Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Клюкарник
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.


Мнения: 2 229
Търся информация на тема "Социални шансове на личността и неравенства" newsm78 Първо че не разбирам изцяло темата. Mr. Green Някой ако може да помогне ще съм много благодарна  bouquet За нещо като доклад ми трябва, не точно, но не знам какви трябва да са ми основните точки. newsm78
Цитирай

гр. София

Мнения: 631
Eто ти малко неща които намерих :


Огюст Конт - Социалната наука

Първа брошура: Всеобщо разделение между мненията и стремежите, тази първа брошура представя предпоставките за цялата творба. Основният, според Конт проблем на обществото е наличието на политически мнения. Ключовите понятия в брошурата са политически стремежи и политически мнения, като стремежите са представени психосоциални реалности, а мненията са илюзии, които трябва да разпръскваме, като за целта използвам позитивната наука.
Втора брошура: Обща оценка на цялото досегашно минало , в нея Конт разглежда двете политически системи - феодалната и индустриалната и съответно техните опори и обуславящи ги фактори в лицето най-вече на телогията и науката. Той подробно се спира на процеса при който едната система е в упадък,а другата прогресира и набира сили , но нито едната е изчезнала съвсем, нито другата се е налжила окончателно. Тази брушяра прилича повече на исто риографски, отколкото на философки труд, но е необходима за целостта на цикъла.
Трета брошура: План за научните изследвания, необходими за реорганизация на обществото, В тази брошура Конт формулира необходимостта да са създаде позитивна политика, тоест, политика, отхвърлила всички традиционни а приори. Описва подробно грешните подходи в сторичски план и прави извода, че има само две възможни цели за дейност за общедтвото и за отделния индивид, това са: силното въздействие върху останалата част от обществото и въздействие врху природата с цел тя д бъде видоизменена в полза на човека и производството.
Четвърта брошура: Философски съображения относно науките и учените, Тук Конт проследява развитието на човечеството в духовен и рационален аспект. Според него, то преминава през три състояния:
- теологично или фиктивно \ то е временно
- метафизично или абстрактно\ то е преходно
- научно или позитивно\ то е окончателно
Така позитивизма се появява естествено следвайки историческата логика.Мисленето и духовността предопределят според Конт и общественото развитие. И не само това, позитивната наука е в състояние да даде най-точна представа за обществото. "Този основен закон трябва да бъде изходно точка за всяко философско изследване на човека и на обществото ." 55страница.
В същата брошура Конт въвежда понятието социална физика - под това разбира наука, която изследва социалните феномени по начин подобен на метода на точните науки.
Петта брошура: Съображения относно духовната власт, духовна власт според Конт имат водещите умове на времето.Сегашната духовна власт според него губи почва и влияние и това личи от интелектуалната разпръснатост, от липсата на ценности, от развитието на бюрокрацията, от централизацията на властта. В резултат на това Конт апелира за създаването на нов духовен ред. Тои не го описва мното ясно, но следвайки контекста на цяата творба не е трудно да си създадем ясна представа за него.
Шеста брошура:Анализ на трактата на Брусе върху дразнението. Тази брошура стои малко в страни от общата схема на останалите и третира проблема от по-различна гледна точка . Тук Конт набляг на индивида, като част от обществото, защото: "действително е ясно, че между изследването на индивида и изследването на човешкия род съществуват толкова ясни връзки, че те биха могли да се разглеждат като две части на една обща наука …", \88 страница\ но все пак, казва той, те са достатъчно бширни, за да са предмет на две различни науки - физиологията и социалнота физика. Но според Конт физиологията не е достатъчно развита като наука, а това може да доведе до продължителна криза и "амбиции от страна на психолозите". Важна е да се отбележи отричането на психологията като наука, защото тя борави с "метафизични методи" и с този инструментариум според Конт не може са достигне до истинно знание нито в областта на социалните , нито в областта на индивидуалните проблеми.
Огюст Конт, "Социалната наука"
Цитирай

гр. София

Мнения: 631
“Разбирането” в разбиращата социология на Вебер

Вебер разграничава полето на своята ”разбираща социология” от други видове социлогически анализ, поставяйки основен акцент върху иманентно присъщите на човешкото поведение взаимовръзки и повтаряемости,чието протичане се поддава на разбиращо тълкуване,т.е.върху социалното действие , върху това, което го мотивира и върху начина на протичането му. Разбиращата социологията започва от въпросите: какъв смисъл придават социалните актъори на своето действие, какво възнамеряват да постигнат с него? Така тя е ориентирана към “интенциалността” на поведението на действащия, към “възнамерявания от субекта” и съотнесен към “другия” смисъл.
Най-общ “метод” на социологическата наука във Веберов смисъл се явява “разбирането”. За централно в своята социология Вебер счита “обясняващото” или “мотивационно” разбиране. То предполага да се схване смисъла на едно действие, изхождайки от мотивите на извършителя. Самият мотив той схваща като смислово основание за едно поведение на самото действащо лице или на наблюдателя. Едно и също по своето външно протичане и по резултата си човешко поведение може да се основава на много различни помежду си констелации от мотиви.Специфично важното за разбиращата социология действие е поведение, което е насочено към поведението на други, съопределено е в протичането си от тази своя субективна насоченост и този иман предвид смисъл съдържа възможността за разбиращо обяснение.С други думи, да се обясни едно непосредствено разбираемо действие означава то да се схване в смисловия контекст, към който то принадлежи по своя субективно възнамеряван смисъл. В същото време процесите, лишени от субективна смислова ориентация също не са безразлични на разбиращата социология,защото могат да се окажат релевантни в качеството си на условия и последици, към които се ориентира смислово натовареното действие.
От друга страна, обясняването на едно социално действие за Вебер не означава, че то се извлича от психични дадености. Напротив,стремежът е обяснението да се базира на субективни очаквания относно поведението на обекти и очаквания, съобразени с валидния опит.Затова и разбирането във Веберов смисъл е основано по-скоро върху рационалното разбиране на мотивите на действието, на използуваните средства с оглед постигането на определени цели и в този смисъл то се доближава до логическото разбиране.
Разбирането” на едно действие посредством неговите мотиви и смислови взаимовръзки дава само нещо като каузална “хипотеза”, която трябва да бъде “проверена” като се установи дали действието фактически е протекло така, както се очаква според мотивите, които изследователят му е приписал. При тълкуването на действието Вебер въвежда понятията “смислова” и “каузална” адекватност. Смислово адекватно според него е взимосвързано протичащо действие в степента, в която връзката на съставните части се приема като типична съобразно определени мисловни привички. Като каузално адекватна той определя поредица от процеси, в която съществува възможността да се реализират регулярно тези процеси според правилата на опита. С други думи каузалната адекватност добавя към смисловата адекватност на тълкуването потвърждението, че според правилата на опита действието наистина протича, както го изисква тълкуването на неговия смисъл от нас. Според Вебер, ако липсва смислова адекватност, то дори и при наличие на най-голяма и числово установима вероятност събитието да протече с точно определена регулярност, е налице само неразбираема статистическа вероятност. И обратно, дори и най-очевидната смислова адекватност се превръща в правилно каузално твърдение само ако се докаже съществуването на вероятност действието фактически и с достатъчна честота да вземе хода, който изглежда смислово адекватен.
От социологическа гледна точка смислово разбираемите мисловни взаимовръзки имат предназаначението да функционират като звена от каузална верига.Каузалните вериги, в които чрез тълкуване са въведени мотивационни комплекси, са достъпни за статистическа проверка. Валидността на подобни вериги може да бъде аргументирана оптимално посредством “обяснения”. Статистическите данни от друга страна са обяснени, когато разкривайки хода и последиците на едно поведение бъдат действително разтълкувани по своя смисъл.
Освен, че формулира идеята за взаимно допълване между “разбиране” и “обяснение”, Вебер разработва и конкретна методология за обяснение на социалното действие посредством метода на идеалното типизиране. Според него разбирането на реалното социално действие изисква построяване на идеален тип на действие, което протича смислово адекватно. В основата на изкуствена конструкция като тази стои предположението, че действието “би протекло” по определен начин АКО действуващото лице се е ръководило от определени типични мотиви. Самото обяснение на реално протичащото действие Вебер разбира като сравнение с идеалния тип и изясняване на “отстоянието” му от тях. По такъв начин се определя на кои части от действителността и в каква степен може да се припише смислова структура /мотивираност/ и кои са изцяло чужди на постулираната от типа смисловост.
Особена роля при използването на “идеалния тип” като мяра за обяснение на действието играе един особен подтип на смислова адекватност - този на целерационалността. Това е типът действие, което се извършва при яснота на целите и рационално пресмятане на средствата за тяхното постигане. Предпочитанието към този тип Вебер мотивира с обстоятелството, че при него разбирането постига най-голяма еднозначност. Защото при пресмятането на средствата с оглед на определени цели, човек си служи с правила на опита и преценката му е в максимална степен определена и еднозначна. От друга страна и преценката на социолога на оптималните средства за постигане на дадена цел се доближава и понякога дори съвпада с тази на деятеля, а това придава особена достоверност на тълкуването. Вебер обаче раграничава две разновидности на целерационалността - субективното целерационално действие /от гледна точка на действащия субект/ и обективната правилност /от гледна точка на изследователя/. Вторият тип той поставя в основата на социологическото обяснение. Така обективно правилно е действието, чието протичане се утвърждава от изследователя като такова, т.е. което съвпада с неговата преценка за адекватен избор на средствата за постигането на определни цели, която преценка се основава на неговия “валиден” опит. Обикновено типът на обективната рационалност разкрива важни “каузални” моменти и в реално протичащото действие, т.е. негови реални мотиви. Това според Вебер се дължи на припокриването между субективна целерационалност и обективна правилност, в основата на което е релацията цел - средства. В края на краищата типът на обективната правилност е особено пригоден за целите на разбиращата социология, тъй като съчетава смислова с каузална адекватност и затова предлага максимална разбираемост. Защото съвпадането на реалното /емпиричното/ действие с типа обективна правилност го разкрива като едновременно смислово и каузално правилно опознато.
Цитирай

гр. София

Мнения: 631
Що е модерна свобода? Специфики на модерната свобода и противоречиято й. Възможности за удържането й. Опасности за модерната свобода.

Модерната свобода по необходимост се съсредоточава в мирното ползване на личната независимост, за разлика от свободата на древните, която се изразява преди всичко в активното и постоянно споделяне на колективната власт - казва Бенджамин Констан... Какви са спецификите на Модерността и Античността, съизмерими ли са те, какви са възможностите за удържането на модерната свобода - това са проблемите, които ще бъдат разгледани в настоящата работа.
Констан разглежда свободата в нейната уникалност, като следствие от спецификата на обществения живот. В този смисъл свободата в древността се определя от логиката на структурирането на социалния живот в Античността. Ключовият проблем в древността е оцеляването, проблематична е сигурността на самото съществуване /първо, поради тесните граници, в които са затворени държавите и второ - но не по важност - поради приоритета на войната като обичайно занимание и начин на съществуване, чиито изход не е гарантиран/. Затова и носител на живота е общността, тя е тази, която осигурява сплотеност. Социални регулатори - ресурси за стабилитет, са традициите, нравите /предразположеността да се прави нещо по определен начин/, законите / преповтарящи вече случилото се, това, което всички правят/ и религията /вярата като основен ресурс на стабилност в общността/.
В този свят е на лице пълно преклонение на индивида пред авторитета на общността. Самите индивиди са съществени само дотолкова, доколкото допринасят за общностната сплотеност. Всички частни действия са подложени на строг надзор. Личната независимост е изпразнена от съдържание. Затова свободата на древните е колективна, политически едноизмерна, тя е непосредствена /а това прави осезаем собственият принос/ и не на последно място, тя е свободата на гражданите /що се отнася до робите, те вършейки “черната” работа осигуряват възможността на гражданите да се занимават с важните обществено - политически дела/. Свободата на древните се изразява в “активното и постоянно споделяне на колективната власт” /Б. Констан “ За свободата.....”, стр.51/. Единствената заплаха за античната свобода е в пренебрегването на личните права и удовлетворения на хората в полза на подялбата на обществената власт - цена, която те с радост заплащат.
Как е структуриран социалният живот в модерността и какви са спецификите на модерната свобода? Модерният свят е съвсем различен от античния и промените са в различни посоки - като се тръгне от по - голямата територия на държавите, през премахването на робството, неизменният стремеж към мир, убедеността на модерните в неефективността на войната като средство за придобиване на облаги /защото, дори и спечелена, войната струва повече, отколкото носи/, и се стигне до търговията, но вече не като щастливо изключение /както е в Античността/, а като основен механизъм, структуриращ обществените отношения.
Търговията е начин доброволно да се получи благо, което не може да бъде взето насила. Тя предполага почит към притежателя, изразена от домогващия се до притежание. Тъй като е ориентирана към умножаване на благото, търговията сменя качеството на собствеността, превръщайки я в капитал.. Цел на търговията е печалбата, съществена с принципното си свойство да самонараства! За да нараства обаче печалбата, трябва инвестиция, т.е. оборот, постоянстваща търговия, излишък, който може да бъде превърнат в кредит. Кредитът може да изпълнява определена специфична функция - да ограничава политическата власт, тъй като “богатството е социална мощ, приложима във всеки един миг и следователно по - реална и въздействаща; властта заплашва, богатството възмездява...”/Пак там, стр.56/. Посредством пазара, парите се оказват добро “оръдие” срещу произвола на политическата власт .*
Пазарът става универсален посредник, благодарение на който се преструктурира целият социален живот. Отношенията между хората са опосредени от пазара. Самото общество се превръща в пазар. Това води до дисбаланс в човешките отношения, които стават отношения между производители и консуматори. Така се очертават едновременно отношения на взаимна зависимост, но и противоречащи си, поради естеството на интересите на участниците. В такъв случай основен социален регулатор е не религията /тя е въпрос на личен избор/, нито моралът /защото няма всеобщо споделени морални ценности/, а законът, поради своята своята общовалидност и обективност.
Променя се и статуса на човека в неговия свят. В модерността търговията “вдъхва” любов към личната свобода като вътрешно усилие, осигурявайки условия за издръжката на хората и за задоволяване на желанията им, без да е необходима намесата на властта*. Така в модерността се появява възможността за човешкото щастие изобщо и, в частност, посредством богатството /самонарастването на капитала/ и сигурността /мир, а не война/. Човекът става център на съществуването, чиято цел е постигането на лично щастие и сигурност в удовлетворяването на личните му стремежи. Но инструмент за постигането на това ЧОВЕШКО щастие се оказва самият човек, в качеството му на производител. Така човекът се превръща едновременно и в цел, и в средство, т.е. инструментализира се. Човешкото съществуване се оказва фундаментално раздвоено, понеже човекът е носител и на лични, и на обществени интереси, които са в отношения на взаимно допълване, но нерядко са и противоречиви,а удовлетворяването им изисква постоянни усилия.
Как тогава да преодолее тази разкъсваща го противоречивост? На модерния човек му се налага да направи компромис и той го прави - в полза на частния си интерес. Чрез системата на представителството /специфична за модерността организация/, той предава своя обществен интерес в ръцете на политика - специалист и професионалист. Делегирайки правата си на политика, той се освобождава от бремето на обществената си отговорност. Но индивидът се отказва от пряко участие в политическия живот, не само защото няма сили или експертен ресурс за тази дейност, а и поради това, че собственият му глас му се привижда като несъществен /сравни с Античността/. Упражняването на политически права може да му осигури само нищожна част от удовлетворението на древните, а алтернативата е в увеличените и разнообразилите се до безкрай възможности за ЛИЧНО щастие /затова Констан казва,че хора в модерността по необходимост държат на личната си свобода повече от древните - Пак там, стр.51 долу/. Така се очертава абсурдът на модерната свобода - тя е разполовена, постоянно тласка към себеотрицанието си, а всъщност свободата е неделима - ако се откажеш от част от нея, ще загубиш цялата. “Опасността за модерната свобода е заложена в това, че съсредоточени в ползването на личната си независимост и преследването на частните си интереси, ние сме склонни твърде лесно да се отказваме от участие в упражняването на политическата власт.”/Пак там, стр.57/. Така се дава възможност на политическото, вместо да изпълнява ролята си на посредник между гражданите и държавата, да се обособи в самостоятелна сфера. А това лесно може да доведе до лишаване на масата от правата й. За да не се случи това е необходимо да се упражнява действен и постоянен надзор върху “избраниците”, както и правото те да бъдат отстранявани, ако са излъгали очакванията и да им се отнеме властта, с която са злоупотребили.
“Истинската” модерна свобода е личната свобода - казва Констан. Затова не бива да се изисква жертването на личната свобода заради политическата, понеже това е и най - лесният начин чрез отказването от първата да се похити и самата политическа свобода. От друга страна, политическата свобода е гаранция за личната, т.е. тя е необходима, но не достатъчна сама по себе си в условията на Модерността. Но не бива изцяло да се отказваме и от политическата свобода, а да я усъвършенстваме и в този смисъл е необходимо институциите да гарантират правата на гражданите на контрол и надзор върху упражняването на властта. Следователно, не гаранциите трябва да бъдат премахнати, а да бъде разширено ползването /пак там, стр.55/. Въпросът не е в това да се избере единият от двата типа свобода, а в тяхното съчетаване. Защото модерната свобода е неделима /въпреки че е вътрешно противоречива/, тя е динамична, незавършена, и незавършима; предполага перманентни усилия за удържането й, и е възможна единствено с помощта на осъзнаването на гражданския интерес.
Цитирай

гр. София

Мнения: 631
Дай точната тема, която имаш за да се поразровя повече. Имам големи лекции и други файлове, но са много големи и не е редно да ги изтипосам тук. Ако искаш пиши на лични - ще помогна с каквото мога
Цитирай

гр. София

Мнения: 631
Ето и нещо по темата надявам се :



СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА ПЕРСПЕКТИВА - ЧОВЕКЪТ В ОБЩЕСТВОТО







 

Продължавайки да усвоява реалността на този светоглед, детето продължава да придобива идентификации - „Аз съм на шест години\", „Казвам се Браун, като баща ми, защото родителите ми са разведени”. Детето може да си създаде поредица идентификации, искайки да се обръщат към него като към баща, докато играе на семейство, като към индиански вожд или към някоя национална знаменитост, но то през цялото време ще знае, че само си играе и че истинските факти за него са онези, записани от училищната администрация.
Социалното разположение на човека означава, че той е в пресечната точка на специфични социални сили. Обикновено човек може пренебрегва тези сили само на свой риск. Индивидът се дви¬жи в обществото, следвайки внимателно определените системи на власт и престиж. И веднъж научил се да се разполага в обществото, човек също така научава, че не е кой знае колко много онова, което може да бъде променено.
Съзнание за разнородност (хетерономия) на човешкия живот. „Те\" фиксират реда на нещата, „те\" определят тона, „те\" задават правилата на играта. Институциите носят в себе си принципа на инерцията, вероятно крепяща се в най-дълбоките си основания на непоклатимата скала на човешката глупост.
Социалният контрол е едно от най-широко използваните понятия в социологията, То се\"отнася до различните средства, използвани в обществото, за да бъдат вкарани в правия път непокорните му членове. Никое общество не може да съществува без социален контрол. Дори малка група от хора, освен ако не се събира случайно, ще трябва да развие механизъм за контрол или, в противен случай, в скоро време ще се разпадне. От самосебе си се разбира, че използваните средства за социален контрол варират съществено от ситуация в ситуация. Противопоставяне на общоприетия ред в една бизнес организация може да има за последица това, което директорите по уп¬равление на персонала наричат последно събеседване, а в един престъпен синдикат -последна разходка с кола. Методите за контрол варират съобразно целта и характера на въпросната група. И в двата случая, контролните механизми служат за отстранява¬не на нежеланите сътрудници.
Физичес¬кото насилие. В примитивните детски общества то все още е най-главното. Но дори и в рафинирано действащите общества на модерната демокрация най-крайният аргу¬мент е насилието. Нито една държава не може да съществува без полицейски сили или без техния еквивалент под форма на въоръжена мощ. Това крайно насилие може да не бъде често използвано. Може да има неизброими предварителни стъпки преди неговото прилагане под формата на предупреждения и смъмряния. Но дори и при такъв незначителен повод като пътуването без билет, ако бъдат пренебрегнати всички предупреждения, последното нещо, което ще се случи, е появата на двама полицаи с белезници и на арестантска камионетка. Дори сравнително благовъзпитаният служител, проверяващ билета, е много вероятно да носи пистолет - просто за всеки случай. А дори в Англия, където полицаите обикновено не носят оръжие, при нужда се въоръжават.
Насилието е крайното основание на всеки политически ред. Тъй като постоянната употреба на насилие би била непрактична, а така също и неефективна, официалните органи на социален контрол разчитат основно на възпи¬ращото въздействие на общоизвестната подръчност на средствата за насилие. Най-важната причина за това е, че дори в диктаторски и терористични държави, с течение на времето се очер¬тава тенденция да се привикне с режима. Мнозинството от хората да споделят ценностите, от името на които сред¬ствата за насилие са употребявани (това не означава, че тези ценности трябва да са добри - например, мнозинството от белите в някои южняшки общини могат да подк¬репят употребата на насилие от страна на полицейските органи, за да се поддържа сегрегацията - но то означава, че употребата на средства за насилие е одобрявана от мнозинството на населението). Във всяко действащо общество насилието се използ¬ва икономично и само в най-краен случай, тъй като простата заплаха за тази крайна употреба стига за делничното упражняване на социалния контрол. Че почти всички хора живеят при социални ситуации, в които, ако никое от другите средства за принуда не сработи, насилието може да бъде приложено срещу тях официално и законосъобразно.
Наказателните средства за принуда са от голямо значение за мно¬зинството от хората през повечето време. Докато в начините за принуждаване чрез заплаха, измислени от полицаи .и юристи, се открива известна непреднамерена еднаквост, по-ненасилствените средства за социален контрол показват голямо разнообразие и дори въображение. Непосредствено след политическия и законов контрол може, вероятно, да се постави икономическият натиск. Малко средства за принуда са толкова ефективни, колкото заплахите по отношение на средствата за живот или за печалба. Както работодатели, така и работници ефективно използват тази заплаха като средство за контрол в обществото. Но икономическите средства са също толкова ефикасни и извън собствено икономическите институции.
Където хората живеят или работят в компактни групи, в които всеки е лично познат на останалите и към които те са привързани с чувства на лична лоялност (този вид групи социолозите наричат първични групи), там върху действителните или потен¬циални носители на отклоняващо се поведение се стоварват много силно въздейства¬щи и същевременно незабележими механизми на контрол. Това са механизмите на убеждаването, присмеха, клюката и опозоряването. Установено е, че при групови дискусии, продължаващи известно време, индивидите променят първоначално под¬държаните си мнения, за да влязат в съответствие с груповата норма, която съответс¬тва на нещо подобно на средно аритметичното от всички мнения, изразени в групата. Къде ще бъде разположена тази норма очевидно зависи от състава на групата. Например, ако имаме група от двадесет канибала, спорещи, с един не-канибал за редността на канибализма, с голяма вероятност той накрая ще възприеме тяхното становище и ще застане на гледната точка на мнозинството, с някои незначителни уговорки за благоприличие (отнасящи се, да речем, до консумирането на близки род¬нини). Но ако имаме групова дискусия между десет канибала, които смятат човешко¬то месо на шестдесет и кусур годишните за прекалено жилаво, за да е подходящо за едно изтънчено блюдо, и други десет канибала, които придирчиво настояват граница¬та на приемливост да бъде петдесет години, с голяма вероятност групата ще се консолидира около становището, че петдесет и пет годишната възраст е тази, която разграничава изискания обяд от хранителните остатъци, когато се стигне до сортиране на пленниците. Такива са чудесата на груповата динамика. На дъното на този очевидно неизбежен натиск към консенсус вероятно лежи исконното човешко желание да бъдеш приет от групата, сякаш безотносително към това каква е приемащата група. Това желание може да бъде изключително ефективно манипулирано, както е добре известно на груповите терапевти, на демагозите и на другите специ¬алисти в областта на изграждането на консенсус.Д
Присмехът и клюката са силни инструменти за социален контрол във всевъз¬можните първични групи. Клюките могат да бъдат преднамерено манипулирани от все¬ки интелигентен човек, имащ достъп до кръговете на тяхната циркулация.
Измамата. По-късно ще навлезем в подробностите на значимостта, която измамата има за социологическото разбиране на човешкия живот; тук просто подчертаваме, че концепцията за социален контрол ще е непълна и поради това -подвеждаща, ако не не отчетем и този елемент. Всеки малчуган може да упражнява осезаем контрол над тайфата си, имайки голям брат, който, ако се наложи, може да бъде повикан да натупа които и да са противници. При липса на такъв брат, все пак, той би могъл да бъде измислен. Тогава ще бъде въпрос на талант за изграждане на образ, притежаван от малчугана, дали ще успее да превърне измислицата си в дейст¬вен контрол. Във всеки случай, това определено е възможно. Същите възможности за измамничество са налице при всички форми на разисквания социален контрол. Ето защо интелигентността има животоспасяваща ценност в конкуренция с бруталността, злонамереността и материалните ресурси.
Човека като намиращ се в центъра (т.е. в точката на максимален натиск) на концентрични кръгове, всеки от които представлява някаква система за социален контрол. Най-външният кръг би мо¬гъл да представлява правната и политическа система, по правилата на която човек е длъжен да живее. Това е системата, която, въпреки волята му, ще му налага данъци, ще го вкарва в казармата, ще го принуждава да се подчинява на неизброимите си правила и правилници, ако се наложи ще го вкара в затвора и в най-краен случай ще го убие.
Друга система на социален контрол, осъществяваща натиск върху самотната фигура в центъра, е тази на морала, обичая и нравите.
Незачитане на нравите конкретно на нашето общество, което разполага с доста усложнен контролен апарат, може да доведе до по-нататъшна последица - до това да бъдеш обявен, по общо мнение, за „ненормален\".
По-тесни кръгове на контрол, на които той е подложен. Неговият избор на професия (или, както често пъти е по-точно да се каже, професията, в която той се е оказал) неизбежно го подчинява на многообразни видове контрол, между които и някои много строги. Също толкова важни са формите на нефор¬мален контрол, налагани от колеги и партньори по работа. Всяка професионална роля в обществото, дори и най-скромната работа, носи със себе си кодекс на поведение, срещу който наистина е много трудно да се противостои. Придържането към този кодекс, като правило, е също толкова съществено за професионалната кариера на човека, колкото и техни¬ческата компетентност и уменията^
Социалният контрол на професионалната система е толкова важен, защото работата на човека е решаваща за това какво той може да прави през останалата част от живота си - в кои неформални сдружения ще му е позволено да участва; кои ще бъдат приятелите му; къде ще може да живее.
Човешката група, в която протича т.нар. частен живот на индивида, т.е. семейството му и неговите лични приятели също съставляват система за контрол. Би било груба грешка да допуснем, че това е по необходимост най-слабата измежду всички, просто защото тя не притежава формалните средства за принуда, присъщи на някои други контролни системи. Като правило това е кръгът, в който индивидът осъ¬ществява своите най-важни социални връзки. Неодобрение, загуба на престиж, прис¬мех или презрение в тази интимна група има много по-осезаема психическа тежест, отколкото същите реакции, проявени другаде. Човек избира съпруга и добър приятел в акт на същностно себеопределяне. Неговите най-интимни взаимоотноше¬ния са тези, на които той може да разчита, за да удържа най-важните елементи на представата за себе си.
Социалната стратификация е друга важна област на социологически анализ, можеща да ни послужи за по-цялостно обяснение на значението, което има разпола¬гането в обществото. Понятието за социална стратификация се отнася до факта, че всяко общество се състои от равнища, които се отнасят помежду си в категориите на господство и подчинение било по власт, привилегии или престиж. Да го кажем по-просто, стратификацията означава, че всяко общество има система от рангове. Някои страни са по-високостоящи, други - по-нискостоящи. Тяхната сума съставлява стратификационната система на това конкретно общество.
Стратификационната теория е един от най-сложните раздели на социологичес¬ката мисъл. Обществата се различават много според критериите, по които индивидите получават приписаната им принадлежност към различните социални равнища, и че в едно и също общество мо¬гат да съсъществуват отделни стратификационни системи, използващи доста различ¬ни критерии за разполагане на индивидите. В нашето общество богатството често води до политическа власт, но без това да е неизбежно.
Най-важният тип стратификация в съвременните Западни общества е класова¬та система. Понятието за класа, подобно на повечето понятия в Стратификационната теория, е определяно по различни начини. За нашите цели е достатъчно да разбираме класата като вид стратификация, при която общата позиция на човека в обществото основно се определя чрез икономически критерии. В подобно общество рангът, кой¬то човек придобива, е по-важен от този, в който той се е родил (въпреки че повечето хора признават голямото влияние на втория върху първия). Освен това, класово об¬щество е това, в което обикновено има висока степен на социална мобилност Това означава, че социалните позиции не са неизменно фиксирани, че много хора проме¬нят позициите си към по-добро или по-лошо в хода на жизнения им цикъл и че, съответно, никоя позиция не изглежда достатъчно сигурна. Като резултат, символни¬те одеяния на заеманата позиция са от голяма важност. Т.е. чрез употребата на все¬възможни символи (такива като материални вещи, стил на поведение, вкус и говор, видове социални връзки и дори подходящи мнения) човек постоянно демонстрира на света докъде точно е достигнал. Това е, което социолозите наричат „статусен символизъм\", и на него е посветено значително внимание при стратификационните изследвания.
Класовата позиция осигурява опреде¬лени възможности, или житейски шансове, който човек може да очаква от съдбата в дадено общество. Класата определя жизнените шансове по начини, които отиват отвъд икономиката в строгия смисъл на думата Класовата позиция на човека определя образователната степен, която децата му е вероятно да придобият Тя опре¬деля стандартите на медицинското обслужване, на което той и семейството му могат да разчитат и, поради това - продължителността на живота му - жизнените шансове в буквалния смисъл на думата.
Класовата дискри¬минация в образованието и класовите неравенства в здравеопазването. Различните класови среди упражняват различен натиск върху своя състав, или че някои от тези въздейст¬вия в по-голяма степен водят до успех в сравнение с други, според специфичната дефиниция за успех в конкретното общество. Още веднъж се позо¬ваваме на поучителния анализ на Д. Лърнър върху традиционните общества от Средния Изток, при които социалното разположение фиксира идентичността на човека и очак¬ванията му (дори във въображението му) в степен, която мнозинството западняци днес дори не могат да проумеят. При все това, преди индустриалната рево¬люция европейските общества, в повечето си аспекти, не са били драстично различ¬ни от Лърнъровия традиционен модел. В такива общества цялостното съществуване на човека може да бъде изчерпателно възпроизведено от един обикновен поглед към социалното му положение, така както един поглед към челото на хиндуиста ни разкри¬ва белега на кастовата му принадлежност.
Човешкото поведение, идеите и психологическата идентичност са офор¬мени от расата по начин, който е много по-решаващ за тяхното определяне от вли¬янието на класата.
Алфред Шютц казва, че всяка социална ситуация, в която се намираме, не само е дефинирана от нашите съвременници, но е и предопределена от нашите предшественици. Тъй като човек не може да се разправя с прадедите си, техните недобре премислени конструкции, като правило, са по-трудно отстраними от изградените в наши дни. Този факт е точно уло¬вен в афоризма на Фонтанел, че мъртвите са по-могъщи от живите.
“Институция\" е полезно социологическо понятие, върху което можем да изградим това разбиране. Институцията обикновено се определя като специфичен комплекс от социални действия. Така ние можем да говорим за правото, за класата, за брака или за органи¬зираната религия като за съставляващи различни институции. Такава дефиниция все още нищо не ни казва за това по какъв начин институцията се отнася към действията на включените в нея индивиди, Един насочващ отговор на този въпрос е предложен от Арнолд Гелен, съвременен германски социален учен. Гелен разглежда институцията като регулативна агенция, канализираща човешките действия по много сходен начин на този, по който инстинктите канализират поведението на животните. С други думи, институциите задават процедурите, посредством които човешкото поведение бива моделирано, бива принуждавано да се движи по коловозите, смятани за желателни от обществото.
Средностатистическият младеж. Той вярва, че институционално предопределеният курс на поведение е единственият, който той би могъл да следва, единственият, на който той онтологически е способен. Това означава, че всяка институци¬онална структура трябва да зависи от заблудата и всяко съществуване в общество носи в себе си елемент на измама. Това просветление може да изглежда отначало напълно подтискащо, но, както ще видим, то всъщност ни предоставя първата въз¬можност да погледнем на обществото от не толкова детерминистична гледна точка, колкото сме имали досега.
Доркейм подчертава, че обществото е феномен, те то ни противостои с масивна реалност, която не може да се сведе до или да се преведе в други категории. По-нататък той твърди, че социалните факти са „неща\", имащи обективно съществуване извън нас самите, също като природните феномени. Тази му позиция е оправдана основно от желанието му да предпази социологията от поглъщане от империалисти¬чески настроените психолози, но неговата концепция е значима и отвъд тази методо¬логическа загриженост. „Нещото\" е подобно на скала, например, на която човек се натъква и която не може да бъде помръдната от желанието ни тя да не съществува или от това, че ще си я представим с друга форма „Нещото\" е това, срещу което можеш да се хвърляш напразно, но което си остава там, независимо от всички стремления и надежди на човека, което може в крайна сметка да се срути върху главите ни и да ни убие Правото, може би най-ясно от всяка друга социална институция, илюстрира това качество на обществото.
Ако следваме Дюркеймианската концепция, тогава обществото ни противос¬тои като обективна реалност. То е там, нещо, което не може да бъде отречено и нещо, с което трябва да се съобразяваме. Обществото е външно за нас То ни заобикаля, обгръщайки живота ни отвсякъде. Ние сме в обществото, разположени в специфични сектори на социалната система. Това разположение предопределя и предрешава почти всичко, което правим - от езика до етикета, от религиозните ни вярвания до вероят¬ността да извършим самоубийство. Когато става дума за това разположение, нашите желания не се отчитат и нашата интелектуална съпротива (срещу обществените пред¬писания или забрани) е, в най-добри случай, от твърде малка полза, а често - от никаква Обществото, като обективен и външен факт, ни противостои особено под формата на принуда Неговите институции моделират нашите действия и дори офор¬мят нашите очаквания Те ни възнаграждават в степента, в която оставаме в рамките на приписания ни репертоар Ако направим и крачка встрани от тези предназначения, обществото има на разположение почти безкрайно многообразие от контролиращи и принуждаващи агенции Санкциите на обществото са в състояние, във всеки момент на съществуването ни, да ни изолират от околните, да ни изложат на присмех, да ни лишат от прехрана и от свободата ни, да ни отнемат, най-накрая и самия ни живот Законът и моралът на обществото могат да предоставят многобройни оправдания за всяка една от тези санкции и мнозинството от околните ни ще ги одобрят, ако са използвани срещу нас като наказание за някакво отклонение Накрая, ние сме разпо¬ложени в обществото не само пространствено, но и времево Нашето общество е една историческа цялост, която се разпростира темпорално отвъд всяка индивидуал¬на биография Обществото ни предхожда и ще ни надживее То е било там преди да се родим и ще си бъде там след като умрем Нашият живот е просто епизод в неговия величествен ход през времето Сумарно взето, обществото е зидът на нашето пленничество в историята.

Цитирай

София

Мнения: 142
Може би тук ще има нещо:

http://sociologiq.pomagalo.com/
http://sociologia.start.bg/
http://www.nauka.hit.bg/filosofia.html
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.