Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Реклама
  • 21 септ. 2006, 17:15 ч.
  • Преглеждания  2 410  Мнения  23  Онлайн  1
Отговори
  • Мнения: 1 243
Има неща,които , колкото и да таим в сърцето си, понякога трябва да бъдат казани...Нека този разказ не се приема критично от читателите,защото това е истината за нашето здравеопазване,нека повече хора видят на какво е подложен болният човек в 21 век...Тъжно е,но не ме съдете...

Изповедта на една раково болна...

Право на последна дума

Бях силна и горда жена, живях достойно и се радвах на обич и признателност и в личния, и в професионалния си живот. Затова вярвах, че съм заслужила спокойни старини и лека смърт. Но Бог ми отреди страдание. Казват, че така Той изпитвал силата на духа на любимите си чеда. Не мога да проумея тази истина, но тя е проверена чрез живота на прекрасни скъпи за мен хора.
Тежък е кръстът на онкологично болния у нас. Страшната диагноза обръща наопаки живота на цялото ти семейство. Но събираш сили и започваш една непосилна борба с коварен противник. Този противник има много лица. Неимоверното физическо страдание, което не си предполагал, че можеш да понесеш, отнема силите ти и не ти дава покой денем и нощем. То обаче не е най-страшното. Болката може макар и за малко да бъде победена с лекарство. Но още не е намерен лек срещу човешкото бездушие. Кръстът на обречени бихме могли да носим по-леко, ако имаме усещането, че здравната ни система работи в името на човека, ако хората, които трябва да лекуват, са професионалисти с висок морал и не оставят у пациента горчивото усещане, че неговата съдба им е безразлична. Защо трябва да получаваме отношение и обслужване в болницата като банков кредит с най-неизгодна лихва – плащаме с наранената си човешка гордост, с болка, която стократно надминава физическата.
Твърде тромаво работи машината на болничната помощ, а броят на онкоболните расте като лавина. Ако успееш да запишеш час за преглед и досието ти се окаже на мястото си, а не се налага сам да си го търсиш, следва изнервящо чакане пред кабинета с неизвестен край. Напрежението е огромно и то се стоварва допълнително върху безсилните ни плещи. И не защото треперим за живота си, а за да поемем тази тежест, до нас винаги са близките ни.
Ако отношението към онкоболните е като към обречени, спасение никога няма да се намери. В борбата с тази болест имат дял не само учените изследователи, но и практикуващите лекари, които трябва да бъдат близо до пациента. Кой знае, може би тъкмо те ще открият тайната на изцелението. Но те като че ли нехаят – не вярват в чудеса.
Днешният ден е може би последен за мен. Едва понасям огромната тежест в гърдите ми. Дишането ми става все по-трудно, затова ме откарват в шокова зала. Там очаквам да видя напрегнати лица, точни и бързи действия, но представите ми се разминават с действителността. Слагат ми кислородна маска и ставам ням свидетел на арогантното отношение на дежурната лекарка към близките ми, които я гледат с недоумение – тонът и речта и не подобават на един лекар. След поредната доза урбазон казват, че съм стабилизирана и ме отпращат, но понеже тук количките изчезвали всяка седмица и трябвало да ги плащат от нищожните си заплати, оставят ни сами да си търсим от друго отделение. В Приемно отделение се чудят на молбата ни, но се отзовават веднага, слава богу, защото аз едва събирам сили – не искам тук да умра. С последните си глътки въздух споделям това, защото макар и обречена, сетивата ми са живи. Болният човек е лесно уязвим, затова пък е особено благодарен на онези лекари и сестри, които щадят човешкото му достойнство.
В пълно съзнание съм – така умират болните от рак – осъзнавайки нелепата си участ...Думите вече се сподавят в гърлото ми, но дано гласът ми бъде чут. Вярвам в неизчерпаемите възможности на човека. Вярвам, че ще се намери изцеление и за тази болест, но то трябва да се търси с търпение, с всеотдаен труд, с уважение към човека и с грижа за живота.




                                                                                           Една обречена

P.S.  Час на смъртта: 16.00 ч., 13 септ. 2006 г.

Изповедта записа Анна Кунева - дъщеря

Реклама
# 1
  • Пловдив
  • Мнения: 1 677
Нямам думи, много ме натъжи Cry

Покой на душата нека да има за жената!

Ужасно е, като почна да се замислям защо така трябва да свърши човешкия живот, и много тъжно ми става.






# 2
  • София
  • Мнения: 1 756
 Когато чета или чувам подобни неща, започвам да се срамувам от професията си!
Лека и пръст на жената, отишла е на място, където няма болка! Praynig

# 3
  • София
  • Мнения: 336
Съжалявам много-предполагам,че ти е близка/майка и те прегръщам.
Моята майка е болна от рак от скоро и в момента плача,четейки написаното от теб.
Ние сме съвсем в началото на битката.Боли много,объркана съм,не знам (не искам да приема) какво ни чака,нито как да помогна....а трябва да събера сили- знам,че аз съм тази,която може да го направи. Praynig

# 4
  • София
  • Мнения: 581
 Cry Cry Cry

Стана ми много мъчно. Съжалявам, че се е случило така.  Sad

# 5
  • Мнения: 1 243
Благодаря ви за милите думи  Cry
Не съм го написала с цел някой да ми съчувства,исках просто да се разбере,че понякога добрата дума за болния е много по-силен лек от истинския такъв....Лекарство за рака все още няма,...но е добре болният да вижда поне малко надежда в очите на своите лекари,защото безразличието и грубото отношение е което ги убива духом...Пазете близките си,показвайте им всеки ден колко много ги обичате...,защото после боли ужасно!

# 6
  • London, Sofia
  • Мнения: 8 914
Благодаря ви за милите думи  Cry
Не съм го написала с цел някой да ми съчувства,исках просто да се разбере,че понякога добрата дума за болния е много по-силен лек от истинския такъв....Лекарство за рака все още няма,...но е добре болният да вижда поне малко надежда в очите на своите лекари,защото безразличието и грубото отношение е което ги убива духом...Пазете близките си,показвайте им всеки ден колко много ги обичате...,защото после боли ужасно!

Съжалявам, So_Sorry, изпитах го преди година Cry....мир на мраха й......

# 7
  • София
  • Мнения: 1 409
Когато чета или чувам подобни неща, започвам да се срамувам от професията си!
Лека и пръст на жената, отишла е на място, където няма болка! Praynig
Аз се чувствам по същия начин.Ужасно е но е факт.
Да почива в мир жената.

# 8
  • София
  • Мнения: 1 750
Тъжно е, че човешкото в човека е толкова дефицитно лекарство.
А Човещината и Любовта наистина са най-голямото и универсално лекарство за всяка болест.

Когато чета подобни истории и когато лично се сблъсквам с бездушието на медицински работници, ми се иска бъдещите лекари да включат в обучението си и един филм - "Пач Адамс". Основното, което трябва да усвоят, според мен е - Лекувайте душата, а тя ще се погрижи за здравето и на тялото! Това може да е банално, но е истина.

# 9
  • in the boulevard of broken dreams
  • Мнения: 1 517
Къде ни е човещината?! Има ли я въобще или е безвъзвратно изчезнала???
Мир на прха и на клетата жена!   Praynig  Praynig  Praynig И много  Hug  Hug  Hug на близките и!

# 10
  • все тук
  • Мнения: 1 616
Много искрени съболезнования. мир на праха на милата жена!!!
Дано това сполетява все по-малкохора Praynig

# 11
  • гр.Бургас/
  • Мнения: 252
съжелявам знам как боли бабами по4ина от рак в ужасни мъки  Praynig Praynig Praynig

# 12
  • пазарджик
  • Мнения: 239
много е тежко Weary миналия месец почина майката на моя приятелка . много бързо я повали тая болест, а беше на 48год.

# 13
  • Sofia
  • Мнения: 1 393
Ох,...просто нямам думи...безмълвна съм  Cry

# 14
  • Мнения: 3 537
 Cry

Реклама


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт