Въображаем приятел

Незнам дали може да се приеме като въображаем приятел... но Алекс често говори за любимата си играчка /плюшена китара/ като за живо същество. Носи я навсякъде, храни я, била й казала нещо, било й студено. Като й кажа, че е играчка и неможе да говори...казва ми, че така само играела.

в "отчаяни съпруги" имаше един епизод, в който едното от децата на многодетната майка си беше намерило въобръжаема мери попинс и психолозите в училище обясняваха на майката, че така постъпват децата преживели загуба на близък човек. майката тъкмо беше тръгнала на работа.
та според мен не опира до фантазиите на детето, а до задоволяване на емоционалните му потребности.
големия рано тръгна на ясла и скоро след това една плюшена маймуна му стана верен приятел.

Да,синът ми си има въображаеми приятелчета-няколко човечета и няколко калинки-разхождат се с нас,понякога го карат да прави бели  -например да пишка в гащите...
Миналата седмица засякох един епизод на "Отчаяни съпруги"-там тоно казаха,че детето си измисля въображаем приятел,когато е преживяло стрес,промяна...
Та и аз се чудя на какво се дължи появата на въображаем приятел 


mama hero-гледали сме един и същи епизод

Въображае& … 83;че

   Ами то и аз никога не съм имала въображаем приятел, нито синът ми е имал или има! Може би се дължи на това, че аз съм по-малкото дете, а и винаги съм имала много приятелки, а и малкия имаше много приятели в ДГ, а и аз тръгнах на работа когато той беше почти на 5, та не е чувствал някаква осезаема липса не нещо или някого, за да търси как да я запълни!
    На наши приятели дъщеричката си създаде въображаем приятел, когато беше почти на 3! В яслата се караше и строяваше всички деца и те не искаха да играят с нея, защото все иска да се налага и командва! Явно липсата на приятели в игрите я накара да го създаде, знам ли  !

аз съм имала въображаем приятел-при това двама. от много малка , та до доста голяма/може би до 5,6 клас/ за единият съм говорила много пред близките, който живееше в цял мой измислен свят, а за другият на никого не съм споделяла. към него се обръщах, когато много исках нещо да ми се случи и вярвах, че живее някъде около корема ми имала съм спокойно и хубаво детство и обичта на близките ми, но не знам защо така-може би развинтена фантазия . дъщеря ми още е малка, но ако има такъв- не би ми било странно.

Да, Ането има въображаема приятелка. Сянката/отражението й в стъкла, огледала и т.н. Казва се Ели. Винаги, когато се зърне отразена в някоя витрина или просто види сянката си ясно очертана на асфалта, се започва един диалог:
- Здравей, момиченце! Аз тъкмо се връщам от детска градина. Ти на колко си годинки? Това е майка ми. Аз се научих да дъвча дъвка, без да я гълтам...
... и так далее. Има си реални приятели и приятелки и твърди, че ще запознае Ели с тях на рождения си ден.

Зависи колко е въображаем. Трябва да се говори с детето какво вижда, кога го вижда, да се изясни дали все пак наистина го вижда или просто си представя, че е там. Възможно е наистина да вижда разни неща, въпреки че родителите често не вярват. Но виждаш ли нещо значи то или наистина е там или нещо с мозъка не си наред. И двата зарианта са обезпокоителни. За мен поне това НЕ Е нормално състояние, дори и за деца.

Мая има, но не постоянни. Измисля си за различните игри. Понякога носим въображаеми предмети
Участвам в играта с въображаеми хора/животни/предмети, когато си ги измисли - нося, храня, гледам, говоря им

Ееее, според мен това си е просто игра. На детето му е ясно, че е измислица, просто му е приятно да си фантазира. Бтв и аз като Бу съм играла с нея на въображаема къща - звъня, влизам, нося невидим букет, тя ме черпи с невидими сладкиши, невидим чай, обсъждаме невидимите и перденца и пр. Много любима игра.

Баткото също има въображаем приятел, даже двама- Том и Джери. Обикновенно с Том се уговарят да се видят или да карат колелета заедно, а Джери го кара да прави бели. Не съм се притеснила от този факт. Според мен наистина е проблема в това, че детето страда от липсата на постоянно другарче в игрите /има много приятели , с които играе по площадките и лесно се сприятелява, но във къщи си играе сам/.
Една приятелка, пред която аз се карах на Джери, защото "караше" Мони да прави бели изказа мнение, че децата виждали неща които ние възрастните не виждаме и е много вероятно този Том и Джери да не са само въображаеми.
Всеки сам решава на какво да вярва и на какво не, моята теория по въпроса съм я написала.

И с Гери е така - когато сме на люлките люлеем въображаеми деца и се отнася с тях като лелка с деца от детската - много полезно за мен, защото така разбирам какво се прави там и как се отнасят с тях. Понякога аз влизам в роля на дечко, тя е мама и така...

Не, нямам предвид игрите с въображаеми предмети, животни и хора. Това се случва на всички деца... и родители. По-скоро става дума за някой, когото детето чувства особено близък и той присъства в живота му по-дълго време. Нещо по-интимно от ежедневните игри.

Като Джими Джимирино/Мики Микирино от разказа на Селинджър ли?

Това съм го пропуснала, но имам предвид някой, който заема съществено място в живота на детето.

Не знам детето ми да има, но аз в детството и юношеството си имах - двама, с които преживях и споделих множество въображаеми подвизи
При мен се появиха по-късно - някъде след като започнах страстно да чета художествена литература - избрах си двама герои от любима книга за мои много добри приятели.
Може би, защото се чувствах самотна и неразбрана те ми бяха нужни - да запълват тази празнина.
Не виждам, в нещо такова проблем. Винаги съм считала, че развихреното въображение е предимство, не недостатък.

Малък е още, но като играе с плюшени играчки им вдъхва живот. За сега няма, но нищо чудно да си има някой ден въображаем приятел, аз имах. За мен това е нещо съвсем нормално за дете с богато въображение.

О, аз имах въображаемо гадже в първи клас  . Човека си имаше три имена (още ги помня) и дори беше третокласник в едно друго училище.... Разказвах за него на приятелките ми и си мечтаех, че нещата, които си измислям ще се случват, като порастна. Бяха безобидни и романтични - например, че ми е звъннал на входната врата с букет цветя, или ме е завел на кино, после сме ходили на сладкарница.... ей такива неща.
В никакъв случай това не ми е навредило, дори смятам, че това е бил безобидният начин да се изживявам, като порастнала. 

От пролетта Кристина също си има въображаемо приятелче- бебе и въображаемо куче, което винаги идва с нас на пазар, но остава пред магазина, защото с кучета не се влиза (това са Кристинини обяснения) . Когато сме на разходка, води бебето за ръка или го гушка, защото се е изморило, вечер си приказва с него. Дава го и на мен да го гушкам или да го погаля по главицата. Отскоро обаче бебето взе да става лошо и пакостливо. Онзи ден, докато аз готвех в кухнята, тя си играеше в стаята. По едно време дотърча и на висок тон започна да ми обяснява, че бебето иска да й вземе играчките и я бутало в корема Казах й да го помоли да спре и да си поделят играчките, защото са приятелчета. Отидох заедно с нея в стаята и видях, че играчките бяха разхвърляни на пода. Притесних се, защото досега това бебе си беше мило и кротко, после се замислих, че може би нещо такова се случва в градината, макар че тя не ми е разказвала за такива екшъни.
Коментирах случката с една колежка и според нея трябвало да заменя въображаемото бебе с истинско, в смисъл не братче или сестричка, а кукла-бебе. Казах й, че имаме няколко, храни ги, облича ги, слага ги на гърне и т. н. Но колежката ми каза, че трябва да е ново и да го представя като Нейното бебе. Защото това можело да се задълбочи и да се превърне в сериозен проблем. А според мен е развинтена фантазия и не е нещо ненормално, опитвам се да разбера има ли други причини за появата на тези приятелчета. Появяват се, когато е болна и е самичка вкъщи; но също така се появяват и навън, когато е с други деца или с мен.
В книгата на Джейна Мърфи " Детските номера" също има коментар по темата за въображаемите приятели. Тя пише, че " децата, които решават, че имат несъществуващ приятел, са социални и отворени към света... около 65 процента от децата имат такива... всъщност не би трябвало да се изненадваме, ако видим, че децата ни си създават въображаеми герои... причините... са различни - задоволяване на емоционална потребност или желание, компания, някой, който да им вдъхва увереност и кураж...със съзряването децата имат склонност да запазват въображаемите си приятели за себе си- така че много родители не осъзнават, че тях още ги има."

Интересно ми е, тези, които са имали въображаем приятел, какви чувства са изпитвали към него. Обичали са го? Карали са се с него? Чувствали са, че имат власт над него? Или пък той е действал напълно по своя воля?

Аз имах цяла група от детска градина и им бях учителка    Имаха си имена, правеха бели, ядяха, лягаха да спят и т.н. Най-често си играех с тях, когато излизахме навън или ходехме на скучно гости 
Говорех им наум, но понякога и шепнех, майка ми не чува, но понякога ме е питала какво си мърморя    Обичах ги всичките и те ме обичаха, карах им се, когато не слушат, гушках ги, когато плачат.
Винаги съм съзнавала обаче (сякаш), че не са истински и си ги измислям и когато искам идват, когато не искам - не.

Това е игра, нищо не-наред с мозъка не виждам. Всички игри до някъде са въображаеми.

Не смятам, че има нещо нередно във въображаемия приятел. Просто ми е интересно какво е чувството.

Репликирах това:

 

Аз на 7 години имах едно Духче, не го виждах, но знаех ,че е някъде около главата ми и си говорехме. Появата му съвпадна с труден за мен период- кофти училище, раздяла от мама, която тръгна на работа, брат ми на градина, татко пътуваше. Майка ми щом усети Духчето бая се насмете, напусна работа, а Духчето един ден не се появи.
Децата ми играят с цяля тумба измишльотини наужким, но нищо постоянно не съм забелязала.
Един постоянен "приятел" според мен запълва нещо което липсва.

Имах въображаем приятел на по-късна възраст. Появи се, защото имах голяма нужда от помощ при преодоляване на струпали се семейни трагедии, оказа ми огромна помощ и угасна, когато вече можех да се справя без него. Какво е чувството - знаеш, че е въображаем, но ВЯРВАШ в него, знаеш, че винаги е насреща. Запълва вътрешна пустота и нужда от нещо, което средата не ти дава.


Обичах го много. Не сме се карали. Дали съм имала власт над него... ами отчасти, това не е полтъргайст все пак, а плод на въображението, може да се озапти, но въпроса е дали искаш да го озаптиш.