва да казват какво да се прави в този случай.

Не мога да кажа, че бях в депресия, но определено бях тъжна (ако мога така да се изразя). Не се радвах на бебето, всичко ми се виждаше като на сън, поне един месец ме държа, като през цялото време си плачех за щяло и нещяло...После изведнъж ми мина, аз го отдавам на това че мъжа ми ми помагаше, а и започнах да излизам с бебето на разходки и слънцето и хубавото време ме извадиха от състоянието на унилост.

Проблем е да, но сериозността му мисля, че  е индивидуална за всяка жена. Та, мисля че е често срещано явление, но с повече подкрепа от най-близките хора (при мен мъжът ми) се преодолява бързо. За протокола аз първия път не минах през нея, но мъжът ми ...ДА  . А втория път макар, че се предполага, че имам повече опит така се бях депресирала направо ужас, РЕВ, РЕВ и пак РЕВ. Ама всичко отшумя за 3 дни  .

    Ох, гласувах с първа опция .............. карах тежка депресия, още повече се засилваше с неразбирането, което имах в обкръжението си, моята майка до като ми помагаше плачеше заедно с мен, а свекърва ми чак сега, когато чете за Анджелина Джоли и нейната постродилна и редица други случаи повярва в това тежко състояние Всички ми се чудеха, защо плача, а не се радвам, ми аз от де да знам
Малко се говори по въпроса, а трябва, на курс ходих, сума ти книги изчетох и как така никой не открехна романтичното було на раждането Спомням си паниката и ужаса, които изпитвах в началото, как ще се грижа за детето си , ми от 3-тия месец си я гледам самичка, с помощта на съпруга ми, близките ни са в други градове, човек много неща може, но си трябва време за адаптация и задължително подготовка за този период- четиво, разкази и разбиращи близки

ли4но аz май нямах време zа депресия. всъ6тност може и да съм имала, но да не съм е дифинирала като такава. както и да е. искам само да раzкажа zа един слу4ай, който даваха по ТВто. 16/17 годи6на у4ени4ка в Германия ражда в тоалетната на у4или6тето  до тук не е толкова стра6но, но веднага 6том се съвzела иzхвърлила бебето си от Нтия етаж, не помня от кой етаж то4но  . лекарите я оправдаваха то4но с таzи следродова депресия и обясниха, 4е реакцията и е напълно нормална, т.е. да махне вси4ко от себе си. дали това бе6е само zа да отърве zатвора или наистина такива не6та са въzможни не zнам, но ако е истина то zву4и стра6но 

Съжалявам, че просто си излях душата тук, но наистина мислех, че най-малкото ще има мами преживяли нещо подобно. Дори не съм търсила съчувствие, а сега вече се чувствам истински обидена от отношението към мен.

Оределено съм напълно съгласна с таз дама   

Само да уточня за неразбиращите дами, понеже вече на няколко пъти ми се набиват в очите изказвания от рода " Нямах време за такива неща", че времето няма нищо общо.
Ако си мислите, че майките изпадат в такова състояние, защото всичко им е наред, раждането е било песен, отиват си вкъщи, спят по 8 часа, а някой друг им гледа детето,т.е. кърми, приспива, пресушава, гушка, а домакинската работа се върши от домашна помощница, в жестока заблуда сте!

 Трябва да има превенция на държавно ниво!
Не го пожелавам на никоя майка, та дори и на най-големия си враг.
При мен след раждането имаше такава, която отшумя за около 2 месеца, единствено благодарение на това, че вече се съм изпадала в това положение през 1998 г.Тогава бях загубила гълтателен рефлекс и просто вегетирах.....не можеш да съсредоточа вниманието си към нищо а накрая просто лежах и чаках да умра....
Проблема не е никак за подценяване и като гледам как някои казват "нямам време за това" или "това са глупости" си мисля, че точно тези жени не са познали що е ДЕПРЕСИЯ и мога единствено да ги посъветвам:ПРОЧЕТЕТЕ повече по въпроса защото никой не е застрахован от от това заболяване.То си е заболяване!!!

Това е най-тъжната и неприятна част от битието ми като майка.
Ако може да се направи наистина за майките това, ще бъде наистина супер!

Avana , само един необразован  човек би могъл да даде мнение като твоето!
Преди 100 години са умирали и не се е знаело от какво е ставало така, сега има психиатри и психолози които помагат в такива моменти, но българина си казва "аз не съм луд и по такива лекари не ходя" което е абсолютна глупост!
Депресията, след родилна или не може да доведе до фатален край.

несъм имала  след родилна депресия , но познавам жени  преживели такова нещо , знам че не е лесно.

на мен никой не ми отговори.

Аз нямах следродилна депресия,но проблема никак не е за пренебрегване.

на същото мнение съм!
Гласувах с първа опция.Изживях го,а и депресирах и близките си с това мое състояние.Добре,че не продължи повече от 1 месец

Често срещано явление е, да не кажа масово. Мен доста здраво ме тресеше. Но за щастие беше краткотрайно...

Не гласувах в анкетата, защото докато не прочетох отговорите на някои майки не знаех въобще какво представлява следродилната депресия.

След няколко месеца ми предстои раждане. Моля, кажете къде мога да прочета нещо по въпроса, както аз така и другите бъдещи майки.
В случай на съмнение за такава депресия към кого бихме могли да се обръщаме за помощ?

Гласувах с първа опция.

Тити, според мен просто не са имали време да изпаднат в такива състояния, а и гледането на деца е било нещо като "божа работа" - или или. Много майки споделят, че от проблеми и забързано ежедневие просто нямат време да изпаднат в депресия. Мисля, че е вярно. Преди да се случи на мен имах период с много проблеми и тогава мислих само как ще се измъкнем от цялата ситуация. Гадните мисли се появиха след като всичко се беше наредило и аз нямах причина да съм така. Модерното време предполага и нови модерни болести. Вече се смята, че бащата работи, а майката си стои и си гледа детето, като "по-лесно". Навремето всички са били на полето, пеленачето сложено между редовете, а майката копа на едно с останалите. Ами така и аз няма да имам време за черни мисли, всъщност няма да имам време за каквито и да е мисли.
 Сега си стоим в къщи и се иска от нас само да си гледаме рожбата. Мъжете често го използват и като оправдание и не рядко ни карат да се чувстваме виновни, че не "правим нищо" по цял ден. Като останем затворени между 4 стени с една ревяща "топка", когато всичките ни познати са на работа, когато и бабите стават "модерни" и не искат да помагат, защото който има дете да си го гледа, нещата стават съвсем различни.
 Аз за себе си мисля, че знам кое ме доведе да тази ситуация и предполагам, че при другите нещата едва ли са станали по по-различен начин.

Тити, към теб е отговорът на emoli. Донякъде ще я подкрепя: жените на възрастта на твоята майка, че и по-възрастните, не са разбирали, какво точно им се случва. Също като нас са се чувствали достатъчно виновни от чувствата си. Подтискали са ги. И са ги подтиснали на толкова дълбоко ниво, че не си спомнят за тях. Говоря за тези, които наистина са преминали през това (но как да знаеш, колко от тях са го преживели, ако не си го спомнят)

Но аз имам примери на над 50-годишни жени, които са изпитвали това. Една от тях е медик и съвсем откровено ми го разказа - тя е една от жените, които не са искали да видят детето си след раждането (от моя разказ по-напред).

И както около мен никой нищо не си спомняше около раждането и ми говореха само за цетя и рози, така 90% се изказаха в последствие, че и на тях им се е случвало подобно нещо. Не причислявай "следродилната депресия" към модерните болести - тя е сериозна, не е характерна само за развитите общества, просто развитите общества са се научили да говорят за нея.

Е, обаче въобще не съм съгласна с определението, че "само един необразован човек би могъл да даде мнение като твоето!"

Тити, според мен са си го изкарвали на пелените. То от пране не им е оставало време да вдигнат глава. Та са блъскали и търкали със сапуна, докато са им излезели мехури и така донякъде с физическата болка са заменяли душевната.
Доколко обясниението ми наистина съвпада с преживяното могат само нашите майки да кажат, но аз така бих си избила терзанията. Моята депресия трая доста време, та знам за какво говоря.

 1 опция. Много тежко ми беше и с 2-те дечица. С 1-та се справих за около 8-9 месеца, сега с дъщеря ми продължи повече от 18-20 месеца.  И сега се плаша спомняйки си за състоянието и мислите си в тези периоди. Със сина ми бях у дома и имах време за "черни " мисли, но с дъщеря ми започнах работа на 18-я и ден, бях заобиколена от хора непрекъснато ...............и пак не ме подмина. Сега искам да имам още 1 бебенце, но мислълта за това състояние след раждането ме плаши много. Не знам дали този път ще успея да се справя сама. А отношението на обществото и дори на самия мед. персонал към проблема, особено в провинцията е меко казано пренебрежително и недоверчиво. Но при мен мислите са на тема "живот и смърт" от къде идваме - къде отиваме, с часове съм се вглеждала в децата да търся някакви "знаци" от там откъдето идват. Да разгадая себе си и смисъла на човешкия живот! Бе ужас.....като се има предвид, че принципно съм доста земна , реална и прагматична.
@nadiaD , с теб имаме един и същи  начин за разпускане.

тук можем да поспорим. ако бе6е в моето положение, сама с 2 бебета, мъжът ми ходе6е на работа по 15/17 4аса в деноно6тия, постоянно пътува6е, аz в 4ужда държава, беz родители, беz приятели ............. така картинката се иzясни. би ли ми обяснила, ако можех да си поzволя лукса декрепесия кой 6те6е да ми гледа децата  , а и не ми обяснявай 4е фиzи4еското иz6то6тение не играе роля. толкова бях скапана, 4е не можех да мисля на моменти, карах я на автопилот, та камоли да се 4удя в депресия ли съм или не. то4ните думи са, 4е нямах  време zа такива не6та. сега време имам, ама май е отминал момента

ММм да,и аз гласувах с номер 1.Мен все още си ме тресе тая депресия,но аз не искам да навредя на детето си,а на самата себе си.На моменти ми иде да се самоубия,или преди всичко да се махна някъде,където няма да бъда обезпокоявана. Господи,добре,че е мъжа ми,той ме спасява засега.И дано да се оправя скоро!
Абсолютно съм съгласна с Катя от Сливен!

Ето пак от отговорите "нямам време за депресия"....  Заради такова отношение много майки се срамуват да споделят състоянието си и понякога се стига до трагедии!

За майките, които са го преживяли -  .

Никой не казва, че ако имаш следродилна депресия, си захвърляш детето. Психическото състояние няма нищо общо с условията на живот, раждане, дали имаш помощ или не! Никой не е застрахован от това!
 
Второ, има състояние на тъга, известно като "бейби блус", което засяга почти всички новородили, появява се непосредствено след раждането. Истинската следродилна депресия може да започне по всяко време през първата година на детето. Най-страшното състояние, следродилна психоза, е най-рядко срещаното (но е възможно то да е причинило действията на ученичката, за която пишеше по-нагоре).

Аз съм на принципа, че е важно с каквото си пълниш главата!

Зависи от ценностната система на човека и в какво той вижда смисъла от съществуването си. Аз в депресия изпаднах като разбрах, че съм бременна и че живота ми никога нямаше да е същия, няма да мога да пътувам толкова, да ходя по-горите, срещите с приятели...е била съм права. Беше повече като носталгия по миналото. След първото раждане бях страшно нервна, стоях в болницата повече от 10 дни и моя синковец не искаше да суче, а завеждащата ми казва "Ми аз от седмица не съм го поглеждала" ::Взехме си го с бунт, че искаха да го пратят в дом за дохранване. Месеци след това бях много нервна. Но истинска депресия ме тръшна след второто раждане, пак стоях дълго в болницата,  а това ме подтиска, после седмица със свиейки и синът в една малка стая без излизане. Ревях, крещях, сърдех се....Единственото нещо което ме спаси е, че съпругът ми постоянно ми говореше, за това какво ще постигнат нашите деца, че те са родени със съдба. Неговия оптимизъм и това, че всичките ми простотии ги обръщаше на майтап ми помогнаха да стъпя на крака за около месец. Тогава ни под пукаха едни проблеми, а аз в такива случаи се мобилизирам.
Много е важно за какво мислиш, за какво мечтаеш, дори какви филми гледаш, какво четеш...с какво си пълниш главата.
Много съм съгласна, че нашите баби са били толкова заети с работа, че не са имали време  да мислят какво им е.

Моля те, прочети по-добре, какво е написала avana, не така с рогата напред.  Този цитат въобще не е изречен от нея.

Разбирам те, да. Толкова беше ведро и спокойно в болницата, и имаше кой да се грижеше за мен... И бяха единствените шест нощи, в които съм спала нормално през последните две години.
Аз се разминах общо взето безобидно с безпричинно реване. Ако е възможна обаче следродилна депресия година и половина след раждането - значи сега съм в такава. Когато еуфорията е изчерпана, когато от теб се иска вече не просто да преповиеш бебето, а да започнеш да го оформяш като човек... и не знаеш дали ще се справиш. Когато ти липсва средата, интелектуалното общуване, професията, а не искаш все още да оставиш детето си, и се чувстваш виновна и пред себе си и пред него. Когато вече ясно си даваш сметка, че нито животът, нито отношенията с мъжа ти ще са както преди. И понякога ти се иска да викнеш "Отказвам се!" и да си вдигнеш шапката.

Благодаря ти за признанието, миличка!   
Щастлива съм, че съм ти дала сила в труден за теб момент и че не си преживяла депресия! 
Аз споделих историята си тук и в дир.бг ВЪПРЕКИ големия РИСК да бъда осъдена, критикувана, неразбрана, зачеркната... беше ме много срам и страх... да не говорим и че съм психолог по образование и по призвание също... и ми се случи... и НЕ защото съм имала време... напротив - недоспивах си и непрекъснато се тревожех за куп неща... но да не ровя в миналото! 
ЕДИНСТВЕНАТА причина, поради която разказах какво преживях лично, е желанието ми да ИНФОРМИРАМ за проблема с цел превенция или помощ на други бъдещи или настоящи майки!!! 
Каквото желание имам и сега!!! Всяка от вас, която има желание да си поговори с мен, нека пише на лична бележка - ще й отговоря!!! 

Мпите искренни извинения на AVANA.
Съжалявам за прибързания постинг, но това е тема от която много се вълнувам.Когато започна голямата ми депресия бях затрупана в работа до шията, така, че не съм съм съгласна с изказването за свободно време.
Депресията те поглъща стъпка по стъпка и накрая не успяваш да си вършиш работата!
Никак не ми се спори, но нека тези които не са го изживяли на свой гръб да се опитат да разберат......а не да ни заклеймяват.
Успех на всички

  

И аз гласувах с първа опция  ,и според мен няма майка която да я  е подминала следродилната депресия  ,аз я изкарах  в много лека форма  държа ме около 1 месец , и съм съгласна 4е трябва да да се говори   за проблема 

Не гласувах, защото не съм добре запозната с този проблем и не съм се сблъсквала с хора, преживели такава депресия... Само съм чувала, че е често срещан проблем и при много жени преминава доста тежко. Знам, че е доста сериозна тема и би следвало повече да се говори за това, за да може по-лесно да се преодолее впоследствие.
Аз родих преди малко повече от 2 месеца и до сега не съм имала признаци на депресия и се надявам да ме подмине.  

Това, че не са го мислели, не значи, че не им се е случвало.......един ден съвсем случайно свекърва ми си разказа какво й е било....щом навремето лекар е казал на мъжа й да й обърне внимание, ако иска тя да оживее. При нея е избило на разболяване и обща отпадналост.

ПП: В интерес на истината и аз си спомням историята на Деси, все едно вчера съм я чела. И на мен са ми минавали мисли да го хвърля от 12 етаж, но ги изрекох гласно и високо и като че ли това ми помогна да се осъзная.
Та говорете, Ясно и Високо.

Моля те  НЕДЕЙ да наплашваш бъдещите и настоящите майки, които четат тази тема!!! НЕ Е ВЯРНО, че "няма майка, която да я е подминала следродилната депресия"!!!

Истината - около 10 % от всички майки ги хваща следродова депресия, останалите 90 % /мнозинството!!!/ не биват сполетени от нея!!! И слава Богу! 

Значи между 70 и 90 % от новородилите изпитват следродилна тъга. Тя минава относително бързо и се изразява най-вече в безпричинен плач и обща тревожност.

При около 10 % от жените, родили през последната една година, настъпва следродилна депресия. Тя не е каприз. Не е лигавене поради наличие на незапълнено свободно време. Не е показател, че си лоша майка или че си луда. Не е признак за слаб характер. Не е нещо, което желаеш да се случи. Тя просто става с теб. Примерно като мигрената или зъбобола или стомашните болки. И трябва да потърсиш подкрепа и помощ, ако ти се случи. А не да се срамуваш и криеш. Колкото повече отлагаш, толкова повече се задълбочава... Затова е и нуждата от информираност! Лично аз преживях такава депресия. И въпреки че съм психолог по образование и по призвание, пак не бях подготвена за всичко, което изживях...  Това е коварно разстройство, пречи ти да мислиш правилно, да чувстваш правилно...  Но важното е, че се лекува! 

Само една на хиляда майки бива връхлетяна от най-тежкото психично следродово разстройство - следродилната психоза. Тя също се лекува, но по-бавно и задължително с медикаменти. Такава жена е много опасна както за себе си, така и за детето си!

Това беше от мен засега. Радвам се, че пишете в повдигнатата от мен тема и че гласувате в анкетата! 

Моето мнение е следното: възможно е бабите ни да са страдали по-рядко от следродилна депресия, но това НЕ е било, защото са нямали време от многото работа да чувстват или да мислят какво им е!, а защото непрекъснато са били в ОБЩНОСТ от други жени - майка, сестра, свекърва, зълва, баба, безброй съседки... Не са били изолирани сами с бебето си в апартамент! Социалната изолация на съвременната жена, когато стане майка, е един от факторите за възникване/задълбочаване на депресивните прояви според мен! Затова и моят скромен съвет към всички майчета е да излизат навън, да се срещат с приятелки, дори бебето им да е ревливо и да се стесняват от реакциите на околните /както беше при мен  /, да поддържат доколкото е възможно отношенията си с познати, роднини, семейни приятели, колеги и т.н. Да имат компания. А, и още нещо за нашите баби - мисля, че колкото и да си говорим тук, няма начин да разберем колко от тях, как и в каква степен са страдали от следродови смущения в психиката. Важното е да погледнем на проблема тук и сега!

Веси, и ти ли си спомняш ясно моята история, мила? Вие, момичета, ме разчувствахте. Искрено се моля  наистина да съм била от полза на някого с разказа си. Бъдете здрави и щастливи!!! 

много благодаря за отговорите. Аз по-скоро клоня към схващането, 4е бабите ни наистина не са имали време, сили и ако щете, право да се депресират. С което не искам да омаловажа никоя преживяна и разказана тук история. На мен просто не ми се е слу4ило. Аз имах една сълзлива следродилна седмица, която свърши в момента, в който останах сама с бебето. За мен това беше идеалната ситуация, но не бих давала съвети, разбира се.
  на вси4ки.

Деска,както винаги съм напълно съгласна с теб !
И ти благодаря че поставяш този проблем на всеослушание,така повече майки ще се информират.И ако подобно нещо ги сполети няма да бъдат шокирани като мен.Благодаря ти и за търпението което прояви към мен,ти ми беше голяма опора.Сега аз съм опора на други момичета в подобно състояние.
Следродилната депресия съществува.И е сериозен проблем.Навременното и лечение е жизнено важно.Тук голяма роля играе и подкрепата на семейството,и най-вече на съпрузите ни.Не бива наистина да се срамуваме от този проблем,трябва открито да се говори.
Лично аз никога не съм преживяла нещо по-ужасяващо в живота си.Дори не искам да си спомням....
Момичета,вие които сте страдали или още страдате от СД,бъдете силни и дайте кураж и на други мами в подобно състояние !Нека се обединим пред проблема !
Аз лично на драго сърце бих помогнала на всяка мама която има нужда.Обятията ми са отворени за вас ! И сърцето също !

Деси, както се смеем на темата за "Смешно ли е раждането" така трябва да знаем и обратната страна на монетата. Най-малкото да имаме право на информиран избор.
Ако някой ме беше подготвил за това, сигурно щях да се чувствам по-спокойна, че съм наред.
Дори и заради тия 10 % процента (според теб).

Мисля, че е сериозен проблем, на който трябва да се обърне внимание. Ако близките  не са в състояние да помогнат, няма абсолютно нищо срамно да се потърси психологическа помощ.

Става въпрос за хормонален дисбаланс, за огромна промяна в живота  и жената, която страда от нея не трябва да се чувства "луда", а да знае, че не е единствената, на която се случва.

Освен това мисля, че много жени не са подготвени психически за появата на детето, особено, ако са били твърде отдадени на работата си. Промяната да седиш вкъщи е наистина шокираща.

Аз лично не съм изпитвала тъга, нито пък помен от депресия е имало при мен, защото нашето дете е много дълго чакано и е толкова премислено, че няма къде повече. Аз изпитвах единствено и само щастие. Чувствах се в пълна хармония със себе си, чувствах, че не искам нищо повече на този свят - дори определям състоянието си като леко еуфорично.

Но напълно разбирам тези, които страдат от нея.

Хубаво, че като ми минаваха тези мисли живях един месец при майка ми и сестра ми.


Напълно съм съгласна. Майка ми и сестра ми успяха да ме убедят, че и те са имали подобни моменти на отчаяние и безсилие и несправяне със ситуацията.....поне аз това чувствах.

Много сериозен проблем е, и за съжаление моите (скромни) наблюдения са че в България депресията все още се смята за "срамно" заболяване - било то след-родилна или друга Тук се следи доста внимателно и се вземат мерки навреме, което наистина помага на жените да го преодолеят много по-бързо.

При мен не знам дали беше точно следродила.Малката се роди лятото, а свекърва ми е учителка и беше във ваканция .Когато тя си тръгна, се почувствах някак си  много щастлива , а след една седмица се почувствах и добра майка.

Поизплаших се...поразпитах приятелките си,които скоро родиха.Това,което видях в погледа им още повече ме изплаши - тревога,прикрит страх и може би срам от спомена.

Прави ми впечатление, че не се прави разлика между т.нар. babyblues, който е предимно на хормонална основа и се проявява първите две до три седмици след раждането при около 75% от майките,"истинската" следродилна депресия, която е заболяване и може да се появи през цялата първа година след раждането, и следродилната психоза, която е най-тежката и най-опасната форма на следродилната депресия, защото майката може да представлява опасност както за себе си, така и за детето. Babyblues-ът е страшно неприятен и тягостен (преживях го), но не е опасен и не подлежи на лечение. НЕ изчезне ли до три седмици, може да става въпрос за следродилна депресия. Депресията винаги трябва да бъде лекувана от специалист. За психозата вожи, разбира се, същото. Пожелавам на всички майки, на които се случи, да съумеят да намерят достатъчно сила и смелост и да потърсят помощ.

Покрай грижите с бебето май нямах много време да се депресирам, но така или иначе смятам, че проблема съществува, всеки по различен начин се спрявя, но за мен нещата не са толкова сериозни.

Уж не омаловажаваш никоя преживяна история, ама все пак смяташ, че са нямали време и право да се депресират...  Как става това?

Значи, повярвай ми, през цялото време, докато бях в депресия, ужасно силно чувствах, че НЯМАМ ПРАВО да се депресирам, да предавам така бебето и близките си едва ли не, че НЕ МОГА ДА СИ ПОЗВОЛЯ да изпитвам такива гнетящи чувства, при положение че бебето ми беше от години желано и се чувствах подготвена за този момент. Освен това аз по принцип съм невероятен оптимист, все гледам да се усмихна, да се засмея - и изведнъж - ХОП! А и през първият месец и половина, откакто родих Алекс - ами аз бях невероятно щастлива, дори еуфорична, аз не ходих - аз летях от радост и обич към детето си! Затова, когато се случи, се чувствах безкрайно ВИНОВНА! И паникьосана също. Зверски уплашена. А уж съм психолог... Но като ти се случи лично, е съвсем различно от това, което си мислел, че знаеш...

С уважение - Деси

"Покрай грижите с бебето май нямах много време да се депресирам, но така или иначе смятам, че проблема съществува, всеки по различен начин се спрявя, но за мен нещата не са толкова сериозни." - ето пак се говори, че времето е фактор дали да се или да не се депресираш... де да беше толкова просто всичко...