Публикувана: 7 март 2005, 21:46 ч.
Последно мнение: 10 март 2005, 10:38 ч.

Как се справяте с носталгията?

5 326
45
1

7 март 2005, 21:46 ч.

Мнения: 2 381

Мили момичета,
как се справяте с тези моменти? Вчера мирно и кротко си гледах ТВ. Времето цял ден пролет - меко слънце и песен на птици. Не сме се карали с половинката, къщата в пълен ред....готови сме за понеделник...И изведнъж с цялата си злоба и трясък ме "удариха" едни мисли за България, за баба ми и....като ревна сякаш цял живот не съм плакала. Без глас. Само сълзи. Бързи и давещи. Мина ми, обаче се чувствах безсилна.Неприятно чувство... Та споделете какво правите в такива моменти? И изобщо има ли ги и при вас?

# 1 7 март 2005, 21:50 ч.

Германия
Мнения: 8 096

Цитат на: Niki1

Ми и на мен ми се случи онзи ден, бях сама у дома, пуснах си танците народни, тропнах си сама една ръченица, поревах си над "Македонско девойче" и ми стана по-леко.

# 2 7 март 2005, 21:58 ч.

Мнения: 978

На мен с нета и всеки ден по телефона с близки и приятели България не ми липсва много.

# 3 7 март 2005, 22:02 ч.

Мнения: 4 244

Аз излизам на двора или отивам в мазето, да не ме виждат децата че много страдат, когато мама плаче.
И като си пусна бурията с пълна пара - имам си репертоар от нашенски песни - Лале ли си , зюмбюл ли си, Данюва мама, Бела съм бела юначе и каквото там се сетя
Така докато не се удавя в сълзи и не мога един звук да изкарам.
И най ме мъчи това че нищо не се е променило и се съсипва природата ни. (ама то е за друга тема)

# 4 7 март 2005, 22:08 ч.

Мнения: 4 399

При мен никога не се е появявало ей така от нищото. В наЧалото ми беше много тъжно, след като пристигнах. Имах си редовен Час за рев след като се прибера от работа. Поплаквах си и така до следващия ден. С времето това премина, но изживявах много трудно прибиранията си до БГ. 5 дена преди края на отпуската ми запоЧвах да рева със ставането. След това ми трябваше по 1 месец да се адаптирам отново. В това време много ми помагаше Четенето. ИзЧитах за 1 месец всиЧки книги които си носех с мен от БГ.
Сега нямам такива проблеми. Не си ходя по над 1 година до БГ, а съм само на 1 Час път със самолет. Имам толкова виртуални контакти с приятелите си, Че съм сигурна Че ако бях в БГ щяхме да си говорим по-малко. Същото и със семейството ми. А и не ми останаха много приятели в БГ. ВсиЧки заминаха нанякъде. СлуЧвало ми се е да се прибера, да се видя с тримата Човека които са останали там и да ми стане едно такова празно отвътре, защото по цял ден се Чудя само в кой магазин да си похарЧа парите и нямам нищо друго за вършене. Понякога ми липсват 1-2 Човека от семейството ми, но като си погорим по тел, ми става много хубаво. А и от време на време ми идват на гости, тъй Че се виждаме.
Единственото което мога да ти кажа, е Че времето лекува и идва момент в който наистина не изпитваш никаква носталгия. Ако някой ми беше казал това преди 8 години, нямаше да му повярвам, но в момента абсолютно Честно за мен така стоят нещата.

# 5 7 март 2005, 22:09 ч.

Мнения: 1 283

И ние се чуваме редовно с близките по телефона и в нета,а и покрай всичките задължения не си давам възможност да мисля.

# 6 7 март 2005, 22:10 ч.

Мнения: 2 452

Цитат на: Niki1

Да сте живи и здрави вие от форума - така поддържам връзка с България.
И аз като теб правя, макар да ме е срам да си го призная. Аз все още не съм се възстановила психически от смъртта на майка ми и понякога без видима причина ми става много мъчно и си плача. Всъщност, за мен това е носталгията - скръбта по близките и спомените от детството ми. Аз плача на музика, особено на някои песни (като детство мое, например).
Според мен най-добре е да се плаче; ако ти харесва, може да ходиш и на психолог, но аз предпочитам сама да преживявам нещата.

# 7 7 март 2005, 22:19 ч.

Мнения: 978

Ми то тези песньовки те карат да плачеш, затова не ги и слушам.

# 8 7 март 2005, 23:46 ч.

Canada
Мнения: 1 773

Първите 2 месеца след като дойдохме тук, се скъсвах от рев, малко оставаше да си хвана обратния самолет. Сега също си поревавам, но по-рядко. Веднъж на няколко месеца ме стяга шапката и почвам да мелям на главата на мъжът ми колко съм нещастна и как не искам да живея тук - горе-долу за около час се разтоварвам и послед се чувствам по-добре. Иначе много често се чувам с нашите и с приятелите ми в България, постоянно чета книги на български и си мечтая как края на лятото ще си се прибера. Ако имам възможност да се прибирам за по месец всяка година, ще се примиря с факта, че съм толкова далече от най-близките ми и любими хора.

# 9 8 март 2005, 00:04 ч.

Мнения: 2 452

Цитат на: Niki1

За психолог - хич не ми се взимат антидепресанти да си призная. Това е временно и не ми се ще да стигам до там...

Аз нямам предвид антидепресанти, а да си поговориш с някого.

# 10 8 март 2005, 00:09 ч.

При мене вече май е притъпена Embarassed

. Ревях през първата година на лягане и на ставане. Лека - висях на телефона на "рамото" на мама. Пък тя милата все ми викаше "нали знаеш как е тука" Simple Smile

.Порева и на мъжо на рамото - той пък колко пъти ме увещаваше като се роди малката да си отида, и да постоя в Б-я, ама аз пак рев "Без тебе не мърдаааам" . Егати ква лигла съм била - как ме изтърпял не знам Embarassed

. Но и както Вяра споменава, май наистина от тук се чувам по-често с приятелките, от колкото ако си бях в Б-я. Една от тях дори ми разказва как скоро срещнала една съученичка и тя я питала "С кого най-често се чуваш", пък тя й казала "Ами с Гайчето(така ми викаха заради фамилията Embarassed

), нищо, че е най-далече". Пък най-бързо се "лекувам" като се прибера. Първо шок още на летището като се види прахоляка и мрасотията, после след една седмица обиколки и "мили и вежливи" продавачки....и т.н. Абе в общи линии на втората седмица съм готова да се връщам. Сега има много средства за комуникация. Не е като едно време да драскат и пишат писма хорицата, да пътуват по месеци. Пък и тук българи има. Я какви купони само си стъкваме....Та така де. Има ги такива малки моментчета като чуеш българска музика, химна, дето те жегва нещо под лъжичката ама пък бързо минава.
Ники, горе главата, не унивай. Heart Eyes

# 11 8 март 2005, 00:25 ч.

Мнения: 2 381

Благодаря ви много:)
Laura - едва сега те разбрах:)

# 12 8 март 2005, 02:15 ч.

Bristol
Мнения: 9 361

В началото беше лошо. А и 2 седмици след като пристигнах татко почина. Плачех много, не знам дали беше носталгия или заради татко. И до ден днешен си спомням как ме изпрати на летището. Това беше последния път когато го видях. Ей и сега очите ми се насълзяват Rolling Eyes

Ядях много шоколад и напълнях доста първата година. След това ангажиментите ме завъртяха и нямам време много да мисля. Добре, че преди да забременея свалих килата, които бях качила.
Като другите момичета ползвам Нета активно за връзка с приятелите ми в БГ. В час съм на всички клюки Wink

# 13 8 март 2005, 02:58 ч.

Мнения: 351

Когато излязох в 4ужбина бях на 19 години - явно смелост съм имала, но ми беше много трудно и всеки ден го изпращах с голяма порция рев и така доста време. Прибиранията ми в БГ също бяха много мъ4ителни, защото знаех, 4е се прибирам за малко и после пак трябва да си тръгна. С времето приятелите от БГ се позагубиха ( всеки по пътя си ), остана само семеиството. Лека полека и мен така ме хвана ежедневието, 4е нямах време да ми е мъ4но, а 4овек като си създаде хубава среда на мястото където живее, определно му светва Laughing

А и годините, които се трупат в 4ужбина си казват думата....

# 14 8 март 2005, 05:19 ч.

Мнения: 676

Никога не ме е мъ4ила носталгия по БГ. Винаги съм искала да напусна страната, макар, 4е ми е приятно да се върна там за малко и да мина по места където и друг път съм била и съм имала хубави преживявания. Приятно ми е да се срещна с познати и приятели с които ве4е много неща ни делят и накрая няма какво да си кажем.
Единствено ми е мъ4но за Родителите и за брат ми и за тях си поплаквам особено по празниците. Мъ4но ми е за детството и за лудите млади години, но за тях където и да съм все ще ми е мъ4но.

Препоръчани теми

Раждане в Чужбина (Германия)

Прибиране или не?

Връщане в България

Детето ми не иска да говори български!

Причина:

Причина: