Днес ми е мъчно, защото.....

И днес пак ми стана мъчно..........

Мъчно ми е защото точно днес ми беше определен термина в който да се роди малката ми принцеса а вместо това стоя вкъщи с празни ръце и скърбящо сърце.................
Хората на вън празнуват Гергьов ден а аз няма за какво да празнувам...............
Мъчно ми е защото отново и отново си спомням всичко което ми се случи преди два месеца в болницата всичко толкова жестоко като кошмар от който никога няма да се събудя.................Спомням си че беше 3 март лежах в болничното легло и слушах фоерверките хората празнуваха националния празник а аз........................................Мъчно ми е   

helenapeeva,  .

Много мъка има тук Прегръщам ви всички   

Аз трябваше да имам детенце на почти 7 год., но не му било писано. Понякога се чудя какво ли щеше да е, как ли щеше да изглежда и ми става мъчно...

миличка Хелена, не мога да те утеша, но мога да те уверя, че детето ти е добре - много по-добре отколкото ако беше тук. БЪди силна, защото си му спестила страшно много страдания и мъки. Само една наистина любяща майка може да постъпи така - вярвам, че и то го знае. Седни някъде и остани малко сама... с него - защото вярвам, че то винаги ще е до теб осолбено в  тежките ти мигове. Бъди смела заради него - то заслужава да се радваш за това, че вече не страда и е добре. Опитай се да се зарадваш заради неговото щастие - въпреки горчивата ти липса и болка, които изпитваш. Ти сега носиш неговата болка -  за да може то да не страда! Ти си поела като истинска майка неговия кръст и вярвам че с вдигната глава ще го носиш, а тъгата ти ще намалява всеки път като си представиш колко си му спестила!



мило Весе
искам да ти кажа, че за мен начина беше просто да не се боря със страха, че нещо може да се случи. Мислих и приех, че ВСИЧКО може да се случи...дори утре да не съм сред живите. НО искам второ бебе...и поех риска, защото нямаше кой друг и защото наградата щеше да е много по-голяма от най-големия ми страх.
Имах много много лоши понятия за това как една бременост може да се обърка.
Най-добрия метод за мен се оказа да си представя всичко най-ужасно, да си го обрисувам до последната щриха...и тогава открих, че май съм готова да понеса всичко... само ако може пък да не се случи
представих си и друго - как си живея някъде спокойно и без страх и проблеми...и това беше много самотен живот, защото за да не ни е страх, че нещо може да се случи - за този лукс - трябва да платим с близки и приятели /иначе сърцето ни винаги се притеснява за някого/....
и открих, че ако не изпитваме страх.... няма как да усетим иначе какво е спокойствието...

затова бъди смела - погледни в дълбините на сърцето си и помисли - ако те е страх от живота защото той може да доведе до смърт /саздаването на живота/ - то тогава как би могла да живееш?
и ще откриеш, че в действителност във всеки от нас е заложена силаа да се справи с този страх
не е лесно, не е хубаво, няма щастие в таква бременост - има страх и очакване...но повярвай има и красиви моменти и дори щасливи - ако си позволиш да ги усетиш
вярвам че ще се справиш!

Весенце,  милинка моя. Аз нали ти казах. Спомни си. Просто трябва да ми повярваш. А за старха - явно от него няма отърване. Колкото и да си спокоен, трезвомислещ, логичен и т.н. ако си минал през целия този ад, през който ти - все ще се страхуваш. Просто трябва да приемем страха. Аз съм го казвала и друг път - ако не се страхуваш, значи не реагираш нормално. Знам, слънчо, че това не те успокоява. Но искам да знаеш, че ни си самичко и винаги можем да поговорим за страховете ти. Обичам си те!

helenapeeva вчера ми беше мъчно заради теб много ми беше мъчно Плаках и сега плача Не мога да пиша .....

Трудно е да се пише, и някой, който не е преживял такава мъка- да разбере. Не съм губила дете, но никога няма да имам. Това е моята съдба. Имам осиновено дете. Имам дете. Но чувството от това да усещаш в себе си но живот никога не го усетих, и няма да го усетя. Болката се притъпи с годините, но едно въгленче все още тлее вътре в мен. Бъдете силни, и вярвайте, че някой ден ще гушкате дългоочакваната си рожба.

И на мен ми е мъчно за моята баба, която почина на 1 май и преди това цяла седмица беше в кома и не можахме по никакъв начин да и помогнем;
мъчно ми е като видя някое детенце на възрастта, на която трябваше да бъде моето и после се чувствам адски виновна като погледна моето малко момченце;
мъчно ми е за един мой много скъп приятел, който си отиде без време и също се чувствам виновна, че връщам стари спомени, а не мисля с цялото си сърце за детето и мъжа ми;
мъчно ми е за моята сестра, на която предстои ин витро, защото и те много изстрадаха, представям си как се чувства като гледа моето детенце
Благодаря за тази тема 

Тъпо ми е, защото преди малко майка ми ми каза, че най-голямата й сестра е получила инсулт. Точно 3 години след нейния. Тъпо ми е, че дъщеря й е на другия край на България и не може да се клонира, за да е едновременно при всички, които обича.

 И днес ми е мъчно. Бях на гинеколог- разгледахме аборта ми от всички ъгли, разчленихме го на евентуални проблеми и проблемчета, изследвания и прегледи...ако можеше някой така да разчлени и премахне и мъката от душата ми....

Мъчно ми е, защото днес трябваше да изляза в онзи 45-дневен отпуск... и да си развявам крачолите на бременния гащеризон... а бях на работа...
Мъчно ми е, защото ми е мъчно, че темата за моето бебе е табу, никой не говори за това, като отворя дума - стига, млада си, ще имаш друго, така е било писано...дрън- дрън... Да, искам и дано се сбъдне да имам бебе, но това не значи, че трябва да забравим момченцето ми...Та аз го носих четири месеца и половина, виждах малкото му сърчице да тупка, виждах как рита с крачета - та то е било с нас, макар и за малко. Понякога се чувствам виновна, че момченцето ми е ангелче, че не мога да го прегърна и да усетя топлото му телце и да помириша косичката му...
Понякога имам нужда да ми е мъчно, да се наплача и да се почувствам някак пречистена от сълзите си...
За всички 

не съм се променила... пишете за помръкналия блясък в очите... може би, когато загубих Сара, се чувствах така и мислех, че вече няма за какво да живея, но продължих напред...
пет години не успях да забременея - не бях готова, мъж ми не беше готов, после не ставаше. накрая се бях настроила, че Бог не е решил да имам дете и се готвех да повдигна въпроса за осиновяване... и забременях с Мия.

научих се да ценя дребните неща, да пазя всеки малък миг...

прегръщам ви!

Днес ми е ужасно мъчно,защото вместо да си гледам вкъщи бебче,аз ходя на работа.Работа,която намразих и ходя с огромно нежелание.Сега като си мисля,въобще не трябваше да се връщам след отпуската.
Вчера синът ми щеше да навърши 5  месеца.