- Публикувана: 24 март 2007, 17:00 ч.
- Последно мнение: 16 авг. 2009, 16:18 ч.
ЗА или ПРОТИВ настаняването на възрастни хора в старчески домове
Дядото на съпруга ми беше в старчески дом защото се нуждаеше от 24 часова грижа.Беше добре за него и за нас.Ако в БГ има добре развити и подържани старчески домове както тук/Англия/бих но май още няма затова не не бих.Ето моята баба е на легло от 2,6год.и майка я гледа денонощно.
Ако направят читав дом, където с възрастния човек да се отнасят с уважение и грижа, каквато аз като немедицинско лице, не мога да осигуря...и ако самият възрастен изяви желание да живее сред други хора като него - защо не 
Имайки предид реалната ситуация в бг обаче - мизерията, гаврата с възрастта на тези хорица, манталитета на българина и т.н. - против
Ако някой ден моите или на съпруга ми родители имат нужда от непрестанни грижи и мога да си го позволя, бих им наела гледачи, вместо да ги пращам по домове или на стари години аз самата да се обучавам за болногледачка
Имайки предид реалната ситуация в бг обаче - мизерията, гаврата с възрастта на тези хорица, манталитета на българина и т.н. - против
Ако някой ден моите или на съпруга ми родители имат нужда от непрестанни грижи и мога да си го позволя, бих им наела гледачи, вместо да ги пращам по домове или на стари години аз самата да се обучавам за болногледачка
ПРОТИВ и то категорично.Живея срещу старческия дом в Княжево и ежеминутно съм свидетел на какво ли не.Не бих могла да си представя мои близки там.Майка в момента е с инсулт на легло и се чудим как да направим комбинацията за да я гледаме,но в никакъв случай не бих я дала в старчески дом каквито и неудобства да ми струват грижите за нея.
Толкова далеч сме от старческите домове във Франция /там поне ги знам какви са/,че не виждам в близките 20 да не кажа повече години дали ще ги стигнем.Като съдя по частните детски градини май няма да се получи и със старческите домове.За чувствата на възрастните хора пък изобщо няма да коментирам.Къща лесно се оставя,но ДОМ - не.
Толкова далеч сме от старческите домове във Франция /там поне ги знам какви са/,че не виждам в близките 20 да не кажа повече години дали ще ги стигнем.Като съдя по частните детски градини май няма да се получи и със старческите домове.За чувствата на възрастните хора пък изобщо няма да коментирам.Къща лесно се оставя,но ДОМ - не.
ами зависи от възрастния човек ако е спокоен не ни се бърка в семейството,не се заяжда,не бих го пратила,обаче ако е подобие на бабата на мъжа ми с удоволстиве бих я пратила,защото е заядлива,злобна,с недобра лична хигиена и обща такава/след нея се налага да мия всичко ако ще го ползвам,редовно ръси косми из яденето,хладилника,къпе се един път в месеца,спи с дрехите с които е била през деня,яде с ръце предимно,като се затопли времето започва да мирише на пот абе ужас след някой друг месец ако забременея и родя не знам как ще я караме 
/,постоянно се меша тропа ни по вратата,тряска врати.Е ако е такова чудо ще го изпратя без да му мисля и тя се мъчи и ние се мъчиме,но само ако домът е хубав,топъл,уютен и се грижат добре за тях.
/,постоянно се меша тропа ни по вратата,тряска врати.Е ако е такова чудо ще го изпратя без да му мисля и тя се мъчи и ние се мъчиме,но само ако домът е хубав,топъл,уютен и се грижат добре за тях.
Аз лично смятам, че ще се чувствам по-добре в старчески дом някой ден като остарея, отколкото сред младите. То зависи и какъв е старческия дом, но ако е организиран живота на хората добре, ако хигиена, отношение, грижи са на ниво по-добре да съм там. Някой ден майка ми като остарее обаче, няма да ми даде сърце да я оставя, каквото и да ми струва това. За себе си човек разсъждава по един начин, но за родителите си по друг. Тя ми е най-близкия човек и искам когато се наложи да я гледам да бъда до нея до последния й ден. Много е сложно човек да прецени за или против. Според обстоятелствата и личната преценка.
мисля, че е много тъжно в България да няма един нормален старчески дом, където възрастните хора да получават медицински грижи и да имат подходяща социална среда; аз лично бих стимулирала родителите си да си продадат всички имоти, ако е необходимо, но да бъдат гледани както се полага в подобно заведение; за съжаление и аз съм била свидетел в какви условия живеят старците в такива български домове - СТРАШНО Е!!! 
Предполага се, че всеки иска да е до децата си и да си иде от тоя свят в собственото си легло и дом.Но понякога е трудно да се случи.
Ето ние с мъжа ми сме на по 34г , с малко дете, а гледаме баба му, която е напълно сляпа.Свекъра е пиянде и ни я завеща най-безсрамно
Това са гърнета сутрин и вечер/да кажа ли , че съм гнуснава.../, къпане, рязане на нокти /само с лозарска ножица става, другата се чупи /Пране, след което в пералнята остават дъвки /защото тя дъвче, че й съхнела устата/ и топки дълга бяла коса 
.После помитане на стаята, понеже е осеяна с топки тоалетна хартия /бабет плюе в нея, дразнело й на гърлото/, измиване на пода, прибиране на дрехите, които е извадила от панера си и е разхвърляла навред.Имаме си и екстри- хемороиди, запек, повръщане, туй не ми се яде, друго искам, чукане по тръбите на парното , когат й скимне в денонощието 
А ние работим, трябва и да спим понякога, нали?Тя живее на долния етаж и вече я заключваме, защото се губи дори в стаята си.По цял ден и нощем е сама, ние работим, с един почивен ден и детето си гледам, не мога да висна при нея.А то и си вони там, въпреки, че вс. ден се чисти Най-важното е , че сме нон-стоп тука, няма мърдане, излет, почивка.Особено зимата, защото сме на локално парно.Затова сме пуснали молба и най-вероятно чак в София ще я настанят, в старчески дом за незрящи.Далече е , но не може инъче.
Това е само част от картинката, а преди това се наложи 1г да гледаме леля му, която беше шизофреничка и за тая година не успях да я придумам ни веднъж да се окъпе.Смраааад, пък и влачеше боклуци от контейнерите до тавана на стаята си Добре , че живееше в малката къща , а не в наща, бяха се завъдили чак хлебарки /нещо невиждано тука/ при нея.Докато я уредим в дом се побъркахме ние.Самата социална работничка , като видя се разтича с думите:"Да направим нещо по-бързо, че това младо семейство ще се затрие!".Ние бяхме младоженци и от Психото този подарък ни направиха- натресоха ни я баш за първата ни Коледа, защото на тоз адрес е живяла преди да я приберат те и нямала други роднини.А тя по нова година взе , че изчезна за седмица и си мислехме , че е паднала в реката.Пък то я прибрал един като нея подобен...не е за разправяне, как с полиция я търсихме.
Разказвам това, за да стане ясно, че колкото и да са ни зле домовете има моменти , в които просто няма друг начин.Едно е да си пенсионер и да си гледаш родителите, ама съвсем друго е да си млад.Вместо да си оправиш живота и този на детето си , да си вързан с болни , стари хора.Твърде множко ми идва на мен, не знам за вас.
Ето ние с мъжа ми сме на по 34г , с малко дете, а гледаме баба му, която е напълно сляпа.Свекъра е пиянде и ни я завеща най-безсрамно
Това са гърнета сутрин и вечер/да кажа ли , че съм гнуснава.../, къпане, рязане на нокти /само с лозарска ножица става, другата се чупи /Пране, след което в пералнята остават дъвки /защото тя дъвче, че й съхнела устата/ и топки дълга бяла коса .После помитане на стаята, понеже е осеяна с топки тоалетна хартия /бабет плюе в нея, дразнело й на гърлото/, измиване на пода, прибиране на дрехите, които е извадила от панера си и е разхвърляла навред.Имаме си и екстри- хемороиди, запек, повръщане, туй не ми се яде, друго искам, чукане по тръбите на парното , когат й скимне в денонощието А ние работим, трябва и да спим понякога, нали?Тя живее на долния етаж и вече я заключваме, защото се губи дори в стаята си.По цял ден и нощем е сама, ние работим, с един почивен ден и детето си гледам, не мога да висна при нея.А то и си вони там, въпреки, че вс. ден се чисти Най-важното е , че сме нон-стоп тука, няма мърдане, излет, почивка.Особено зимата, защото сме на локално парно.Затова сме пуснали молба и най-вероятно чак в София ще я настанят, в старчески дом за незрящи.Далече е , но не може инъче.Това е само част от картинката, а преди това се наложи 1г да гледаме леля му, която беше шизофреничка и за тая година не успях да я придумам ни веднъж да се окъпе.Смраааад, пък и влачеше боклуци от контейнерите до тавана на стаята си
Добре , че живееше в малката къща , а не в наща, бяха се завъдили чак хлебарки /нещо невиждано тука/ при нея.Докато я уредим в дом се побъркахме ние.Самата социална работничка , като видя се разтича с думите:"Да направим нещо по-бързо, че това младо семейство ще се затрие!".Ние бяхме младоженци и от Психото този подарък ни направиха- натресоха ни я баш за първата ни Коледа, защото на тоз адрес е живяла преди да я приберат те и нямала други роднини.А тя по нова година взе , че изчезна за седмица и си мислехме , че е паднала в реката.Пък то я прибрал един като нея подобен...не е за разправяне, как с полиция я търсихме.Разказвам това, за да стане ясно, че колкото и да са ни зле домовете има моменти , в които просто няма друг начин.Едно е да си пенсионер и да си гледаш родителите, ама съвсем друго е да си млад.Вместо да си оправиш живота и този на детето си , да си вързан с болни , стари хора.Твърде множко ми идва на мен, не знам за вас.
Дядото на съпруга ми беше в старчески дом защото се нуждаеше от 24 часова грижа.Беше добре за него и за нас.
За, при необходимост. Ето, например ние изпратихме баба ми (лека й пръст) в частен хоспис, т.като беше тежко болна - голям тумор в мозъка. Дилемата в семейството беше голяма, но в крайна сметка решихме, че така ще е по-добре както за нея, така и за нас. Тя се нуждаеше денонощно от човек до нея, а ние не можехме да 'покрием' това време. Срещу съответното заплащане в тези домове се грижат добре за възрастните. Не смятам, че е обидно. Напротив, много по-тъжно ми е, когато цяло семейство се 'заробва' около един тежко болен възрастен.
Аз лично смятам, че ще се чувствам по-добре в старчески дом някой ден като остарея, отколкото сред младите. То зависи и какъв е старческия дом, но ако е организиран живота на хората добре, ако хигиена, отношение, грижи са на ниво по-добре да съм там. Някой ден майка ми като остарее обаче, няма да ми даде сърце да я оставя, каквото и да ми струва това. За себе си човек разсъждава по един начин, но за родителите си по друг. Тя ми е най-близкия човек и искам когато се наложи да я гледам да бъда до нея до последния й ден. Много е сложно човек да прецени за или против. Според обстоятелствата и личната преценка.
Зависи от дома. Ние записахме баба ми (записват те и чакаш да се освободи място) и я заведохме да види как е там. Е, след като ние видяхме как е си я прибрахме и набързо намерихме гледачка. Но ако беше хубаво нямам против. Говоря да е чисто, да са сами или да имат избор с кой да живеят в стая, да имат качествени медицински грижи, да се отнасят с внимание към тях.
Ако възрастните хора не се нуждаят от по-специални грижи, (в смисъл ако са на легло, неподвижни, или трудно подвижни или не съвсем с акъла си), то тогава да си живеят в естествената си среда, в къщи. Все щи се намери кой от семейството да им почисти или сготви нещо.
Но когато възрастните хора се нуждаят от непрекъснати и специални грижи - то тогава по-добре е за тях, пък и за близките им да са в т. нар. старчески дом, или в хоспис за възрастни хора (каквито вече има много!), или просто в заведение, където има непрекъснати грижи за възрастните хора.
Гледах и дядо и баба, в последствие остана само баба (дядо почина - лека му пръст!
).
Баба е с невероятно бързо прогресираща старческа деменция .... За пет месеца ни направи по-луди и от себе си - хвърляше вещи от прозореца направо долу на улицата, крещеше, чукаше по тръбите, пееше посред нощ, пускаше телевизора на мах посред нощ, идваше и ни будеше, за да й правим компания и да не е сама .... .
После, когато сложихме решетка на прозореца, го отваряше и крещеше, че я нападат, че не й даваме храна.
После мажеше храна и изпражнения по стените.
После ....
И така - пет месеца.
На шестия я заведохме в хоспис за възрастни хора, където има хора непрекъснато, около нея.
Там е вече 5-та година и съвсем не е вярно, че не се грижат за хората там.
Но когато възрастните хора се нуждаят от непрекъснати и специални грижи - то тогава по-добре е за тях, пък и за близките им да са в т. нар. старчески дом, или в хоспис за възрастни хора (каквито вече има много!), или просто в заведение, където има непрекъснати грижи за възрастните хора.
Гледах и дядо и баба, в последствие остана само баба (дядо почина - лека му пръст!
).Баба е с невероятно бързо прогресираща старческа деменция ....
За пет месеца ни направи по-луди и от себе си - хвърляше вещи от прозореца направо долу на улицата, крещеше, чукаше по тръбите, пееше посред нощ, пускаше телевизора на мах посред нощ, идваше и ни будеше, за да й правим компания и да не е сама .... . После, когато сложихме решетка на прозореца, го отваряше и крещеше, че я нападат, че не й даваме храна.
После мажеше храна и изпражнения по стените.
После ....
И така - пет месеца.
На шестия я заведохме в хоспис за възрастни хора, където има хора непрекъснато, около нея.
Там е вече 5-та година и съвсем не е вярно, че не се грижат за хората там.
Аз съм за настаняване в дом когато става дума за заболяване, водещо до тежка промяна на личността като деменция, Алцхаймер (пази Боже), шизофрения, както и заболяване, което изисква 24 часово наблюдение и грижи. Тук бих попитала ако аз съм болногледачката и не ходя да работя заради болния, кой ще изкарва пари за лекарствата и консумативите, а и за живеенето изобщо, кой ще плаща сметките и кой ще се грижи за собственото ми семейство? Както и дали аз ще си запазя психическото и физическото здраве, ако го направя... Хич не ми пука за традицията и общественото мнение. Пет пари не давам за това кой какво ще си мисли за мен. Има някои неща, с които не трябва да се правят компромиси, убедила съм се на практика в това.
Работата ми ме е срещала с ужасяващи истории. Никога няма да забравя един случай, по който работих. Беше едно семейство с 2 деца - на 3 и на 5години, кое от кое по-проблемни. Едното детенце беше с тежка астма, а другото с вродено сърдечно заболяване. Свекървата обаче беше доста възрастна и с тежка старческа деменция. Младата жена от грижи по децата и по бабата, от болници, умора и недоспиване, беше станала само кожа и кости. Бабичката изискваше денонощно наблюдение, ама наистина денонощно. Бедна ви е фантазията какви ги вършеше. Мъжът ходеше на работа, а жената се грижеше за цялата домашна лудница. Жената много пъти го е молела да дадат майка му в дом, където ще я гледат денонощно, а той - не,това е майка ми, какво ще кажат хората и т.н. На всичкото от горе, бабата не искала да пие никакви лекарств и никой не можал да я накара, въпреки че лудостта й прогресирала бързо. И ето, че станала белята. През една нощ всички си легнали да спят, а бабичката станала и влязла в детската стая. Надвесила се над по-малкото дете и с всичка сила стоварила върху главата му една тухла четворка, която преди това нагрявала на печката за да си топли краката. Според болния й мозък, както казала и на полицаите по-късно, вместо детето "видяла" змия, свита в леглото, която трябвало да убие за да не изяде змията децата. Нямам думи направо. Детето оживя все пак след няколко операции, дори се възстанови до някъде, но остана с мозъчни увреждания. След удара залита като ходи и често прави припадъци, които приличат на епилептични, още не са установили до каква степен е точно увреждането. Сега бабата вече е настанена в социален дом, ама след дъжд качулка. Родителите са съсипани, детенцето - също.
Имам и друг показателен случай - с моя позната. Майка й беше с Алцхаймер. Често се събличаше чисто гола и тръгваше по улиците. Ронеше хляб по средата на хола защото "хвърляла на кокошките", отвърташе чешмите да текат, мажеше изпражнения по стените, вратите и прозорците. Мъжът на познатата ми не издържа и я напусна. Едно след друго се изнесоха и отидаха да живеят при него и трите им деца. Не искаха и да чуят за майка си, а и дума не можеше да стане да искат да се върнат там. Баща им си ги гледа обаче добре, и до сега си живеят с него, въпреки че и трите са момичета. Майка им не можеше да работи и вземаше неплатени отпуски за да гледа бабата, като през това време заряза всичко, включително и децата. Не беше лоша майка, просто силите не й стигаха. Затъна и в страшна мизерия. Продаде всичко, което можа за да има пари за най-елементарни неща и за лекарства за бабата. Един ден тя слязла до магазина за хляб, а през това време бабата намерила запалка някъде и подпалила кухнята, което прерастнало в огромен пожар. Пожарна, полиция, проблеми ... Съседите от входа направиха подписка до прокурора и бабата я настаниха в психиатрична клиника, а моята позната беше осъдена от някои от съседите си да им плати щетите по жилищата, причинени от пожара. Тя още изплаща заеми и до днес, 5 години след случката и хич не им се вижда края.
Знам още един куп подобни истории, работила съм някое време и социална работа, където се нагледах на подобни ужасии. Това го пиша не за да плаша някого, а за да се помисли изключително добре, преди да се вземе решение в къщи да се отглежда болен с увредена психика. Най-малкото, защото е много, много опасно, и то не толкова за болния, колкото за неговите близки.
Работата ми ме е срещала с ужасяващи истории. Никога няма да забравя един случай, по който работих. Беше едно семейство с 2 деца - на 3 и на 5години, кое от кое по-проблемни. Едното детенце беше с тежка астма, а другото с вродено сърдечно заболяване. Свекървата обаче беше доста възрастна и с тежка старческа деменция. Младата жена от грижи по децата и по бабата, от болници, умора и недоспиване, беше станала само кожа и кости. Бабичката изискваше денонощно наблюдение, ама наистина денонощно. Бедна ви е фантазията какви ги вършеше. Мъжът ходеше на работа, а жената се грижеше за цялата домашна лудница. Жената много пъти го е молела да дадат майка му в дом, където ще я гледат денонощно, а той - не,това е майка ми, какво ще кажат хората и т.н. На всичкото от горе, бабата не искала да пие никакви лекарств и никой не можал да я накара, въпреки че лудостта й прогресирала бързо. И ето, че станала белята. През една нощ всички си легнали да спят, а бабичката станала и влязла в детската стая. Надвесила се над по-малкото дете и с всичка сила стоварила върху главата му една тухла четворка, която преди това нагрявала на печката за да си топли краката. Според болния й мозък, както казала и на полицаите по-късно, вместо детето "видяла" змия, свита в леглото, която трябвало да убие за да не изяде змията децата. Нямам думи направо. Детето оживя все пак след няколко операции, дори се възстанови до някъде, но остана с мозъчни увреждания. След удара залита като ходи и често прави припадъци, които приличат на епилептични, още не са установили до каква степен е точно увреждането. Сега бабата вече е настанена в социален дом, ама след дъжд качулка. Родителите са съсипани, детенцето - също.
Имам и друг показателен случай - с моя позната. Майка й беше с Алцхаймер. Често се събличаше чисто гола и тръгваше по улиците. Ронеше хляб по средата на хола защото "хвърляла на кокошките", отвърташе чешмите да текат, мажеше изпражнения по стените, вратите и прозорците. Мъжът на познатата ми не издържа и я напусна. Едно след друго се изнесоха и отидаха да живеят при него и трите им деца. Не искаха и да чуят за майка си, а и дума не можеше да стане да искат да се върнат там. Баща им си ги гледа обаче добре, и до сега си живеят с него, въпреки че и трите са момичета. Майка им не можеше да работи и вземаше неплатени отпуски за да гледа бабата, като през това време заряза всичко, включително и децата. Не беше лоша майка, просто силите не й стигаха. Затъна и в страшна мизерия. Продаде всичко, което можа за да има пари за най-елементарни неща и за лекарства за бабата. Един ден тя слязла до магазина за хляб, а през това време бабата намерила запалка някъде и подпалила кухнята, което прерастнало в огромен пожар. Пожарна, полиция, проблеми ... Съседите от входа направиха подписка до прокурора и бабата я настаниха в психиатрична клиника, а моята позната беше осъдена от някои от съседите си да им плати щетите по жилищата, причинени от пожара. Тя още изплаща заеми и до днес, 5 години след случката и хич не им се вижда края.
Знам още един куп подобни истории, работила съм някое време и социална работа, където се нагледах на подобни ужасии. Това го пиша не за да плаша някого, а за да се помисли изключително добре, преди да се вземе решение в къщи да се отглежда болен с увредена психика. Най-малкото, защото е много, много опасно, и то не толкова за болния, колкото за неговите близки.