Как издържате психически и физически?

Naty_sk незнам как да те успокоя.Стискай зъби и се бори,без това на нашите слънца няма кой друг да им помогне.Дано нещата не са така черни както ти изглеждат в момента.Успех.

И Стискането на зъби вече не ми помага И плача не ми помага, нищо н еми помага 
Чувствам се повече от изчерпана и изхабена и сили нямам да продължа... оказва се че вече нямам и подкрепата на мъжа си-окончателно ме обяви за луда и неспособна да си гледам детето.. че аз съм й вредяла с моята постоянна нервност и паника. Че не съм действала адекватно в кризисни моменти, че аз съм виновна че тново й слагаме тези проклети инжекции, които не й помагали и че аз съм виновна за постоянният й рев и да съм се оправяла сама с нея.. той вече не можел да ни трае. Бил до тук.
После като му мина след скандала отново ми помогна със слагането на Диазепама, но си личеше, че вече не може да ни понася и двете. иска да е по-добре детето, но с нищо не можем да й помогнем. Само я гледаме как страда и как изобщо не се развива и как си разбиваме семейството. Ние не си говорим, не си обръщаме внимание, омразни сме си и се отвращаваме един от друг...... Отвращаваш ме е любимата му дума в последните месеци. Не искам да съм в една стая с теб, не искам да излизам с теб навън, срамувам се от теб, от поведението ти пред хора... Кажете ми как да продължавам напред, как да си мисля че мога да живея с този човек и да отглеждам детето си спокойно. Как да мисля за нейното и наше бъдеще, като в този момент не виждам такова дори и в близките два -три дни. Отчаяна съм до краен предел и рева постоянно, скубя си косите, крещя, удрям но нищо не помага. А Мимата само реве и допълнително ме побърква. Дойде свекървата уж да помогне , а напротив още повече ни скара.. нажежи обстановката до краен предел... ние просто вече не можем да се понасяме и аз не издържам психически ... Изобщо не издържам

Нанди, според мен мъжът ти едва ли ги мисли тези неща! Просто е яростен, че по никакъв начин не може да помогне на детенцето ви и си го изкарва по такъв гаден начин. Мъжът ми също днес ми се разкрещя, защото се разстрои от проблема с малката. После се държа сякаш нищо не е станало. Те са по-първични и реагират по-неандерталски. Не му обръщай внимание - приеми, че това е неговият начин да страда. Знам, че е трудно, но гледай да се съхраниш, защото както е писала бебоче, няма кой да помогне на дечицата ни, освен нас! 

Бебоче, благодаря за топлите думи! 

 Нанди, сигурно ще ме обвиниш в грубост, но се чувствам длъжна да ти повторя. Стегни се. Таткото ти ги е наговорил едни........но в момент на яд, човек не мисли какво казва. Според мен за създалата се ситуация хем и двамата не сте виновни, но същевременно и двамата я подклаждате. Ако ще се развеждате, хайде, давайте. Повярвяй ми, няма да ви помогне особено. По-лесно е да се бориш със самите проблемите, отколкото с мислите за тях. И преди съм ти казвала, ти си отчаяна и се тревожиш за Мими. Ицо, обаче е в положение да се тревожи и за двете ви. И явно не издържа. Тази напрегната обстановка, която описваш, ми се струва направо като извадена от филм на ужасите. Виж, нормално е да си стресирана, нормално е да ти се плаче, дори да е нормално да полудяваш и да искаш да зарежеш всичко. Сигурна съм, че всяка една от нас е имала момент на криза. Важното е обаче, здравият разум да те спре навреме.......не вярвам, че с брака ти е свършено, не вярвам, че с мъжа ти сте се намразили, не вярвам, че не можете да се справите с Мими - нали съм я виждала, прекрасно гледано дете. Е, какво не ви достига - малко смелост да си признаете, че имате проблем и малко воля да седнете и да го обсъдите - е, и това не ми се вярва. Явно проблема е другаде - може би в преумората. Откакто осъзнах, че Боби има проблем си наложих едно златно правило. Във времето преди да имам интернет вкъщи, задължително намирах време за себе си - 2-3 часа, всяка седмица - лично и неприкосновено време. Оставях децата на приятелка, не на член на семейството. Излизах без малките, без съпруга. Ходех на кино, по едно време на курсове, изобщо тези няколко часа бяха моята връзка с живота преди. И моята персонална терапия срещу стрес. 

Не,не знам.Какво е?

НАнди, мила, разплака ме постинга ти. Моля те, повярвай ми, че с молитва тези неща могат да се преодолеят. Била съм в много тежка ситуация с мъжът си и Господ ми помогна, след като неспирно се молих. Всеки път, когато започваше скандал аз отправях молитва и наистина ми помагаше. И двамата сте на края на силите си, преустроения ви начин на живот ви е изчерпал, обаче сигурна съм, по-добре е да се усмихваш на сила, отколкото да се отпускаш да плачеш ( макар че е необходимо и да се плаче от време на време) и да се отчайваш. Ще се моля за вас. Бъдете силни.   

Това не е ли вглъбяване в собствен свят или затваряне на личността за околния свят.

Да, интроверзията е самовглъбяване, т.е. затваряне в себе си. Има дори такъв тип висша нервна дейност, т.е. интроверзни лица.

Според мен това е опасно, за конкретния човек и за хората около него. Но въпросът е, ако вече си попаднал в такава ситуация, как да намериш сили сам да си помогнеш.

Нанди, съжалявам за това което ти се случва. Когато те видях изглеждаше много весел и усмихнат човек. Трудно е да се усмихваш в тези обстоятелства, но поне спокойствие се опитайте да запазите.
Натрупват се много неща - умора, отчаяние, гняв от безсилието пред болката на детето - и всичко това води до изнервяне на обстановката. Мъжете по-трудно го понасят. Жените успяваме някак да се държим, защото изкарваме нащата навън къде със сълзи, къде по друг начин. Не мисля че се мразите с мъжа ти един друг, по скоро мразите себе си и се обвинявате и прехвърляте това върху другия. Искате си нормалния живот. Опитайте се да го направите такъв с Мими. Приемете ако трябва най лошия вариант - че детето няма да се подобри. Така ще може да се радвате и на малкото хубави моменти с нея. Не се карайте - имате нужда един от друг.

Нанди, има нещо което ВИЕ двамата трябва да решите веднъж за винаги - първо - да приемете, че има вероятност нещата да не се подобрят и последвалото много жестоко и тежко решение - какво да правите /знаеш какво имам в предвид/. Това решение ще го вземете ПООТДЕЛНО - всеки за себе си, защото всеки от васи им МОРАЛНОТО ПРАВО да реши какво иска. Но от това ви решение ще зависи вашето бъдеще.
МЪжа ти е една крачка може би напред в приемането на нещата такива каквито са, а ти пък си напред в определянето, че каквито и да са  - знаеш /или почти знаеш/ какво ще направиш.
ПОговорете най-скороза нещата -  какво ще направите ако в близките 1-2-3 месеца нещата останат същите, а може би и за напред.
Само така ще се спасите от ужасите на раздорите, скандалите и омразата - защото се мразите заради нерешените проблеми, заради неизказаните истини, заради нерешителността си и тази у другия!
Няма да е лесно, но повярвой само това ще ви изправи на крака или поне ще ви даде свободата да изкажете всеки своите мсили и желания... и евентуално да поемете или по един път или всеки по своя...
Целувам те и съжалявам ако съм директно, но мисля, че отдавна се опитвам да ти го кажа, но вече е време да направите нещо иначе наистина ще се намразите преди да открието дали все пак няма да тръгнете по един и същи път!

Иска ми се да те ободря по някакъв начин скъпа Нанди,но за съжаление съвсем не съм толерантна към подобен род отношение от страна на другата половинка.Не приемам да се смята за даденост,че основно майката е отговорна и задължена спрямо детето си.То винаги има двама родители....Знам как ти трябва миг спокойствие за да спреш,да се огледаш и видиш къде си.За съжаление ти го нямаш ,но все пак опитай да се вглеждаш повече вътре в себе си,търси сила там, защото само там я има.И вярвай,че можеш да се справиш.Подреди приоритетите си и повече от наложително е да овладееш гнева си-с/у съдбата,късмета болестта,живота,съпруга,себе си и т.н. и т.н.Наистина е трудно сам в такава ситуация,потърси приятелите си,а защо не и психолог?Аз съм с теб.

 Здравейте, мами!
 Много пъти се каних да пиша и да разкажа как се справям, все не се решавах. Може би днес ще бъде този ден.
Преди 10г. загубих детенцето си, след това като капак на всичко беше и диагнозата на Борянка-синдром на Даун. Постоянни лутания, минавайки през болки и страдания.
 Обичам децата и нали затова станах детска учителка.  Мислех си все на мене ли трябваше да се случва всичко това?
 Бях много отчаяна. Но времето лекува. Гледам в Бъдещето напред. Старая се колкото мога да помогна на детето си да се справя. Понякога си мисля ето малкото ми бонбонче е на 6г. и ако всичко беше нормално сега щеще да говори, когато я пусна навън пред блока сама ще си играе с децата, а сега излиза навън само с каките си.
 Мъчно ми е, че тази година няма да ходи като връстниците си в първи клас, но си давам надежда, че до другата година има много време и може би и при нас ще долети "бялата лястовичка".