Уф, стигнахме и до:"Мамо, аз ще умра ли?"

От възрастта на детето ми е ясно,че все още не съм се сблъсквала с такива ситуации и наистина незнам как точно бих постъпила.
Но все пак си мисля дали действително най-правилното е винаги да се отговяря прямо с истината и само истината,независимо каква е тя и как би разтърсила психиката на детето.Става въпрос за мънички деца все пак,които не са дорасли да получават някои толкова сериозни отговори,като "Да,ще умреш" например.Случва се,разбира се преждевременно да се сблъскат със ситуации,които да провокират теми и въпроси,но все пак има значение на каква възраст са дечицата. Та мисълта ми е,че може би по-правилно е да даваме отговори,подходящи за емоционалното развитие на децата.Което в никакъв случай не значи да се излъже,но поне да се смекчи темата.Защото едва ли е много полезно за развитието на децата ни винаги да бъдем брутално откровенни,спазвайки правилото винаги да казваме "истината".Трябва да се действа според ситуацията.

Да,отговарям,че всички ще отидем на небето и ще станем като звездички,които светят.

Бих отговорила "да , всички хора умират ..... но ти не се притеснявай , първо трябва да пораснеш, после да остарееш и като станеш мнооого стара чак тогава ......има много време ...... хората, животните и растенията, всички  се раждат, порастват и остаряват и накрая умират ..... така е устроен света ..... смъртта не е страшно нещо "

 Преди да ме попитат дали ще умрат, вече знаеха, че Исус е пролял кръвта си, за да живее всеки един от нас, който вярва в Него, и когато умрем на земята ще отидем в Рая и ще живеем вечно!

Да, да, да всички сте прави. И аз наблегнах в поста си, че досега никога не съм я лъгала. Скоро бяхме в болница и тя беше на системи. Всеки път когато трябваше да я боцкат ме питаше ще боли ли и аз й казвах истината, както винаги досега. Но този конкретен и директен въпрос просто ме скова. Въпросът, както беше зададен, изискваше прост отговор: "да" или "не" и никакви други обяснения. И изведнъж сърцето не ми даде да кажа само: "да". Познавам си детето: след този отговор просто нямаше да ме чуе какво друго обяснявам, само това "Да" щеше да й остане в главата. И затова не посмях да кажа истината. А сега се чудя как ще обяснявам, че съм излъгала!
За пореден път правя констатацията: не е лесно да си родител.
Продължавам да мисля как да се измъкна от ситуацията.

Грешка!!! Наистина си действала импулсивно! Никоя майка не може да мисли за тия неща! Да, обаче хората все някога умират. Дъщеря ми е на близо 4 г. Ако ме попита, ще й отговоря "Да! Ше умреш!" Ако евентуално ме попита кога пак няма да я излъжа.. Ще й кажа, че никой не знае кога ще умре.. И по-добре..

Според мен всичко това е абсолютно погрешно! Всичко! Подчертавам, че за мен! Аз не бих казала нито едно от тези неща! Детето ти рано или късно ще разбере, че умират и деца (не е необходимо да му се казва разбира се), че хората ги заравят или изгарят. Чисто технически нещата седят така. А съобрано вярата и вижданията на всеки човек е отишъл къде ли не... Това си е решение на всеки родител! Аз лично няма да кажа такива неща на детето си. Моите възгледи са такива! Не искам това да предизвиква каквито и да е спорове... просто това е моето виждане по въпроса 

Аз също имам параноя по този въпрос,, затова ще се опитам най-хладнокръвно да обясня на детето си нещата така както са в действителност, без да влагам много чувства, т.е. без да предвам безпокойстеото и страха си по темата. Умея ги тия неща 
А рано или късно при всеки човек идва момента на осъзнаването за какво точно става въпрос. Колкото по-късно толкова по-добре!

А сега не мислиш ли, че е по-голяма каша в главата й? Как така другите умират, а тя няма.. Подчертавам, че напълно те разбирам, защо си отговорила така. На моя колежка почина майка й. Тя каза на дъщеря си, че е отишла на небето. Детето беше на 4 г.  тогава. Впоследствие й се наложи да иде на гробищата с дъщеря си... И тогава възникна въпроса, а сега как да й обясня къде отиваме, какви са тия гробища и т.н. Дъщеря ми е ходила на гробища, без повод, просто се случи инцидентно. Обясних й, че когато хората умрат ги закопават в гробищата. Тя помисли, помисли и изтърси.. "Мамо, това са къщите на умрелите хора, нали?"  Е, това за нейната възраст е адкватно разсъждение и аз казах "Да". Децата обичат прости отговори и съобразени с възрастта им. И най-важното, искат да чуват ИСТИНАТА каквато и да е тя... А ако съм на твое място при повдигане на същата тема, чистосърдечно бих си признала, че не съм казала истината, защото не искам тя да умре... и бих обяснила нещата вече по-спокойно. На теб може би ти е дошъл изненадващо въпроса и не си могла да реагираш.. Е, сега имаш време да помислиш и да имаш донакъде готов отговор...

Сега се замислих в колко ли подобни ситуации ще изпадаме и какви ли отговори на всякакви въпроси ще ни се налага да даваме...

Дъщеря ми беше на 3 г като почина девера ми.
Тя тогава някак си не раzбра или не беше готова да ме пита.
Сега преди няколко месеца говорихме на таzи тема. Вече е на 6.
Спомням си, че ме попита чичо и кога ще се върне.
Каzах и директно никога, че умрелите не се връщат.
Попита ме какво става с тях. Каzах, че се погребват.
Ама zащо точно се погребват. Защото така сме решили, че е редно.
Аz ще умра ли? Да.
Кога? Когато ти дойде времето.
Ти ще умреш ли? Да
Не искам да умираш.
Не искам да умирам.
А къде отивам тогава като умрем? На едно по  хубаво място.
Къде е то? В най хубавите си сънища си била там.
Ама аz не ги помня. Няма нужда да ги помниш. Тялото ти ги помни и zнае, че няма от какво да се страхува.
Защо умираме? Защото телата ни остаряват и се иzморяват. Понякога се случва много късно, zатова има и стари хора, понякога много рано, zатова умират и деца.
Децата умират, zащото са болни нали мамо? Да пиленце.
Мамо, обичам те.

Предавам ви целия раzговор, zащото се тресях цялата от нерви и накрая като ми го каzа това, аz ревнах и се гушнахме.

Съгласна съм с това мнение. Малко е рано, според мен, да се отговаря на детето: "Да, ще умреш!"... А и то въобще няма да осъзнае, за какво става въпрос.

Моето дете още не загрява изобщо, че има такова нещо като смърт, но като се втурне на улицата изтръгвайки се от ръката ми и пресича улицата, бягайки от колите, на другия тротоар..., като я хвана  после, й казвам, че ако я удари някоя кола, ще умре. Тя ме гледа опулено и казва: Не, няма... Това е единствения ни разговор на тази тема. Аз не искам да й говоря за това, нито пък да я подготвям, че един ден...

Както казва Лоран - Трябва да се действа според ситуацията.

Не мога да преценя как бих реагирала на въпроса на толкова малко дете... Принципно обаче, винаги се придържам към истината. Друг вариант е да опитам да отклоня темата или аз да започна да задавам въпросите. Нещо от сорта "А ти как мислиш?", "Защо ме питаш, с кого сте говорили за това?" Отговорите ще ми дадът информация какво точно мисли детето и какво е готово до приеме като отговор. Но не бих казала "Не, няма". Ще кажа истината или ще отклоня вниманието от конкретния отговор.
Преди време дъщеря ми често ме пигаше, но при нея въпросът беше по-често "Ти ще умреш ли?". Отговарях й, че да, но най-вероятно след много, много време, когато тя вече е голяма и няма нужда от мен. И че ще направя всичко възможно да съм по-дълго с нея. И, че искам тя да ми роди внучета на които много ще се радвам и т.н., което я откланяше от съществото на въпроса. Когато ме е питала дали тя ще умре, също съм казвала - да, но съм уточнявала, че това най-вероятно ще стане след много, много време, тя ще е стара и сама ще иска да си почине от живота т.е. смъртта ще е нещо като сън. Обаче след известно време дойде въпросът "Мамо, а понякога умират ли и деца?" Детето само "усети" пропуска в обясненията ми - до сега бях описвала смъртта само като присъща на старите хора. Нямаше какво друго да отговоря, освен, че за съжаление и това се случва. След като получи изчерпателни отговори на въпросите си, темата като че ли спря да я вълнува.
До преди 10-тина години изпитвах панически страх от смъртта. Най-вече поради факта, че в семейството ми на нея не се гледаше като на нещо нормално и неизбежно, което трябва да бъде прието без излишен драматизъм. Баща ми откато го помня, все е говорил, че ще умира. Да ми е жив и здрав, добре е, но и досега съм му сърдита за това, че предстви пред мен смъртта като нещо ужасно, което дебне на всяка крачка и присъства постоянно. Затова аз ще говоря с децата си спокойно и с усмивка на тази тема. Нищо не е толкова страшно, колкото самите хората могат да го направят - къде с премълчаване, къде с изкривяване на фактите.

Не си я излъгала много .... "Не, няма да умреш , сега" ... а и всъщност за какво му е на толкова малко дете да знае тези неща ....... като стане на 5 вече ще бъде друг човек ....  тогава може би вече ще ги знае тези неща... или ще можеш спокойно да и обясниш

Уф, много сложен въпрос. Отговорът ми беше сложен още преди 27 години, когато сестра ми (с 5 години по-малка от мен) започна много настойчиво да се интересува от смъртта. Защо адресираше въпросите си до мен, а не до родителите ни, така и не разбрах. И на нея тогава обяснявах в общи линии същото, което разказвам сега и на дъщеря ми - всички ще умрем, за предпочитане по-късно и, по възможност, трябва да се стараем да отложим във времето този момент, както за нас, така и за всички около нас (т.е., да се оглеждаме когато пресичаме, да внимаваме да не нараним други хора, да не си играем с огън и т.н.).
Не съм религиозна и до сега не ми се обръща езика да кажа, че като умрем отиваме на небето. Казвам, че тогава тялото на човека го погребват или изгарят и то се завърта в кръговрата на веществата, така да се каже - става пръст, от която изниква тревичка, изядена от животинче и т.н. Във всяко нещо около нас има по нещичко от хората и съществата преди нас и след време ще има по нещо и от нас самите, нищо не се губи (откъде такъв прагматизъм у мен на онази възраст?). А душата чака да види какво ще се случи с тялото и после избира да се "мушне" там, където й харесва. Затова различните хора харесват различни неща - животни, растения, камъни - по-често им се е случвало да бъдат това нещо и го чувстват близко. Малко будистка теория, но досега ме устройва. Когато дъщеря ми порастне, ако иска, нека си формулира своя.
А за гробовете обяснявам, че са нещо между албум и пощенска кутия - когато мислим за близки хора и си спомняме за тях и на нас ни става спокойно и чисто, и техните души усещат нашите мисли и също им става приятно. Ние често ходим с малката на гробищата - близко са ни и особено пролет и есен беше много красиво (сега доста поокастриха старите дървета). Разказваме й за роднините, погребани там, припомняме си изживени или слушани истории за тях - това за мен е част от родовата памет.
Дъщеря ми също се притеснява от смъртта, но не от самия факт, а от раздялата с близките, затова се опитвам да й внуша, че това не е истинска раздяла - те ще бъдат около нея винаги, макар и под друга форма и винаги ще има място, където ще усеща тяхната близост.   

Ваче, не мога да разбера само, наистина ли ще кажеш на Алекс на 4-5 години, когато е,... че един ден ти (например) ще умреш, ще те спуснат под земята, ще те затрупат с пръст, отдолу ще започнеш да се разлагаш... за да й стане по-ясно, можеш да й намериш и снимки по нета, да й покажеш полуразложен труп. Ако се разстрои, можеш да я успокоиш, че за да не изглеждаш така, както на снимките..., може да те изгорят и т.н. Че няма да мърдаш, че няма да мислиш, че няма да чувстваш и ще спреш да имаш каквато и да е връзка с нея? Защото това е истината и цялата истина, когато я защитаваме изцяло.
Гарантирам ти, че ако й кажеш това, тя няма да се чувства изобщо добре, дори може да получи стрес.
Аз бях 5 годишна, когато баба в нашата махала умря и тичахме да я гледаме, като я изкарват от къщи. Тогава някой каза, че "всички това ни чака". Оттогава до 3-4 клас скачах на сън и почвах да повръщам от страх. Ревях и повръщах, и все си мислех, че ей сега я майка ми, я баща ми ще умрат така, както тази баба.

Няма нужда да сте толкова откровени с децата. Правите им мечешка услуга... точно в този случай. Има време да осъзнава, какво ще се случи. Няма да остане неразбрала.