Цяло лято подготвях и двамата - дъщерята за детската, а сина - за яслата, като им набивах в главите, че това е училище, и че няма да ги запиша да ходят заедно с другите деца, ако не ме слушат. Слушаха, та чак ушите им пръщяха! Синът ми, като по-малък беше страшно горд и доволен, че и той ще ходи на училище като кака си. В началото, като гледаше, че около него се дерат други деца и той, по-скоро като изблик на артистизъм, маркираше плач /но без сълзи/, но щом прекрачеше прага на стаята си, веднага забравяше за мен. Опитваше се да ме манипулира, но на втората седмица явно го размързя да прави театър и откровено се радваше. Дъщеря ми, като по-голяма, кака, не си и помисли да плаче. Демонстрираше ентусиазъм. Мисля, че е важно детето предварително да бъде подготвено, а не да го завлечете като агнец на заколение и то, горкото да не знае въобще какво да очаква. Макар и малки, те много добре разбират.
