Забравена парола?
или
Регистрирай се Активация на акаунт


Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Клюкарник
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 48 отговора

Анкета

Моля, изберете най-красивите, вълнуващи и вдъхновяващи истории за раждането!

 (Гласуването приключено: чт, 15 мар 2007, 08:12)
Може да изберете максимум 3 опции.
Въведи твоя глас

София

Мнения: 3 162
Много сме чували за родилните мъки, за страшните болки, за страха от раждането... Често именно страхът е този, който кара телата ни да се свиват от ужас пред болката и всъщност многократно я усилва. Има обаче жени, за които раждането се оказва силно, вълнуващо, щастливо преживяване - и то самото раждане, а не просто финалът, когато си гушнеш бебчето и "всичко се забравя". И именно за такива раждания искаме да ви разкажем тук.

14-те разказа, които ще прочетете, са на майки от форума. Пускам ги от моя профил, за да не се влияете от никовете, а само от историите. Ще ви помоля да ги изчетете и изберете до 3 разказа, които смятате за най-красиви, вълнуващи и вдъхновяващи. След края на конкурса (15 март) ще обявим победителите и истинските имена на участниците. Разбира се, състезателното начало не е водещо - всяка от историите има своята прелест и дълбока емоция; конкурсът е само поводът да се вкара допълнителна тръпка в четенето на тези прекрасни разкази.

Освен конкурсната програма, предлагам на вашето внимание и няколко прекрасни разказа от "съпътстващата програма". Това са разкази на майки, които по една или друга причина не участват в конкурса, но са публикували разказите си тук: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=166904.0. И вие можете да добавите своя разказ, ако сте пропуснали темата или срока за конкурса.

Използвам случая да поздравя с 8 март всички майки и да ви пожелая прекрасни мигове с вашите деца!

А на mamma, най-многодетната майка сред нас, да благодаря за чудесния виртуален дом, който ни дава чрез този форум и да я поздравя за търпението, което проявява към нас - вече 40 000 потребители на bg-mamma!
« Последна редакция: чт, 08 мар 2007, 18:23 от Емем »
Цитирай

София

Мнения: 3 162
1. Изненадващото раждане на принцеса Ния

Сега поглеждайки назад,наистина ми се струва прекрасно.Родих на 14 юли 2006 г. в Шейново след преносване от 8 дни. Като всеки нормален човек бях ужасно притеснена, защото ми се случваше за първи път. Преспах 1 нощ в болницата и на другата сутрин щеше да се случи това, което чаках 9 месеца. Събудиха ме и започнаха да ми правят всички процедури, които предхождат голямото събитие-взимане на кръв и урина,клизма и т.н. След това ми сложиха система за предизвикване на контракции и съответно разкритие,защото бебка нямаше никакво намерение да излиза. Явно й беше уютно там вътре. Вкараха ме в преродилна зала, където се наложи да поседя около 4 часа, докато започне всичко. След това ми сложиха епидурална упойка, така че болка нямаше. Никаква. Смешното в моя случай беше, че бях сама, т.е.нямаше други родилки по това време, а на смяна бяха 3 екипа от лекари, сестри, акушерки и те просто нямаха какво да правят освен да ме обгрижват. И го правеха много добре. Бях възхитена! Това ме успокои и когато дойде момента родих за 7 минути с два напъна. Още по-смешно беше,че се очакваше да родя момче. Тогава акушерката ми каза:"Ми той Жорко си няма пишка". Опулих се и се разревах неудържимо. От щастие. Не се бях чувствала толкова добре отдавна. Бебето си гушнах едва вечерта, но такива са правилата в болницата. Когато усетих това малко същество до гърдите си отново се разревах (голяма ревла съм), но няма по-прекрасен момент от този да видиш и усетиш бебето си. Така че от раждането си съм запазила само хубави спомени. Пожелавам на всички, които ще имат бебчета да бъдат безкрайно щастливи с тях!...
Цитирай

София

Мнения: 3 162
2. Един истински празник на мама
[/b]

Наистина моето раждане беше прекрасно и вълнуващо, както и трите дни в болницата след това. Родих на 8 март, 2006 за 1 час и 25 мин. от слагането на системата до изваждането на моя син Иван.

 Започна с първата серия на "Такъв е животът" по Бтв, където показаха една по - напълняла мама с подути крака и й казаха, че бебето й страда и трябва спешно да роди. И тъй като моите глезени не се различаваха от коленете ми, аз ревнах като магарица и мъжът ми звъня на д-р Колев в 10 вечерта, това беше на 6.03.. На другия ден отидохме в болницата да ме прегледат и се оказа, че имам 3 см разкритие 10 дни преди термин. Докторът реши да ми сложи някаква инжекция и намигайки на мъжа ми, каза, че ще родя ако не до 24 часа, до 2-3 дни. И на двамата ни стана ясно, че моментът е дошъл.

Хвана ме шубето, не си бях приготвила всичко за бебето. Торбата за болницата беше отдавна стегната, но дори леглото не беше постлано и дрешките бяха мокри. Георги, така се казва мъжът ми, се върна от работа към два през нощта и ми подари прекрасно ухаещ стаен жасмин, нали беше Осми. Подреждах си къщата до 5 без 20 сутринта на 08, когато си легнах и ме хванаха контракциите. Станаха дори на 5 минути, но аз чаках да падне тапата или да ми изтекат водите. Почнах да се мятам, не можах да заспя и към 11 вече станах с ясната идея да се изкъпя и да отивам вече. Малко глупаво от моя страна, не трябва да се чака толкова много, защото е опасно. Както и да е, беше 8 март и непрекъснато ми звъняха да ме поздравяват за празника, а аз се правя на ударена, пих даже кафе и сок от компот от сини сливи за отпускане на мускулите. Може и да ми е подействал, защото бързо родих.

Отидохме в болницата, подготвиха ме за раждането, легнах на леглото, сложиха ми системата и колана с микрофона и започнах да чакам. Докторът си свали часовника и каза да засичам на колко време са контракциите и през колко. Доста начесто бяха, а и забравих да кажа, нямах води, трябваше да побързаме. И тук ще спомена бръшляна на стената над прозореца, много гаден ми се стори, а и прехвърчаше сняг. Хич не беше приветливо. Но аз слушах тоновете на бебето и стисках зъби, малко постенах, но за викове, каквито бях чувала, и дума не може да става. Най-много ме болеше проверката на разкритието, първия път изритах доктора и той викна да стоя мирно, че иначе не може да ми помогне. Слушах две момичета да си говорят, после разбрах, че е било на турски, защото с едното бяхме три дни в една стая. Поздравявам Шерин от Суворово и нейното ангелче Мелек, което не искаше да суче и се скъса да плаче. При мен бяха ак. Колева, която ми слагаше лекарствата в системата, две стажантки, които ми говореха много мило и внимателно. Не можех да дишам, накарах д-р Колев да отвори прозореца, пиеше ми се адски много вода, а те ми се смеят и ми викат, че като родя, цяла кофа щели да ми дадат. Едната стажантка ми мокреше устата с марля с вода. Друга ми вдигна леглото, от лежането се задушавах. После в стаята се изсипаха цяла група бъдещи акушерки, които после са гледали и самото раждане.

Взе да ме напъва, станах приведена на две като прастара баба и трябваше да извървя "огромното" разстояние до магарето. Подкрепяше ме акушерката, която изроди Ванко, тя се казва Иванка Митева. Попита ме: "Искаш ли да ти измия лицето с вода?" Заведе ме още по-далеч, до мивката и пих от ръката и като малко животинче. В този момент тя ми беше повече от майка. И качих се едвам едвам на голямото магаре и на третия напън Ванко се роди. После ме похвалиха, че много съм ги слушала и съм родила по учебник. От двете ми страни бяха стажантките, едната ми подпираше гърба докато се напъвах, а аз щях да й счупя ръката, когато ме шиха после.

Е, роди се Ванко, отпуснах се, усмихнах се и ми потекоха сълзите. Чувствах се велика, особено пред ококорените бъдещи акушерки, аз чак тогава видях, че те са там и гледат, представяте ли си. Почувствах и облекчение, чисто физически, просто коремът ми залепна за гърба. При самото качване на магарето ми казаха да хвана два колана, а аз корназ , не искам, тогава ми викнаха, няма не искам, ще ги държиш. Един път понечих да викам, а те, не викай, затвори си устата. Стисках здраво и очите и устата и напъвах с всичка сила от страх да не му стане нещо на бебето. А сега той ми мрънка по цял ден и показва страшен характер. Веднага ме питаха как ще се казва и като казах Иван, се засмяха, че и акушерката е Иванка. После д-р Колев ме заши, без малко да го ритна по главата, та чак ми хванаха крака. А, и най-важното, сложиха ми Ванко на корема, беше червен и горещ, виждах му гръбчето.

Преместиха ме пак в предродилна зала и два часа говорих по телефона. Никой не знаеше, че съм отишла да раждам, само двете приятелки, които щяха да ми идват на гости. Много хубаво беше, слушах как проплаква от време на време бебчето, сложено в нещо като кутия да диша и да се топли. А пък да не говорим Георги и майка ми как подскачаха от радост. Трябваше и майка ми някъде да я пратим, за да не дойде до вкъщи и да разбере, че е почнало. Голяма конспирация беше. И после три дена се гушкахме и го кърмих до припадък, та чак рагади си направих. Това бяха най-щастливите дни в живота ми и затова не ме е страх да повторя. Изключително е, това е чудото на живота.
Цитирай

София

Мнения: 3 162
3. Разказ за това, как част от душата ми си има второ Аз


Много исках детето ми да е една определена зодия. Не знам защо, но го исках. Случайно така забременях, че терминът ми се падаше именно в средата на този период. Бях спокойна, имах много лека и безрпоблемна бременност. Беше ме страх, спор няма, но се бях настроила, че всичко ще е наред.

В една прекрасна ранна утрин ме събуди някакво прерязване, даже не разбрах какво и откъде. До обяд имах няколко такива, вечерта бяхме поканили гости, до темринът ми имаше много време и не допусках, че може би ще раждам. Все пак, тръгвайки на пазар, се отбихме през болницата, за всеки случай. Прегледаха ме и казаха: "За днес ще е, имате 4см разкритие".   Ама, как така за днес? Аз днес не мога, казах, ще имам гости. Ще дойда утре .

Останах, разбира се, съпругът ми изтича за багаж, аз се затръшках коя дата е и ще бъде ли желаната зодия. Оказа се, че явно не, което ме натъжи и само за това мислех (какви ли не неща си измисля човек, когато е напрегнат  ). Уцелихме ден с много раждания и нямаше свободна предродилна, нито стая, нито лекар, нито даже акушерки. Настаниха ни с мъжа ми направо в една родилна зала, опасаха ме с колани за тоновете и контракциите и казаха да правя, каквото искам. Определено не ми се лежеше, не ми се говореше, не ми се разхождаше. Най ми се седеше на стол, с кръстосани крака и се държах за челото. Така откарах няколко часа. Контракциите взеха да зачестяват. Не се притеснявах, много бях чела, питала, гледала за раждането, за контракциите, за всичко и общо взето просто чаках да мине досадната част, както я кръстих.

Към края, разбира се, взе да става тягостно и неприятно, но си имах три трика и много ми помагаха - като ме стегнеше контракцията, започвах силно да си клатя кръстосания крак, това много ме разсейваше.   Дишах много плитко, накъсано и бързо, като уморено куче и третото, най-важното - казвах си: "Ето, това е поредната контракция. Тя сега е дошла вече, въпрос на няколко секунди е да премине и ще си отиде.Ще си отиде завинаги. И никога повече няма да се върне. Така че за мен не е проблем да я посрещна за малко и скоро ще я отпратя". Така и беше, така се изтръкулиха няколко.

Бяхме си все така сами в залата. Влезе една акушерка и ме накара да легна. Хич не ми се лежеше, но нямаше как. Легнах настрани. Все още грешно информирана, че не трябвало да се напъвам отначало, изпаднах в паника, когато тялото ми започна да се напъва само и аз изобщо не можех да го контролирам или спра. Мислех си, че сега ще навредя на бебето и се разплаках. Колко лошо нещо е неинформираността. Момичетата, четете, четете, четете! Интересувайте се, знайте, бъдете уверени и спокойни. Отказах се да се боря срещу природата и се успокоих. След малко се чу едно тихо Пук! и водите ми изтекоха. Топли, много, не миришат на нищо, не са неприятни. Само ако сте прави внимавайте, хлъзгаво е   Вече почти не усещах контракциите като болезнени, появи се напрежение ниско в корема ми. Обърнах се по гръб, мъжът ми стоеше чинно до главата ми, смутен, но стабилен, истинска опора, обич струеше от него, щеше да бъде там завинаги. Влезе една акушерка да си вземе нещо, погледна ме и каза стреснато: "А, ами то главата ми се вижда"   
"Хайде, дайте ръка, пипнете косичката" - увещаваше ме тя след малко, аз обаче не исках. Просто не исках. Исках си цялото бебе, а не да пипам косичката му между краката си. Малко ли косички така или иначе ми растат там   Жената ми предложи и огледало, но това съвсем категорично го отказах. Исках да продължа да си се харесвам все пак. 

Напъвах, напъвах, правиха ми масаж с масла разни, но нищо не излизаше. Моментът не е болезнен, но бих го нарекла животински. Не като обида, а просто като приближаване, сливане с природата. Никога не съм била по-близо до нея. Тялото само работи, аз помагам, без грам мисъл, без ясно съзнание. Просто сте се слели - Ти и Природата   Моментът е и велик, и плашещ, понеже толкова много сме се отдалечили от всичко природно, близко, истинско, нормално.

Взе акушерката една грамадна ножица, мъжът ми трепна и се обърна, а аз се зарадвах. Бяха ме убедили, че не боли и знаех, че след нея вече край. Изчака тя една контракция да започне и клъцна. Наистина не боли. Знам, че непрепатилите не вярват, но е така. Усетих само едно леко парване за част от секундата, напънах и бебето изхвърча като тапа от раздрусано шампанско. Цяло-целеничко, акушерката едва успя да го хване и ми го сложи на корема. Топло, мокро, хлъзгаво, нещастно. То се разплака, мъжът ми се разплака и направи куп размазни снимки, аз се разплаках и взех да го целувам по лигавата главичка и да му казвам, че е добре дошло и здравей. Само тези две неща повтарях.

Незнайно защо бях с прекрасен червен сутиен и не можах да му предложа утеха 
Съпругът ми сряза пъпната връв, отбелязаха часа на същинското раждане и акушерката каза - честито, имате си бебе еди-коя си зодия. Каза зодията, която чаках. Бебето ми се е появило 2 часа след найното навлизане и не знам защо, но акушерката знаеше и се интересуваше и ми го каза. Случайно и не. Има някъде някой, нещо, което гледа, вижда, знае...

Когато една жена гушне бебето си, наистина просто част от душата й, от сърцето й, от всичко нейно се отделя и заживява собствен живот. Голяма част от нея. Много голяма. И винаги има още много такива части за друго бебе. И за друго. Колкото е хубаво това, толкова е и болезнено - когато детето боледува, когато плаче, когато го наскърбим, когато просто не можем да помогнем. О, как страда майчиното сърце....

Желая на всички ви по-малко такива страдания и повече щастливи моменти .
Цитирай

София

Мнения: 3 162
4. "Здравей, мамо"

Искам да ви разкажа за прекрасното раждане на моята дъщеря, която чакахме с много любов и доста притеснения за процеса на раждане, както е разбираемо при първо раждане. Надявам се моят разказ да повлияе положително на очакващите това радостно събитие!

Вечерта преди раждането започнаха леки контракции, подобни на менстурални болки, редовни,  леко засилващи се, но търпими.  Някак усещах,  че се започва и незнайно защо бях спокойна.  Даже радостна, че събитието наближава и скоро ще гушна малкото съкровище!  През нощта вече ми омръзна да лежа и чакам, станах, изкъпах се, доподредих багажа за болницата и тръгнах да будя мъжа ми. А той не ми повярва, че момента е дошъл.  Прекалено спокойна съм изглеждала.

Потеглихме към болницата, като по пътя ентусиазирано си приказвахме за предстоящата поява на човечето.  На място премериха честотата на контракциите, погледнаха за разкритие и установиха, че има поне още 3-4 часа докато ме приемат.  Поразходихме се из болницата докато дойде време, поспах в чакалнята за посетители.  Междувременно контракциите се засилиха и тъкмо ставаха нетърпими, когато се върнахме в родилното отделение и помолих за обезболяващо. Настаниха ме в родилната зала, доктора прецени, че щом ме боли е време за епидурал, макар да бях само с 2 см разкритие. Много съм му благодарна, че не ме остави да страдам! След упойката всичко беше песен!  10 часа, през които придрямвах, приказвах с мъжа си и назначената ми сестра, която направи раждането ми ПРЕКРАСНО!  Беше толкова дружелюбна и внимателна!  Нямам думи да нахваля целия персонал!  Благодарение на тях от този незабравим момент останаха само красиви спомени!

Дойде време за раждане и ... (не се смейте) ми беше досадно, че ме будят, защото трябвало да напъвам.  Милият ми съпруг не се отдели от мен и за миг,  държеше ръката ми, следеше на мониторите времето до пика на контракцията и напъваше заедно с мен . Предварително бях инструктирана от персонала кога да напъвам, кога да спра, за да направят сукция на дробчетата на бебчето, кога да продължа и т.н.  Предварително ме попитаха дали желая да ми дадат бебето веднага или го предпочитам "освежено"   Излишно е да споменавам, че го исках веднага, на момента!

И... дойде дългоочакваният момент - поставиха ми топлото, мокро телце на гърдите. Няма по-нежна материя на света от кожата на току-що роденото ми детенце!  Бебенцето ме погледна с малките си очички и в този момент се почувствах най-важна на света!  Отвори устичка, сякаш искаше да ми каже: "Здравей, мамо!", но само изплези езиче!  Не помня колко време му се наслаждавах, когато доктора ме попита какво детенце си имам  (дали е момче или момиче).  Не знаех.  Нямаше значение.   
Толкова за емоционалната страна (за това мога да пиша до утре).

Раждането мина абсолютно безболезнено, с изключение на първоначалните контракции със силата на менстурални болки, за които споменах в началото.  След поставянето на епидуралната упойка не усещах никакви болки.  Дадоха ми помпичка, с която сама да поставям допълнителни дози от упойката в случай, че усетя болка.  Тези дози са предварително регулирани и не може да предозираш.  Помпата ми даде още едно психическо успокоение, че няма да боли (главното ми безпокойство).

След упойката прекарах почти целия ден в сладка дрямка.  По някое време ми спукаха водите, от време на време мереха разкритие, мъжът ми ме уведомяваше с какъв интензитет са контракциите и гадаехме колко ли щеше да боли . 
Имах на разположение душ и вана, попитаха ме дали искам джакузи, но предпочетох да взема упойката, а те не са съвместими с нея,  както знаете.

Веднага след раждането ми спряха епидурала и след около час-два стъпвах на краката си, ходех сама на тоалетна и се разхождах по коридорите.  На финал искам да ви посъветвам: Момичета, ако ви е страх от БОЛКАТА,  вземете епидурал! От раждането ще останат само прекрасните мигове!

Цитирай

София

Мнения: 3 162
5. Да избереш радостта от чудото пред страха от непознатото

Моето бебе беше много желано години преди да ни избере. Появи се след трудно /и за мен и за него раждане/, но може би точно заради това самото раждане беше прекрасно изживяване – последната прекрасна стъпка от чудото на раждането на живота. Защото точно съпоставена с болката и притесненията на едно нелеко раждане, емоцията от появата на детето е още по ярка.
Физическа болка може да има, но усещането за нея сякаш го няма. Самото определение за родилна контракция, което дава една жена родила 4 деца в къщи: „ако можеш да говориш или ходиш – контракцията не е родилна” е плашещо, но раждащата майка не я усеща така... Защото ражда!

Много исках бебе, бях чувала от експерти, че може би няма да се получи, бях избрала таткото, но той не беше готов... После така станa, че детето ни изненада.

Веднъж  решихме, ей така,  да опитаме. Мина време, аз забравих, подготвяхме сватба, работехме доста. Направих теста с треперещи ръце от страх да не би не е вярно, това в което таткото беше убеден. Явно и то беше чакало дълго милото и се възползва от първия шанс! Може би за това имах много спокойно и положително отношение към бременността и раждането.

Първите думи на лекарката след „така изглежда бременност” бяха "грацилна шийка, много трябва да се пазиш. " Това обаче не ми попречи да се радвам на спокойна и хубава бременност, да танцувам много на сватбата си, и да очаквам едно естесвено раждане. Винаги съм мислела, че това е естествен процес.

Чувала съм, че бременната жена е с един крак в гроба /а при раждане дори повече/, но това не ме притесняваше. Четях, образовах се, и чаках с нетърпение бебчето.
Аз съм голяма паника за всичко свързано със здравето, но не и с раждането.
Бременността може да е прекрасен период за жената – хубав, спокоен и щастлив, с много разходки и положителни емоции. Тя трябва да се грижи те да не й липсват.  Работех много напрегната работа от която получавах дълги по час и повече болезнени контракции още в шестия, за това си взех отпуска преди 45те дни за раждане.  Цялата бременност си говорехме и му разказвах приказка, която след раждането го успокояваше ако се раплаче.

Като „стъпих” е деветия месец приготвих чантата за болницата и продължих да се разхождам и работя умерено за себе си. Около две седмици преди термина получих дълга 5 часа контракция, която обаче ме отпусна към 22ч и аз си легнах спокойна. На следващия ден стана същото. Само че не спря в 22... 

Таткото си легна и заспа, а аз простирах, обикалях нета, записвах  продължителността и честотата на контракциите, и пак сърфирах. Вече бяха почти като за болница, когато той се събуди и се зачуди какво правя. Добре че бях записвала, за да се убеди, че раждам . Той не успя да заспи повече, но отиде на работа в 6.00. 

В 6 .00 се обадих на лекаря – казах колко и по колко време са контракциите. Отговора беше: „като те слушам… май бъркаш, ама айде ела в 8 да видим”. Обадих се и на родителите ми – майка дойде с китка здравец и икона, изкъпах се и отидохме. Като ме видя как ходя, лекаря пак каза, че едва ли имам разкритие. Обаче имах – 4см. Приеха ме и само след  2 часа и половина Малкия човек беше на корема ми и аз го галех, докато лекарят връзваше пъпната връв.

Бяхме се рабрали с лекаря, че упойка или секцио ще има само по медицински показания, но за мое съжаление се наложи някаква упойка за забавяне на раждането, защото нямаше зала. Въпреки това, разкритието напредваше и се наложи система за преодоляване на упойката. След поставянето на системата се обадих на таткото да кажа, че до час ще съм родила, а той се чудеше възможно ли е – вече толкова беше свикнал с коремчето ми.

Изгонването беше дълго, трудно, с 5 души екип. Детето излезе буквално 5 секунди след като лекаря беше изпратил да донесат форцепс за да няма страдание за детето от дългото раждане. Но въпреки тежкото  - продължително  и с разкъсвания раждане, аз бях спокойна и щастлива през цялото време. Защото раждах!

Детето беше изморено, с кръвоизливи и беше преживяло тежки минути заклещено в родовия канал – главичката му беше силно изтеглена назад. Но очите му бяха вперени в мен и докато беше притихнало на плота за бебета /до едно огромно, бяло и ревящо дете извадено със секцио дете/ къде то изглеждаше малко и мнооого уморено, и докато един млад лекар от екипа го гушкаше нежно и мечтаеше за свое детенце. Благодаря му, че гушкаше детето ми когато аз не можех, а татко му работеше! Както и на родителите ми , че се притесняваха повече от мен /аз бях спокойна/ но не го показаха, а само ме благословиха!  Тати, и дядо видяха малкия ни Бебо само 8 часа след раждането. А баба 1 минута след раждането! /таткото й звъннал, че напредваме/. Акушерките бяха прекрасни и много подкрепящи!

Дали ще е хубаво или ужасно раждането зависи от нагласата на майката. Както и на подготовката й. Имаше майки покрай мен, които викаха и крещяха защото никои не им беше казал как да стоят и как да дишат в контракция. Раждането е последната стъпка от чудото на раждането на живота и първата от неговото отглеждане. Жената е създадена да ражда и след като милиарди жени са го правили успешно, макар и понякога съвсем сами, всяка може да пристъпи към него без страх.

После следваха дълги нощи на учене, за да се научим /и двамата с бебето/  на кърмене. И много,  много радости от всички първи неща за малкия човек. И ние нямахме търпение. Особено аз!
Бекрайни благодарности на акушерките и лекарите, които помогаха много за кърменето, не подкрепяха даването дори на чужда кърма допълнително и можех да държа детето при себе си с часове и да се учим!

Само защо не ми обясниха, че няма да ми донесат бебето, а аз трябва да реша кога да отида да го взема - щях да отида веднага! А чаках половин час докато успея да попитам.
« Последна редакция: пт, 09 мар 2007, 20:14 от Mamma »
Цитирай

София

Мнения: 3 162
6. Денят който никога няма да забравя!

След два спонтанни аборта и след тях 2 години без резултат в бебеправенето, напълно се бях отчаяла.

Живеех ме със съпруга ми в Студентски град , но тъй като завършихме трябваше да се преместим. Всичко стана много бързо и нямахме каде да отидем и се наложи да живеем при зълва ми и свекърва ми в двустаен апартамент. В едната стая спяха зълва ми се мъжа си и детето, а в другата аз, съпруга ми и свекървата (сами разбирате, че шанса за бебеправене се сведе до минимум). Така изкарахме зимата и март месец си намерихме квартира. В началото на април се преместихме. Когато обаче април месец не ми дойде, не се замислих много. Менструацията никога не ми е била 28 дни, а 40, да не говорим, че се влияе от всичко и затова си помислих, че покрай натоварването и притесненията от преместването не ми идва. Дойде май месец и аз продължавах да съм убедена, че ще ми дойде, докато не взе да ми става лошо сутрин и от миризми. Споделих с една колежка в службата и тя веднага отиде да купи тест. По ярки две черти на тест за бременност не бях виждала. Веднага си записах час при гинеколог и отидох, кадето се констатира бременността.

Бях много уплашена (всъщност до края бях така) и щастлива. Пиех хапчета до третия месец  след това се върнах на работа и така до 45 дни преди термин. В края на 8 месец и началото на 9 изкарах варицела и бъбречна криза(кошмар!). Незнам защо, но когато влезнах в деветия месец изведнъж така се успокоих, имах чувството, че ще родя не след седмица две, а след месеци.  Редовно ходих на гинеколог и когато на 27 декември (термина ми беше на 30 декември) отидох на лекар за преглед, лекарката установи, че съм с 3 см разкритие и до ден два ще родя(корема ми беше слезнал още преди 2 седмици надолу). Да ама не, дойде 30 декември и отмина. Реших ме, че бебо явно иска да се роди на нова година (мъжът ми се шегуваше ,че си бил изчислил бебо да е първото бебе на 2007г), но  нито болки, нито контркации.

На 03.01 отидох за слушане на тоновете и се установи, че са му много високи-- лекарката реши да предизвика раждане(изобщо не бях подготвена, а и се бях наконтила като за сватба--имах си други планове за деня). Сложиха ми хапче и зачакахме да почнат контракциите (а майка ми и мъжа в кафето). Към 15:30 вече взеха да ме стягат през около 6-5мин, но не бяха много силни. Качих се в отделението направиха ми всички процедури (клизма, и т.н.) и си легнах да чакам. Контракциите започнаха да са на 3-4мин.

Постоянно до мен имаше лекарка и акушерка, които ме подготвяха психически за раждането. Как да напъвам, какво се прави, как се седи, каки са манипулациите които ще се извършат върху мен и бебто и т.н. Към 16 часа лекарката ме тушира и ми спукаха водите бях с 6 см разкритие, а изобщо не чувствах болка. Питаха ме дали искам упойка и аз отказах, защото се чувствах супер. Към 16:30-16:45 отново ме прегледаха и се оказа, че съм с пълно разкритие и напъни,  и всички бяха доста учудени, защото аз си говорих  без да показвам че раждам,ама аз си мислих, че ще боли много,  та затова чаках голямата болка за да си кажа.

От там бързо ме преместиха в родилна зала. Качих се на магарето и почнах да напъвам. Да обаче тук нещата малко се закучиха. Бебето не можеше да излезне, взеха да му падат тоновете--аз се ошашках много яко. За секунди изкараха от някаде вакум. Направиха ми епизотомия --това вече яко ме заболя(и това е единствения момент в който извиках), ама нали бях без упойка, вкараха вакума и след  едно напъване и вакума главата на бебо излезе (оказа се че е с двойно увита пъпна връв, която е била много стегната и го е дърпала навътре). Срязаха я, и на следващото напъване бебо излезе в 18:00ч. В началото не изплака, но след намесата на лекарите всичко си дойде на мястото. Сложиха ми го на гърдите, а аз го гледах и не можех да повярвам, че това е човечето от корема ми. За жалост не съм поет и не мога да опиша чувството, което ме изпълни тогава (но знам, че всички майки го познават това чувство - невероятно, неописуемо и незабравимо). Взеха го, за да ги измерят и измият, а на мен ми сложиха пълна упойка за да ме зашият. След 20 минутки се събудих в стаята, където бяха майка ми и мъжът ми. Те вече бяха видя ли бебо преди да го сложат в кувиоз (седя там 2 дена докато се климатизира от раждането).

Ами това е моето раждане. Най-хубавият момент в живота ми, който ми донесе най-ценното --Борис!
Цитирай

София

Мнения: 3 162
7. Приятното раждане на моята дъщеря

Преносих я 10 дена и ме приеха в болницата да ми индуциират раждането.
На 13-ти вчерта обаче ми се появих леки контракции. Контракциите ми не бяха силни и аз сладко си поспах до сутринта, когато ми дадоха 1/4 таблетка.Веднага след това контракциите ми станаха много силни, но наистина поносими. До родилната зала си ходиш пеша, макар вече да имаше силна родова дейност. Беше много хубаво, чувствах се много щастлива. Бях много спокойна и отпусната и само контракциите ме караха за моменти да спирам да ходя и да се пооблегна на някоя друга стена. Щом ме настаниха в родилна зала и с два напоъна излезна моето прекрасно второ момиченце. Лекарите ми предложиха да се напъвам в клекнало положение, но тя вече беше почти излезнала, когато седнах на акушерския стол.  Помня, че докато напъвах си казвах една хубава Исусова молитва, а после запях песен.  С лекаря който ме ши се шегувах постоянно и много се смяхме.

Беше наистина прекрасно раждане.

А най-хубавото беше, че Христинка се роди точно на рождения ден на татко си - един прекрасен подарък за цялото ни семейство.
Цитирай

София

Мнения: 3 162
8. Двойно чудо

Тъй като нямам братя и сестри, идеята за деца ми беше много чужда, трудно намирах общ език с малчуганите, с които ме е срещал живота и често мислех дори със страх за това как ще се справя със собствени деца един ден. Появата на идеята за Калин ( а по-късно и Елена) е една от най-вълнуващите истории в живота ми. Този необикновен ден, сънувах момченце ( а 3г по-късно и момиченце), което ми каза, че се казва Калин и много би искало да се роди в моето семейство.

Обмислихме добре със съпруга ми и решихме, че ще подготвим идването на мъничето на бял свят с внимание и грижа, така че нищо да не му липсва. За съжаление и по стечение на обстоятелствата се наложи да бъда сама през цялата си бременност и това определено не ми влияеше положително. Опитвах се да се подготвя за раждането, но мисълта, за това че половинката ми не е с мен да съпреживее всички моменти от първото ритниче до последния видеозон изпълваха често очите ми със сълзи.

Бременността ми беше тежка и имаше риск да родя по-рано. За съжаление когато раждах все още не беше позволено бащата да присъства на раждането, което и досега смятам за несправедливо. За мен не е редно бащата да бъде третиран като втора категория родител, детето е също толкова част от него, но това е друга тема.

По медицински причини  трябваше да предизвикат раждането ми. Тази нощ преди постъпването ми в болницата не можех да спя от вълнение, от притеснение, от радост и дори от страх. Толкова смесени чувства, толкова наситени и противоположни емоции.
С цялото си същество усещах притеснението на Калин, който не спираше да рита. Към 5 сутринта преди да пристигнем в болницата беше моментът на моето просветление за раждането. Не АЗ отивах да раждам, отивах в болницата да родя МОЕТО ДЕТЕ.

То беше важната фигура, около която се въреше всичко през последните няколко месеца, а аз егоистично бях пренебрегнала това, като разсъждавах за моя дискомфорт, за моята бременност, за моето раждане. С копираните листи с дихателни упражнения в ръка пристигнах в родилния дом. Предварително бях поискала да видя родилната зала и етажа, където щях да бъда по време на раждането, за да попадна в позната обстановка и да съм спокойна, когато дойде времето да раждам. Това изигра много важна роля в настройката ми.

Аз вече знаех КЪДЕ отивам и ЗАЩО отивам там. Единственото, което ми оставаше сега беше да преживея този незабравим ден, завършващ с появата на най-ценното, което някога ще се появи в живота ми. Въпреки притесненията ми по отношение на персонала, никога няма да забравя грижите, които положиха за мен! Тези хора разбираха усещането, което исках за себе си и детето по време на раждането и ми помогнаха безкрайно много – от масажа до благата дума. Напътстваха ме, окуражаваха ме, държаха ми ръката, когато ми беше най-трудно. Нито за минута не се усъмних в любовта им към професията, която ги среща с нов живот всеки ден.

Аз правех, това което зависи от мен-дихателни упражнения, визуализация, непрекъснато говорех на детето, успокоявах го как всичко ще бъде наред и как нямам търпение да се срещнем. Болка? Не усещах нищо, освен любов и желание да помогна на детето си да поеме първата си глътка въздух. Лекарите ми помогнаха при изгонването на бебето и след няколко секунди чух най-сладкия звук, който една майка може да си представи. Сълзи течаха от очите ми-НАШЕТО ДЕТЕ СЕ РОДИ! Секунда по-късно топлата розова бузка на тази малка и безкрайно красива частица от мен стопли моята.

В този момент осъзнах, аз съм МАЙКА.

Цялото ми същество беше изпълнено с благодарност и от мен стуреше толкова много любов, че всички в залата го усетиха. Виждах го по устните им, разтегнати в усмивка, по очите им, пълни със сълзи. Тези хора, които виждаха появата на нов живот няколко пъти на ден ЗНАЕХА!

Моята красива Елена беше зачената  след подобен сън, в който тя се “запозна” с мен и както Калин ми каза колко много иска да се роди при нас. Щастието, че децата ми знаеха кои са и защо искат да се родят при нас винаги е било едно от нещата, за които съм особено благодарна. Моля се да мога да им помогна да запазят тази своя индивидуалност и занапред.

Раждането на Ели, за разлика от това на батко и беше много лично преживяване за мен и съпруга ми, най-вече поради факта, че до последните 15 мин бяхме сами. През цялата бременност се подготвях за така наречения хипнобъртинг ( раждане със самохипноза), правех упражненията с помощта на съпруга ми, бях заобградена с безкрайно много любов и имах нагласата и подготовката за едно чудесно преживяване.  Сега с усмивка си мисля, на колко много неща ме научиха моите деца и как ме изненадват всеки ден с нови неща, които имам да уча за тях, за себе си и света около нас.

Раждането ми започна спокойно, бях си у дома, отпусната и щастлива от това, което се случва. Когато ми се пукнаха водите отидохме в болницата. За съжаление това, което казах за персонала при раждането на Калин е тотално противоположно на мнението ми за този, които ме обслужваше втория път. Благодаря на съпруга ми, че беше неотлъчно до мен и ЗАЕДНО доведохме нашата дъщеря на бял свят. 

Раждането на Ели беше доста по-тежко от раждането на Калин, боля ме доста, защото позволих на хора от болничния екип да нарушат хармонията, която бях създала около себе си и бебето, но  половинката ми ми вдъхваше увереност и ме обграждаше с любов, които направиха това преживяване безценно.

Ели изплака и топлото и телце, треперещо от смяната на температурата се сгуши на гърдите ми. Сълзи на щастие се стичаха от очите и на двама ни! Безценния момент за мен от това раждане обаче беше няколко часа по-късно, когато малкото розовобузо вързопче беше в прегръдките на баща си и батко и я целуна по челото за първи път.

Този момент ме изпълни с такова абсолютно блаженство, което не познавах до този момент.
« Последна редакция: чт, 08 мар 2007, 21:09 от Емем »
Цитирай

София

Мнения: 3 162
9. Моето най-хубаво преживяване

Моето раждане е наистина най-прекрасното изживяване за мен.

Отидох в болницата в 5.30ч. следобед с контракции на 5 минути. В 8 ч. анестезиологът ми сложи упойката – епидурална – препоръчвам я на всички. С нея болките наистина намаляха.Чувствах се много добре и си казвах-е, това ли е раждането, не е страшно. Дори се обадих на съпруга ми по телефона, говорихме си. Аз бях много спокойна, а той милия отвън душа бере, сякаш той ще ражда.

И така, лежах си в предродилна зала и се чувствах добре. Болките след известно време започнаха да стават по-силни. Нормално – и разкритието ми се увеличаваше.

Да спомена за екипа който се грижеше за мен –страхотен. Много съм доволна.През цялото време акушерката беше до мен, държеше ми ръката и ме успокояваше. Не ме оставиха нито за миг.

В 23.10 ч. получих пълно разкритие и ме преместиха в родилна зала. Болките ми бяха вече силни –но се търпяха. След няколко напъна изведнъж усетих страхотно облекчение - няма болки, няма напъни, нищо. Навдигнах се и видях едно мъничко бебенце, много чистичко и много розовко. Все още не му беше прерязана пъпната връв. Това беше най-красивото нещо,което съм виждала през живота си. След няколко минути акушерката ми го даде. Прегърнах го и веднага осъзнах че много го обичам. Разбрах че съм станала майка и това е моето дете-най-красивото и най-прекрасното.

Моето малко съкровище изпълни живота ми. Моя и на съпруга ми. Той е слънцето в моя ден. Имам чувството че винаги го е имало-толкова много го обичам. Казвам на всички нераждали момичета и жени – заслужава си да изпиташ всички болки по време на раждането. Любовта към мъничето, което ще прегърнеш, е много, много, много по-силна от болките. ЗАСЛУЖАВА СИ!
Цитирай

София

Мнения: 3 162
10. На моето малко момиченце

Мила моя дъщеричке, отдавна исках да разкажа историята на твоето раждане – една красива история, каквато от сърце ти пожелавам и ти да изживееш някой ден.

Честно казано, докато беше в мен, не съм си и представяла, че раждането може да бъде толкова прекрасно преживяване. Дори си мислех, че ще бъде най-добре просто да ме срежат и да те извадят от корема ми. Дълбоко в себе си обаче бях убедена, че искам да участвам пълноценно в твоето раждане, а не просто да се събудя и да имам бебе. Дълго време тези противоречиви мисли се бореха в мен. Едва накрая на бременността вече знаех, че ще направя всичко възможно да ти помогна да се появиш на бял свят така, както Бог го е предвидил, и няма да разреша на никого да ми попречи.

Една сутрин, десет дена след определения термин, отидох на преглед в болницата. Казаха ми, че трябва да остана и по стар български обичай ми описаха подробно всички ужасии, които биха могли да ме сполетят в противен случай. Аз обаче бях готова за срещата с родното медицинско обслужване – любезно се съгласих с тях, но казах, че ще се върна вечерта. В този момент се почуствах готова за раждането и усетих първите контракции. Спомням си и досега колко радостна излязох от кабинета. Прехвърлях си на ум какво трябва да свърша през деня. Планирах да те родя привечер или през нощта, за да спестя един ден болничен престой и по-бързо да се върнем при твоето братче, с което се разделях за първи път.

Убедеността и еуфорията ми нарастваха с всяка изминала минута в този топъл и слънчев есенен ден. Някак си знаех, че Моментът е дошъл, а ти и аз сме готови да се срещнем. Леките контракции продължаваха и изобщо не боляха, напротив, очаквах ги и ме изпълваха с радост, защото знаех, че ме подготвят за това, което предстои – твоето раждане. Не казах на никого, за да мога спокойно да се приготвя - себе си и къщата. Свърших всичко, което бях планирала сутринта – изчистих, сготвих и подредих в хладилника храна за няколко дена, ходих сто пъти до тоалетна, пих много, проверих си багажа за болницата, разпечатах си разни работи за четене, поиграх си на двора с брат ти, дори успях да отида на кола-маска.

Започна да се стъмва и потеглихме към болницата –татко ти, братчето ти и аз. Много ми се искаше и те да останат, но нямаше как. Целунах ги и си казах, че може би е за добро – ще мога да си почина няколко часа и да се отдам изцяло на това, което предстои – срещата с теб. На прегледа в болницата не споделих за контракциите, така ме приеха в Патологична, където на спокойствие си изчаках разкритието.

Доброто настроение не ме напускаше или по-точно не му позволявах да ме напусне. Повтарях си, че всичко ще е наред, молех се, разхождах се в коридора, разсейвах се с разни дреболии, два пъти се къпах, мих си зъбите. През цялото време бях много щастлива и спокойна, не знам дали се дължеше на хормоните или на вътрешната ми нагласа, но дори прегледа за разкритие почти не усетих. Даже ми стана смешно, когато докторът отбеляза 6 или 7 см и ми каза, че ще родя след няколко часа – това вече го знаех и без него.

И до ден днешен си спомням с умиление за тези последни часове, прекарани в ходене из тъмния болничен коридор: спокойствието и усамотението след забързания ден; тъгата по последните мигове, в които с теб сме напълно и изцяло заедно, и съзнанието, че това никога няма да се повтори; радостта от близката среща и от всичко, което ни предстои.

Контракциите лека-полека ставаха по-осезаеми, но усещането продължаваше да е вълнуващо и приятно: знаех, че ти и аз се нуждаем от този прилив на енергия, и беше удивително да чуствам как тялото ми се подготвя за твоето излизане. Гледах да стоя наведена напред, за да ти дам възможност да се нагласиш в най-удобната позиция и да дишам добре, за да имаме достатъчно кислород.

Малко преди полунощ ме преместиха в родилното отделение, където се съгласих да полежа, вързана на монитор, но настоях да не съм по гръб. Едва тогава контракциите ми се сториха интензивни и изпитах необходимост за малко да се отдалеча от «сцената». Мислех си за морето, което толкова обичам. Представях си как лежа на мокрия пясък, а вълните идват, заливат ме и си отиват. Миризмата на запалена цигара ме връщаше от време на време в действителността и ми припомняше, че трябва да дишам, да дишам, да дишам...

Изведнъж, чудо на чудесата, морето спря да бушува, миг на спокойствие предшестваше първия напън – усещане, много близко до истински оргазъм. Тялото ми започна да трепери, малко неочаквано и плашещо, но нищо не беше в състояние да развали очарованието на тези мигове. Усещах, че Моментът е дошъл. Бях решила да не напъвам, но енергията беше по-силна от мен, цялото ми същество искаше да изживее това усещане...

На втория или третия напън усетих като леко парене как главичката ти ме проряза и чух някой да вика «Дишай, дишай, дишай». Докато се опитвах да дишам, без да напъвам, слушах как докторите се хващат на бас колко си тежка (ама че нахалници, вместо да ми дадат едно огледало, те огледаха преди мен, ама нейсе). На следващия напън повече не можех да се сдържам – последвах импулса и усетих как малкото ти телце, топло и мокро, се изхлузва от мен, изпълвайки ме с чувство на наслада и лекота, каквото не съм си и представяла, че може да съществува.

Дълго след това преживяване единственото, за което си мечтаех, беше да се върна в родилна зала и да раждам отново, и отново, и отново. Бях замаяна от обзелата ме еуфория, удовлетворена, щастлива и пълна с енергия.

Моя малка дъщеричке, когато отивах да раждам, моята майка ми каза да се настроя, че много ще ме боли. Надявам се един ден, когато пораснеш, да споделя тези редове с теб и да ти вдъхна увереност, че раждането може да е прекрасно усещане. Винаги ще бъда благодарна за незабравимите мигове, които преживях, когато те раждах.
Цитирай

София

Мнения: 3 162
11. Моят вълшебен Великден


Моето раждане наистина беше вълшебно! Точно както си го представях по време на най-щастливите ми 9 месеца...

Всичко, свързано с бременността и раждането ми, сякаш беше някакво вълшебство, започнало още от момента на зачеването.  Синът ми беше заченат на морето, много силно желан, след 6 месеца опити и няколко разочарования. Една седмица след зачеването знаех, че е станала Магията. Бременността ми беше най-щастливият период от живота ми на не-майка. Без никакви неразположения и проблеми, обградена с много любов, внимание и нежност.

Когато излязох в болнични, бях невероятно щастлива - отдадох се на мечти, пазаруване и приготовления. Четях и се подготвях за  дишането по време на контракции и напъните, как трябва да напъвам; лошите разкази и истории, свързани с раждане пропусках край ушите си и вярвах, че ако мисля позитивно ще привлека хубавото и късмета към мен и бебето ми. Условията в болницата в нашия град бяха ужасни. За лекарите се носеха стряскащи градски легенди. Реших да не се уговорям с определен лекар за раждането ми, просто защото не знаех никой на когото можех да се доверя 100%. Молех се раждането ми да не започне през уикенда, да не е през нощта и да не се случи по време на великденските празници, които тогава бяха в началото на Май. Притеснявах се дали ще получа необходимото внимание, ако раждането започне при някое от тези обстоятелства. Е, да, но точно така се получи...

Нощта преди да родя спах точно 1 час - бях ужасно развълнувана, не можех да заспя и писах ли, писах... След безсънната и вълнуваща нощ последва един спокоен неделен празничен ден - беше Великден. Нямах никакви контракции, слабо ме болеше кръста. Вечеряхме и към 20,30 реших да изгладя последните дрешки на бебето. В момента, в който седнах, водите ми се спукаха. Казах на мъжа ми ухилена до ушите, а той не ми повярва, докато не се увери с очите си. Непрекъснато ме питаха да не е фалшива тревога, защото не приличах на жена, чието раждане е започнало - бях щастлива и развълнувана като дете на рождения си ден, без никакви болки.

Когато пристигнахме в Родилното отделение, почти подтичвах от вълнение , нетърпение и щастие. Усещах се странно....Нямаше и капчица страх в този момент. Бях подготвена за болката, въпреки че не знаех каква е точно, знаех колко е важна нагласата и мислех позитивно. А най - странното е, че не го правех насила, то идваше отвътре. Сякаш някаква невидима сила бдеше над мен. Усещах вълшебство във въздуха, в онази мизерна болница, усещах позитивна енергия около и вътре в мен.

Настаниха ме на леглото в Предродилна зала и сложиха коланите да следят контракциите. Малко след прегледа за разкритие бяха започнали слаби контракции, които постепенно се усилваха. При всяка се опитвах да се отпусна, защото знаех че не трябва да се стягам от болката, за да бъде по-ефикасна самата контракция и да се получи по-бързо разкритието. Щом започнеше контракция, я изтърпявах, дишайки учестено. На няколко пъти акушерките ме питаха не ме ли боли, защото виждаха на монитора че контракциите вече са доста силни. Аз се усмихвах и казвах, че ме боли, но е напълно търпимо. Единият път дори едната акушерка ми каза " Ето, тази контракция беше доста силна! Защо мълчиш, не я ли усещаш?" Е, хубава работа, как да не я усещах...Просто бях подготвена и готова да изтърпя по-силни болки.

Към 24 часа акушерките си отидоха в сестринската стая да спят, а в залата остана само една от тях да ме наблюдава. Казах и, че ще се опитам да поспя между контракциите, защото не бях спала от доста часове. Успявах да подремна от време на време, а контракциите ставаха все по-силни, чести и дълги.   Болката беше ужасно силна, но все още беше под моя праг на търпимост и кротувах, без да кажа нищо. Мислех, че когато настъпи момента, болката ще стане толкова силна, че ще крещя - така както по филмите, нали уж така се ражда...

Към 1,25 акушерката реши да провери как са контракциите.  В момента, в който се обърнах, усетих силен напън. Казах и, тя се учуди, погледна между краката ми и извика "Главичката се вижда". Веднага се обади на дежурната докторка да дойде в отсрещната Родилна зала и ме накара да сляза от леглото и да отида там. Това беше най-трудният преход в живота ми. Имах чувството, че не можех да помръдна, напъните бяха много силни, но трябваше да се придвижа, защото бебето искаше вече да излиза.

И все пак успях! "Моята" акушерка ми каза, когато усетя контракция тогава да напъвам. Напъвах наистина много силно, с мисълта как избутвам бебето надолу. Опитвах се да запазя разсъдъка си и да го правя така, както бях чела , че трябва. Акушерката беше много мила, говореше ми мило и успокоително, окуражаваше ме, напътстваше ме.

На втория напън на магарето сина ми изплака.  Почувствах се....не знам как, тук ми се губят думите.Имах лека епизиотомия, която  после около 10 дни ме болеше много силно и трудно се грижех за бебето. Докторката ми сложи местна упойка и започна да ме шие. През това време ми донесоха GSM-а и се обадих на всички близки да им кажа щастливата вест. След 2 минути ми донесоха бебето да го видя - честно казано, трудно ми беше да усетя нещо в този момент, обичах го толкова отдавна, а най-после го виждах на живо.

Двата часа след раждането бях в пред- и следродилна зала под наблюдение. Прекарах ги в сладки приказки с педиатърката и акушерките. Към 3,30 ме преведоха в стаята и веднага ми донесоха бебето. Сложиха го на гърдите ми, показаха ми как да го кърмя, как да се боря с него да засуче. Казаха ми на всяко проплакване да го слагам на гърдата, да не му давам вода и да не се притеснявам, че е гладен или че нямам кърма. 4-5 часа Дени почти не сучеше, после пък известно време си имаше "любима" гърда, след това дойдоха ужасно препълнените, болезнени и вкаменени гърди, но и с това се справихме. Сина ми беше през цялото време с мен, спяхме гушнати още от втория му час на бял свят....

Моят прекрасен божи дар Денис се роди на 2 Май в 1,30 - в една вълшебна нощ, неделя срещу понеделник, на Великден - точно както "не трябваше" да става. Но явно точно тогава е трябвало да се случи моята МАГИЯ, точно в тази нощ се появи нов живот!
Цитирай

София

Мнения: 3 162
12. Часът преди дългоочакваната среща

Станах към  11, понеже предната вечер поостанах пред компютъра до рано сутринта.Татето вече ме беше изпреварил и се занимаваше с това да ми приготви обяда, преди да отидем на последен преглед. Обаче времето си вървеше, а ние още не бяхме седнали на масата и за да не го разочаровам, изядох само един портокал.Но дотолкова се забавихме, че стана време за тръгване и го отложихме за по-късно.

В 14:20 трябваше да съм при акушерката, която водеше консултацията ми; тя каза,че моментът на раждането е съвсем близък, защото съм получила контракция, а кожата ми била като цигарен филтър-тънка и изпъната.Всичко беше наред с тоновете на беба, следваше да ме види и гинеколожката ми. При прегледа установи  три сантиметрово разкритие и ми каза,че ще раждам днес, сега след малко, понеже мехурът ми спонтанно се е спукал и време за отлагане няма!

Онемях! Неможех и дума да кажа, не знаех какво да правя по-първо!...

Може би беше към 16 часа, когато стоях в предродилна зала и чаках да дойде време да ме сложат на системи. През главата ми минаваха какви ли не мисли, все разхвърляни и сякаш не бях на себе си от уплаха. Имах чувството, че в този момент се раздвоявам някак и една част от мен ми говореше успокояващо и ми вдъхваше сили, а друга мислеше за лошия изход на нещата. Опитах се да изгоня негативните мисли, но това не се случи, поне докато стоях в тази стая. Всичко, което бях чела, като подготовка за предстоящия момент изчезна  от ума ми и ни един полезен съвет не помнех.

Не помня и точно как стигнах до родилна зала, където трябваше да стоя легнала и да ме включат на системи, докато дойде време за същинското раждане.

Вече беше 17,30ч., когато моята гинеколожка дойде да провери дали имам нужното разкритие.Контракциите вече бяха съвсем осезаеми, на пет минути и траеха  близо една, но не усещах силна болка. В този момент, в който няма как да не гледаш към тавана дълго,започна да ми става все едно за евентуалното лошо, което може да се случи и някак мислите ми се насочиха към долната част на тялото ми, зад чаршафа и сгънатите колене. Представях си какво се случва с мен и си мислех за това как изглеждам, но по-скоро от гледната точка на акушерката.Представих си, че бебето зависи от мойте ръце,че аз ще го извадя на бял свят или...някак стоях и от нейната страна.

Дотолкова се съсредоточих в мойте си усещания,в дишането, което се опитвах да изпълнявам така,че да не се поддам на болката, че не съм усетила кога докторката е влязла отново при мен. До преди това й идване лежах сама и около мен бяха две акушерки и анестезиоложката, която пък чакаше времето за епидуралната упойка да настъпи, та да влее дозата обезболяващи. Стоейки до мен тези жени,трябваше да ме наблюдават, понеже бяха част от екипа на гинеколога ми,но искрено ми се искаше да ги няма в един момент, когато започна раждането.Можех да допусна до себе си само една от трите – най-възрастната,която с един спокоен,сякаш изморен глас ми говореше, питаше как съм и ме напътстваше в дишането.Не зная как,но много бързо точно тя ми хареса и се чувствах сигурна само от нейното присъствие.

В 17,50ч получих и упойката, която така и не усетих – нямах нито изтръпване в краката, нито губех усещания, но това не ме притесни, защото и самата болка не беше чак толкова силна,че да изпитам нужда от допълнителна доза.Всичко до това време понясях нормално,пречела ми е единствено паниката в началото.

Малко по-късно, не зная точно кога, защото не виждах  часовника, ме накараха да стана и да се преместя в съседното отделение – беше настъпил най-важният момент!

Опитах се да стана, но нямах никакви сили, усещах краката си меки! Помогнаха ми веднага да стигна на нужното място, но преди да се кача, ми позволиха да застана клекнала, до родилната маса,където започнах да напъвам – идваше ми отвътре и не исках повече да се местя, защото това бе за мен най-удобната поза за изгонването!... Чувах гласовете на всички около мен, които ми викаха: "Давай, давай, давай напъвай!"

Губех сили сякаш и пак чух: Давай, напъвай,напъвай,напъвай!...
...
До тук два успешни напъна и...видях само едно момиче, което се качи върху мен, сложи ръце върху корема ми и започнахме заедно да чакаме Контракцията, която щеше да е нужна за излизането на бебето на бял свят...Идваше най-накрая, сега трябваше да свърши (и започне от друга страна) всичко! За секунди, може би по-малко, сякаш сънувах, някъде се отнесох -видях мен и беба в розово бял тунел...не точно тунел, а...усещането беше такова, като че ли дветв сме в общ пашкул с глави в една посока и половината от пашкула ни беше обкичен и десениран в цветя, пак розови. Отивахме някъде и трябваше да стигнем там-не зная къде, но  се чувствах спокойна, сигурна и лека...Изплаших се изведнъж и поглеждайки нагоре видях само силната бяла светлина от лампите, силуети и отново гласовете:"Давай, давай, сега, сега, напъвай, напъвай, ето, ето-готово!!!"...

 Чух сякаш най-прекрасния глас, гласът на моето бебе, плачещо безпомощно! Усетих топлото присъствие на най-милото същество на този свят-моята дъщеря! Станала бях майка,аз създадох живот и сега за първи път го усетих върху гърдите си-чувствах се неописуемо горда!!!

В 19,23ч.на четвърти януари се роди детенцето, плод на голямата  любов към любимия човек!

Малко по-късно дойде при мен и таткото, който през цялото време е бил отвън и е чакал! Още личаха сълзите на радост в очите му от онзи, незабравим и за двама ни момент,когато за първи път прегърнахме нашата рожба!

Само часове след голямото събитие, мислейки за цялото преживявяне, споменът от  болкатата беше придобил други измерения и у мен вече биеше едно различно, гордо женско, майчинско сърце!

Заспах късно през нощта с усмивка от един наистина прекрасен ден.   
Цитирай

София

Мнения: 3 162
13. Един любовен пътепис

Беше минала седнмица от дългоочакваната дата и аз вече нямах търпение. Всичко беше готово и тръпнеше в очакване да се срещне с малкото човече. Гушкавото легълце въздишаше всяка вечер тихичко, че и днес е останало празно. Дрешки си шушукаха в скрина, питайки се една друга за новините “отвън”. Сакът с багажа за болницата беше толкова развълнуван, че от дни не смeeше да склопи очи, заел стойка на пантера, готова за скок. Денят по всичко приличаше на предходните и нищо не подсказваше, че тази нощ ще бъде най-необикновената в живота ми.

Легнахме си доста рано, мъжът ми тъкмо задрямваше, когато аз прошепнах:

– Мисля, че се започва…- най-сетне получих първата си болезнена контракция.
– Добре, – отговори той – нека се опитаме малко да поспим.

Погледнах часовника – беше 21:33, оставаха броени часове до нашата среща! Половин час по-късно дойде следващата контракция, после станаха през 20 минути, не след дълго през 10. Сънливият татко видя, че това с поспиването няма да го бъде, седнахме в леглото и изготвихме стратегически план за действие. От курса за подготовка за раждане знаехме, че трябва да поемем към болницата, когато контракциите са през 5 до 10 минути в продължение на час. Решихме да тръгнем точно в полунощ за да запомним по-добре този съдбовен момент.

Градът беше притихнал и за наш късмет  движението не беше натоварено, та нищо не възпрепятстваше скоростното ни стигане до болницата. Усещането беше неуписуемо, вдишвах от свежия нощен въздух и си мислех: „Значи днес ще се случи, на този ден детенцето ми ще празнува рождени дни, на този ден ще стана мама.“ Две вълшебни тайнства се бяха сляли в едно – тайнството на ноща и тайнството на новя живот.

Така окрилени се озовахме пред родилното отделение, посрешна ни симпатична акушерка на средна възраст. Влязохме в предверието, където беше апарата за измерване на тонове и контракции. През последната седмица ни бяха мерили през ден, но този път писецът рисуваше истински планински силуети. Не можех вече да се движа свободно, а под тялото си усещах твърдата кушетка. Това ми попречи да се отпусна при поредната контракция и я усетих особено болезнена. Акушерката забеляза това и ми напомни за правилното дишане, намаза корема ми с лавандулово олио и ми даде хомеопатични дражета. След половин час на апарата ме прегледа  за разкритие.

– Три самнтиметра. – отсече тя.
„Хм, – помислих си – не особено обнадеждаващо.“ Все пак първите 1-2 сантиметра си ги получих без да усетя.
– А и мускулатурата е доста стегната, – продължи – сега ще ви прегледа лекарката.

За моя изненада гинеколожката се оказа доста млада, но изключително внимателна и симпатична. „Ах, – казах си – дано се окаже и опитна и всичко да завърши с щастлив край.“ Последвалите събития от тази съдбовна нощ показаха, че съмненията ми са били съвсем неоснователни. Взе ми кръв за изследване и ми направи ултразвук. Усетих леко главозамайване и се наложи да полежа за малко на кушетката.

После акушерката ни поведе към „стая 2“ – там където моето малко съкровище щеше да пристигне на този свят. От съседната стая се чуваха силни викове. Явно в тази нощ не бяхме сами.

–  Не се плашете, – усмихна се акушерката – не е толкова страшно, колкото звучи!
Аз изпитвах всичко друго освен страх – вълнение, че ще се срещна с рожбичката си, спокойствие, при допира на ръката на мъжа ми, надежда, че всичко ще бъде наред.

Стаята беше малка и уютна, съблякох дрехите си и облякох старата риза на мъжа ми, която носех от вкъщи. Отново ни омотаха с колани, този път ми надянаха и напръсник, който измерваше пулса ми.

– Ще ви дам нещо за болката, – каза акушерката . Кимнах одобрително. Не можех истински да се отпусна, а знаех, че ще ми трябват сили.
– Не се притеснявайте, от това може да Ви се замае главата като от чаша шампанско. - допълни тя, включвайки ми системата .

Не след дълго усетих действието на лекарството. Най-после успях да вляза в правилния дихателен ритъм и да се отпусна. Поех по пътя към нашата среща. Времето се превърна в малък парен локомотив, който с бавен, но бодър ход лъкатушеше сред планински хълмчета. Сега трябваше да се въоръжим с търпение. Често ожаднявах и молех мъжа ми да ми налива вода, тихичко простенвах, от време на време подремвах между паузите. Забелязах, че смелият татко изглежда доста притеснен.

– Няма страшно, – промълвих – аз съм добре, ще се справя.

Той попита акушерката дали наблизо има автомат за кафе, а тя отвърна, че тя ще му направи. След като погълна живителната течност беше изпратен от нея да подиша малко свеж въздух, явно беше доста прибледнял.

Нощта достигна своята кулминация, когато имах вече  6- 7 см разкритие, но бебето беше още доста високо. Не оставаше нищо друго освен да ми спукат мехура. Малкият локомотив започна да набира скорост, спускайки се по склона. На моята съседка по стая се беше наложило секцио, но ние всички се надявахме, че при мен няма да е така. И наистина моето малко човече започна да се бори. Междувремено ми бяха включили система за ускоряване на контракциите и поредната банка с болкоуспокояващо. За епидурална упойка не можеше и да става дума, защото контракциите не работеха толкова добре. Преглеждайки ме акушерката установи, че трябва да се завъртя надясно, защото мъничето не можеше да намери правилната посока.

Последва смяна на акушерския екип. Старата акушерка ми пожела успех и ме насърчи да продължавам да се боря. Новата акушерка беше млада и динамична. Бебчето вече беше заело правилната позиция и оставаше само финалния спринт. Аз бях невероятно изтощена. При всяка контракция чувах гласа на акушерката:

– Напъвайте, силно и продължително!
– Не мога повече! – изстенвах аз.
– Можете! Още малко остана!

Плувайки сред вълните, подавах за мако навън глава опитвайки с вик да поема глътка въздух.

– Дръжте си устата затворена и напъвайте!
– Не могааа! – отговарях и въпреки това напъвах.

Точно в 7:23 стаята се обля в светлина, най-силната и ясна светлина, която съм виждала някога и тогава видях съвършенството. Погледнах мъжа си – по сълзите му се стичаха сълзи.
– О, Господи, толкова е хубаво, не мога да повярвам, толкова е хубаво! – мълвях
аз във възторг.

Погледнах лекарката и казах:
– Толкова се гордея!
– И с право, - отвърна тя – с право!
Цитирай

София

Мнения: 3 162
14. Терсене човек още преди да се роди

Термин 20 юни. Чакаме едно малко сладко момиченце.
Но... това момиченце проявява характер. Още преди да се е родило.
Не иска да излиза. Стои си на топло при мама и не мърда.
В един миг реших, че то не иска да е зодия Блиzнаци. Иска да е рак.
Успокоих се. Знам, че няма неродено бебе. Все ще и помогнат някак да излезе.
Зодиакът влезе в Рак. Легнах си неспокойна.
Усещах тренировъчни болки. Унесох се и заспах.
По едно време нещо ме ръчка. В просъница поглеждам часовника. Боли. Преминава. Мина време. Пак боли. Поглеждам пак часовника. 10 мин от предната. Унасям се. Пак боли. Пак часовник. Пак 10 мин.
Ха! Има раздвижване.
Изчаквам кротко още половин час. Вече не спя. Вече съм нетърпелива.
Пеперудките из корема ми се разхвърчаха. Дали?
Мина още половин час. Вече са на 8 мин. Иде ми да се хиля като пача.
Ставам тихо и кротко и отивам в банята. Пускам гореща вода във ваната. Ще правя акушерската проверка. Ако минат, значи е фалшива тревога.
Хехехе. Не минават. Продължава да си боли. Аз почвам да пъшкам. Да прилагам разни техники на дишане. Да пуфтя като локомотив.
След ваната реших, че е време за по едно кафе и една върла закуска. Като невидяла ометох огромни количества хляб, сирене и домати. Ще рече човек, че ще идва второ пришествие. Събудих нежно половинката с думите ”Време е”. Той като скочи, в паника, нахлузи дрехите и готов да ме кара до клиниката. Ха, седни сега, пийни едно кафе. Ти да си видял първескиня да роди за половин час?
Пие кафе човекът, ама му тъка отвътре. Ще си изгори езика от нерви. Люхна го и скочи.
Грабна ми чантата и готов да ме кара. Да, ама болките станаха на 5 минути. Докато сляза до колата, пуфтях и пъшках като за световно.
Добре, че сме наблизо. Има няма 3-4 минути с колата. Ако не го спирах, мъжа ми сигурно щеше да отнесе глоба за превишена скорост. Що ли се чудя, всичките мъже са такива.
Като пристигнахме в клиниката мен бавно и постепенно почна да ме обзема паниката. Болките продължаваха да си идват на 5 минути, обаче разкритие само 3 см.
Мъжът ми ме остави с майка ми и отиде на работа. Пък и какво ще виси да чака, най-малко 10 часа ще минат. Такава ми беше вътрешната нагласа.
Не знам що тегели направих по коридорите на болницата. Болка, спирка, дишане, масаж, почивка, разходка,  болка, спирка, дишане... Часовете се нижеха неусетно.
По едно време умалях и поисках да си легна. Беше ми добре само на едната страна, да ама на бебето – не. Обърнах се на другата.
По едно време болките станаха нетърпими. Толкова се бях унесла в ритъма дишане, издишане, пик на болката, спад на болката, че бях загубила представа за времето.
Викам на акушерката да ми сложи обезболяващо. Тя се смее и ми вика, че вече ще раждам и не останало за кога да ми слага. А аз клатя глава и викам – То затова ли толкова ме боли.
Както бях отмаляла и унесена, то изведнъж се мобилизирах. Ето, края се вижда.
Скоро ще гушна човечето.
Настана една суетня. Дойде докторката, попита ме може ли стажантките да гледат.
За мен нямаше значение. Бях на финалната права. Концентрирана в усещанията си. Има ли напън, няма ли, кога почва, кога свършва.
Цялата бях станала слух и поемах само командите на акушерката. Дай! Задръж! Пусни! Дай! Задръж!
Аааааааааааа виждам вече главата. Леле каква рунтава черна коса.
Душата ми забунтува. Как черна коса бе, хора!
Чак исках да спра да раждам. Толкова ми стана криво.
Но това трая само секунди. В следващия напън само дето не ми изскочиха очите и звездички видях. Главата била вклинена. Още малко... Вижда му се края... Още малко.
Още две вдишвания и малкото човече изскочи като тапа.
То заплака веднага. Аз заплаках веднага. Протегнах ръце да го взема.
Подадоха ми го – омазано в бяло, в червено като патладжанена мартеничка. В бяла хавлия. Топло, пълно с живот, съпротивляващо се на хладната стая, на режещия дробчетата му въздух, на различния шум, ритащо и заявяващо с пълен глас на целия свят “Вижте ме, аз съм тук, дори и да не ме искате!” същество.
Едно беззащитно, порозовяващо, дишащо, търсещо същество. Бебе. Детенце. Момиченце. Моето момиченце. Моето...
Кънти в ушите ми – моето, моето, моето. Като ехо без отговор.
Чувствам се празна, безвъздушна, безтегловна...
Човечето търси да се гуши, търси да ме души, търси да суче. Намери...
Каква наслада. Каква буря от усещания пронизват тялото ми. Като пияна съм, бездиханна, ненаситна. Да попия всеки един миг. Всеки един миг от един живот пълен с изненади, опак живот на опако детенце. Моето малко раченце. Моята дъщеричка!
« Последна редакция: чт, 08 мар 2007, 10:23 от Емем »
Цитирай
0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
1-14 от 48 отговора