Каква е моята вина?

Хайде аз първа да отговоря.
Вина имам и аз за края на брака ни. Не по-малка от неговата. Най-голямата ми вина е, че въобще се съгласих на брак с човек който не познавам добре и не съм живяла с него. Но на 18 така е розови мечти му се викат.
Виновна съм, че не отстъпвах за много неща, незнаех как се правят компромиси. Виновна съм, че не опитах да оправм взаимоотношенията си когато се стигна до раздяла, казах край и не дадох шанс за разговори, а всичко беше банално. С две думи не се бях научила на търпение и си мислех, че една гола любов стига за да е всичко прекрасно. Да да ама не е.

аз не се разделих... за сега
вина - като тая на САлай - само да вметна, че има и други увси тук!
Та и аз като нея - в началото просто повечето неща правех защото не знаех кака да не ги правя така... и защото лично пък аз не исках тоя брак
Е трябваше ми ритник да осъзная, че евентуално може със закъснение да се окаже, че не е чак толкова нежелан

Лично аз за себе си виждам най-големия ми проблем да е моя сприхав нрав и остър език... мнооого остър направо и аз си се възмущавам на моменти. И лошоте  че знам... но не мога да се овладея

Имам вина и тя е,че не обърнах внимание на сигналите,които ми се даваха,на съветите и на нещата,които бяха очевидни,а аз не исках да си призная пред себе си ,че са така.Ние просто бяхме различни хора,с различни интереси,с различен начин на живот,с различен манталитет и т.н.Просто това не беше подходящият за мен човек и аз го виждах,но се самозалъгвах че не е така.Това е моята вина.А относно раздялата....не виждам какво бих могла да спасявам при наличие на психически и физически тормоз...както и всичко останало...разводът ми беше единствения изход...Но се питам,къде е моята вина,че продължават да ме тормозят?!Е,за това вече нямам отговор....

И аз още не съм разделена физически,емоционално вече да.
Моята грешка-не си оставих лично пространство,загубих себе си,обезличих се.Не се борех за нещата,които АЗ искам-все отстъпвах...
Още една увцъ в отбора

Моята вина е, че се предоверих. И очаквах от мъжа до мен да постъпи така, както обеща.

Хайде следващата УФСЪ в отбора. Вината ми - загубих доверие в човека, с който уж всичко беше точно и то по изключително тъп начин. Последиците - тотална ревност, ровене из компютъра му (което знам, че е гадно, ама е по-силно от мен). Неговата реакция - бясно регистриране в сайтове за запознанства, всеки свободен миг - двусмислено изчезване с изключен телефон....И досега не знам каква беше неговата цел - да си кръшка на свобода или не понесе това, че никак не му вярвах и го дебнех Аз от самото начало бях казала, че съм ревнива и да не ми пали фитилите, че ставам страшна..той не повярва и го изпита на собствен гръб. Опитвахме с разговори и изясняване - той винаги отричаше, а аз ставах все по-подозрителна и наритваща го в ъгъла.....Е, това е положението, тежък характер съм и затова повече не искам опити с мъже

Нека и аз да се включа въпреки че няма да отговоря на въпроса както е зададен.

Нямам вина за разпадането на връзката. Това го отчита и другата страна и си признава че той е виновен както и други фактори, но не и аз.

Разбира се направила съм много грешки които са довели до този ми начин на живот. Предполагамн най-важното е че се оставих на импулса без да седна и да помисля трезво, така както (опитвам се да) правя сега. Вярвах в любовтта от пръв поглед, в това че ако двама  души се обичат ще преудолеят всякакви трудности.... на кратко, вярвах в приказки  Разбира се и това не е изцяло моя вина - нямала съм майка или близък  човек който да ми каже, покаже и разкаже как стоят нещата в действителност и буквално съм се учила от филми и книги което оказва се не е най-добрия учебник 

Моята вина е, че не взех под внимание всички признаци на неговият характер, не успях да преценя какъв е той всъшност, оставих да ме манипулира и тормози психически, не се всулашах в съветите на всички, който се оказаха много прави, сбърках, че не видях колко сме различни - манталитет, характер, среда и тн. Развода беше единственият изход. Психически ме тормози и до днес доколкото може..

Подобно на повечето от вас  и аз вярвах в истинската, голяма и единствена любов, която може да преодолее всичко, влюбих се в най-неподходящия човек като харакатер, манталитет, възпитание, елементарни навици и т.н. и изобщо не исках и да чуя какво ми казват другите, дори и родителите ми, а напротив втурнах се да доказвам на всички, че това е човека за мен, че те не са прави и само аз знам кое е най-доброто за мен. Естествено всичко беше абсолютен провал!
А в самата връзка, ако е имало начин да избегна това развитие на нещата, може би трябваше още в началото да поставя майка му където й е мястото и да не й позволявам да ми се бърка в живота. Давах всичко без да искам нищо освен обич и уважение, показах му, че винаги ще съм до него, че може да ми има пълно доверие и да разчита за всичко на мен, аз самата му вярвах сляпо. А той решил, че съм му вече ясна и ще търси нови тръпки...
Е, грешила съм, не е като да не съм грешила, но да се надяваме, че съм си взела поука и няма да повтарям стари грешки!

Аз пък съм на принципа "Кой каквото си е надробил това ще сърба"
Вина има разбира се Аз съм си виновна 4е останах при 4овек който ме тормозеше психи4ески вярвайки 4е детето ще го промени и той ще осъзнае какво прави.Ама не по страшно стана ве4е и заплахи.Не е живял и ден с детето си(то е ве4е на 3) но претенций от тук до небето.Ако той ми звънне когато му е удобно да си види сина и аз не му го дам се 4ува рев страшен"Ще те съсипа майкати шъ'........."Ама аз си го направих . Под4инявах му се 4 години и така си го нау4их.сега си тегля наказанието, но има и край.
Всяко на4ало има и край
Това ме успокоява. Дано ГОСПОД да му прости аз не проштавам.

Абсолютно същото се отнася и за мен.

Още една УФСЪ в кюпа:)

Аз съм на мнение  че в 1 развод вина имат и двамата,независимо кой колко,вина имат и двамата.
Моята вина отчитам в следното:винаги гледах на него да му е добре и да става както той иска,а това води до потъпкване на достойнството ми и собствените ми интереси,необръщах внимание на сигналите на мъжа ми/спря да ме забелязва,ревнуваше много от детето,обвиняваше ме 4е много внимание съм обръщала на детето ни,прекаленото доверие,честите му отсъствия...постоянните командировки,неискаше да се разхожда с мен и детето,дразнех го незнам как и с какво./Просто не ми се вярваше 4е докато аз бдя над детето ни,той си вей байряка.Е да,ама грешах.Още по-страшно е когато е мамино синче и има подкрепата на майка си.Е това никога няма да си го простя-помислих си 4е аз и детето ще му дадем нужната любов и сила  за да се откъсне от майка си и да е с нас.УВИ,майка му и материалното са на 1 място.И в 1 прекрасен ден го пипнах с друга,оказаха се 4е са много други и той вместо да се почутва зле и да се извини ми каза 4е неможе да ме понася,мен и детето.........,майка му естествено го подкрепи и го посъветва да се разведем.......не ми се говори пове4е.

  За съжаление си много права...

Вината ми е, че не се вслушах в съветите на родителите ми, които виждаха много неща отстрани! Малко ако ги бях послушала.............................       Но не мога непрекъснато да си търся вината, минало е вече. Взела съм си поука!

Вината ми е дотолкова, че още преди сватбата знаех, че сме ужасно различни и много неподходящи, и все пак се омъжих за него.
Друга вина нямам.

Вината ми е, че се омъжих с идеята да се разведа. Много странно нали? А най- странното е, че сега като се разведохме, живеем още заедно като семейство. Некой да вземе да ме удари по главата да ми дойде акъла. Има едно определение за мен, но не ми се ще да се обиждам публично.

Моята вина, че не сме заедно е, че бях прекалено мека, отстъпчива и сговорчива. Един път не съм повишила тон, един път не казах "не, това няма да стане" и тн. Бях толкова сляпо и тъпо влИУбена, че само гледах с отворена уста и течашти лиги, кимах, мигах на парцали с влажни очи и се съгласявах с всичко. Когат се роди детето и обичта ми вече не беше само за Него, когато започнах да изисквам повече - основно внимание за малкия, когато поставих някои условия, Той лека - полека се отдръпна показвайки, че не му се занимава с нас. Може би ако се бях понапънала, бях го понатиснала, не го бях оставила сам да решава нямаше да стане така. Това ми е грешката - тъпа патка (твърде много Увци ще станем иначе)

1 от клишетата, които винаги са ме вбесявали.
Както и - за да изневерява, значи куца нещо в семейството. Съпругата е по пеньоар и мирише на манджа.

Я и аз да се запиша при Уфсите  .  Моята вина ли - (не, че се чувствам виновна - напротив, за минутка след като взех решението да го напусна не съм съжалила!) - та моята вина беше в това, че му позволих прекалено много, опитвах се да му угодя и го разглезих. Стараех се да бъда силна, криех моментите на слабост, и така той забрави, че всъщност аз съм жена и имам нужда от ласки, нежност и закрила.

Това е и моята.

Моята вина- явно винаги има кой да предупреди, че това не е човекът, подходящ за теб, че е съвършено различен, от друг сой, но кой да чуе Аз също не послушах и се хвърлих в дълбоките води прекалено млада, неопитна Резултата беше 15 години страхотен психологичен тормоз, тотално подчинение, откъсване от всички приятели и познати, никой, на чието рамо да поплачеш, експлоатация до дупка, та дори и няколко пъти ядох пердах за тези години Така ми беше взел страха, че не смеех да отвърна, правех всичко да задоволя капризите и изискванията му, само и само да не понеса гнева му По този начин тотално се обезличих, дори в очите на децата си станах една страхлива, примирена, свита женичка, неспособна да защити себе си и тях самите от произвола на баща им Ужас, това да ти отнемат достойнството е страшно, а още по-страшно е, че това става винаги с твоето примирено съгласие
Слава богу, че след 15 години, просто изведнъж свитият в ъгъла мишок каза КрАЙ, и просто така от небитието събрах сили, изхвърлих го безцеремонно, безстрашно От къде намерих това самочувствие у себе си не зная, но добре че го направих Веднага усетих едно невероятно чувство, свободата си Това ме направи силна, продължих живота си напред и намерих пристана Гордея се със себе си, но не спирам да се ядосвам и ненавиждам 15 годишното ми примирение и безхарактерност
За тези, които се чувстват така изгубени и изплашени-няма от какво да се страхувате, успеете ли да се изправите срещу сковаващият ужас от мъчителя ще намерите щастието си, чакат ви само по-добри дни и емоции Вярвайте в това и в себе си и не отлагайте, живота е адски кратък и един, престъпление е да го пропилявате в угода на човек, който не заслужава нищо и нищо не може да оцени

Хехе - вина - че си гледам детето - ми как?
Що пък да го гледам - мога и аз да се откажа от него - както и татко му.... все ще се намери кой да го гледа нали..............
Виновни сме си - че даваме всичко от себе си - за мизеруването - за стоенето в къщи сме си виновни - за себеотдаването- за неспането нощем - за треперенето при потекъл нос - ...
всичко това надали щеше да го има ако бях и аз невинна - като баща му -
искам и аз оневиняване
ма няма да го получа - ще си кретам гладна и виновна цял живот
пък овациите - от Свети Петър - еФентуално

а сериозно - при положение че разводите са 50% от браковете и 50% от жените гледат сами децата си - както виждате самотни бащи няма в тоя форум - вероятността да попаднеш на такъв мъж, който няма да си гледа детето - е 50%
Та - вина - за вероятност 50% - ... замислете се още малко.
Ако процентът беше 5 - да кажеш - да - аз съм патка щото съм в тия 5.
Но 50% е преориентация на ценностите в обществен план - ценностите на майките - въпреки всичко раждащи и гледащи децата си - и ценностите на бащите - какво правещи в това време....
Глобално погледнато. В световен план човекът не иска брак - разводите не са 50% само в БГ - човекът е станал егоцентрик навсякъде по света. Това е вината - егоцентризма и егоизма ни, никой не иска да прави компромис със себе си - мислейки - ето - животът ми е един и сега ми е паднал...
Та - както казваше един познат - ТАКИВА СА ВРЕМЕНАТА.
А кой прави времената - ние - хората.
Искаме още и още и още - и материално - и емоционално - екскурзии кина заведения нова кухня добър мъж идеален мъж да има пари да ми помага вкъщи да ме обича и да ми подарява цветя... искаме всичко и то сега - не искаме компромиси  - не искаме отстъпки - та ние не го заслужаваме... да се пречупим пред някой си....
Демографския срив не е само в БГ - мисля, че знаете.
Ми - и аз няма да искам повече деца - ще си остана с едно. Защо ли? Ми защото ще ме е страх. Защото 1 не мога да издържам, камо ли второ... И втори път няма да се наема да им раждам децата...

Само няколко поправки
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=649&sectionid=2&id=00013
Самотните родители гледат 21% от децата в България.
Тук само 1 татко се мярна няколко пъти, ама това не значи че няма такива.
Според горната статия - татковците които гледат децата си сами са около 19% от самотните родители. Т.е. на 5-6 майки се пада 1 баща.
През 2005 броя на разводите е 44% от сключените бракове.

Развода не означава единия родител да се откаже от всякаква грижа за детето. Според мен при нормален развод и двамата родители трябва да продължат да си помагат за грижите по детето, финансово и физически. Такива примери в този форум има доста - без изобщо да се сзамисля - бейб, Иса др. Дженд, а със сигурност има и още.

Друга тенденция която е положителна (по отношение на децата) е увеличаващия се брой на двойки които съжителстват без брак. Но това, че живеят без брак, не означава, че не си гледат децата заедно. Така че високия брой на разводите не озчачава задължително висок брой на родителите отглеждащи децата си сами.

Каси със статистика не можеш да се оневиниш /не визирам даже конкретния случай/
ако заговорим в проценти за деца пианици и наркомани и т.н при нормални условия на гледане...
и това ще ме оневини ли ако моето дете поеме по тоя път?
или да лежа на статистики?
аз ако едни ден се разведа ще знам на 1000% къде ми е вината

ТОВА НЕ МЕ ПРАВИ ВИНОВНА - но това сочи какво не трябва да правя следващия път за да не съм пак уж невинна пък....

И мен ще ме е страх...

Пантер, душо на справедливия тон и анализ:D, знаеш, че ако и писанието на Каси да е по-емоционално, то описва реална картинка в обществото ни. И ние, и децата ни все повече се сдобиваме с белезите на материалното и егоцентричното. И повече от всякога хората са по-сами отколкото с някого.
Да, има много двойки без брак, които са създали здрави и сплотени семейства с любов и разбирателство, но има и много семейства с подпис, в които няма нищо "семейно".
Та, безспорно всеки има лична вина за раздялата, но и обществото с моралните си ценности и условности също е фактор...

Ейй, развесели ме в празничната вечер! Поздрави 

Може ли да не се съглася с теб? Аз ги виждам нещата малко по-различно. Обществото минава от един етап - в друг. Преди години браковете са устоявали на всичко: бой, изневери, тормоз, сексуални различия, емоционални различия... Въпреки всичко 'в името на децата' основно жената е търпяла, а на мъжът му е било удобно. Сега не е така - хората започнаха да стават егоисти и аз бих казала "Браво!" на това. Само щастлив и уравновесен човек може да отгледа и възпита щастливи и уравновесени хора.

Вярно е, че има, а и винаги е имало и ще има и мъже и жени, които не се интересуват от децата си. Но хората на бъдещето са тези, които ще съумяват да приемат, че не са един за друг и няма смисаъл да се мъчат и да живеят живота си напразно. Ще се разделят в името на това да са щастливи и ще носят отговорност за децата си.

Има и друго: Много мъже наистина се чувстват виновни за това, че са 'изоставили' децата си и ако вместо разбрани се чувстват обвинени всеки път... избират да забравят тази си грешка съвсем естествено. Никой не обича да му казват какъв е неудачник. Моя бивш мъж от време на време ме пита не сгрешихме ли като се разделихме с оглед на това колко много семейства останаха около нас да живеят без любов в името на децата. И всеки път и двамата се убеждаваме, че не сме. Сега ни е много по-приятно двамата заедно отколкото пред 1-2 години.

Да напиша все пак и моята вина: Пренебрегнах всички 'знаци', които ми показваха, че този човек не е за мен. Прекалено дълго се 'борих' да го задържа, вместо да го оставя да си отиде.

Като се замисля, и за мен е така, че аз и повтарям тази грешка, та хубаво да затвърдя сгрешеното

моята вина е, че реално си давам сметка че харесвам мъже, които не са подходящи за мен
това е
и имам късмет да съм се омъжила /късмет силно казано щото никой не знтае, но поне за сега за брак дето не го исках - 3г си е доста време/ за максимално добър и подходящ за мен човек -до колкото добър и подходящ е нещо преходно и променливо във времето - то може би като се замисля е така щото нямах избор с това бебе и щото не исках да се омъжвам;-)

Isa, не съм съгласна с теб. Вярно е че обществото минава от еидн етап в друг, но втория не е по-добър. От хора, които правеха всякакви жертви за да си запазят брака към хора, които при най-малкия проблем се разделят. И двете са крайности и според мен не са добри.
Не мисля че децата ще са по щастливи ако нямат никакви устои. Ако постоянно се мени обстановката около тях, защото мама или татко търсят по-подходящия човек за тях.
Идеални хора няма и трябва да има някаква граница на разумни компромиси, които хората да са готови да напраят, за да останат заедно. Не можем постоянно да сме щастливи и да летим от любов. Не трябва и постоянно да сме нещастни и подтиснати. За съжаление повече то проблеми сами си ги създаваме, а не някой друг.

По темата - сигурно съм виновна. Най-вече за това, че дадох прекалена свобода и не изисквах нищо. Обаче няма да се променя. Ще се надявам, че някой ще го оцени.

Исе, написала съм как аз усещам нещата и различията за чисто човешките отношения и обществени ценности преди и сега. Не мрънкам по миналото, просто отбелязах някои промени от настоящето, които според мен не са към  добро. Знам, че е неизбежно преминаването от един етап към друг, от едно поколение към друго. Просто си мисля, или по-скоро усещам, че преди хората бяха по-заедно и по-добри... Не само в отношенията между двама, а изобщо.

В този смисъл съм съгласна със Stun. (Stun-и, честито "шефство" ))
Но и с повечето писания на Иса.
И да последвам примера им: моята вина е, че сляпо влюбена, не си дадох сметка какъв е в действителност човекът до мен и подминавах безрасъдно много очеизвадни случки, сигнали, реакции. Като мнозина тук попрогледнах като се роди моят Дивчо.
Та, вината ми е, че съм била сляпа тогава. И наивна. И глупава. И, може би, безотговорна.
Но, пак като мнозина, годините само показаха, че не съм сгрешила с раздялата.

И както и друг път съм писала: да са ни живи и здрави слънцата. А темата за вината е безкрайна... Но няма лошо да си я припомняме, де.   

Да се включа и аз като много виновна-
че обичах и раздавах себе си
 че исках да бъда обичана, да се грижи някой за мен и детето ми
че го научих на хубав и спокоен живот,
а когато писках нещо, се оказах в "Мисията невъзможна",
и най- накрая, най- голямата ми вина- че вече не исках да се раздавам,
отказах се от опитите да променям човека. И че не го приех такъв....

А иначе, да разводите и разделите са нещо обичайно, за съжаление, прекалено много деца растат само с единият си родител, което е наистина тъжно. Дали пък не можехма да направим още по един компромис, за да дадем на децата усмивка??
Егоизма започна да надделява.
Преди време, преди да родя, бях чувала, че като има дете, човек се отказва от голяма част от себе си.
Не го разбирах, ама сега като ми дойде на главата, направо ми просветна- заради личният си егоизъм не живея с бащата на детето, но в същото време, ограниченията, които ми се налага да приема са доста по драстични, така че май пак съм в изходна позиция, близка до тази от която избягах.......

Естествено, че не са добри 

Аз не твърдя, че трябва да се разделяме при най-малкия проблем, опазил Бог. Нищо подобно. Твърдя само, че е в пъти по-добре да се разделяме, вместо да сме нещастни в името на децата.

Друго: Ако и аз и бившия ми партньор сме сериозни и отговорни хора, то ние ще дадем сигурност на детето си без значение заедно ли сме или не сме. Важното е да можем поне да се 'разбираме'. Ще ти дам много прост пример със себе си. Родителите ми се разведоха кротко и мирно, когато бях на 14. За съжаление после минаха в яростна вражда ЧРЕЗ мен. Сега обаче вече са в добри отношение и за мен честно казано това, че не живеят заедно не ми пречи. Важното е, че мога да се виждам и с двамата мога да говоря за единия пред другия и прочие... Това ми дава усещането за семейство, без на практика те да са такова.

Надявам се да дам същото и на дъщеря си, без да забърквам бъдещия си мъж и да й го правя 'татко'.

Темата за вината е много просторна. Аз до сега не исках да пиша в нея, не защото се смятам за невинна, а защото се отказах от търсенето на вина. И за вината на бившите да беше темата пак не бих се включила. Какъв е смисъла да седиш и да обвиняваш някого за нещо направено преди години. По-важно ми се струва какво правим сега, а не какво сме правили преди. Тук най-вероятно Panther ще ме засече, че трябва да си признаем нашата вина и да се учим от грешките си. Това се прави веднъж, постоянното му повтаряне и напомняне не помга. Освен това е важно да го направим пред себе си, а не пред някой друг.
Не чоплете в раните, живейте сега

Не мисля че е проблем, това че даваш свобода. По принцип свобода не се дава. Свободата всеки човек си я има.

Всеки човек си я има свободата - въпроса е как половинката се отнася към нея. В такъв смисъл даваш на другия свобода. Не се опитваш да му я отнемеш.

А можеш ли да му я отнемеш?

можеш да се опитваш да му я отнемеш  и тогава това съсипва връзките, в общия случай

Можеш, можеш... Белезници за радиатора вършат много добра работа

Една проста ситуация - детето болно, а половинката решава да иде на кръчма с приятели. Понеже е свободен човек никой не може да го спре. Вариант А: като се върне го посрещат със скандал. Краен резултат - жената е виновна, че го ограничава.  Вариант Б: като се върне го посрещат с целувка. След месец детето пак е болно и жената му му го връчва и заминава на кръчма. Краен резултат - тя е лоша майка, че не си гледа детето.
Това разбира се може да се разиграе и в обратния вариант.
Ако гледаме сам оедностранчиво нещата са много прости.
Та толкова по въпроса за вината и свободата.

7 реда - 0 съдържание.
Не можеш да отнемеш свободта на човек. Можеш само да си избереш човек който не злоупотребява с ЛИЧНАТА СИ свобода.
Колкото до описаните ситуации - крайния резултат е че жената си е избрала мъж тъпанар. Най-лесно е да прехвърляш отговорността на другите. Ама като видиш че човека е такъв - да ходи да пие докато е болно детето му - какво правиш при него?

с прискърбие се съгласявам с Пантер
обаче, ако всичките ни избори бяха правилни, живота нямаше ли да е голяма скука?

От гледна точка човешки взаимоотношения не съм казвала, че можеш да отнемеш свободата на някого, освен ако сам не ти я даде. Опита за ограничаване обаче е това, което трови връзката.
Другото, което трови, е търснето постоянно на вина за нещо, а то може дапродължи и много след като е приключила.
Всъщност съдържанието беше да посочи, че всичко е относително и зависи от коя камбанария си го гледа човек.
И ако за всеки проблем решението беше раздяла - нямаше да има семейства изобщо. Връзките се градят на компромиси.

ЕЕЕто това е най-важното. Но много хора май не го осъзнават, поне не и тези с коиито аз съм се сблъсквала

Абе човека си е тъпанар и аз нищо относително не виждам в това. 
В описаните ситуации - нищо не пречи жената да се възползва от същите оправдания като мъжа: първия път да каже че мъжа е лош баща, а втория път ако той я спре да каже че я ограничава.
Просто човек трябва да прилага едни и същи правила към всички - включително и към себе си.
Пример - ако един мъж нарича жена си курва и твърди че той има любовница само защото жена му изневерявала - това не го прави по-добър от жена му (въпроса дали жена му изобщо заслужава да я наричат така е отделен)
Та в случая - жена му е курва, а той е курвар - симетрична ситуация и явно са се намерили много добре.

Ако излезеш да пиеш докато детето ви в болно - другия път съвсем естествено е жената да излезе, а ти да седиш при детето. Ако за теб е нормално - трябва да го приемеш за нормално и за другия партньор.

Няма проблеми в това да даваш - любов, доверие, свобода (макар че аз пак си мисля че свобода не се дава), и човек като е влюбен няма да изисква нещо насреща - да, ама като виждаш че отсреща само взимат и нищо не дават ... и да продължаваш да чакаш и да се надяваш докато ситуацията излезе от твоя контрол изобщо.. еми за мен това е силно неразумно. Но разбира се всеки си преценя сам..

Като цяло исках да кажа, че хората правим много малко компромиси, което именно не е на добре. Аз лично съм точно от този тип хора.
Отделно, че човекът беше ненадежден - това е друга тема.
Аз лично никога не съм търпяла. И онзи му писна да ме слуша и просто избяга - това е съвсем логично и лесно обяснение. Може би съм самоуверена, може би самочувствието да ми е в повечко - ситуации като гореописаните не бих търпяла. Та в съвсем тесен личностен план - това ми е грешката.
НО другата ми мисъл беше, че ГЛОБАЛНО погледнато се оказва, че много хора са като мен.
Оттам нататък - по индукция - всъщност разбирам , че това е тенденция в обществен план.
Да търпиш някой, който пие, бие и тн. не е оправдано, но бидейки 30% от мъжете такива, това автоматично значи, че 30% от жените ще са сами. Е - ето ни - дет не се преборихме за местата. Така че извода за мен е - ако не искам да съм сама, ще си опичам работата. Може и да ми е малко скучничко с бъдещия, ама това са мъжете, дето стават за семейство. Въпрос на приоритети. Вина - задето предпочиташ да не ти е скучничко..............

Е от'де ги измисли тея цифри? Ти колко познати имаш дето бият жените си или пият? Сигурно познаваш поне 10 мъже - значи трябва 3-ма да са такива. Аз знам само за един такъ кретен дето биеше гаджето си и тя слава богу се усети по едно време и му би шута (или според ИСА - тръгна си, че било по-правилно). Освен това изобщо не значи че жените ще са сами. Моята позната сума  време ходи с тоя идиот, а има жени дето до края на живота си ходат с такива. Не го разбирам, не го одобрявам, но явно има хора дето обичат да го тормозят.

Еми да - горе долу така се получава.
И не е вина - просто като искаш да не ти е скучничко - ще трябва да приемеш и хубавите страни, ама и лошите. Сега пак не ти е скучничко нали? Ама не ти е никак забавничко.
Има мъже с които е много забавно, ама за семейство не стават. И както ти е много забавно изведнъж може да ти стане много НЕзабавно. Има и такива жени.
Има мъже които са по-скокойни и по-отговорни, но пък емоциите там не се толкова силни.
Та всеки си избира - повече емоции или повече спокойствие. Има и такива мъже/жени които са силно емоционални когато трябва и спокойни/отговорни когато трябва. Ама не мисля че са много.

casiopea,
по-добре е като теб, безкомпромисна, отколкото като мен.Не мисля, че е достойно за уважение това, че 15 години живях в постоянен страх, примирение, правех компромис след компромис, напразните и направо тъпи надежди, че с добро от моя страна ще се промени, ще ме оцени.Напротив, човек взима колкото му даваш и докогато му даваш, не сме устроени да оценим добрината на другия.Дори да я оценяваме дълбоко в душата си, то се възползваме от нея егоистично и с чиста съвест, водени от максимата, че по-добре ние да сме добре.Колко съм искала да бъда непримирима като теб, но не успях толкова много години.Ужасно ме е срам и затова няма да споделя в подробности какво съм търпяла, колко сълзи съм изляла, колко неща съм направила насила, задавена от сълзи и обида......................Не съжалявай, че уважаваш себе си достатъчно, за да не позволиш подобни гаври да си правят с теб.Смятам, че щом някой не е достатъчно зрял и умен да оцени качествата ти, а напротив, гледа да се облагодетелства, то не заслужава внимание, разбиране и компромиси.Прошки и компромиси е редно да се направят веднъж, ако не бъдат оценени значи не си струва повторен опит, нито този човек.
На всички, които търпят и се превръщат в госпожа компромис, бих казала от позицията на доста препатила-НЕ СИ СТРУВА, живота е адски кратък и е престъпление да се пилее с хора, на които им е невъзможно да го оценят.Трябва да намерите сили в себе си, никой няма да ви помогне, а и не може, това е битката, която трябва да спечелите сами.Повярвайте ми, после ще се почувствате истински, значими и отново ще намерите себе си и самоуважението, което ви е било отнето.  
Майната им на лошите момчета, много болка могат да причинят.По-добре някой скучен мъж, който да научите да се забавлява, да влеете в душата му от вашия живец и да преборите скуката.От интересните момчета много боли глава........

Хехе - цифрите са примерни. 
и 20 да е процента - и 50 - все тая - идеята е същата

Не си мисли, че само вие сте така - тези мъже си имат и женски "съответствия".

Според статистиката цифрата е доста по-висока - близо 60% /а може и по-висок да беше процента/от българските мъже употребяват/някога са употребявали/ физическо насилие над жена си /жената, с която живеят/.

И аз познавам много мъже, които са удряли жените си. Много. Дори на най-добрата ми приятелка мъжът й я е удрял. А ако ги видиш заедно няма и да предположиш: "На ръце я носи." както се казва. Е, да но както си я носеше на ръце така й насини окото веднъж...

Нека да не отваряме тмата с насилието, че по нея много се паля.

Тъй като има общо с работата ми, мога да кажа, че действително домашното насилие има огромни размери у нас.Проблема е, че част от малтретираните жени изпитват срам, други страх, трети, водени от патриархалните схващания, че добър или лош съпругът е до гроб и трябва да търпиш.Има и жени, които са абсолютно самотни, без никаква подкрепа, а все пак дългогодишния тормоз така сломява и изпива силите и самочувствието ти, че сама е доста трудно да се справиш.Обикновенно тормозените жени имат нужда от подкрепа и то сериозна подкрепа.Жалко, че нямаме такава социална политика и сериозни центрове, които да помагат в такива моменти.Това, което има е недостатъчно и доста неефективно.Дават подслон временно, а после........? Има мъже, които са способни на крайност, както и жени без средства и жилища.Затова намирам за неефективна помощта на центрове като "Надя" и др.
Горда съм, че аз съм първия магистрат, вкарал подобно дело в съда и излязло с осъдителна присъда.Доста трудно беше, но успях дори да вкарам "тъпото копеле" в ареста и то за цели 6 месеца.И всичко това само на свидетелските показания на съпругата и двете му дъщери, подкрепени с медицински свидетелства и съответните експертизи и то в далечната 98 год.Проблема е, че трудно се доказват подобни текстове от НК и колегите ги намързява или просто не приемат чуждата болка присърце и затова няма в съда подобни дела.Тотално бездушие, все едно някой е застрахован от подобно малтретиране.Още повече то не е типично само за необразованите и циганите, напротив, доста често се среща при семейства, които всички имат за пример и при високо образовани и успели мъже.

За съжаление си права. Много е тъжно. И търпенето на псих. и физ. тормоз не е до мазохизъм  .

не е до мазохизъм а до заложен стереотип от предишно семейство - т.е.е от семейната среда в която си расъл
както и от това до колко бързо и добре другия пречупи жертвата
след това всичко става вече лесно
дори е доказано че жертвите МОГАТ да почнат да харесват своите насилници - имаше и такъв синдром изследван при взимане на заложници на едно летище

Стокхолмски синдром се нарича...

Но когато се отнася до физически или психически малтретирана жена синдрома е "на битата жена' и се развива по съвсем друг начин. Насилника обикновенно първо успява да внуши на жертавата, че тя 'не става за нищо', че 'никой не я харесва', че е негодна, непотребна и ненужна и след това, че той я обича или поне, че би я търпял... в замяна на нейното тотално и пълно подчинение...

ами то и стокхолмския синдром е същото - да внушиш, че въпреки, че ти си виновен за терора на човека - всъщност го правиш за НЕГОВО ДОБРО
пътя към ада е постлан с добри намерения

но както и да е - вярвам че ТРЯБВА да се напомня грешката
и да - трябва да си повтаряш - сбърках
щото човека е склонен да забравя, зда омаловажава допуснатите грешки и пропуски с цел да забрави и д аси облекчи душата, съвестта и т.н.
не вярвам в това, че трябва да загърбим и да продължем щото в нашия спомен ЕВНТУАЛНО се крие надеждата утре да не сбъркаме по същия начин
виж друго е дали ще успеем да не сбъркаме дори и да знаем, че дадено нещо е грешка
щото едно е да знаеш, че не бива да нагазиш в локвата - друго е дали има др път и дали ще МОЖЕШ да го минеш...или пак ще пльоснеш в локвата

Каква е моята вина? Хъмммм.... Ми каква, че съм кьорава и загубена ето каква. Красиви SMS- и, красиви думи, а то ... Ясно беше че не си пасваме - всички знаци бяха на лице, всички ми казваха, не бързай, ама аз ... йок бялата рокля, сватбата, а сега развод чакам.

Ако е вина това ,че се грижих за децата си за семейството си,че бях непрекаснато зад него и го тиках напред въпреки мързела му,че нямах никакъв личен живот за да може тои да има и да ходи по прословутите си срещи.ако е вина това ,че докато аз го чаках с топло ядене у дома тои ходеще при другата,че бях майка и баща децата ни,защтото той беше все много заед с себе си.ТОГАВА ИМАМ ОГРОМНА ВИНА!сега сме разделени вече 2 години,аз имам прекрасна работа ,градя кариера,срешнах маж на когото децата ми не са в тежест ,а напротив. оби4ам оби4ана сам и може би дори сам щастлижа за момента.имам целия си живот само за себе си и децата,имам време да се огледам в огледалото,да се наконтя,да изляза с приятели и несмятам ,4е сам виновна за разпадането на брака ни.просто ощте когато се влубих като глупа4ка трябжа6е да видя същноста му-4овек който никога не е разбрал какво е да бъде погален и целунат от майка си еджа ли мойе да целува и оби4а децата си.все си мислех 4е ще го променя и 4е ако му дам цялата лубов на света той ще се промени ,но....уви.10 г се борих с вятарни мелници.сега дори не идва да ги вижда-срам го е от децата му.срам го е от 4овека до мен от това което той прави за тях.но......той така е решил.всеки сам избира живота, който да живее

Вината ми е че се омъжих, без да съм сигурна, че искам да го направя. Давам си сметка, че тази лъжа причини много мъка и на двама ни...
Вината ми беше, че бях толкова самонадеяна да си мисля, че мога да го накарам да спре да пие и да намери пътя си в живота.
Отношението на приятелите му много ми помогна да взема решение. Те смятаха, че му преча "да се забавлява", че го тормозя и не го оставям да си живее живота, а когато си тръгнах - че съм егоистка и съм длъжна да забравя себе си, мечтите си, за да го подкрепям в трудния му житейски път.
Не става дума за инвалид, да не си помислите - здрав, умен, млад мъж. Без цели, без мечти, без желание за каквото и да е - освен веселба, разбира се. Той вече е на 35 години и все още издържан от майка си.
Съзнавам вината си - била съм глупава, неискрена, самонадеяна и упорита. Мисля, че си взех поука.

Аз се припокривам със Сабина тук... Същата работа - прекалих с доверието и сама си се набутах там където съм. Човек понякога сам на себе си е най-опасния враг и както се казва - каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи..