след колко време?

Здравей
Ние решихме с мъжа ми да си осиновим дете след като 9 гоодини имах несполочливи опити за забременяване. Но да ти кажа честно винаги съм искала да си осиновя дете дори да имах биологично. Може би вътрешното ми желание е било за осиновяване, а не за раждане. В мислите си само в самото начало на брака ни се виждах бременна, а след това че имам осиновено дете. Дали това което мислим определя и поведението ни - ами сигурно. Но е факт, че днес имам една прекрасна принцеса у дома без която просто не мога. И сега осъзнах, че няма разлика в това дали ще родиш или осиновиш. Просто трябва да обичаш и да се раздаваш. Това е. Успех ви желая.

10x

Ние решихме 1 месец след,като лекарите ни съобщиха,че  единственият начин е да прибегнем до донорска сперма.Решението ни не бе изстрадано ,а някак естествено.Предпочетох да не се подлагам на процедури излишни,а да си имам детенце бързо-не се намирам за толкова неотразима,че да се старая на всяка цена да оставя следа в генофонда на човечеството.

При нас минаха 11 години на чакане да стане чудото но такова нямаше до момента в който не прегърнах ме нашето слънчице .Решението трябваше да го взема аз но все отлагах.Много въпроси ме измъчваха но ги преодолях благодарение на майка ми и всички близки.Сега осазнах че трябваше по рано да направим тази стапка.Всичко е прекрасно като гушнеш бебока.Късмет

Минаха 8 години на безрезултатни опити да забременея, преди да узреем за тази идея. И по-скоро мъжът ми беше причината да вземем това решение (въпреки че той вече има две прекрасни деца, които са му родни). Вечно ще съм благодарна за това. Моля се само Бог да направи така, че нашето дете да си дойде по-скоро у дома.

На сватбата ни караха да ритаме някакво гърне - ако се обърнело с дъното нагоре било знак, че ще имаме момче... Гърнето обаче се търкулна настрани и си помислих, че няма да имаме деца, защото не сме в първа младост /на 35 бяхме/. На втората година след сватбата отидохме на лекар. Обясниха ни, че пурво се правят изследвания на мъжа, отидохме в някаква клиника за инвитро, където се правеха такива изследвания. Като видях пласмасовата чашка, която дадоха на мъжа ми го накарах да си ходим. Решението се беше взело само, само не бяхме го облекли с думи. Няколко месеца след това започнахме да си подготвяме документите по стария закон, после чакахме да влезе в сила новия.

Опитвахме за бебе 4 години, минахме през много изследвания, няколко спонтанни аборта, през цялото време мислих за осиновяване и скришом четях тук във форума.
Миналата година октомври ми откриха нещо фруго, което спря плановете за деца поне 3 години, а може би изобщо. След това бяхме в ремонт и нямах време да мисля за това изобщо, но след това всичко направо ме връхлетя и изпаднах в дълбока дупка. Февруари месец си поговорихме добре със съпруга ми, той поиска 6 месеца да си помисли, защото му е трудно, но само една седмица след това ме изненада с изказването, че започваме да събираме документи.
Много е трудно да се вземе такова решение- поне според мен, продължаваме да четем много по темата- основно аз де и му разказвам за всичко, има моменти, когато нещо прочетено ни оставя дълбоко замислени и притеснени, но искаме дете и ще чакаме момента, в който и нашето дете ще се появи в живота ни.
няма да е лесно, но това едно малко сладурче да се гмурне в живота ти и да го обърне с главата надолу си заслужава.

Омъжих се съвсем малка,на 17 год.и до днес не съжалявам за този ранен избор,ако можех да върна времето назад отново и отново бих го направила,защото имам прекрасен човек до себеси.
След едногодишни опити за бебе,тръгнахме по разни лекари и светила.Проблем имаше,реши се уж но бебето така и не идваше.
Два пъти се подлагах на ин витро....без резултат.Бях готова за още веднъж последен,но мъжът ми ме спря и категорично заяви,че трети път няма да има.
тъй като на втората процедура той беше вътре при мен,измоли лекарката да го пусне и да наблюдава какво става,ми разказа,че по-време на самата процедура съм започнала да се събуждам след увеличаване на упойката всичко е било нормално,но това събуждане тои и до днес го помни.
Каза,че тогава в него момент,го е заболяло много,като ме е гледал,та така трети път ин витро нямаше,не ми позволи.почнахме да говорим за осиновяване и така няколко месеца след като бяхме подали документите аз млада мама само на 23 год. а той млад татко на 34,прегърнахме за пръв път нашето момченце,което бяхме решили,че ще носи името Божидар,защото той беше нашият дар от бога наистина.
Още докато изписваха Боби от домчето,знаех просто,че един ден отново ще се върна там или в някой друг дом и ще си вземем още едно бебче.
Така си мислех до преди година.
Съвсем скоро ще стане точно една година от както Преслава е новият член на нашето семейство.
Сега,когато грижите покрай децата,вече като че ли не ми се струват толкова много,взех да се замислям за трето,ама има време.ще поизчакам Преслава да стане поне ,като батко си самостоятелна малко, та ще мислим сериозно.

Идеята дойде много рано - година след сключване на брака. Психическата готовност да поемем отговорността да станем родители дойде 17 години по-късно.
Не съжалявам за времето в което чакахме да пораснем.

При мен нещата са малко по-различни (но не много). Идеята за осиновяване е на мъж ми, аз не можех да я приема - може би защото така изведнъж беше прекъсната бременността ми и имах усещане за нещо незавършено, може би защото за 45 дена докато живя дъщеря ми, не можах да я гушна, пипнах я само веднъж по ръчичката и тя обви пръсти около пръста ми и го хвана толкова здраво, все едно искаше да ми каже "Не ме оставяй", може би защото мислех, че аз съм виновна... не знам. Знам, че исках да завърша започнатото - борих се със зъби и нокти, но когато не е писано да стане, не става и това си е. И тогава той ми постави ултиматум - приключваш това, което си започнала и край - ако не стане стартираме процедурата за осиновяване. Не, че не беше говорил по този въпрос и преди това, но аз бях непреклонна.
Сега мога да кажа - каква голяма бяла птица (патка) съм била 7 години...

  с твоите изрази ме уби

Мен ме уби твоята реплика.
Фоксче, съжалявам за загубата и болката ти. "Няма нищо по-страшно от това да загубиш дете". Не познавам лично тази загуба, но я видях в очите на моята баба, която безкрайно много обичах.
Да не дава Бог на никого да познае тази болка.
Прекрасен е човека до теб, който ти е предписал най-добрия лек - една чиста детска душа, едни дълбоки детски очи, които ти разкриват тайните на живота всеки миг. Навярно никога няма да забравиш детските пръстчета, вкопчени в ръката ти, но ще имаш топлите детски ръце на детето си, които ще търсят и намират уюта на обичта в прегръдките ти.

Благодаря ти, k.dimitrova

Шест години и 3 месеца, като през това време сме опитвали какво ли не!!! Най-страшното е че докторите не виждат причина да не стане, а то все не става. Уморих се от всичко което опитвахме! Болеше ме всеки месец, когато ми идваше! В един момент не се понасях, в следващия обвинявах него и така до февруари тази година. Решихме го за седмица, но все си мисля, че сме си го мислели и двамата отдавна!
Само се молим сега по-бързичко да ни извикат и да си вземем едно сладко бебче, без значение момиченце или момченце
Успех на всички и нека се опитаме да забравим лошите неща които са ни са се случили и да се зарадваме 100 % на хубавото в живота!