В този предпразничен ден може би не е уместно да пиша за това.Но за мен вече няма празници.Понякога успявам да се отпусна,но това е много рядко.Повечето от вас са позитивно настроени.И аз се опитвам да бьда,но колкото повече мисля за детето си и чета за болни дечица,толкова ми е по-трудно.Има толкова много мька,а ние трябва да продьлжим напред.Заради мен и детето ми страда.Нямам настроение,изнервена сьм.Как се справяте?
- Публикувана: 7 март 2007, 15:20 ч.
- Последно мнение: 9 март 2007, 21:45 ч.
Как да продьлжаваме напред,след като има толкова мька
Ако това ще те успокои-не си единственната,която не знае как да продължи 
.Истината е,поне що се отнася за мен,че позитивното ностройване е факт вече не толкова често.Това,че се усмихвам,не значи,че съм весела,това,че мечтая,не значи,че вярвам,това,че съществувам,не значи,че живея.Намирам опора в много неща-съпруга си,децата си...но често изпадам в дупки.Страх ме е да мисля за бъдещето,всъщност изпитвам ужас да го правя.Ще ми се всичко да си остане така,но знам,че не може.На моменти съм оптимист,на моменти-песимист.Лутам се от едната крайност в другата.и тъкмо намеря нещо,в което да вярвам,току се появи някой да ми докаже колко съм безсилна.Понякога си мисля,че живота ми е пълен провал,после си мисля,че няма по-щастлив човек от мен,накрая стигам до извода,че съм луда и се нуждая от лечение.Това е.
.Истината е,поне що се отнася за мен,че позитивното ностройване е факт вече не толкова често.Това,че се усмихвам,не значи,че съм весела,това,че мечтая,не значи,че вярвам,това,че съществувам,не значи,че живея.Намирам опора в много неща-съпруга си,децата си...но често изпадам в дупки.Страх ме е да мисля за бъдещето,всъщност изпитвам ужас да го правя.Ще ми се всичко да си остане така,но знам,че не може.На моменти съм оптимист,на моменти-песимист.Лутам се от едната крайност в другата.и тъкмо намеря нещо,в което да вярвам,току се появи някой да ми докаже колко съм безсилна.Понякога си мисля,че живота ми е пълен провал,после си мисля,че няма по-щастлив човек от мен,накрая стигам до извода,че съм луда и се нуждая от лечение.Това е.
Днес докато чаках без дьщеричката ми при невроложката,жидях деца с ДЦП и умствено увреждане.Сега всеки пьт се разстроивам като видя болни деца.Днес в градината има тьржество по повод утрешният ден.Монито има думички,ще бьде в носия и много иска да ни изненада и зарадва.То детето усеща какво става.
ще ти прозвучи отвлечено, но аз твърдо вярвам в това и си го напомням, когато нещо ме събори...
Щастието е вътрешно усещане. То не зависи от външни фактори. Мисли за това, което имаш, а не за това, което нямаш и би могла да имаш.
За мъката по света, за болните деца...страдам с всяко едно от тях...опитвам се да помагам на когото мога - с пари, със съвети, с приятелско рамо...за жалост, мъката е част от този свят, както и радостта...това е нещо, което не винаги можем да променим и просто трябва да приемем...и да си помагаме. единствените случаи, в които се чувствам наистина полезна и пълноценна, в които знам, че правя нещо смислено са тези, в които правя нещо за притеснени родители, болни деца, хора в беда...е, и разбира се, когато съм със семейството си
Щастието е вътрешно усещане. То не зависи от външни фактори. Мисли за това, което имаш, а не за това, което нямаш и би могла да имаш.
За мъката по света, за болните деца...страдам с всяко едно от тях...опитвам се да помагам на когото мога - с пари, със съвети, с приятелско рамо...за жалост, мъката е част от този свят, както и радостта...това е нещо, което не винаги можем да променим и просто трябва да приемем...и да си помагаме. единствените случаи, в които се чувствам наистина полезна и пълноценна, в които знам, че правя нещо смислено са тези, в които правя нещо за притеснени родители, болни деца, хора в беда...е, и разбира се, когато съм със семейството си
Ами сьстоянията са еднакви и за двете както виждам.Но атмосферата вкьщи е различна.Имам нужда от разбира не,спокоиствие,уважение.с детето нямам проблеми.Знам,че няма универсале нлек за тази мька,има много като нас.Тук получавам подкрепа,но има моменти,когато блокирам и не знам дали мога да се справя.
единственно тук мога получа разбиране.Винаги сьм била силна,но сега ми доиде в повече,а не срещам разбиране от сьпруга си.Когато чета за проблемите на другите се разстроивам.Пожелавам си утре да не бьда толкова черногледа .много искам да спра да мисля за всичко лошо,за да мога да се радвам и да играя както преди с детето си.
Едва ли има някой, от пишещите тук, който не е минал през този период.Лутане, неясни диагнози...Тъкмо намираш сили да изправиш глава, и се появява нещо, което те бута надолу. С времето се научаваш все по-често да изправяш глава, защото трябва да го направиш заради детето си, длъжна си, нямаш избор. Това е твоята мисия, и ти трябва да я изпълниш. Не мисли за далечното бъдеще или какво ще стане след година, две, три...недей, никой не знае какво точно ще се случи. Гледай днес, радвай се на дребните неща, на малките знаци от съдбата, вярвай в доброто бъдеще. Понякога усмивката на детето, може да направи чудеса, загледай се в очите му. Винаги има смисъл! В този форум има много позитивни хора, които ми помогнаха да преосмисля ценностите! 
вчера аз бях като теб
и се оплаках в седмичната тема...направо се наревах щото иначе щях да откача
знаеш ли понякога се чувствам виновна когато го правя - казвам си - има хора с много по- тежки проблеми - неизлечимо болни деца, изгубили деца....въобще необхватни са океаните от човешка болка и трагедия
но ако се научих на нещо е - че за всекиго болката си е болка независимо дали някой някъде мисли, че тя е силна или слаба
важно е вътрешното усещане на човек
има хора, които са създадени да не се предават
има хора като мен - а може би и като теб - които имат нужда да се гмурнат в своята болка да си я изстрадат, да я преплуват и пребродят... да научет нещо через нея и създалата се ситуация - и тогава да продължат напред
защото че подчертая дебело - ЧОВЕК СЕ УЧИ ОТ БОЛКАТА ИСТРАДАНИЕТО своето и чуждото повече отколкото по някакъв др начин
малчина са се извисили над този начин на учене....
затова аз си позволявам да съм нещастна когато съм такава
приемам го и търся начин да го преживея, да го изстрадам... и да продължа напред
и търся нещо което може би трябва да науча чрез създадения прпоблем
казват че когато Буда искал да издигне някого до себе си - той му пращал изпитания
казват че Бог изпитвал через страданието и изпитания
затова гледам да търся положителното в трудното и болното
кака издържам... аз лично через споделяне
когато говоря/пиша тук - реално виждам нещата по-ясно и това ми дава сили да продължа
една добра дума винаги помага... това също е незаменимо във форума - както и факта че почти винаги ако се прекали със самосъжалението някой тактично ще ти го каже - а това е просто незаменимо! понякога човек има нужда да му се "скарат" добри приятели за да се мобилизира - поне аз съм такава
и още нещо - престанах да лъжа околните че съм добре когат не съм
вече нямаам сили да се преструвам
не съм нещастна видимо.... но ако някой усети и попита - си казвам
а на близките директно заявих, че ако не ми помогнат - има опасност да рухна физически, а после и психически
това го правя не за себе си - а за децата си
защото ако наистина се побъркам или се съсипя физически - няма да има кой да ги гледа
споделянето е най-най-важното.... подкрепата - може би дори по-важна
когато нямам подкрепа - търся, настоявам и я изисквам! пак заради децата - защото ако съм зле - те са първите които го онасят - като почнеш от това че им крещя и ги бия и свършиш с факта, че ако съсипане - не успявам нито овреме да ги нахраня, нито да ги разходя...
казвай си нещата направо и си изисквай подкрепата от която имаш нужда
както казва мъжа ми - не съм Ванга да ти чета мислите....и има известно право
горе главата - всички сме се чувствали така... и най-важното - не се чувствай виновна че се чувстваш по този начин
не е силен тоя дето не чувства страх, тъга и болка - а този дето ги чувства....и продължава напред
и се оплаках в седмичната тема...направо се наревах щото иначе щях да откача
знаеш ли понякога се чувствам виновна когато го правя - казвам си - има хора с много по- тежки проблеми - неизлечимо болни деца, изгубили деца....въобще необхватни са океаните от човешка болка и трагедия
но ако се научих на нещо е - че за всекиго болката си е болка независимо дали някой някъде мисли, че тя е силна или слаба
важно е вътрешното усещане на човек
има хора, които са създадени да не се предават
има хора като мен - а може би и като теб - които имат нужда да се гмурнат в своята болка да си я изстрадат, да я преплуват и пребродят... да научет нещо через нея и създалата се ситуация - и тогава да продължат напред
защото че подчертая дебело - ЧОВЕК СЕ УЧИ ОТ БОЛКАТА ИСТРАДАНИЕТО своето и чуждото повече отколкото по някакъв др начин
малчина са се извисили над този начин на учене....
затова аз си позволявам да съм нещастна когато съм такава
приемам го и търся начин да го преживея, да го изстрадам... и да продължа напред
и търся нещо което може би трябва да науча чрез създадения прпоблем
казват че когато Буда искал да издигне някого до себе си - той му пращал изпитания
казват че Бог изпитвал через страданието и изпитания
затова гледам да търся положителното в трудното и болното
кака издържам... аз лично через споделяне
когато говоря/пиша тук - реално виждам нещата по-ясно и това ми дава сили да продължа
една добра дума винаги помага... това също е незаменимо във форума - както и факта че почти винаги ако се прекали със самосъжалението някой тактично ще ти го каже - а това е просто незаменимо! понякога човек има нужда да му се "скарат" добри приятели за да се мобилизира - поне аз съм такава
и още нещо - престанах да лъжа околните че съм добре когат не съм
вече нямаам сили да се преструвам
не съм нещастна видимо.... но ако някой усети и попита - си казвам
а на близките директно заявих, че ако не ми помогнат - има опасност да рухна физически, а после и психически
това го правя не за себе си - а за децата си
защото ако наистина се побъркам или се съсипя физически - няма да има кой да ги гледа
споделянето е най-най-важното.... подкрепата - може би дори по-важна
когато нямам подкрепа - търся, настоявам и я изисквам! пак заради децата - защото ако съм зле - те са първите които го онасят - като почнеш от това че им крещя и ги бия и свършиш с факта, че ако съсипане - не успявам нито овреме да ги нахраня, нито да ги разходя...
казвай си нещата направо и си изисквай подкрепата от която имаш нужда
както казва мъжа ми - не съм Ванга да ти чета мислите....и има известно право
горе главата - всички сме се чувствали така... и най-важното - не се чувствай виновна че се чувстваш по този начин
не е силен тоя дето не чувства страх, тъга и болка - а този дето ги чувства....и продължава напред
Мъжете често не споделят това, което усещат, което не значи, че не страдат като нас. Наистина е сложно, когато има проблем с половинката. 
Елбоси, Валенцето е много права в това, което ти е писала, и останалите разбира се. Всеки се върти във своя кръг, има моменти в които сме сами, извън форума, няма как такъв е живота. Сякаш нямаме сили дори да се покажем навън, но го правим. Аз също много често съм унила, почти постоянно мисля за това което се случва с нас, за бъдещето. Но дори да се отчаям тотално и ума ми да начертае най-грозни картини за това какво ни очаква, пак продължавам. Понякога си казвам, до тука съм не мога повече, ама или трябва да се 
дето се вика или просто да живея. Наистина колкото по-малко се мисли за бъдещето по-добре, аз самата точно вчера на тая тема бях задълбала и вечерта се сринах ей така сама, от мисли. И винаги стигам до извода, че ако умра, никой няма да обича детето като мен и не знам какво ще се случи с него, ама като стигам до тоя извод и какво... и хайде пак обратно на пътя, в правия... Трудно си пренастройваме психиката, искам да кажа, че до зряла възраст в която сме родили - 20 г. да речем сме възпитани и сме живели с едни стереотипи за "розов" живот. Това са заложени програми в нас или в повечето от нас. И изведнъж се получава така, че ние не сме подготвени за друга програма и за нас това е удар в стена, или нещо от сорта. Не знаеш как да реагираш, как да се справиш, какво да мислиш, камо ли как да продължиш нататък като си имал само едни изградени представи. Може би след години, ще помъдряваме и ще разберем смисъла на нещата, тогава ще имаме и отговори за тях. Но лично за мен смятам че още съм на етапа, преосмисляне на ценности и изградени норми. Много ми е трудно, но ще видим кой ще надвие, аз или страха. и аз не знам за сега.
дето се вика или просто да живея. Наистина колкото по-малко се мисли за бъдещето по-добре, аз самата точно вчера на тая тема бях задълбала и вечерта се сринах ей така сама, от мисли. И винаги стигам до извода, че ако умра, никой няма да обича детето като мен и не знам какво ще се случи с него, ама като стигам до тоя извод и какво... и хайде пак обратно на пътя, в правия... Трудно си пренастройваме психиката, искам да кажа, че до зряла възраст в която сме родили - 20 г. да речем сме възпитани и сме живели с едни стереотипи за "розов" живот. Това са заложени програми в нас или в повечето от нас. И изведнъж се получава така, че ние не сме подготвени за друга програма и за нас това е удар в стена, или нещо от сорта. Не знаеш как да реагираш, как да се справиш, какво да мислиш, камо ли как да продължиш нататък като си имал само едни изградени представи. Може би след години, ще помъдряваме и ще разберем смисъла на нещата, тогава ще имаме и отговори за тях. Но лично за мен смятам че още съм на етапа, преосмисляне на ценности и изградени норми. Много ми е трудно, но ще видим кой ще надвие, аз или страха. и аз не знам за сега.
Добро утро.Пожелавам на всички маики Да изживеят пьлноценно израстването на децата си.Не мисля,че има нещо по-хубаво от това.Бьдете обичани и щастливи. Прави сте за всичко.Friend искам просто да спестя на близките си ,това което чувствам и болката си.Те винаги ще ми помогнат,но тук няма да кажа нищо ново на никого.Catnadeen towa,koeto si napisala e прекрасно и няма как човек да несе замисли.Да,както разбрах вчера и аз реагирам като Валенцето.Снощи празнувахме след празненството и беше хубаво,гледах как детето ми игра.,Знам,че нищо ново не казвам,всеки се е лутал като мен.Хората,които ни познават не знаят какьв ни е проблема,не искам да се говори за това,защото ще ни сьжаляват.Може би сьм горда,но препочитам проблема да си е само наш.Казала сьм и на дьщеря ми да не говори за това,защото не искам да я приемат по-различно,та тя си е сьвсем нормално дете.Извинявам се,че ви товаря с моите чувства,знам че ще имам и др.такива моменти,но ви приемам за приятели,които разбират болката ми.За сьжаление всички трябва да живеем така.Мечтая си всички деца да са здрави,да няма толкова мька