Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Осиновители и осиновени
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 24 отговора
Първо да се извиня, ако обидя или нараня някого с темата, но ми се иска да споделите нещо повече по темата.
Иска ми се получа помощ как да се справя с това чувство, защото колкото и да се опитвам да не мисля за това не ми се получава. Признавам си, че болката, която ме гризе отвътре намалява, но я има. Говорихме по темата и със съпруга ми, защото по отношение на него изпитвам вина, която никой освен мен не ми вменява. Той казва, че се е примирил с това, че засега имаме забрана за около 3 години, но никой не може да каже дали няма да е завинаги. Предполагам след като започнем да действаме и живот и здраве си вземем нашето си детенце нямам да имам нито време нито желание да мисля по темата.
Надявам се с времето да свикна с мисълта.
 В книгата за първичната рана пише за проблеми, които могат да се получат, ако осиновителите не се преодоляли напълно това чувство.
Не знам какво търся, защото универсални отговори няма, просто ако искате споделете
Цитирай


Мнения: 120
Предполагам, че на никого не му е било лесно да преживее това. При нас нагласата за осиновяване беше от самото начало на съвместната ни връзка - с моят съпруг се оженихме в малко по-напреднала възраст - аз на 35, той на 43г./първи брак/. Знаехме си, че на тази възраст ще има проблеми с бременността. За 3-4 г. преживяхме много мъки и потрошихме много нерви и пари за нищо - пиротонит след цветна снимка, мъртъв плод благодарение на некадърен лекар, ходене по Ст.Загора, Варна, София и къде ли не по лекари и какво ли още не ... А да не говорим за страничните ефекти от всички изпити лекарства... И въпреки, че нямам диагноза стерилитет, миналата година спряхме да ходим по лекари и решихме да подадем документи за осиновяване. Сега чакаме да ни извикат за детенце. Така, че всичко е психическа нагласа, разбирателство и надежда. Не крийте чувствата и намеренията си, а говорете открито един с друг, споделяйте тревогите, радостите и отговорностите. Не се упреквайте за това, че съдбата ви е отредила такава участ - в България над 200 000 семейства са бездетни.
На всички тръгнали по този път желая успех!
Цитирай


Мнения: 3 666
Ами не беше трудно, колкото и странно да звучи, след 4 аборта просто не исках повече да се мъча физически и психически. Още след третия знаех, че шансът е малък, още повече, че при мен проблемът е и наследствен и не искам да го предавам на децата си, ако бих имала билогоични такива, така че месец след последната загуба отидохме и взехме заявлението.
Но аз по принцип не обичам да драматизирам и гледам трезво на нещата. Просто реших, че това за мен е непостижима цел и трябва да приема, че не мога да я постигна и това е. Имах притеснение, че оставям мъжа си без биологично негово потомство, но в крайна сметка знам, че той ме обича и е с мен, не за да се размножи.
Цитирай

София

Мнения: 9 300
Ами не беше трудно, колкото и странно да звучи, след 4 аборта просто не исках повече да се мъча физически и психически. Още след третия знаех, че шансът е малък, още повече, че при мен проблемът е и наследствен и не искам да го предавам на децата си, ако бих имала билогоични такива, така че месец след последната загуба отидохме и взехме заявлението.
Но аз по принцип не обичам да драматизирам и гледам трезво на нещата. Просто реших, че това за мен е непостижима цел и трябва да приема, че не мога да я постигна и това е. Имах притеснение, че оставям мъжа си без биологично негово потомство, но в крайна сметка знам, че той ме обича и е с мен, не за да се размножи.
Ами, присъединявам се с лека корекция, нямам 4 аборта - 1 аборт и последващи 5 години стерилитет, 2 неуспешни инсеминации и 3 неуспешни инвитро цикъла. След толкова напрежение, тормоз и неравна борба с природата, изнасилване на организма, тревоги на мъж ми (странно е, но той се притесняваше повече от мен по време на инвитрото newsm78) изобщо не е трудно да вземеш такова решение. Интересното при мен е, че след като казах Край ми стана много по-леко, напрежението и неистовото желание да направя нещо изчезнаха и се успокоих. Е, дано да се запази така  Very Happy
Цитирай


Мнения: 3 666
И на мен - така ми олекна, направо не камък, а чувал с камъни ми падна от гърба. Сега се чувствам страшна щастлива, дори и бременна не съм се чувствала толкова щастлива, защото само се тормозех и проверявах през половин час има ли кръв или няма. Отново живея.
Цитирай

София

Мнения: 1 843
Знаеш ли, предполагам, че доста жени ще ти отговорят  по сходен начин, въпреки уникалността на ситуациите и различието на характерите.
Има по-емоционални натури, които имат нужда да докоснат дъното за да изплуват след време на повърхността.
Други са по-рационални и намират изход в "математическата" логика.
Трети имат нужда да изминат целия път на болката. Четвърти така и не се прощават с нея.

Всъщност едно от най-важните неща, сама си го разбрала: време. За да мине, трябва време. Трябва човек да си мине по етапите. Не бива да се самозалъгва, че не го боли, когато го боли. Но трябва и да продължи напред. И аз не знам защо, но досега друг вариант не ми е хрумвал. Wink

Ще ти кажа за себе си. Въпреки, че и аз нямам крайна диагноза стерилитет, просто в един момент се уморих от болката. Мечтаех за бебета от малка. Още като хлапе, си спомням, че един ден реших твърдо, че когато порасна ще имам много деца и ще осиновя поне едно. Изобщо нямам представа защо съм го желала. Беше много отдавна. Забравих вече и първите години на отчаяни сълзи и недоумение "Защо аз?"

Спомням си как докато мечтаех и се борех за деца, пораснах, съзрях, някъде по пътя натрупах опит - станах нещо, срещнах партньори, разделих се с тях, погребах близки, бях на сватби и кръщенета...някак като насън. Мечтата може да стане нещо, което да те обсеби и да те погълне изцяло.

Моето спасение беше времето. Аз съм от тези дето стигат до дъното и малко преди съвсем да потънат някакъв инстикт за самосъхранение ги кара да ритнат с крак и да заплуват нагоре.
Това, което наистина разбирам сега е, че преди 10, 8 или 5 години не бях готова за майка на едно дете неродено от мен. Още ме болеше мен самата. Затова не ме учудва мнението на психолозите относно преживяването на собствените болки. Прави са.
Как бих могла да отдам нужното внимание на неговата болка, на неговата загуба, ако не съм надживяла моите?

Така че, Брамбалина, дай си време. Остави се малко да те поболи, не се опъвай и не се срамувай. По-добре сега, отколкото да трупаш в себе си и да създаваш предпоставки за бомба със закъснител. Подразбирам, че имаш свестен човек до себе си. Прегърни го и си поплачи на рамото му. Не си мисли, че той вижда в теб това, което ти виждаш в себе си. В теб той вижда жена си, която е харесал преди време и щом е до теб, значи харесва и обича още.
Само ние се виждаме като "недостойни", "ненормални", "различни"...


Цитирай


Мнения: 112
[Само ние се виждаме като "недостойни", "ненормални", "различни"...
Абсолютно точно,DarZaMen!Това сме го изпитали, предполагам ,всички!
Брамбалина, миличка,изстрадай това,което те мъчи!Убедена съм, че когато си вземете вашето детенце нещата ще се променят.
Ние също минахме през един "малък"ад. 5 години -Пловдив, Русе, София-болници, най-добрите лекари, изследвания,цветни снимки, лечения и накрая диагноза : "Нищо ви няма!" Когато чух това, едва не умрях. Mr. GreenМислех си ,че щеше да е по-добре ако ни бяха открили нещо !Спаси ме това ,че след 3 месеца ни се обадиха за нашата принцеса.Когато си я взехме вкъщи всичко се промени-ние вече бяхме семейство и с нищо не се различавахме от другите. Вървях по улиците и се хвалех на всеки. SmileНищо друго не ме интересуваше повече-единствено моето съкровище!Докато.............след още 5 години разбрах незнайно как,че съм бременна.Навярно няма да ми повярваш, но тогава изпитвах страхотен яд!И знаеш ли защо?Защото ще трябва да поделя любовта си към Мони/осиновеното ми съкровище/ с другото дете!Мислех си ,че няма да имам толкова много време за нея,че тя ще страда ,плачех за нея, дори когато бях на задържане в болницата.
Сега,обаче си мисля,че всичко това просто е трябвало да ми се случи и ,че трябва да съм благодална на Бог, че имам 2 прекрасни принцеси/може би мъжкарани Very Happy Very Happy Very Happy/,които много,много обичам.Така, че миличка не би могла да знаеш какво ще ти се случи в бъдеще и как би се почувствала тогава.Дай Боже, да ти се случат само хубави неща!Моля се, за теб и твоето семейство!


Цитирай


Мнения: 295
DarZaMen то е описала много точно - понякога наистина трябва да стигнеш дъното, за да изплуваш. Но повярвай ми, Господ не дава на човек повече, отколкото може да носи. Да акжа, че не ме е боляло и че ми е било лесно, ще излъжа. Имаше моменти дори, когато траеше процедурата, срещите с психолозите от агенцията и т.н., когато в мен напираше бунтът "защо". Не знам защо, разбрах обаче, че Господ си избира хората за осиновители - и може би едва когато разбрах това, едва когато тази идея приех със сърцето и разума си, тогава се успокоих, болката утихна. Неговата воля е била да осиновя, а не да родя. Най-важното е детето да е щастливо, а то пак си е мое.
Няма рецепта за тази болка, но времето и Господ я лекуват. Дай им шанс.
Цитирай


Мнения: 160
борба,болка,раzо4арование и ресението да си имас дете.всаснуст по важно е това ресение да всемес и да не се лутас и zадавас вапроси zасто аz,какво при4иниавам на сапруга си и т.н.
аz парво биах ресила 4е ниама да имам дете и с таzи мисал добре живеех/имам zдравословни проблеми/но един ден се zапоzнах с една стара дама коиато ниамасе деzа и расбрах 4е живот беz деzа не е zа мене.не не си мислете 4е се надиавам ниакои да ме гледа като остареиа Laughing,но едно обаждане една нова година сас семеиство е наистина несто много zено.
парво благодарение на инвитро  сабремениах 2 пати но в 6 м си сагубих бебенzата.биах ресила да се бориа и тогава не мислих zа осиновиаване.това ресение доиде като подарак  от горе а и моето малко сакровисте састо.
пониакога го наблудавам и си мислиа колко много  прилика има в мом4енzето ми и сапругат ми.
сега 4акаме насата принzеса и то с голиамо нетарпение.
/несто не се справиам с кирилиzатораъисвинете ме Embarassed/
Цитирай

София

Мнения: 677
При нас нямаше нужда да ходим по лекари и да се самоизмъчваме,видяхме че след няколко години нищо не става и решението бе взето.
Никога не съм мислила за това,за биологичното дете,разбиранията ми са такива.Знам,че всички сме направени от еднакви атоми,клетки и т.н.,другото е човешка суета.
Когато детето е при вас даже идва момент,в който чувствате че сте го родили вие.
Търпение и тези мисли ще отминат както са дошли,останалото е Божа работа.
Бъдете здрави.
Цитирай
Благодаря момичета!
Страхотни сте всичките!  bouquet Hug
Цитирай

Yambol, Yambol, Bulgaria

Мнения: 358
болката е една и съща при толкова различни жени тук във форума. на някой им трябва много време /аз/  за да  разберат че има и друг път. при мен борбата беше дълги години докато мъжо ми каза СПРИ искам здрава жена до мен. така решението за осиновяване взе той а аз продължавах да се надявам на чудо. сега съжалявам за загубените години. до сега сигурно щяхме да сме поне с три деца.
благодарна съм че имаше кой да ме свали на земята навреме.
сега съм най-щастливата мама
Цитирай

на път

Мнения: 2 592
Аз не съм страдала от личното си "нереализиране" като БМ. След като с мъжа ми си направихме всички изследвания, които показаха че сме наред (и след рева ми при някои болезнени процедури свързане с проходимост на тръбите), с мъжа ми решихме заедно, че е по-важно че сме заедно и да не харчим пари по навярно неколкократното инвитро  ("обнадеждиха ни" с успеваемост 25% и минимална цена от 2500 евро на опит) е по-уместно да си осиновим детенце и инведтираме в него нашата любов и емоции.
Цитирай

София

Мнения: 1 444
Мили момичета,
прекланям се пред всички вас.Аз нямам този проблем, имам две свои деца, но съм осиновена. Много съм мислила по този въпрос, какво ли е коствало на майка ми моето осиновяване. При нея е малко по-различно, баща ми е 1000% стерилен.Помолил я е да осиновят дете, за да е *чуждо и за двамата* по неговите думи. Така моята майка, здрава, с абсолютно запазени детеродни органи и функции се е лишила от божият дар да стане майка износвайки и раждайки детето си. Винаги съм си задавала въпроса как ли се е чувствала и какво ли е коствало всичко това, но не мога да се осмеля да я питам.Казвала ми е веднъж, че толкова много обича баща ми, че изобщо не се е подвоумила на молбата му, приела я е веднага, безрезервно и никога не е съжалила, че не е познала бременност и раждане.
Добре, че ви има вас майчета, благодарение на които деца като мен, изоставени на произвола на съдбата да получиме шанса да имаме семейство, родители, обич, нежност и майчина ласка.
Поклон пред вас!!!  bouquet
Цитирай

София

Мнения: 1 843
Олеле, мерипопинс, този поклон е много разчустващ, въпреки че съм убедена, че повечето майки осиновителки са предоволни и на една обикновена усмивка и на гледката, че детето им расте щастливо и спокойно.

Както казах и по-горе, има много различни начини, по които една жена приема факта, че може би няма да има свои деца.
Завиждам благородно на "математическите" психики. Не става - ми добре, какво ще се хабя и ще си тровя нервите! За жалост, обаче естеството на природата е друго. Малкото момиченце расте с мисълта, че някой ден ще стане майка. Гледа как котетата и кучетата раждат своите малки, гледа мама и другите лелки с коремчета, играе с кукли и надали има нещо по-нормално от това, да очаква някой ден и с нея да се случи същото.

Според мен, решението да осиновиш не е трудно. Трудно е да тръгнеш по пътя на процедурите за осиновяване. Ако просто някой, някъде "раздаваше" бебета, повечето от нас отдавна да са станали майки. Факта, обаче, че за разлика от натуралната бременност, имаме възможността да обмислим по-надълбоко отговорността, желанието ни да сме по-стабилни, да предложим на едно или повече деца по-подсигурен живот, да преценим материалната, емоционалната страна и семейната обстановка - забавя решението.

Да не забравяме един много важен фактор. Мъжа до нас, ако го има. Независимо дали невъзможността за възпроизводство е в нас или него, той помага или възпрепятства значително осъществяването на подобно решение.
Сякаш непрекъснато забравяме за тях, а ми прави впечатление, че повечето майчета тук са дарени с прекрасни партньори. Подкрепата от мъжа до нас е неоценима помощ, не бива да го забравяме.

Понякога по-голямата болка идва не от невъзможността да родиш дете, а от неподкрепата на близките. Преди да срещна настоящия си партньор съм чувала думи, които отекваха дълго в съзнанието ми. "На бодлива крава, Бог рога не дава...", "Заради теб се отказах от най-святото за един човек..."...и т.н.

Не, решението да осиновиш дете не е трудно, но пътя по осъществяването му, понякога е изпълнен с болка и трудности. С подкрепата на поне още един човек, обаче се превръща в нещо реално и прекрасно!

Виж, ако някой заслужава поклон, то това са жените, които сами, без ничия подкрепа се грижат за децата си! Тук има такива и аз им се покланям!
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 24 отговора