Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Клюкарник
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 81 отговора

Германия

Мнения: 899
Темата ми е вдъхновение от тази на Kremi, за нашите деца, които бързо растат и отлитат.
Наред с щастието от новопридобитата свобода, при вас имаше ли и тъга? Понякога желание да бъдете отново малко дете и да сте при мама и татко?

За мен най-голямото изпитание беше мъката в очите на баща ми. И моментът, в който майка ми ми каза "Довиждане", сякаш отивах до магазина, а виждах сълзи по миглите й.
« Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 17:18 от Umbra »
Цитирай


Мнения: 1 462
Аз не знаех, че излизам от вкъщи в този смисъл.  Да, отивах в казармата, но го чувствах сякаш моето място си остава.  Когато се върнах и видях леглото си превърнато в склад, ми стана мъчно.  Но не съм се задържал на тези си чувства - в казармата човек привиква на много работи.  Сега не го чувствам свое място, колкото и да ме убеждават в това.
Цитирай

При хората, които обичам

Мнения: 3 193
Не тъгувах - някак усещах, че ще се върна . Както и стана. И сякаш никога не съм си тръгвала, а мама всяка сутрин е чукала на вратата "Съмна, Ване" Love
Цитирай

Варна

Мнения: 1 866
Аз също не знаех, че никога вече няма да се върна да живея при родителите си. Излязох от дома на 19 години и заминах в чужбина, за да уча. Като останах сама надалече, тогава разбрах какво съм загубила. Но след това повече не съм си представяла да се върна да живея в един дом с родителите си. Прекалено много се променихме и те и аз през всичките години и съжителството според мен нямаше да бъде възможно без сериозни сътресения. Обаче се върнах в България, за да бъда по-близо до тях. Мъчно ми беше да ги оставя сами и не можех повече да гледам разплаканите очи на майка ми всеки път, когато си тръгвах. Щастлива съм сега, че могат да се радват на внуците си от близо.
Цитирай

на село

Мнения: 1 851
Беше ми -да  Crying or Very sad, дори си поплаках. Бях на 18 години и отивах да уча във Варна.
Повече така и не се върнах у дома, не в буквалния смисъл, но се омъжих и мой дом станаха други места, а в Добрич си остана бащиният ми дом, в който все още се прибирам
от време - на време  Sad, докато има при кого.
« Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:32 от НелиСА »
Цитирай

Русе

Мнения: 5 578
Престанетееее  yahoo_49 yahoo_49 yahoo_49, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?
Цитирай

София

Мнения: 798
Не, не ми беше и сега също не ми е мъчно, сама пожелах с мъжа ми и детето да идем при неговите родители и не съжалявам за това наше решение Peace A дали на нашите им е било мъчно - не ми дреме особено, ама сега ми се обаждат през ден, особено баща ми, за да взима детето от детска и да сме се видели Mr. Green
« Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:47 от Пети »
Цитирай

Plovdiv

Мнения: 235
Не изобщо не ми беше мъчно , много си ми беше добре даже. На нашите не знам дали им е било , но не са ми го показали , спестихме си ги тези емоции.
Цитирай

Варна

Мнения: 1 353
По-скоро не. Аз и до сега си имам ключ от нас /ето - "нас" си казвам още/ и мога да севръщам когато поискам. Отношението на майка ми към мен като дете прозира в това към щерка ми. Но когато аз и кажа "майко" Гери ме поправя - "тя е маминка!"  Smile
Цитирай


Мнения: 9 990
Ами не, не съм изпитвала тъга-даже напротив.Нямаше сълзи  в очите нито на баща, камо ли на майка, не са ме изпращали. Rolling EyesНе съм се и връщала.Аз по рпинцип не обичам такива сцени, нямаше сватба тип-прощаване на булката с майка и баща, баща ми не ме е предавал официално на мъжа ми-ей такива съм ги пропуснала за добро или лошо.
Цитирай


Мнения: 1 395
За конкретното изнасяне от дома..не ми беше мъчно, понеже нямаше никой вкъщи.Но още си спомням тъгата в очите на майка си като й казах че отивам да живея у приятеля си.Тогава ми стана мъчно...а и понякога ме обзема носталгия Tired
Цитирай

Белгия/София

Мнения: 27 528
Да, много  Sad

И това, че дойдох на майната си също утежни нещата  Sad
Цитирай

Варна

Мнения: 1 033
И аз за това си помислих като прочетох темата на Креми. На моменти ми се иска да се прибера, да се сгуша в татко и да забравя някои неща...
Та по темата - в началото не си мислех, че ще ми е толкова тежко. Но и до днес си поплакваме с баща ми, когато се разделяме след гостуване.  
Цитирай

София

Мнения: 2 220
Не ми беше. Нямах търпение да се втурна в своя нов живот - нов град, нов дом (макар и кварира). Не знам защо, но това ми беше мечтата от ученичка. Независимост. Но това не означава, че не се връщам в родния град с удоволствие. Обичам много близките си и ми липсват, но едва ли бих живяла отново там...
Цитирай

София

Мнения: 2 072
Аз се изнесох, така да се каже постепенно  Smile Започнах да преспивам в приятеля ми от време на време. По едно време вечер спях при него, а сутрин го закарвах на работа и отивах при нашите - цял ден си стоях при тях, а привечер го вземах от работа и отивахме у тях и пак преспивах там и така..... Постепенно си изнесох дрехите и другите вещи и нямаше сбогуване. Почти всеки ден се виждахме с нашите, а по телефона се чувахме по няколко пъти на ден, така че не сме си липсвали особено.
На скоро, обаче майка ми каза, че баща ми много съжалявал, за дето съм излязла от къщи - не могли да ми се порадват. Пък аз бях на 22 години, не съм била малка, ама явно вече му липсвам, а и от годините е станал по-сантиментален  Love
Но родителите ми винаги са били много трезвомислещи хора и при положение, че това е моето желание и отивам за добро там, само са се радвали за мен.
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 81 отговора